Майкъл Конъли
Отменена присъда (20)

20.

Четвъртък, 4 март, 10,40 ч.

Бош излезе от асансьора и за малко да се сблъска с Холър и Макфърсън.

— Свърши ли? — попита той.

— Пропусна го — отвърна Холър.

Детективът бързо се обърна и удари едно от гумените уплътнения на вратата, преди да се е затворила.

— Слизате ли?

— Такива са намеренията ни. — Гласът на Холър не скриваше яда му. — Мислех, че няма да идваш на заседанието.

— Нямаше. Дойдох да ви взема.

Спуснаха се с асансьора и Хари ги убеди да повървят с него до Дирекция на полицията. Регистрира ги като посетители и тримата се качиха на петия етаж, където се намираше отдел „Грабежи и убийства“.

— За пръв път идвам тук — отбеляза Макфърсън. — Тихо е като в застрахователна фирма.

— Да, с преместването изгубихме доста от стария си чар — отвърна Бош.

Дирекцията беше в новата сграда едва от шест месеца. Тя беше някак тиха и стерилна. На повечето й обитатели, включително на Бош, им липсваше старият „Паркър Сентър“, въпреки че беше съвсем порутен.

— Имам самостоятелно помещение ей там — посочи той вратата в отсрещния край на помещението.

Отключи я и влязоха в просторен кабинет с голяма заседателна маса в средата. Едната стена беше стъклена и гледаше към общото помещение, но Бош спусна и затвори щорите. На срещуположната стена висеше голяма бяла дъска с един ред снимки отгоре и множество бележки под всяка от тях. На всички фотографии имаше момичета.

— Работя по това цяла седмица без прекъсване — осведоми ги той. — Сигурно сте се чудили къде съм изчезнал, затова реших, че е време да ви покажа какво съм открил.

Макфърсън спря на няколко крачки от вратата и се вгледа в снимките с присвити очи, разкривайки на Бош суетата си. Имаше нужда от очила, но той не я бе виждал да носи такива.

Холър отиде до масата, на която бяха оставени няколко кутии с архивни дела. Издърпа бавно един стол и седна.

— Маги — покани я детективът. — Защо не седнеш?

Макфърсън най-после се откъсна от транса си и седна в края на масата.

— Дали е това, което си мисля? — попита тя. — Всички приличат на Мелиса Ланди.

— Хайде първо да ви изложа нещата и вие сами ще направите заключения — рече Бош.

Той заобиколи масата, за да отиде при дъската. Застана с гръб към нея и започна разказа си:

— Имам една приятелка, бивш профайлър. Не…

— Къде е работила? — прекъсна го Холър.

— Във ФБР, но какво значение има? Не познавам по-добър специалист от нея. Затова скоро след като се включих в тая история, я помолих неофициално да прегледа материалите по делото и тя го направи. Стигна до заключението, че през осемдесет и шеста тотално са сбъркали в интерпретацията на случая. Там, където тогавашните следователи са видели импулсивно престъпление, тя откри нещо друго. Накратко, откри признаци, че убиецът на Мелиса Ланди може да е убивал и преди това.

— Уф, почна се — отново го прекъсна Холър.

— Виж бе, човек, не разбирам защо се държиш така — ядоса се Бош. — Ти ме привлече като следовател в тая работа и аз я разследвам. Защо не ме оставиш да ви разкажа каквото знам? После прави каквото щеш. Ако решиш, че е вярно, действай нататък. Ако не, майната му. Аз ще съм си свършил работата, като съм привлякъл вниманието ти към това.

— Никак не се държа, Хари. Просто разсъждавам на глас. За всички неща, които могат да усложнят един съдебен процес. Да усложнят споделянето на доказателствения материал със защитата. Ясно ли ти е, че всичко, което ни разказваш сега, трябва моментално да бъде предадено и на Ройс?

— Само ако възнамеряваш да го използваш.

— Какво?

— Мислех, че знаеш правилата за доказателствения материал по-добре от мен.

— Знам правилата. Защо ни доведе тук за тоя цирк, щом смяташ, че не бива да го използваме?

— Защо просто не го оставиш да ни разкаже историята? — намеси се Макфърсън. — И тогава може би ще разберем.

— Добре де, давай — отстъпи Холър. — И без това казах само „почна се“, което, струва ми се, е доста широко разпространена фраза, изразяваща изненада и неочаквана промяна на посоката. И толкова. Продължавай, Хари. Моля те.

Бош хвърли поглед към дъската, после отново се обърна към двучленната си публика.

— Та моята приятелка смята, че Джейсън Джесъп е убивал и преди да убие Мелиса Ланди и най-вероятно е успявал да скрие причастността си към тези предишни престъпления.

— И ти си започнал да търсиш — предположи Макфърсън.

— Да. Спомняте ли си първия следовател, Клостър? И него си го бивало. И той е търсил подобни случаи. Само че въз основа на грешна характеристика. Имали са спермата по роклята, удушаването и трупа, изхвърлен на достъпно място. С това характеристиката се изчерпвала и въпреки че търсил, не открил аналогични убийства или поне случаи, свързани с неговия. Край на историята, край на търсенето. Решили, че Джесъп е действал само този път, че е изключително неорганизиран и небрежен и затова е бил заловен.

Хари се обърна и посочи снимките на дъската зад него.

— Затова аз подходих по друг начин. Започнах да търся момичета, които са обявени за изчезнали и не са намерени. Тук включих както похищенията, така и случаите на бягство от дома. Джесъп е от окръг Ривърсайд, затова разширих зоната на търсене до окръзите Ривърсайд и Лос Анджелис. Понеже Джесъп е арестуван на двайсет и четири години, аз се върнах до времето, когато е бил на осемнайсет, и установих границите на търсене от хиляда деветстотин и осемдесета до осемдесет и шеста. Що се отнася до профила на жертвите, заложих на бели момичета на възраст от дванайсет до осемнайсет години.

— Защо чак до осемнайсет? — учуди се Макфърсън. — Нашата жертва е била дванайсетгодишна.

— Рейчъл каза… моята приятелка де… тя каза, че понякога тези хора стигат до собствената си възрастова група. Научават се да убиват и после започват да избират жертвите си според своите парафилии. Парафилия е…

— Знам какво е — прекъсна го Маги. — Сам ли свърши всичко това? Или тази Рейчъл ти помогна?

— Не, тя работи само по профила. Малко ми помогна моят партньор, докато събирахме цялата информация. Обаче беше трудно, понеже не се пазят всички данни, особено в случаите на бягство от дома, и много са унищожени. Повечето такива дела от онова време липсват.

— Не са ли ги дигитализирали? — попита Макфърсън.

Бош поклати глава.

— Не и в окръг Лос Анджелис. При преминаването към компютризирани архиви са определили приоритети и са въвеждали данни за тежките престъпления. Нито един случай на бягство, освен ако е имало вероятност за отвличане. В окръг Ривърсайд не е така. Там имат по-малко случаи, затова са дигитализирали всичко. Тъй или иначе за шестте години от интересуващия ни период в двата окръга открихме двайсет и девет случая. Всички са неприключени следствия. Изчезнали момичета, които не са се завърнали у дома. Събрахме каквито данни успяхме да открием и повечето не съответстваха на профила заради свидетелски показания или други проблеми. Но не можах да изключа тези осем.

Хари се обърна към дъската и погледна снимките на осем усмихнати момичета. Всичките отдавна изчезнали.

— Не твърдя, че Джесъп има нещо общо с изчезването на което и да е от тия момичета, но е възможно. Както Маги вече отбеляза, всички те си приличат, както помежду си, така и с Мелиса Ланди. И между другото, приликата се отнася и за физическия тип. Разликите в теглото им са в рамките на четири килограма и половина, а във височината — пет сантиметра.

Бош се обърна към публиката си и видя, че Макфърсън и Холър се взират във фотографиите като хипнотизирани.

— Под всяка снимка съм написал конкретните данни — поясни той. — Физическо описание, дата и място на изчезване, основните неща.

— Джесъп познавал ли е някоя от тях? — попита Холър. — Свързан ли е по някакъв начин с която и да е от тях?

Това беше най-важното, Бош го знаеше.

— Няма нищо категорично… Искам да кажа, че още нищо не съм открил — призна той. — Най-близката връзка е с това момиче.

Детективът отново се обърна и посочи най-лявата снимка.

— Първото момиче. Валъри Шликтър. Изчезнала през хиляда деветстотин осемдесет и първа от същия квартал в Ривърсайд, в който израснал Джесъп. Той е бил на деветнайсет, тя — на седемнайсет. И двамата са учили в Ривърсайдската гимназия, но понеже той напуснал, преди да завърши, явно не са се засекли там. Тъй или иначе тя се води избягала от дома си, защото имала семейни проблеми. Живеела само с майка си и брат си и един ден, около месец след завършването на гимназията, изчезнала. Разследването така и не надхвърлило категорията „изчезнала личност“, главно заради възрастта й. Навършвала осемнайсет след месец. Всъщност изобщо не бих го нарекъл „разследване“. В общи линии просто чакали да видят дали ще се върне. Не дочакали.

— И нищо друго?

Бош се обърна и погледна Холър.

— Това е засега.

— Тогава споделянето на доказателствения материал не е проблем. Тук няма нищо. Джесъп не е свързан с което и да е от тези момичета. Най-близката връзка, която имаш, е с това момиче от Ривърсайд, което е пет години по-голямо от Мелиса Ланди. Цялата работа ми се струва малко неправдоподобна.

На Хари му стори, че долавя нотки на облекчение в гласа на Холър.

— Е, всичко това си има и друга страна — отвърна той, отиде при кутиите в края на масата и извади една папка. После се върна и я сложи на масата пред Макфърсън.

— Както знаете, поставихме Джесъп под наблюдение още от самото му освобождаване.

Маги разтвори папката и видя наръч снимки на обвиняемия с размери 20 на 25 сантиметра. Очевидно бяха направени по време на наблюдението.

— Оказа се, че той няма установен режим, затова го следят денонощно. И скоро стана ясно, че Джесъп води два поразително различни живота. Публичен, за пред медиите, в така нареченото му пътуване към свободата. От усмивки пред камерите и ядене на хамбургери до сърфиране на Венис Бийч за телевизиите.

— Да, това ни е известно — рече Холър. — И в голямата си част е дирижирано от неговия адвокат.

— После идва частният му живот — продължи Бош. — Обиколки по барове, вечерни разходки и среднощни посещения.

— Къде? — попита Макфърсън.

Хари стигна до последното си нагледно помагало — карта на планината Санта Моника. Разгъна я на масата пред тях и каза:

— От освобождаването му насам Джесъп девет пъти е напускал апартамента си във Венис и посред нощ е отивал с колата си на „Мълхоланд“. Оттам е посещавал един-два парка на нощ. Франклин Кениън му е любимият. Ходил е там шест пъти. Но е бил няколко пъти и в Стоун Кениън, Ръниън Кениън и на площадката във Фрайман Кениън.

— И какво е правил там? — погледна го Маги.

— Ами, първо, това са обществени паркове, които са затворени след залез-слънце — поясни Бош. — Затова му се налага да се вмъква вътре. Става дума за два-три часа през нощта. Влиза и просто седи там. Общува с нещо. Два пъти е палил свещи. Винаги на едни и същи места във всеки парк. Обикновено на пътека или под дърво. Нямаме снимки, понеже е много тъмно и не можем да рискуваме да се приближим. Тази седмица няколко пъти ходих с хората от ЗСР и го наблюдавах. Като че ли просто медитира.

Хари огради четирите парка на картата. Всички се намираха до „Мълхоланд“, близо един до друг.

— Разговарял ли си с твоята профайлърка за това? — попита Холър.

— Да, и тя е на същото мнение като мен — че той посещава гробове. Общува с мъртвите… с жертвите си.

— О, божичко… — изпъшка Мики.

— Да — каза Бош.

Последва дълго мълчание, докато Холър и Макфърсън обмисляха последиците от разследването на детектива.

— Хари, някой копал ли е на тези места? — наруши тишината Маги.

— Не още. Не искахме да се юрнем там с лопати, защото той все се връща на местата. Ще разбере, че става нещо, а засега не бива да го подплашваме.

— Ясно. Ами…

— Кучета, издирващи трупове. Да, вчера са ги завели там под прикритие. Ние…

— Какво значи „куче под прикритие“? — прекъсна го Холър.

Бош избухна в смях и това донякъде разпръсна напрежението в стаята.

— Исках да кажа, че имаме две такива кучета и ги закарахме с цивилни коли. Водеха ги цивилни детективи. Все едно някой си разхожда кучето, обаче и това е проблем, защото по тези пътеки в парка е забранено за кучета. Тъй или иначе направихме каквото можахме. Обадих се в ЗСР, за да се уверя, че Джесъп не е в района на „Мълхоланд“. Беше на сърфинг.

— И? — нетърпеливо се обади Макфърсън.

— Тези кучета просто лягат на земята, когато уловят миризма на човешки леш. Уж можели да я усетят през пласта почва даже след сто години. Както и да е, на три от четирите места, на които е ходил Джесъп, кучетата не реагираха. Но едното куче легна на четвъртото място.

Макфърсън рязко се завъртя на стола си и погледна Холър. Той отговори на погледа й, все едно водеха безмълвен разговор.

— Трябва да отбележа, че точно това куче в миналото е грешало — тоест, давало е фалшива положителна реакция — в около една трета от случаите — добави Хари. — Другото куче не е реагирало на същото място.

— Страхотно — отвърна Холър. — И какво ни говори това?

— Ами затова ви повиках — каза Бош. — Достигнахме момента, в който може би трябва да започнем да копаем. Поне на онова място. Но така рискуваме Джесъп да разбере и да се сети, че го следим. Ако започнем да копаем и открием човешки останки, разполагаме ли с достатъчно улики, за да обвиним него?

Макфърсън се наведе напред, докато Холър се отпусна на облегалката на стола си, очевидно отстъпвайки й думата.

— Не виждам правен проблем с копането — заяви тя накрая. — Паркът е обществена собственост и нищо не ти го забранява. Няма нужда от съдебна заповед. Но сигурен ли си, че искаш да го направиш сега, въз основа на реакцията на куче, което в много случаи греши? Или да изчакаме края на процеса?

— Или може би даже по време на процеса — прибави Холър.

— Вторият въпрос е по-сложен — продължи Макфърсън. — Да речем, че на едно или дори на всички тези места са заровени човешки останки. Да, поведението на Джесъп изглежда предполага, че знае какво има под земята на местата, на които ходи нощем. Но това доказва ли вината му? Едва ли. Бихме могли да му предявим обвинения, но той е в състояние да се защити достатъчно добре въз основа на това, което знаем засега. Съгласен ли си, Майкъл?

Холър се наведе напред и кимна.

— Да речем, че започнеш да копаеш и откриеш останките на едно от тези момичета. Даже да потвърдиш самоличността му — а това остава под въпрос, — няма да имаш достатъчно доказателства, свързващи смъртта му с Джесъп. Разполагаш само с гузния му спомен за мястото на заравяне. Това е от изключително значение, но дали е достатъчно за съда? Не знам. Струва ми се, че в този случай предпочитам да съм на мястото на защитата. Според мен Маги е права, той може да се защити и да обясни откъде знае за тия места. Може да измисли чучело, някой друг, който е извършил убийствата и му е разказал за тях или го е принудил да участва в заравянето. Джесъп е лежал двайсет и четири години в затвора. С колко други затворници се е срещал? Хиляди? Десетки хиляди? Колко от тях са били убийци? Може да прехвърли цялата тази работа на някой от тях, да каже, че е чул в затвора за тия места и е решил да иде там, за да се помоли за душите на жертвите. Може да си съчини какво ли не.

Той отново поклати глава.

— Заключението е, че има много начини да се защити от такова обвинение. Без веществено доказателство, което да го свърже с убийствата, без свидетел, мисля, че ще си имаш проблем.

— В гробовете може да има такова веществено доказателство — каза Бош.

— Възможно е, но ако няма? — възрази Холър. — Не се знае. Може също да изтръгнеш признание от Джесъп, но се съмнявам и в това.

По-нататък пое Макфърсън.

— Майкъл спомена за голямата въпросителна — останките. Могат ли да бъдат идентифицирани? Ще успеем ли да установим откога са в земята? Не забравяй, Джесъп има желязно алиби за последните двайсет и четири години. Ако изровиш купчина кости и не можем да кажем със сигурност, че са лежали там поне от осемдесет и шеста, Джесъп ще се измъкне.

Холър се изправи, отиде до дъската и взе един маркер от полицата под нея. Избра свободно място и начерта два кръга един до друг.

— Ето с какво разполагаме засега. Това е нашето дело, а това е цялата тая работа, която ни описваш. Двете са съвсем отделни неща. Имаме делото и предстоящия процес, а после твоето ново разследване. Когато са отделни, всичко е наред. Твоето разследване няма връзка с нашия процес, тъй че можем да оставим двата кръга отделени. Разбираш ли?

— Естествено — потвърди Бош.

Холър взе гъбата от полицата и изтри двата кръга от дъската. После нарисува нови два, които се пресичаха.

— А ако сега идеш там, започнеш да копаеш и откриеш кости? Ето какво ще се случи. Нашите два кръга се застъпват. И тогава твоята история става наша и трябва да я разкрием на защитата и на целия свят.

Макфърсън кимна в знак на съгласие.

— Тогава какво да правим? — попита детективът. — Да се откажем ли?

— Не, няма да се отказваме — отвърна Мики. — Просто ще внимаваме кръговете да останат отделени. Знаеш ли каква е най-добрата стратегия за съдебен процес според всеобщото мнение? Води го просто и тъпо. Затова нека не усложняваме нещата. Хайде да оставим кръговете отделени, да спечелим процеса и да турим тоя тип в затвора за убийството на Мелиса Ланди. После ще се качим на „Мълхоланд“ с лопатите.

— Да го пратим.

— Моля?

— Да го пратим в затвора.

— Както кажеш, професоре.

Бош премести поглед от пресичащите се кръгове на Холър към лицата на снимките. Инстинктът му подсказваше, че поне някои от тези момичета не са пораснали, че лежат в земята и са заровени там от Джейсън Джесъп. Беше му противна мисълта да останат в пръстта дори само още един ден, но знаеше, че ще трябва да почакат.

— Добре — реши той накрая. — Ще работя отделно по този случай. Засега. Обаче в новия профил има още нещо, което трябва да знаете.

— Най-после падна и втората обувка — рече Макфърсън. — Давай.

— Моята приятелка каза, че убиец като Джесъп не се променя в затвора. Тъмната материя вътре не изчезва. Остава си там. Чака. Като рак. И реагира на външно напрежение.

— Значи пак ще убие — заключи Маги.

Бош кимна бавно.

— Може да посещава гробовете на някогашните си жертви само докато не изпита потребност от… ново вдъхновение. А ако се почувства под напрежение, има голяма вероятност да извърши нещо в тази посока още по-скоро.

— В такъв случай трябва да сме готови — заяви Холър. — Аз го пуснах на свобода. Ако имаш някакви съмнения, че сте в състояние да го следите постоянно, искам да ги чуя.

— Нямам никакви съмнения — отвърна Хари. — Ако Джесъп направи ход, ще го пипнем.

— Кога ще излизаш пак с групата от ЗСР? — попита Макфърсън.

— Когато имам възможност. Но дъщеря ми е при мен, така че остават нощите, през които спи при приятелката си, или когато успея да намеря някой да остане с нея.

— Искам и аз да дойда веднъж.

— Защо?

— Искам да видя истинския Джесъп. Не онзи от вестниците и телевизията.

— Ами…

— Какво?

— Виж, в групата няма жени и постоянно са в движение с тоя тип. Няма почивки за тоалетна. Пикаят в бутилки.

— Не се безпокой, Хари, мисля, че ще се справя.

— Тогава ще го уредя.