Майкъл Конъли
Отменена присъда (25)

25.

Понеделник, 5 април, 09,00 ч.

Гледах как съдебните заседатели влизат и заемат местата си в ложата. Наблюдавах ги внимателно и най-вече очите им. Интересуваше ме как гледат обвиняемия. От това може да се научи много — дали го стрелват с поглед крадешком, или осъдително впиват очи в него.

Изборът на съдебни заседатели беше протекъл по график. Приключихме с първата група от деветдесет кандидати за един ден, но след като елиминирахме повечето поради медийна информираност за делото, останаха само единайсет. С втората група се случи същото и чак в шест без двайсет в петък най-после стигнахме до нужния брой — осемнайсет.

Бях поставил схемата на съдебните заседатели пред себе си и погледът ми скачаше от лицата в ложата към имената върху моите самозалепващи се листчета, исках да запомня кой кой е. Вече познавах доста добре повечето, обаче исках имената да ми станат втора природа. Исках да мога да ги гледам и да се обръщам към тях така, като че ли са ми приятели и съседи.

Съдията седеше на катедрата, готова да започне точно в девет. Първо попита страните дали има нещо ново, или е останало нещо недовършено. След като чу, че няма, тя покани съдебните заседатели.

— Добре, всички сме тук — каза Брайтман. — Искам да благодаря на всички съдебни заседатели и на двете страни, че дойдохте навреме. Започваме процеса с встъпителните пледоарии на обвинението и защитата. Те не бива да се тълкуват като доказателства, а само…

Съдията млъкна, вперила очи в задния ред на ложата. Една жена плахо вдигаше ръка. Брайтман я изгледа продължително, после се консултира със своята схема на заседателите.

— Госпожо Тучи? Въпрос ли имате?

Проверих в моята схема. Номер десет, Карла Тучи. Една от заседателите, които още не бях запомнил. Плаха брюнетка от Източен Холивуд. Трийсет и две годишна, неомъжена, работеше като рецепционистка в медицинска клиника. В моята цветово кодирана схема я бях класифицирал като заседател, който може да се повлияе от по-силните личности сред дванайсетте. Това не беше лошо. Просто зависеше дали тези личности са за присъда „виновен“, или не.

— Струва ми се, че видях нещо, което не биваше да виждам — уплашено отвърна жената.

Съдия Брайтман сведе глава за миг и знаех защо. Не можеше да изкара колелата от калта. Бяхме готови да започнем, а сега процесът щеше да се забави още преди да сме започнали встъпителните пледоарии.

— Добре, да се погрижим бързо за това. Искам съдебните заседатели да останат по местата си. Всички останали също. Ние с госпожа Тучи, обвинението и защитата ще се оттеглим за кратко в кабинета ми, за да разберем за какво става дума.

Докато се изправяхме, отново погледнах схемата. Имаше шест резерви. Бях определил три от тях като клонящи към обвинението, две по средата и една към защитата. Ако Тучи бъдеше отстранена за простъпката, която щеше да ни разкрие, нейният заместник щеше да бъде избран произволно от резервите. Това означаваше, че има доста голям шанс тя да бъде заменена със съдебен заседател, който е на страната на обвинението, докато вероятността заместникът да е на страната на защитата беше само едно към шест. По пътя към кабинета реших да се възползвам от тази възможност и да направя каквото мога, за да отстранят Тучи.

В кабинета съдията даже не отиде до бюрото си, навярно с надеждата, че забавянето ще е съвсем кратко. Застанахме заедно в средата на помещението. Всички, освен съдебната стенографка, която седеше на един стол встрани, за да може да пише.

— Добре, обсъждането се протоколира — започна Брайтман. — Госпожо Тучи, моля, разкажете ни какво сте видели и какво ви смущава.

Заседателката сведе очи към пода и стисна длани пред себе си.

— Сутринта пътувах в метрото и един човек, който седеше срещу мен, четеше вестник. Държеше го изправен и видях първата страница. Не я погледнах нарочно, но видях снимка на мъжа от процеса и прочетох заглавието.

Съдията кимна.

— Говорите за Джейсън Джесъп, нали така?

— Да.

— Кой беше вестникът?

— „Таймс“, струва ми се.

— Какво гласеше заглавието, госпожо Тучи?

— „Нов процес, стари доказателства срещу Джесъп“.

Тази сутрин не бях виждал печатното издание на „Лос Анджелис Таймс“, но бях прочел материала онлайн. Позовавайки се на анонимен източник, близък до обвинението, статията съобщаваше, че се очаквало процесът срещу Джейсън Джесъп да се състои изцяло от доказателства от първия процес и да разчита изключително на разпознаването, направено от сестрата на жертвата. Автор беше Кейт Солтърс.

— Прочетохте ли статията, госпожо Тучи? — попита Брайтман.

— Не, ваша светлост, само я зърнах за секунда и когато видях снимката, се извърнах. Вие ни казахте да не четем нищо за процеса. Просто ми попадна случайно пред очите.

Съдията кимна замислено.

— Добре, госпожо Тучи, бихте ли почакали малко в коридора?

Заседателката излезе и Брайтман затвори вратата.

— Заглавието казва всичко, нали?

Тя погледна Ройс, а после и мен, за да види дали някой от нас ще отправи искане или ще даде предложение. Британецът мълчеше. Предполагах, че е класифицирал заседател номер десет също като мен. Само че можеше да не е обмислил пристрастията на шестте резерви.

— Смятам, че злото вече е сторено, ваша светлост — заявих аз. — Тя знае, че е имало предишен процес. Всеки, който познава най-общо съдебната система, е наясно, че не те съдят повторно, ако са те обявили за невинен. Следователно заседателката е разбрала, че Джесъп е бил обявен за виновен. Въпреки че това би трябвало да я е предубедило в полза на обвинението, според мен ще е честно тя да бъде отстранена.

Брайтман кимна.

— Господин Ройс?

— Съгласен съм с оценката на господин Холър за предубеждението, но не и с така нареченото му желание да бъде честен. Той просто иска да я отстрани и вместо нея да вземе някоя от онези набожни резерви.

Усмихнах се и поклатих глава.

— Няма да удостоя с отговор това твърдение. Щом не искаш да я изхвърлиш, твоя работа.

— Само че това решение не се взима от страните по делото — заяви Брайтман.

Тя отвори вратата и покани заседателката да влезе.

— Много ви благодаря за честността, госпожо Тучи. Върнете се в стаята на съдебните заседатели и си вземете вещите. Вие сте отстранена от този процес и можете да отидете в канцеларията за регистриране на съдебни заседатели, за да им го съобщите.

Тучи се поколеба.

— Това значи ли…

— Да, за съжаление сте отстранена. От онова заглавие сте получили информация за делото, която не би трябвало да знаете. А именно, че в миналото господин Джесъп е бил съден за тези престъпления. Това ви внушава предубеждения и по тази причина не мога да ви оставя в състава на съдебните заседатели. Можете да си вървите.

— Съжалявам, ваша светлост.

— Да, и аз.

Тучи напусна кабинета с колебливата, прегърбена походка на човек, който е обвинен в престъпление. След като вратата се затвори, съдията ни погледна.

— Ако не друго, това поне ще прати съответното послание на останалите заседатели. Остават ни само пет резерви, а още не сме започнали. Сега поне ясно виждаме, че медиите могат да повлияят на процеса. Не съм чела въпросната статия, но ще го направя. И ако видя, че е цитиран някой в тази стая, много ще се разочаровам. А за онези, които ме разочароват, обикновено има последици.

— Ваша светлост — обади се Ройс. — Сутринта прочетох статията и никой тук не е цитиран по име, но авторката приписва информация на източник, близък до обвинението. Имах намерение да го сведа до вашето знание.

Поклатих глава.

— Това е най-старият трик на защитата. Да сключиш сделка с репортер и да се скриеш зад публикацията. Източник, близък до обвинението, как ли не! Тоя източник седи на няма и два метра от мен, от другата страна на пътеката. Ето какво значи „близък“ за репортерката.

— Ваша светлост! — изсумтя Ройс. — Нямам нищо общо с…

— Бавим процеса — прекъсна го Брайтман. — Да се връщаме в залата.

Затътрихме се обратно. На влизане в съдебната зала огледах галерията и видях Солтърс, репортерката, на втория ред. Бързо се извърнах с надеждата, че никой не е забелязал краткото ни споглеждане. Аз бях нейният източник. Целта ми беше да манипулирам историята така — „подготовка на сцената“, както го нарече Солтърс, — че да придаде на защитата измамна самоувереност. Не бях възнамерявал да променям състава на съдебните заседатели.

Когато се върна на катедрата, съдията си записа нещо в бележника, вдигна глава и се обърна към заседателите, като отново ги предупреди за четенето на вестници и гледането на информационни предавания по телевизията. После погледна секретарката си.

— Одри, купичката, моля.

Секретарката взе купата с отделно опаковани освежаващи бонбони от плота пред себе си, изсипа ги в едно чекмедже и я занесе на съдията. Брайтман откъсна страница от бележника си, раздели я на шест парчета и написа номер на всяко от тях.

— Написах номера от едно до шест на листчетата и сега произволно ще избера резерва, която ще заеме мястото на заседател номер десет.

Тя сгъна листчетата и ги пусна в купата. След това я разклати и я вдигна над главата си. С другата си ръка извади едно листче, разгъна го и го прочете гласно.

— Резерва номер шест — обяви съдията. — Ако обичате, преместете се с всичките си вещи на място номер десет в ложата на заседателите. Благодаря ви.

Не можех да направя нищо друго, освен да седя и наблюдавам. Новият заседател номер десет се оказа трийсет и шест годишният филмов и телевизионен статист Филип Кърнс. Това, че е статист навярно означаваше, че е актьор, който още не се е реализирал и така свързва двата края. С други думи, Кърнс ходеше на работа и по цял ден се навърташе около актьори, които са успели. Това го пращаше откъм озлобената страна на пропастта между „съм“ и „не съм“. Което щеше да го направи пристрастен към защитата — потисканият срещу Човека. Бях го маркирал с червено и сега нямаше как да го разкарам.

— Надявам се, че нямаш нищо общо с онази статия, Холър — прошепна Маги в ухото ми, докато чакахме Кърнс да заеме мястото си. — Защото ми се струва, че току-що изгубихме един глас.

Вдигнах ръце, за да й покажа, че не съм аз, но тя явно не ми се върза.

Съдията завъртя стола си изцяло към съдебните заседатели.

— Мисля, че най-после сме готови да дадем начало на процеса. Започваме с встъпителните пледоарии на страните. Те не бива да се приемат като доказателства, а са само възможност обвинението и защитата да изложат пред заседателите какво според тях ще покажат доказателствата, с други думи — какво можете да очаквате да видите и чуете по време на процеса. След това страните са длъжни да представят доказателства и свидетелски показания, които вие по-късно ще прецените по време на обсъждането. Започваме с пледоарията на обвинението. Господин Холър?

Изправих се и отидох при катедрата, поставена между масата на обвинението и ложата на заседателите. Не носех бележник, листчета или каквото и да е друго. Смятах, че е важно първо да им се харесам, а чак после да ги убедя в правотата на аргументите си. Затова и не можех да откъсвам поглед от тях. През цялото време трябваше да съм прям, открит и честен. Пък и пледоарията ми щеше да е кратка и конкретна. Нямах нужда от пищови.

Започнах, като представих себе си и Маги. После посочих Хари Бош, който седеше до парапета зад масата на обвинението, и казах, че е следовател по делото. Накрая стигнах до същината.

— Днес сме тук за едно нещо. Да говорим за човек, който вече не може да говори от свое име. През хиляда деветстотин осемдесет и шеста дванайсетгодишната Мелиса Ланди била отвлечена от предния двор на дома й. Трупът й бил открит само няколко часа по-късно, захвърлен в един контейнер, като чувал със смет. Била е удушена. Мъжът, обвинен в това ужасно престъпление, седи тук, на масата на защитата.

Обвинително насочих показалец към Джесъп, както през годините безброй прокурори бяха сочили клиентите ми. Струваше ми се фалшиво да соча праведно с пръст когото и да било, даже убиец. Това обаче не ми попречи. Не само че посочих Джесъп, ами продължих да го соча, докато обобщавах делото и разказвах на съдебните заседатели за свидетелите, които ще призова, и какво ще разкажат и покажат те. Бързо преминах нататък, като не пропуснах да спомена свидетелката, разпознала похитителя на Мелиса, и космите на жертвата, открити в „паяка“ на обвиняемия. Свърших с грандиозен финал.

— Джейсън Джесъп е отнел живота на Мелиса Ланди. Отвлякъл я от предния двор на дома й и завинаги я отнел от нейното семейство и от тоя свят. Стискал с ръка гърлото на това красиво момиченце, докато го удуши. Ограбил неговото минало и бъдеще. Ограбил му всичко. И обвинението ще докаже това отвъд всякакво основателно съмнение.

Кимнах веднъж, за да подчертая това обещание, и се върнах на мястото си. Предишния ден Брайтман ни беше инструктирала пледоариите ни да са кратки, но даже тя изглеждаше изненадана от моята лаконичност. Трябваше й известно време, за да разбере, че съм приключил. После даде думата на Ройс.

Както и очаквах, той отложи пледоарията си за втората част, когато защитата щеше да изложи аргументите си. Това отново насочи вниманието на съдията към мен.

— Много добре. Господин Холър, повикайте първия си свидетел.

Върнах се на катедрата. Този път носех бележките си и куп разпечатки. Бях отделил по-голямата част от седмицата преди избора на съдебни заседатели за подготовка на въпросите, които щях да задам на моите свидетели. Като адвокат, съм свикнал да подлагам на кръстосан разпит свидетелите на обвинението и да атакувам показанията, дадени в отговор на въпросите на прокурора. Тази задача е съвсем различна от прекия разпит и полагането на основите за представянето на доказателствата. Напълно съзнавам, че е по-лесно да събориш нещо, отколкото да го построиш. Обаче в този случай щях да съм строителят и бях подготвен за това.

— Народът призовава Уилям Джонсън.

Обърнах се към дъното на залата. Докато отивах към катедрата, Бош бе излязъл да доведе Джонсън от свидетелската чакалня и сега се върна с него. Джонсън беше дребен и слаб, с тъмна като махагон кожа. Беше на петдесет и девет години, но чисто бялата му коса го правеше да изглежда по-стар. Хари го преведе през портала и му посочи свидетелската скамейка. Съдебната секретарка бързо го закле.

Трябваше да призная пред себе си, че съм нервен. Чувствах се така, както неведнъж се бе опитвала да ми го опише Маги, когато бяхме женени. Тя го наричаше „тежест на доказване“. Не правната, а физическата тежест да знаеш, че представляваш целия народ. Винаги бях смятал нейните обяснения за егоцентрични. Прокурорът никога не беше онеправдан. Той бе Човекът. В това нямаше никаква тежест, поне в сравнение с адвоката, който е съвсем сам и държи нечия свобода в ръцете си. Никога не бях разбирал какво се опитва да ми каже.

Досега.

Сега разбирах. Изпитвах го. Предстоеше ми да разпитам първия си свидетел пред съдебните заседатели и бях нервен като на първия процес след завършването ми.

— Добро утро, господин Джонсън — започнах аз. — Как сте?

— Добре съм, да.

— Чудесно. Бихте ли ми казали с какво се издържате?

— Да, шеф съм на поддръжката в кинотеатър „Ел Рей“ на Уилшър Булевард.

— Какво означава „шеф на поддръжката“?

— Грижа се всичко да работи както трябва — от осветлението до тоалетните, всичко това влиза в задълженията ми. Ама, естествено, имам електротехници, които поддържат осветлението, и водопроводчици, които се занимават с тоалетните.

Отговорът му предизвика любезни усмивки и тих смях. Джонсън говореше с лек карибски акцент, но думите му бяха ясни и разбираеми.

— Откога работите в „Ел Рей“, господин Джонсън?

— Вече стават трийсет и шест години. Започнах през седемдесет и четвърта.

— Браво, това си е истински рекорд. Поздравления. През цялото време ли сте били шеф на поддръжката?

— Не, започнах най-отдолу, като чистач.

— Бих искал да се върнем в хиляда деветстотин осемдесет и шеста година. Тогава вече сте работили там, нали?

— Да, тогава още бях чистач.

— Добре, а спомняте ли си конкретно датата шестнайсети февруари онази година?

— Спомням си я.

— Било е неделя.

— Помня, да.

— Бихте ли разказали на съдебните заседатели защо си я спомняте?

— Тогава намерих тялото на едно момиченце в контейнера за смет зад „Ел Рей“. Ужасен ден.

Озърнах се към заседателите. Всички погледи бяха вперени в моя свидетел. Дотук добре.

— Представям си, господин Джонсън, наистина трябва да е било ужасен ден. Бихте ли ни разказали как стана така, че намерихте тялото на момиченцето?

— Правехме ремонт в кинотеатъра — строяхме нова стена от гипсокартон в дамската тоалетна заради теч. Та отидох да изхвърля в контейнера една ръчна количка, пълна с парчета от старата стена, гнило дърво и тъй нататък. Вдигнах капака и онуй клето момиченце беше там.

— Било е върху вече изхвърлените в контейнера отпадъци, така ли?

— Точно така.

— Имаше ли някакви боклуци върху тялото?

— Не, абсолютно нищо.

— Като че ли онзи, който го е хвърлил там, е бързал и не е имал време да го покрие…

— Възразявам!

Ройс беше скочил на крака. Знаех, че ще възрази. Обаче бях успял да произнеса почти цялото изречение — със съдържащия се в него намек — пред заседателите.

— Господин Холър насочва свидетеля и иска от него да прави заключения, за които той не е компетентен — заяви адвокатът.

Оттеглих въпроса, преди Брайтман да приеме възражението. Нямаше смисъл съдията да застава на страната на защитата пред съдебните заседатели.

— Господин Джонсън, онази неделя за пръв път ли отивахте до контейнера?

— Не, вече бях ходил там два пъти.

— Кога за последно ходихте до контейнера, преди да откриете трупа?

— Около час и половина преди това.

— Тогава видяхте ли труп върху отпадъците?

— Не, нямаше труп.

— Значи е бил оставен там през тези деветдесет минути, така ли?

— Да, точно така.

— Добре, господин Джонсън, бихте ли насочили вниманието си към екрана?

На стената срещу ложата на заседателите бяха монтирани два големи плоскоекранни монитора. Единият беше леко обърнат под ъгъл към галерията, за да може и публиката да вижда дигиталните изображения. Маги управляваше пауърпойнта от своя лаптоп. Беше направила презентацията през последните две седмици и уикендите, докато подготвяхме аргументацията на обвинението. Всички стари снимки от делото бяха сканирани и качени в програмата. Сега тя показа първото ни фотографско доказателство. Снимка на контейнера, в който бяха открили трупа на Мелиса Ланди.

— Това прилича ли на контейнера, в който намерихте тялото на момиченцето, господин Джонсън?

— Да, той е.

— Защо сте толкова сигурен?

— Отстрани със спрей е написан адресът, петдесет и пет — петнайсет. Аз го написах. И мога да кажа, че това е зад „Ел Рей“. Бая време работя там.

— Добре, това ли видяхте, когато вдигнахте капака и погледнахте вътре?

Маги превключи следващата снимка. В залата и без това цареше тишина, но когато на екраните се появи трупът на Мелиса Ланди в контейнера, ми се стори, че настава мъртво мълчание. Според правилата за доказателствата, въведени по силата на неотдавнашно решение в Девети район, трябваше да намеря начин да представя старите доказателства на новите съдебни заседатели. Не можех да разчитам на следствените материали. Трябваше да открия хора, прехвърлящи мостове към миналото, и Джонсън беше първият ми мост.

Той не отговори веднага на въпроса ми. Просто се взираше в екрана като всички останали. После по тъмната му буза неочаквано се изтърколи сълза. Ако бях на масата на защитата, щях да го приема цинично. Но аз знаех, че реакцията му е искрена, и тъкмо затова го бях избрал да даде пръв показания.

— Тя е — каза Джонсън накрая. — Точно това видях.

Кимнах, докато свидетелят се прекръстваше.

— И какво направихте, след като я видяхте?

— Навремето нямахме мобилни телефони, нали знаете. Затуй се втурнах вътре и се обадих в полицията от служебния телефон.

— Полицията бързо ли дойде?

— Адски бързо, все едно вече я търсеха.

— Последен въпрос, господин Джонсън. Този контейнер виждаше ли се от Уилшър Булевард?

Той категорично поклати глава.

— Не, беше зад кинотеатъра и се виждаше само ако минеш по задната уличка.

Тук се поколебах. Можех да изцедя още от този свидетел. Информация, събрана от Бош по време на неговото разследване, която не бяха представили на първия процес. И за която Ройс може и да не знаеше. Можех просто да задам въпроса, който щеше да доведе до излагането й, а можех да хвърля зара и да видя дали защитата ще отвори възможност за кръстосан разпит. Информацията и в двата случая щеше да е една и съща, но щеше да има по-голяма тежест, ако съдебните заседатели си мислеха, че защитата се е опитала да я прикрие.

— Благодаря ви, господин Джонсън — казах накрая. — Нямам повече въпроси.

Свидетелят беше прехвърлен на Ройс, който зае мястото ми на катедрата.

— Само няколко въпроса. Видяхте ли кой хвърля трупа на жертвата в контейнера?

— Не — отвърна Джонсън.

— Значи, когато сте се обадили в полицията, не сте имали представа кой го е извършил, нали така?

— Да.

— До онзи ден бяхте ли виждали обвиняемия?

— Не, съмнявам се.

— Благодаря ви.

И толкова. Ройс беше подложил на кръстосан разпит свидетел, който нямаше никакво значение за защитата. Джонсън не можеше да разпознае убиеца и така адвокатът отразяваше този факт в протокола. Само че в този случай просто трябваше да пасува. Като го попита дали е виждал Джесъп преди убийството, той отваряше врата. Изправих се, за да мина през нея.

— Още въпроси ли, господин Холър? — погледна ме Брайтман.

— Съвсем кратки, ваша светлост. Господин Джонсън, през периода, за който говорим, често ли работехте в неделя?

— Не, обикновено почивах. Обаче ме викаха, ако имаше някаква бърза работа.

Ройс възрази, че поставям въпрос, който излиза извън сферата на неговия кръстосан разпит. Обещах на съдията да не излизам от тази сфера и това скоро да стане ясно. Тя удовлетвори искането ми и отхвърли възражението. Отново насочих вниманието си към господин Джонсън. Бях се надявал адвокатът да възрази, защото след малко щеше да изглежда, че се е опитвал да ми попречи да получа вредна за защитата на Джесъп информация.

— Споменахте, че контейнерът, в който сте намерили тялото, се е намирал в дъното на уличката. Зад „Ел Рей“ няма ли паркинг?

— Има, ама не е на „Ел Рей“. Уличката ни осигурява достъп до задния вход и контейнера.

— Чий е паркингът?

— На една фирма, която има много паркинги из целия град, „Сити Парк“.

— Този паркинг отделен ли е от уличката със стена или ограда?

Ройс пак се изправи.

— Ваша светлост, това се проточва прекалено и няма нищо общо с въпросите, които зададох на господин Джонсън.

— Ще стигна до същината след още два въпроса, ваша светлост — заявих аз.

— Можете да отговорите, господин Джонсън — разреши Брайтман.

— Има ограда — отвърна свидетелят.

— Значи паркингът се вижда от уличката на „Ел Рей“ и от мястото на контейнера, а всеки на паркинга може да види контейнера, нали така?

— Да.

— Преди да откриете трупа, случвало ли се е да сте на работа в неделя и да забележите, че паркингът зад кинотеатъра се използва?

— Да, например един месец преди това отидох на работа и отзад имаше много коли. Докарваха ги с „паяци“.

Не се сдържах. Трябваше да хвърля поглед към Ройс и Джесъп, за да видя дали вече се гърчат. Предстоеше ми да пролея първата кръв на процеса. Те смятаха Джонсън за маловажен свидетел, който само ще установи убийството и местопрестъплението и нищо повече.

Грешаха.

— Поинтересувахте ли се какво става? — продължих аз.

— Да — потвърди Джонсън. — Попитах какво правят и един от шофьорите ми каза, че карат коли от квартала нататък по улицата и ги оставят там, за да могат хората да дойдат, да си платят и да си ги вземат.

— Значи са го използвали като временен наказателен паркинг, това ли имате предвид?

— Да.

— Знаете ли как се казваше фирмата, която караше колите?

— Пишеше я на „паяците“. „Аардварк Тоуинг“.

— Казахте „паяци“. Повече от един ли бяха?

— Да, видях два-три.

— Какво се случи, след като ви обясниха какво правят?

— Съобщих на шефа и той се обади в „Сити Парк“ да види дали знаят за това. Помисли си, че може да има застрахователен проблем, понеже хората побесняват, когато им вдигнат колата. И се оказа, че „Аардварк“ не са имали право да използват паркинга.

— Какво се случи после?

— Наложи се да престанат да го използват и шефът ми каза да хвърлям по едно око, ако съм на работа през уикенда, за да видя дали пак са там.

— Значи са престанали да използват паркинга зад кинотеатъра, така ли?

— Да.

— И това е същият паркинг, от който се е виждал контейнерът, където после сте намерили тялото на Мелиса Ланди?

— Да.

— Когато господин Ройс ви попита дали сте виждали обвиняемия преди деня на убийството, вие му отговорихте, че се съмнявате, нали така?

— Точно така.

— Защо се съмнявате? Защо не сте сигурен?

— Защото може да е бил един от шофьорите на „Аардварк“, които видях на паркинга. Затуй не съм сигурен, че не съм го виждал по-рано.

— Благодаря ви, господин Джонсън. Нямам повече въпроси.