Майкъл Конъли
Отменена присъда (23)

23.

Неделя, 21 март, 06,40 ч.

Дъщеря ми обичаше да спи до късно в неделя. Не исках да губя от времето, което можех да прекарвам с нея, всеки втори уикенд и всяка сряда. Тази неделя обаче беше различно. С удоволствие я оставих да си поспи, а аз станах рано, за да се заема отново с отговора си на искането да бъда лишен от показанията на главната ми свидетелка. Бях в кухнята и си наливах първата чаша кафе за деня, когато чух почукване на входната врата. Навън беше още тъмно. Преди да отворя, погледнах през шпионката и с облекчение видях, че е бившата ми жена. Зад нея стоеше Хари Бош.

Само че облекчението ми не трая дълго. В момента, в който завъртях топката на бравата, двамата се втурнаха вътре и незабавно усетих, че с тях нахлува отрицателна енергия.

— Имаме проблем — заяви Маги.

— Какво се е случило? — попитах аз.

— Случи се това, че тая нощ Джесъп лагерува пред моята къща — осведоми ме Бош. — И искам да знам как я е намерил и какво е правил, по дяволите.

Докато говореше, той стоеше прекалено близо до мен. Не можах да преценя кое е по-неприятно — дъхът му или обвинителният му тон. Не бях сигурен какво си мисли, но разбрах, че цялата отрицателна енергия идва от него.

Отдръпнах се и казах:

— Хейли още спи. Изчакайте да затворя вратата на спалнята й. В кухнята има горещо безкофеиново кафе и ако искате, мога да направя нормално.

Тръгнах по коридора да проверя дъщеря си. Спеше. Затворих вратата с надеждата, че гласовете, които със сигурност щяха да станат високи, няма да я събудят.

Когато се върнах в дневната, двамата ми гости още стояха прави. Никой не беше си сипал кафе. Силуетът на Бош се очертаваше на фона на големия френски прозорец, който гледаше към града — гледката, която ме беше накарала да купя къщата. По небето зад раменете му виждах изсветляващи ивици.

— Няма ли да пиете кафе?

Те просто продължиха да ме зяпат.

— Добре, хайде да седнем и да поговорим за това.

Посочих към дивана и фотьойлите, но Бош като че ли беше замръзнал на мястото си.

— Хайде де, нека го обсъдим.

Минах покрай тях и седнах на креслото до прозореца. Накрая Бош се раздвижи и се настани на дивана, до училищната раница на Хейли. Маги зае другия фотьойл. Тя заговори първа:

— Опитвах се да убедя Хари, че не сме вписали домашния му адрес в свидетелския списък.

— Категорично. Не сме давали лични адреси. Посочих за теб два адреса, служебния ти и моя офис. Даже дадох общия номер на Дирекция на полицията, а не пряката линия.

— Тогава как е намерил къщата ми? — обвинително попита Бош.

— Виж, Хари, обвиняваш ме за проблем, с който нямам нищо общо. Не знам как е намерил къщата ти, но едва ли е било чак толкова трудно. Тъй де, всеки може да намери когото си поиска в интернет. Ти си собственик на къщата, нали? Плащаш данъци, имаш битови сметки и се басирам, че даже си се регистрирал като гласоподавател — републиканец си, сигурен съм.

— Независим.

— Чудесно. Въпросът е, че хората могат да те открият, ако поискат. Освен това имаш особено име. Само трябва да го въведеш в…

— Дал си им истинското ми име?!

— Налагаше се. Това е задължително и името ти е фигурирало в материалите за всеки процес, в който си давал показания. Няма значение. Джесъп е имал нужда само от достъп до интернет и може да е…

— Джесъп е лежал в затвора двайсет и четири години. Той знае за интернет по-малко и от мен. Някой трябва да му е помогнал и съм убеден, че това е Ройс.

— Виж, няма как да сме сигурни.

Бош мрачно ме изгледа.

— Сега пък него ли защитаваш?

— Не, не защитавам никого. Просто казвам, че не бива да се нахвърляме на прибързани заключения. Джесъп си има съквартирант и е нещо като звезда. Звездите карат хората да вършат нещата вместо тях, нали така? Хайде, успокой се и да се върнем малко назад. Разкажи ми какво се е случило при твоята къща.

Той като че ли се поотпусна, но далеч не беше спокоен. Почти очаквах да скочи и да замахне към някоя лампа или да пробие с юмрук дупка в стената. Добре че Маги беше там, за да ми обясни всичко.

— Бяхме с хората от ЗСР и го наблюдавахме. Мислехме, че ще отиде в някой от парковете, в които е ходил. Той обаче ги подмина и продължи нататък по „Мълхоланд“. Когато стигна до улицата на Хари, трябваше да изостанем, за да не ни види. Една от колите на ЗСР караше велосипеди и двама се спуснаха с тях надолу. Заварили Джесъп да седи в колата си пред къщата на Хари.

— По дяволите! — изсумтя Бош. — Дъщеря ми живее при мен. Ако оня шибаняк…

— Не толкова високо, Хари, и внимавай какво говориш. Моята дъщеря е от другата страна на тази стена. Моля те, да се върнем на историята. Какво е направил Джесъп?

Бош се поколеба. Маги — не.

— Просто седя там. Около половин час. И запали свещ.

— Свещ ли? В колата?

— Да, на таблото.

— Какво значи това, по дяволите?

— Кой знае?

Хари не го свърташе на едно място, скочи от дивана и закрачи напред-назад.

— След половин час потегли и се прибра — завърши Маги. — Това беше. Пристигаме направо от Венис.

Сега вече и аз се изправих и започнах да се разхождам из дневната, само че извън орбитата на Бош.

— Добре, хайде да помислим. Какво може да е правил?

— Без майтап, Шерлок — рече Бош. — Това е въпросът.

Кимнах. Очаквах реакцията му.

— Има ли причина да смятаме, че той знае или подозира за наблюдението? — попитах аз.

— Не, невъзможно е — категорично отговори Хари.

— Чакай малко, не толкова бързо — възрази Маги. — Мислих за това. Веднъж през нощта за малко да го изпуснем. Спомняш ли си, Хари? На Брийз Авеню?

Бош кимна.

— Решиха, че са го изгубили на една пешеходна улица във Венис — обясни ми тя. — Лейтенантът прати един от хората си с кутия с пица. Джесъп се появил измежду две къщи, след като се облекчил.

Разперих ръце.

— Ами може да е това. Може да се е усъмнил и да е решил да види дали го следят. Появяваш се пред къщата на главния следовател — това е добър начин да изкараш наяве мухите, ако има такива.

— Искаш да кажеш, че е било нещо като проверка? — попита Бош.

— Точно така. Никой не се е приближавал до него, нали?

— Не, оставихме го на мира — потвърди Маги. — Ако беше слязъл от колата, мисля, че всичко щеше да свърши по съвсем друг начин.

Кимнах.

— Добре, или е било проверка, или е замислил нещо. Във втория случай най-вероятно е отишъл там с разузнавателна цел. Искал е да види къде живееш.

Хари спря да се разхожда и впери поглед през прозореца. Небето вече беше съвсем светло.

— Обаче не бива да забравяме, че това, което е направил, не е незаконно — отбелязах аз. — Улицата е обществена и той няма забрана за пътуване в окръг Лос Анджелис. Тъй че каквото и да е замислил, добре че не сте го спрели и не сте се разкрили.

Бош продължаваше да гледа през прозореца. Нямах представа за какво мисли.

— Хари — казах аз. — Знам за какво се безпокоиш и съм съгласен с теб. Но не бива да допуснем това да ни разсейва. Процесът наближава и имаме много работа. Ако го осъдим, ще изчезне завинаги и няма да има значение, че знае къде живееш.

— И какво да правя дотогава, всяка нощ да кисна на предната веранда със заредена пушка?

— От ЗСР го следят денонощно, нали? — попита Маги. — Имаш ли им доверие?

Бош дълго мълча.

— Те няма да го изпуснат — отвърна накрая.

Маги ме погледна и видях загрижеността в очите й. Всеки от нас имаше дъщеря. Трудно можеше да се довериш на някой друг, даже на елитен отряд за проследяване. За момент се замислих за нещо, което ми беше хрумнало още в началото на разговора.

— Ами ако се преместите тук? С дъщеря си. Тя може да се настани в стаята на Хейли, която днес се прибира при майка си. А ти можеш да спиш в кабинета ми. Там има диван, на който съм прекарал не една нощ. Направо си е много удобен.

Бош се извърна от прозореца и ме погледна.

— Какво, да остана тука през целия процес?!

— Защо не? Дъщерите ни най-после ще имат възможност да се запознаят, когато Хейли идва при мен.

— Добра идея — подкрепи ме Маги.

Не знаех дали има предвид запознанството на дъщерите ни, или преместването на Бош и детето при мен.

— Освен това аз съм тук всяка нощ — продължих с аргументите. — Ако се наложи да излезеш с хората от ЗСР, ще има кой да остане при дъщеря ти, особено когато и Хейли е тук.

Той се замисли, но накрая поклати глава.

— Не мога да го направя.

— Защо?

— Защото това си е моята къща. Моят дом. Няма да избягам от тоя тип. Той ще бяга от мен.

— Ами дъщеря ти? — попита Маги.

— Сам ще се погрижа за нея.

— Помисли, Хари — настоя тя. — Помисли за дъщеря си. Нали не й желаеш злото?

— Виж, щом Джесъп има моя адрес, сигурно има и този. Преместването тук не е решение. А само… само бягство от него. Може би тъкмо това е искал да провери — да види какво ще направя. Затова няма да направя нищо. Няма да се преместя. Имам хората от ЗСР и ако се върне, и дори само пресече тротоара отпред, ще го чакам.

— Това не ми харесва — каза Маги.

Замислих се върху думите на Бош, че Джесъп може да има моя адрес, и добавих:

— На мен също.