Майкъл Конъли
Отменена присъда (18)

18.

Четвъртък, 25 февруари, 11,00 ч.

Рейчъл Уолинг поиска да се срещнат в един от стъклените небостъргачи в центъра. Бош отиде на адреса и се качи с асансьора на трийсет и четвъртия етаж. Вратата на адвокатската кантора „Франко, Бекера & Ицурис“ беше заключена и той трябваше да почука. Рейчъл му отвори веднага и го покани в луксозен офис, в който нямаше нито адвокати, нито чиновници. Тя го заведе в заседателната зала на фирмата. На голяма овална маса детективът видя кашона с папките, който й бе дал предната седмица. Влязоха и той отиде до френските прозорци, които гледаха към града.

Не си спомняше да се е качвал толкова нависоко в центъра. Разкриваше се гледка чак до Доджър Стейдиъм и дори още по-нататък. Той потърси с очи Дирекция на полицията и видя облицованата със стъкло сграда до редакцията на „Лос Анджелис Таймс“. После плъзна поглед към Ехо Парк и си спомни деня, в който бяха там с Рейчъл Уолинг. Тогава бяха един екип, в повече от едно отношение. Но сега това му се струваше много отдавна.

— Какво е това място? — попита Бош, още загледан навън. — Къде са всички?

— Няма никого. Използвахме го само като декор в едно разследване на пране на пари. Затова е празно. Половината от тази сграда е празна. Заради кризата. По-рано офисът е бил на истинска адвокатска кантора, която фалирала. Ние просто го взехме под наем. Управата е доволна от държавните субсидии.

— От какво са прали пари? От дрога? Или оръжие?

— Знаеш, че не мога да ти кажа, Хари. Сигурно ще прочетеш за това след няколко месеца.

Той кимна, спомняйки си името на вратата. „Франко, Бекера & Ицурис“: ФБР. Хитро.

— Чудя се дали управата ще съобщи на следващите наематели, че офисът е използван от Бюрото за залавяне на опасни престъпници. Може да се появят техни приятели.

Рейчъл не отговори, просто го покани на масата. Той се настани и хубаво я огледа, докато сядаше насреща му. Носеше косата си спусната, нещо необичайно. Беше я виждал така, но не и на работа. Тъмните къдри обрамчваха лицето й и насочваха вниманието към тъмните й очи.

— Хладилникът на кантората е празен, иначе щях да ти предложа нещо за пиене.

— Няма нужда.

Тя отвори кашона и започна да вади папките.

— Много съм ти признателен за това, Рейчъл — каза Бош. — Надявам се, че не съм смутил живота ти прекалено много.

— Работата — не. Беше ми приятно. Но ти, Хари, твоето завръщане смущава живота ми.

Не беше очаквал това.

— Какво искаш да кажеш?

— Имам приятел и му разказах за теб. За теорията за единствения куршум и всичко останало. И той не остана доволен, че си губя вечерите, за да работя за теб.

Бош не знаеше как да й отговори. Онова, което Рейчъл Уолинг казваше, винаги криеше по-дълбок смисъл. И той нямаше представа дали в думите й сега няма нещо повече.

— Съжалявам — отвърна той накрая. — Каза ли му, че е чисто служебно, че просто искам професионалното ти мнение? Че съм се обърнал към теб, защото ти имам доверие и си най-добрата в тази област?

— Той знае, че съм най-добрата, но това няма значение. Хайде да приключваме.

Тя разтвори една от папките.

— Бившата ми жена е мъртва — рече Бош. — Убиха я миналата година в Хонконг.

Не беше сигурен защо й го казва. Тя вдигна рязко поглед и Хари разбра, че не е знаела.

— Господи, ужасно съжалявам.

Бош само кимна. Реши да й спести подробностите.

— Ами дъщеря ти?

— Сега живее при мен. Добре се справя, но й е много тежко. Оттогава минаха само четири месеца.

Тя кимна, изглеждаше много смутена от казаното.

— А ти? — попита след малко. — Предполагам, че ти е било много трудно.

Той пак кимна, не можеше да измисли подходящите думи. Дъщеря му вече присъстваше изцяло в живота му, но на ужасна цена. Осъзна, че е повдигнал въпроса, а не може да говори за това.

— Виж, много е странно — продължи детективът. — Не знам защо ти го казах. Ти спомена за единствения куршум и си спомних, че съм ти казвал за нея. Може да си поговорим за това някой друг път. Ако искаш, разбира се. А сега да се върнем към делото. Съгласна?

— Да, естествено. Просто си мислех за дъщеря ти. Да изгуби майка си и после да се наложи да се премести толкова далече от дома си… Знам, че при теб ще й е добре, но… това е голяма промяна.

— Да, но казват, че децата са издръжливи, и е така. Тя вече има много приятели и се справя добре в училище. И за двама ни промяната беше огромна, но мисля, че тя ще го преодолее.

— А ти как ще го преодолееш?

Бош я погледна в очите за миг, преди да отговори:

— Вече го преодолях. Дъщеря ми е при мен — тя е най-хубавото нещо в живота ми.

— Това е чудесно, Хари.

— Да.

Рейчъл откъсна поглед от него и продължи да вади папките и снимките от кашона. Изведнъж се преобрази и стана делова — профайлър от ФБР, готов да докладва откритията си. Бош бръкна в джоба си и извади бележника си, поставен в сгъваем кожен калъф с детективската значка на корицата. Разтвори го и се приготви да записва.

— Ще започна със снимките — рече тя.

— Добре.

Уолинг нареди на масата пред него четири снимки на трупа на Мелиса Ланди в контейнера. Под тях сложи още две фотографии от аутопсията. Бош никога не бе успявал да гледа спокойно снимки на мъртви деца. А тези тук бяха особено мъчителни. Той дълго се взира в тях, преди да осъзнае, че свиването под лъжичката му се дължи най-вече на факта, че детето е било намерено в боклукчийски контейнер. Изхвърлянето на момичето приличаше на послание относно жертвата и оскърбление за нейните близки.

— Контейнерът — каза Хари. — Смяташ, че е избран като послание.

Уолинг не отговори веднага, сякаш за пръв път обмисляше тази възможност.

— Всъщност подхождам от друга гледна точка. Мисля, че решението е било почти спонтанно. Не е било планирано. Трябвало е да се избави от трупа незабелязано и да не намерят момиченцето веднага. Знаел е, че зад кинотеатъра има контейнер, и го е използвал. Така се е случило. Не е послание.

Бош кимна. Наведе се напред и си записа да попита Клинтън за контейнера. „Ел Рей“ се намираше в Уилшърския коридор, в който бяха работили шофьорите от „Аардварк“. Сигурно знаеха за него.

— Извинявай, нямах намерение да тръгвам в грешната посока — каза той, докато пишеше.

— Няма проблем. Започвам със снимките на момичето, защото смятам, че това престъпление може да не е разтълкувано вярно от самото начало.

— Не е разтълкувано вярно ли?

— Да, изглежда тогавашните следователи са възприели местопрестъплението буквално и са го сметнали за резултат от плана на заподозрения. С други думи, че Джесъп е отвлякъл момичето с намерението да го удуши и захвърли в контейнера. За това свидетелства характеристиката на престъплението, пратена във ФБР и калифорнийското министерство на правосъдието, за сравнение с други подобни.

Тя разтвори една папка и извади дългата характеристика и съпътстващите я формуляри, подготвени от главния следовател преди двайсет и четири години.

— Детектив Клостър търсел подобни престъпления, които евентуално да свърже с Джесъп. Не се натъкнал на нищо и с това се приключило.

Бош беше разучавал няколко дни материалите по делото и знаеше всичко това, но не я прекъсна, защото предчувстваше, че ще го наведе на нови заключения. Тъкмо в това се състоеше красотата на нейното изкуство. Нямаше значение, че във ФБР не го признаваха и не използваха максимално способностите й. Той винаги щеше да го прави.

— Мисля, че това престъпление още отначало е изтълкувано грешно. Прибави факта, че навремето базата данни явно не е била толкова развита и всеобхватна като сега. Посоката е била тотално сбъркана и нищо чудно, че са стигнали до задънена улица.

Хари кимна и си записа нещо.

— И ти си се опитала да направиш нова характеристика, така ли? — попита той.

— Доколкото можах. И отправната точка е точно тук. На снимките. Разгледай травмите й.

Бош се наведе към първия ред фотографии. Не видя никакви наранявания. Момичето просто беше хвърлено в почти пълния контейнер. В кинотеатъра сигурно бяха изграждали някакви декори или просто бяха правили ремонт, защото в контейнера имаше главно строителни отпадъци. Стърготини, кофи от боя, парчета нарязано и натрошено дърво. Облицовъчни материали и разкъсани найлони. Мелиса Ланди лежеше по гръб в един от ъглите на контейнера. Нито по нея, нито по роклята й имаше кръв.

— Какви травми имаш предвид? — попита той.

Уолинг се изправи, за да се надвеси над масата, и посочи с химикалката си петната по шията на жертвата.

— Травмите по шията й — поясни тя. — Ако се вгледаш внимателно, ще видиш овална синина отдясно. От другата страна има симетрично, но по-голямо петно. Това показва, че е удушена с една ръка.

Докато говореше, Рейчъл илюстрираше думите си с химикалката.

— Палецът тук отдясно, четирите пръста от ляво. С една ръка. Добре, а защо с една ръка?

Тя седна на мястото си. Бош също се отпусна назад в стола си. Фактът, че Мелиса е била удушена с една ръка, не го изненадваше. Това фигурираше в характеристиката на убийството, изготвена от Клостър.

— Преди двайсет и четири години се е предполагало, че Джесъп е удушил момичето с дясната си ръка, докато е мастурбирал с лявата. Тази версия се основава само на едно нещо — на спермата по роклята на жертвата. Тя е оставена от човек със същата кръвна група като Джесъп и затова са решили, че е негова. Следиш ли логиката ми?

— Да, давай нататък.

— Добре, ето какъв е проблемът. Вече ни е известно, че спермата не е от Джесъп. Следователно основната характеристика или версия за престъплението от осемдесет и шеста е погрешна. Това се доказва и от факта, че Джесъп е десняк, ако се съди по почерка му. Експериментално е доказано, че при десняците мастурбирането почти винаги се извършва с водещата ръка.

— И са правили такива научни експерименти?!

— Да, колкото и да е странно. Аз определено се изненадах, когато се поразрових из мрежата.

— Знаех си, че му има нещо на тоя интернет.

Тя се усмихна. Изобщо не личеше да се притеснява от темата на дискусията им. Беше свършила цялата тази работа само за един ден.

— Всичко са изследвали, даже с коя ръка хората си бършат задниците. Всъщност това е изключително занимателно четиво. Въпросът обаче е, че следователите са сбъркали още отначало. Това убийство не е извършено по време на сексуален акт. Ще ти покажа още няколко снимки.

Уолинг се пресегна към масата, събра всички фотографии на куп и ги премести встрани. После подреди на тяхно място други, показващи вътрешността на „паяка“, шофиран от Джесъп в деня на убийството. Колата дори си имаше име, отпечатано с шаблон върху предното табло.

— Добре, та въпросния ден Джесъп карал Матилда — продължи Рейчъл.

Бош разгледа трите нови снимки. В кабината на „паяка“ цареше идеален ред. На таблото грижливо бяха поставени наръч карти — по онова време още не бяха използвали навигационни системи — и малко плюшено животно, навярно фирменият мравояд на „Аардварк“^[1], предназначен за закачване на огледалото. В поставката на централната конзола имаше голяма чаша с газирана напитка от „Севън-Илевън“. Стикерът на жабката гласеше: „Екс или секс — никой не се вози безплатно“.

С помощта на вярната си химикалка Уолинг огради нещо на една от снимките — полицейска радиостанция, монтирана под таблото.

— Някой замислял ли се е какво означава това?

Той сви рамене.

— Не знам за осемдесет и шеста. Какво значи сега?

— Ами Джесъп е работел в „Аардварк“, фирма за извозване на неправилно паркирани коли, лицензирана от общината. Няколкото такива компании са се конкурирали. Шофьорите са подслушвали полицията и са научавали за катастрофи и нарушения. Така са имали предимство пред конкуренцията, нали разбираш? Само че всички „паяци“ са имали такива радиостанции и всички шофьори са ги слушали, за да имат предимство едни пред други.

— Ясно. Какво значи това?

— Нека първо да помислим за отвличането. От свидетелските показания и всичко останало е съвсем ясно, че това престъпление не е грижливо и търпеливо планирано. Извършено е импулсивно. Знаели са го още отначало. След малко може подробно да обсъдим мотивите, но за момента е достатъчно да кажем, че нещо неудържимо е подтикнало Джесъп да действа.

— Струва ми се, че знам нещо за мотивите — рече Бош.

— Добре, нямам търпение да го чуя. Но засега ще приемем, че някакво вътрешно напрежение е накарало Джесъп да действа импулсивно и той е отвлякъл Мелиса. Качил я е в „паяка“ и е потеглил. Очевидно не е знаел, че сестра й се крие в храстите и ще вдигне тревога. Затова отвлича жертвата и тръгва, но след няколко минути чува по радиостанцията в колата полицейското съобщение за похищението. Това го връща в реалността и го кара да осъзнае ситуацията, в която се намира. Изобщо не си е представял, че всичко ще се развие толкова бързо. Донякъде идва на себе си. Наясно е, че трябва да се откаже от плана си, за да се спаси. Трябва да убие момичето, за да го елиминира като свидетел, и после да скрие тялото, за да не бъде арестуван.

Хари кимна. Разбираше версията й.

— Искаш да кажеш, че не е възнамерявал да извърши такова престъпление.

— Точно така. Отказал се е от първоначалния си план.

— И когато се е обърнал към Бюрото, Клостър не е търсел каквото трябва.

— Точно така.

— Но дали наистина е имал план? Ти самата току-що каза, че престъплението е извършено импулсивно. Джесъп е видял възможност и се е възползвал от нея в рамките на секунди. Що за план може да е имал?

— Всъщност е повече от вероятно да е имал сложен и подробен план. Такива убийци имат парафилия — готов сценарий за идеалното психосексуално преживяване. Фантазират си го в най-малки подробности. И както можеш да очакваш, това често включва мъчения и убийство. Парафилията е част от ежедневния им измислен живот и се стига до момента, в който желанието става подтик, а подтикът се превръща в импулс за действие. Когато пресекат тази граница и започнат да действат, отвличането на жертвата може да е абсолютно неподготвено и импровизирано, но не и самото убийство. И нещастната жертва попада в сценария, който убиецът безброй пъти е разигравал във фантазиите си.

Бош погледна бележника си и установи, че е престанал да си води записки.

— Добре, но ти казваш, че в нашия случай не е станало така. Той се отказал от плана си. Чул е съобщението за отвличането по радиостанцията и то го е изтръгнало от фантазията и го е върнало в действителността. Разбрал е, че може би са близо до него. Убил е момичето и го е изхвърлил с надеждата, че няма да го заловят.

— Точно така. И както ти току-що отбеляза, когато следователите са се опитали да сравнят елементи от това убийство с други престъпления, по същество са сравнявали ябълки с портокали. Не са открили нищо подобно и са решили, че това е еднократно убийство с импулсивен характер. Аз не смятам така.

Хари вдигна поглед от снимките към Рейчъл.

— Смяташ, че го е правил и преди.

— Идеята, че го е правил и преди, е много съблазнителна. Няма да се изненадам, ако установиш, че е замесен и в други отвличания.

— Оттогава са минали повече от двайсет и четири години.

— Знам. И тъй като Джесъп не е бил свързан с неразкрити убийства, сигурно се касае за изчезнали и избягали от дома си деца. Случаи, в които не е било открито местопрестъпление. Момичета, които така и не са намерени.

Бош се сети за среднощните посещения на Джесъп в парковете по Мълхоланд Драйв. Може би вече знаеше защо е палил свещ в основата на дървото.

После го прониза още по-смайваща и страшна мисъл.

— Смяташ ли, че такъв човек може да използва онези престъпления отпреди толкова години, за да подхранва фантазиите си сега?

— Разбира се. Той е бил в затвора, имал ли е друг избор?

Обзе го усещане за неотложност. Неотложност, която вървеше заедно с все по-голяма увереност, че не си имат работа с изолирано убийство. Ако версията на Уолинг се окажеше вярна, а той нямаше причини да се съмнява в това, Джесъп беше рецидивист. И макар че го бяха затворили на топло за двайсет и четири години, сега отново вилнееше из града. Не след дълго щеше да се поддаде на напрежението и неустоимите желания, които вече го бяха тласкали към импулсивни действия.

Бош бързо взе решение — следващия път, когато Джесъп се поддадеше на напрежението и го обземеше непреодолимо желание да убива, той щеше да е там, за да го унищожи.

Погледът му се фокусира и той видя, че Уолинг го гледа странно.

— Благодаря ти за всичко, Рейчъл — каза накрая. — Струва ми се, че трябва да вървя.