Майкъл Конъли
Отменена присъда (22)

22.

Събота, 20 март, 20,00 ч.

Тъй като Бош беше споменал, че един от прокурорите иска да участва в наблюдението на ЗСР, лейтенант Райт направи графика си така, че да е нощна смяна в събота и да шофира колата. Трябваше да ги вземе от обществен паркинг във Венис, на шест преки от плажа. Бош се срещна с Макфърсън там и се обади по радиостанцията на Райт, за да му съобщи, че са готови и го чакат. След петнайсет минути джипът влезе в паркинга и спря до тях. Хари й отстъпи предната седалка и се качи отзад. Не проявяваше кавалерство. Широката седалка щеше да му позволи да се поизтегне през дългата нощ на наблюдението.

— Стив Райт — представи се лейтенантът и подаде ръка на Макфърсън.

— Маги Макфърсън. Благодаря, че се съгласихте да ме вземете.

— Няма проблем. Винаги сме доволни, когато Окръжна прокуратура проявява интерес. Да се надяваме, че тази нощ ще си струва.

— Къде е Джесъп в момента?

— Когато тръгвах, беше в „Брига“ на „Абът Кини“. Той обича оживени места, което всъщност е добре за нас. Две от момчетата ми са вътре, навън има още няколко. Вече посвикнахме с ритъма му. Отива в някое заведение, чака да го познаят и да почнат да го черпят пиене, после се мести другаде — доста бързо, ако не го забележат.

— Май повече ме интересуват среднощните му разходки, отколкото алкохолните му навици.

— Хубаво е, че пие — обади се от задната седалка Бош. — Има някаква причинно-следствена връзка. Ходи на „Мълхоланд“ в нощите, през които обикаля заведенията.

Райт кимна и изкара джипа от паркинга. Беше много подходящ за наблюдение, защото не приличаше на полицай. Почти шейсетгодишен, с очила, оредяла коса и две-три химикалки в джоба на ризата, той повече имаше вид на счетоводител, но работеше в ЗСР от над двайсет години и бе участвал в няколко от завършилите с жертви удари на звеното. През около пет години „Таймс“ пускаше материали за ЗСР, в които обикновено се анализираше броят на убитите от тях. В последния репортаж, който Бош си спомняше, вестникът наричаше Райт „симпатичния главен убиец на ЗСР“. Докато репортерите и редакторите, подготвили материала, навярно бяха вложили в това критичен смисъл, лейтенантът го приемаше като медал за доблест и беше поръчал да го отпечатат под името на визитната му картичка. В кавички, естествено.

Райт потегли по Абът Кини Булевард и подмина „Брига“, който се намираше в двуетажна постройка от източната страна на улицата. Продължи още две преки нататък и направи обратен завой, върна се и спря до тротоара пред противопожарен кран на половин пряка от заведението.

Светещата табела пред „Брига“ изобразяваше боксьор на ринг, вдигнал в готовност червените си ръкавици. Тази реклама на пръв поглед не отговаряше на името на бара, но Бош знаеше нейната история. Беше живял в квартала навремето. Табелата с боксьора бе сложена от човека, купил заведението от първите му притежатели — бивш боксьор, който беше декорирал интериора в този дух. Плюс рекламата. Оттогава бе останал и стенопис, представящ боксьора и жена му, макар тях отдавна да ги нямаше.

— Тук Пети — каза Райт. — Докладвай.

Говореше по микрофон, закрепен на сенника над главата му. Бош знаеше, че радиостанцията се включва с бутон на пода, който се натиска с крак. Вторият, за високоговорителя, се намираше под таблото. Това оставяше ръцете на наблюдателите свободни, за да могат да шофират, и което беше по-важно — позволяваше им да запазят прикритието си. Ако говореха по обикновени радиостанции, веднага щяха да се издадат. В ЗСР бяха прекалено печени, за да го допуснат.

— Трети — разнесе се ответният глас. — Ретро е още тук, Първи и Втори също.

— Прието — отвърна Райт.

— Ретро ли? — попита Макфърсън.

— Така го наричаме — поясни лейтенантът. — Нашите честоти са доста ниски и са вписани в регистъра на Федералната комисия по комуникациите като канали на общинския отдел за водоснабдяване и електроенергия, но не се знае кой може да подслушва. Не използваме в ефир имена на хора и места.

— Ясно.

Още нямаше девет. Бош не очакваше Джесъп да си тръгне скоро, особено ако хората го черпеха пиене. Райт изглежда харесваше Макфърсън и му допадаше да й обяснява процедурите и изкуството на топнаблюдението. Дори и да й доскучаваше, тя с нищо не го показваше.

— Виждате ли, щом установим ритъма в движението на обекта, можем да реагираме много по-добре. Да вземем това място, например. „Брига“ е един от баровете, които Ретро редовно посещава. Пращаме различни хора във всеки бар, за да приличат на редовни клиенти. Двамата, които в момента са в заведението, са „постоянни“. Други двама ще отидат в „Таунхауз“, когато и той е там, а трета двойка покрива „Джеймс Бийч“. Ако ги забележи. Ретро ще ги помисли за редовни клиенти, които е засичал там. Виж, ако види един и същи човек на две различни места, ще стане подозрителен.

— Разбирам, лейтенант. Струва ми се много интелигентна тактика.

— Наричайте ме Стив.

— Добре, Стив. Вашите хора вътре могат ли да контактуват помежду си?

— Да, обаче са глухи.

— Глухи ли?

— Всички имаме микрофончета, нали знаете, като на Секретната служба. Но не си слагаме слушалки, когато сме в барове например. Прекалено очевидно е. Тъй че те съобщават къде се намират, когато е възможно, но не чуват нищо, освен ако не извадят слушалката изпод яката си и не си я сложат. За съжаление това не е като по телевизията, където просто си пъхат миниатюрната слушалка в ухото и няма никаква жица.

— Разбирам. Хората ви пият ли наистина, докато са на наблюдение в бар?

— На такова място, ако човек си поръча безалкохолно или чаша вода, ще стане подозрителен. Затова си поръчват пиячка. Обаче не се наливат. За щастие Ретро обича да ходи на оживени места. Така е по-лесно да поддържаме прикритието си.

Докато на предната седалка водеха общи разговори, Бош извади телефона си и започна да пише съобщение на дъщеря си. Макар да знаеше, че няколко чифта очи наблюдават „Брига“ и самия Джесъп вътре, той час по час вдигаше поглед към вратата на бара.

„Как е? Забавлявате ли се?“

Маделин щеше да нощува в дома на приятелката си Орора Смит, само на няколко преки от тях, но Бош нямаше да е наблизо, ако се нуждаеше от него. Изтекоха няколко минути, преди тя неохотно да му отговори. Само че се бяха споразумели. Трябваше да отговаря на обажданията и есемесите му, иначе свободата й — или както тя я наричаше, каишката — щеше да бъде ограничена.

„Всичко е наред. Няма нужда да ме проверяваш.“

„Разбира се, че има нужда. Аз съм ти баща. Не стойте до много късно.“

„К.“

И толкова. „К“ вместо „ОК“. Детско съкращение в и без това непълноценна връзка. Бош беше наясно, че се нуждае от помощ. Не знаеше адски много неща. Понякога като че ли се разбираха чудесно и всичко изглеждаше идеално. Друг път бе сигурен, че тя ще се измъкне през вратата и ще избяга. Вследствие от съвместния им живот любовта към дъщеря му растеше повече, отколкото смяташе, че е възможно. Мислите за нейната сигурност и надеждите за щастливото й бъдеще постоянно изпълваха ума му. Копнежът му да направи живота й по-добър и да я отдалечи колкото може повече от миналото й от време на време пронизваха гърдите му с физическа болка. И все пак сякаш не можеше да се пресегне през пътеката. Самолетът се разтърсваше и той все не улучваше ръката й.

Прибра телефона и отново погледна входа на „Брига“. Отпред имаше тълпа пушачи. Точно в този момент от радиостанцията се разнесе глас, на фона на рязко изтракване на блъскащи се билярдни топки.

— Излиза. Ретро излиза.

— Доста рано — отбеляза Райт.

— Той пуши ли? — попита Макфърсън. — Може просто да…

— Поне ние не сме го виждали да пуши.

Хари не откъсваше очи от изхода и вратата скоро се отвори. Един мъж излезе и тръгна по тротоара. Дори от това разстояние Бош го разпозна — беше Джесъп. Абът Кини Булевард прорязваше Венис в северозападна посока. Обектът се движеше натам.

— Къде е паркирал? — осведоми се Бош.

— Никъде — отвърна Райт. — Живее на няколко преки оттук. Дойде пеша.

Продължиха да го наблюдават в мълчание. Джесъп измина две преки по булеварда, подминавайки ресторанти, кафенета и галерии. По тротоара се движеха много хора. Почти всички заведения бяха отворени, за да посрещнат наплива от клиенти в събота вечер. Джесъп влезе в кафене на име „Абътс Хабит“. Лейтенантът включи радиостанцията и нареди на един от хората си да го последва, но преди полицаят да успее да изпълни заповедта, обектът се появи навън с чаша кафе в ръка и продължи нататък.

Райт запали джипа и навлезе в трафика, движейки се в обратната посока. Направи обратен завой чак две преки нататък, така че Джесъп да не го види, ако случайно се озърне назад. Лейтенантът през цялото време поддържаше радиовръзка с другите от групата, които обгръщаха обекта в невидима мрежа. Дори Джесъп да знаеше за нея, нямаше как да им се изплъзне.

— Насочва се към апартамента си — съобщи някой от наблюдателите. — Може да е решил да се прибере рано.

Абът Кини Булевард, носещ името на човека, построил Венис преди повече от век, продължаваше като Брукс Авеню, което после се пресичаше с Мейн Стрийт. Джесъп прекоси „Мейн“ и зави по една от пешеходните улици, които бяха забранени за автомобили. Райт беше готов за това и прати две от колите на Пасифик Авеню, за да го пресрещнат, когато излезе от другата страна.

Лейтенантът спря до кръстовището на „Брукс“ и „Мейн“ и изчака да му докладват, че Джесъп е на „Пасифик“. След две минути загуби търпение и отново включи радиостанцията.

— Къде е той, момчета?

Никой не отговори. Никой не виждаше Джесъп. Райт бързо прати някой на мястото.

— Втори, върви там. Действай по двайсет и трета.

— Ясно.

Макфърсън се озърна към Бош на задната седалка, после пак погледна Райт.

— Какво е „двайсет и трета“?

— Прилагаме различни тактики и не говорим за тях в ефир.

Той посочи през предното стъкло.

— Това е двайсет и трета.

Бош видя мъж с червен анорак, който носеше кутия с пица, да пресича „Мейн“ и да тръгва по пешеходната улица — Брийз Авеню. Зачакаха и накрая радиостанцията изпращя.

— Не го виждам. Минах по целия път и го ня…

Гласът секна. Райт мълчеше. Продължиха да чакат и после същият глас прошепна:

— За малко да се блъсна в него. Появи се измежду две къщи. Вдигаше си ципа.

— Добре, той заподозря ли нещо? — попита лейтенантът.

— Не. Помолих да ме упъти към Брийз Корт и той каза, че това било Брийз Авеню. Чисти сме. Вече би трябвало да излезе.

— Тук Четвърти. Прихващаме го. Насочва се към „Сан Хуан“.

Четвърти беше една от двете коли, пратени от Райт на „Пасифик“. Джесъп живееше в апартамент на Сан Хуан Авеню, между „Спийдуей“ и плажа.

Мимолетното напрежение, обзело Бош, започна да го напуска. Понякога проследяването ставаше много нервно. Скривайки се между две къщи, за да се облекчи, Джесъп почти беше предизвикал паника.

Лейтенантът насочи екипите към района около Сан Хуан Авеню, между „Пасифик“ и „Спийдуей“. Обектът отключи вратата на апартамента на втория етаж, в който бе отседнал, и групите бързо заеха позиции. Отново щяха да чакат.

Бош знаеше от опит, че главното качество на добрия наблюдател е да не се смущава от тишината. Някои хора изпитваха желание да запълнят мълчанието. Хари не беше от тях и се съмняваше, че в ЗСР има такива. Обзе го любопитство да види как ще реагира Макфърсън, след като краткият курс по наблюдение на Райт бе приключил и нямаше какво друго да правят, освен да чакат и гледат.

Детективът извади телефона си, за да види дали не е пропуснал есемес от дъщеря си, но нямаше нищо. Реши да не я тормози с нови проверки и го прибра. Дойде време да се възползва от факта, че бе отстъпил предната седалка на Макфърсън. Завъртя се и изпъна крака върху седалката, заемайки полулегнала поза, с гръб, опрян на вратата. Маги се озърна назад и се усмихна в мрака на купето.

— Аз те помислих за джентълмен, а ти просто си искал да се изтегнеш.

Бош също се усмихна.

— Хвана ме.

Отново се възцари тишина. Той се замисли за думите на Макфърсън, докато чакаха на паркинга Райт да ги вземе. Първо му беше дала копие от последното искане на защитата, което той заключи в багажника на колата си, а после му каза, че се налага да проучи свидетелите и техните показания, да потърси начини да превърне опасността, която представляват за делото, в предимство за обвинението. С Холър цял ден работили върху отговора си на искането за отстраняване на Сара Ан Глисън като свидетел. Решението на съдията по този въпрос можело да предопредели изхода на процеса.

Бош винаги се ядосваше, когато виждаше как ловки юристи манипулират правосъдието и закона. Неговото участие в процеса беше чисто. Започваше с местопрестъплението и проследяваше уликите, докато стигне до убиеца. По пътя имаше правила, но той поне обикновено бе ясен. Щом стигнеха до съда обаче, нещата придобиваха друга форма. Юристите спореха за тълкувания, версии и процедури. Като че ли нищо не се движеше по права линия. Правосъдието се превръщаше в лабиринт.

Как беше възможно, удивляваше се детективът, да не позволят на свидетел на ужасно престъпление да даде показания в съда срещу обвиняемия? Работеше в полицията повече от трийсет и пет години и още не можеше да си обясни как функционира системата.

— Тук Трети. Ретро се раздвижи.

Съобщението рязко изтръгна Бош от мислите му. Изтекоха няколко секунди и друг глас докладва:

— Качи се в колата си.

— Добре, готови за проследяване — нареди Райт. — Първи, излез на „Мейн“ и „Роуз“, Втори, върви на „Пасифик“ и „Венис“. Всички останали чакайте да видим в каква посока тръгва.

След няколко минути получиха отговор на този въпрос.

— На север по „Мейн“. Както обикновено.

Лейтенантът даде нови указания на екипите и грижливо организираната система за проследяване се завъртя около Джесъп, който продължи по „Мейн“ до „Пико“ и оттам към изхода на 10-о шосе.

Обектът се отправи на изток, после зави на север по 405-о шосе, по което движението беше много натоварено въпреки късния час. Както очакваха, той се насочваше към планината Санта Моника. Групите на ЗСР използваха най-различни коли, от джипа на Райт до черен мерцедес кабрио, волво комби с два велосипеда, поставени на релси отзад, и два японски седана. Липсваше им само хибрид — за наблюдение в Холивудските хълмове. Прилагаха тактика, наречена „подвижна кутия“. Две коли от двете страни на обекта, още две отпред и отзад. И всички постоянно сменяха позициите си. Джипът на Райт се движеше най-отзад.

По целия път Джесъп поддържаше скорост до или под позволената. Когато шосето започна да се издига към планинския хребет, Бош погледна през прозореца и видя музея „Гети“ в мъглата на върха, извисил се като замък на черния фон на небето.

Тъй като очакваше, че обектът се насочва към обичайните си свърталища на Мълхоланд Драйв, Райт избързат напред. Искаше да разположи пеши екип с очила за нощно виждане във Франклин Кениън, преди Джесъп да стигне до парка.

Верен на обичая си, заподозреният зави по изхода за „Мълхоланд“ и скоро потегли на изток по двулентовия път, който лъкатушеше по хребета на планината. Лейтенантът обясни, че това е моментът, в който наблюдението най-лесно може да бъде разкрито.

— За да го направим както трябва, ни е нужна пчела, обаче бюджетът ни не го позволява — прибави той.

— Пчела ли? — попита Макфърсън.

— Също кодова дума. Значи хеликоптер. Хич няма да ни е излишен.

Първата изненада за нощта дойде след пет минути, когато Джесъп подмина Франклин Кениън, без да спре. Райт веднага повика пешия екип от парка. Обектът продължи на изток.

Той подмина и Колдуотър Кениън Булевард, без да намали скоростта, а след това и площадката над Фрайман Кениън. Когато пресече кръстовището на Мълхоланд Драйв и Лоръл Кениън Булевард, наблюдателната група навлезе в нова територия.

— Каква е вероятността да ни е забелязал? — информира се Бош.

— Никаква — заяви лейтенантът. — Прекалено добри сме за него. Просто е намислил нещо ново.

През следващите десет минути проследяването продължи на изток към прохода Кахуенга. Главната кола се движеше далеч след останалите и Райт и неговите двама пътници трябваше да разчитат на докладите по радиостанцията, за да научават какво става.

Един от автомобилите пътуваше пред Джесъп, а всички останали бяха зад него. Задните постоянно се редуваха да изостават и изпреварват, така че конфигурацията на фаровете в огледалото на обекта често да се променя. Накрая прозвуча съобщение, което накара Бош да се наведе напред на седалката си, сякаш близостта с източника на информация можеше да направи нещата по-ясни.

— Тук има знак стоп и Ретро зави на север. Прекалено тъмно е, за да видя името на улицата, но трябва да остана на „Мълхоланд“. Твърде рисковано е. Следващият ляв завой, на стопа.

— Прието. Ние ще го поемем.

— Чакайте! — настойчиво каза Бош. — Кажи му да почака.

Райт го погледна в огледалото и попита:

— Какво си намислил?

— На „Мълхоланд“ има само един стоп. На Удроу Уилсън Драйв. Знам го. Улицата се спуска надолу и пак стига до „Мълхоланд“ на светофара при „Хайланд“. Водещата кола може да го поеме там. Но „Удроу Уилсън“ е прекалено тясна. Ако пратиш кола по нея, Джесъп може да разбере, че го следят.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Аз живея на „Удроу Уилсън“.

Лейтенантът се замисли за миг, после отново включи радиостанцията.

— Отменям предишната заповед. Къде е волвото?

— Изчакваме ново нареждане.

— Добре, продължете нататък, после завийте наляво с велосипедите. Внимавайте за насрещно движение. И за нашия човек.

— Прието.

Джипът на Райт скоро стигна до пресечката. Бош видя спрялото до пътя волво. Велосипедната релса беше празна. Лейтенантът отби, за да изчака, и провери групите по радиостанцията.

— Първи, зае ли позиция?

— Да. Долу на светофара сме. От Ретро още няма следа.

— Трети, горе ли си?

Отговор не последва.

— Добре, всички чакат следващата информация.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бош. — Ами колелата?

— Трябва да са оглушали. Ще се обадят, когато…

— Тук Трети — разнесе се шепот по високоговорителя. — Натъкнахме се на него. Затворил е очи и спи.

Райт преведе съобщението на пътниците си:

— Угасил е фаровете и не се движи.

Хари усети стягане в гърдите.

— Сигурни ли са, че е в колата?

Лейтенантът предаде въпроса по радиостанцията.

— Да, виждаме го. Запалил е свещ на таблото.

— Къде точно сте, Трети?

— Приблизително по средата. Чува се шосето долу.

Бош рязко се наведе напред между двете седалки.

— Питай го дали може да различи номера на тротоара. Дай ми адрес.

Райт отново предаде искането и изтече близо минута, преди да чуят шепота на Трети:

— Много е тъмно и тротоарът не се вижда без фенерче. Обаче до вратата на къщата, пред която е паркирал, има лампа от ония, дето висят на конзола. Оттук изглежда, че номерът е седемдесет и две нула три.

Хари се отдръпна назад и тежко се отпусна на облегалката. Макфърсън се обърна и го погледна. Райт впери очи в огледалото и попита:

— Знаеш ли този адрес?

Бош кимна в мрака.

— Да. Това е моята къща.