Майкъл Конъли
Отменена присъда (17)

17.

Сряда, 24 февруари, 14,15 ч.

Като адвокат имах успех тогава, когато обвинението не беше подготвено за ходовете ми и те го изненадваха. Държавната машина като цяло скърцаше по рутинни релси и съдебното преследване на нарушителите на закона не правеше изключение. Като новоизпечен прокурор, бях взел тая работа присърце и се заклех да не се поддавам на удобството и опасностите на рутината. Обещах си да съм повече от готов за ходовете на Клайв Ройс Хитрия. Да ги очаквам. Да се досещам за тях дори преди него самия. И да съм като снайперист, скрит в короната на дърво — ловко да ги елиминирам един по един от разстояние.

Това обещание често ни събираше на стратегически съвещания с Маги Страшната в моя нов офис. Обект на дискусията ни този следобед беше около какво ще бъде изградена досъдебната защита на нашия противник. Знаехме, че Ройс ще подаде молба за прекратяване на делото. Нямаше никакво съмнение. Обсъждахме основанията за тази молба. Исках да съм готов за всичко. Твърди се, че по време на война снайперистът прави засада на вражески патрул, като първо поваля командира, радиста и санитаря. Ако успее, останалите от патрула се паникьосват и се пръскат. Тъкмо това се надявах бързо да постигна, когато Ройс подаде молбата. Исках да действам светкавично и точно и с деморализиращи аргументи и отговори да покажа на обвиняемия, че е загазил. Ако подплашех Джесъп, можеше дори да не се стигне до процес. Можеше да сключим споразумение. Да се признае за виновен. А това означаваше присъда. И се равняваше на победа за нашата страна.

— Според мен един от аргументите му ще е, че обвиненията вече не са валидни без предварително изслушване — каза Маги. — Това ще му даде две възможности. Първо ще поиска съдията да прекрати делото или поне да насрочи ново изслушване.

— Но нали е отменена само присъдата? — възразих аз. — Тя е свързана с процеса, а ние ще водим нов процес. Предварителното изслушване не е оспорено.

— Тъкмо така ще отговорим ние.

— Добре, ти се заеми с това. Друго?

— Няма да изтъквам повече възможности, ако ще ми ги възлагаш за подготовка. Това е третата задача, която ми поставяш, а по мои сметки ти си поел само една.

— Добре, аз ще поема следващото, което изскочи. Давай нататък.

Маги се усмихна и ме осени, че току-що съм се натъкнал на собствената си засада. Но преди тя да успее да натисне спусъка, вратата на кабинета ми се отвори и Бош влезе, без да почука.

— Спасен в последния момент — възкликнах аз. — Какво става, Хари?

— Имам свидетел, когото, струва ми се, трябва да изслушате. Според мен ще ни свърши работа и не са го използвали на първия процес.

— Кой? — попита Маги.

— Бил Клинтън.

Не свързвах името с никой от делото, но Маги, която го познаваше в детайли, веднага събра две и две.

— Един от шофьорите на „паяк“, които са работили с Джесъп.

Бош насочи показалец към нея.

— Точно така. Навремето е работил с Джесъп в „Аардварк Тоуинг“. Сега има автосервиз на Ла Бреа Булевард до кръстовището с „Олимпик“. Казва се „Президеншъл Мотърс“.

— И с какво може да ни е полезен като свидетел? — попитах аз.

Хари посочи вратата.

— Оставих го да чака при Лорна. Поканете го и той сам ще ви обясни.

Погледнах Маги и след като не видях възражение от нейна страна, казах на Бош да доведе Клинтън. Преди да излезе, той сниши глас и ни довери, че го проверил в полицейските бази данни и бил чист. Нямал криминално досие.

— Нищичко — завърши Хари. — Даже глоба за неправилно паркиране.

— Добре — отвърна бившата ми жена. — Да видим какво ще ни каже.

Бош излезе в приемната и се върна с нисък, около петдесет и пет годишен мъж, облечен в син работен панталон и риза с овална кръпка над джоба на гърдите, на която пишеше „Бил“. Не носеше очила и косата му беше грижливо сресана. Забелязах машинно масло под ноктите му, но реших, че този проблем може да се реши още преди да се е появил пред съдебните заседатели.

Хари придърпа един стол от стената и го постави в средата на стаята, с лице към бюрото ми.

— Седнете, господин Клинтън — покани го той. — Бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

После с кимване ми предаде топката.

— Първо, господин Клинтън, благодаря ви, че се съгласихте да дойдете и да поговорите с нас.

Мъжът кимна.

— Няма проблем, в момента в сервиза няма много поръчки.

— С каква работа се занимавате в сервиза? Специализиран ли е в нещо?

— Да, в реставрация. Главно на британски коли. Триумфи, емджита, ягуари и всякакви други колекционерски марки.

— Ясно. Колко върви напоследък триумф „Ти Ар“ двеста и петдесет?

Клинтън ме изгледа, изненадан от очевидната ми запознатост с един от автомобилите, в които бе специализирал.

— Зависи в каква форма е. Миналата година купих една красавица за двайсет и пет бона. И вложих още близо дванайсет в реставрацията й. Плюс много работа.

Кимнах.

— Имах такава в гимназията. Ще ми се да не я бях продавал.

— Произвеждали са ги само една година. Шейсет и осма. Което я прави истинска колекционерска рядкост.

Пак кимнах. С това изчерпвахме всичко, което знаех за тая кола. Харесвах я просто заради дървеното предно табло и гюрука. През уикендите ходех с нея до Малибу и киснех по плажовете за сърфинг, въпреки че не можех да сърфирам.

— Е, да прескочим от шейсет и осма на осемдесет и шеста, става ли?

Клинтън сви рамене.

— Съгласен.

— Ако не възразявате, госпожа Макфърсън ще си води записки.

Отново свиване на рамене.

— Тогава да започваме. Добре ли си спомняте деня, в който е убита Мелиса Ланди?

Клинтън разпери ръце.

— Ами спомням си го отлично заради случилото се. Онова момиченце беше убито и се оказа, че съм работил с оня, дето го е извършил.

— Трябва да е било много травмиращо.

— Да, държа ме известно време.

— И после ви е изхвърчало от ума, така ли?

— Не, не точно… но престанах да мисля непрекъснато за това. Отворих сервиза и така нататък.

Кимнах. Клинтън изглеждаше достатъчно искрен и честен. Добро начало. Погледнах Бош. Знаех, че е открил в свидетеля някакво зрънце, което според него е злато. Затова исках да поеме той.

— Бил — започна Хари. — Разкажи им малко за онова, което се е случвало с „Аардварк“ навремето. За западането на бизнеса.

Клинтън кимна.

— Да, ами тогава ни вървеше доста добре. Гласуваха закон, че никой не може да паркира на пресечките на „Уилшър“ без стикер за местен жител. Всички останали трябваше да ги вдигаме. Та в неделя сутрин отивахме в квартала и събирахме колите, паркирани заради църковните служби. Поне в началото. Собственик беше господин Кориш и вдигахме толкова много коли, че той назначи нов шофьор и даже почна да ни плаща за извънредно работно време. Беше голям майтап, защото в квартала работеха още две фирми и се състезавахме кой да вдигне повече коли. Все едно печелехме точки и бяхме отбор.

Клинтън погледна Бош, за да види дали разказва вярната история. Хари му кимна и му каза да продължи.

— После нещата тръгнаха на зле. На хората им дойде акълът и спряха да паркират там. Някой каза, че даже на службите ги предупреждавали: „Не паркирайте северно от «Уилшър».“ Та както бяха прекалено много, че не можехме да се справим с тях, колите изведнъж станаха недостатъчно. Затуй господин Кориш рече, че трябвало да съкрати разходите и един от нас трябвало да си иде, а може би даже двама. Каза, че щял да следи как се справяме и да вземе решение.

— Кога ви го каза, по отношение на деня на убийството? — попита Бош.

— Беше точно преди това. Защото и тримата още бяхме на работа. Нали разбирате, той още не беше уволнил никого.

Поех разпита и го попитах как се е отразила новата заповед на конкуренцията между шофьорите.

— Ами, стана свирепо, нали разбирате. Всички бяхме приятели и после изведнъж почнахме да не се харесваме, защото искахме да си запазим работата.

— Как се работеше с Джейсън Джесъп след това?

— Джесъп беше абсолютен главорез.

— Напрежението ли му въздействаше?

— Да, защото беше на последно място. Господин Кориш постави специално табло, за да следим броя вдигнати коли, и той беше на последно място.

— И затова не е бил доволен.

— Не беше доволен. Стана отврат да се работи с него, ще прощавате за езика.

— Спомняте ли си как се държеше в деня на убийството?

— Малко. Както казах на детектив Бош, той почна да си заплюва улици. Например твърдеше, че цял „Уиндзор“ бил негов. „Лас Палмас“ и „Люсърн“ — също. Ей такива неща. А ние с Дерек, другия шофьор, му казахме, че няма такива правила. А той вика: „Хубаво, само се опитайте да вдигнете кола на някоя от тия улици и ще видите какво ще се случи“.

— Заплашвал ви е.

— Да, и така може да се нарече. Определено.

— Със сигурност ли си спомняте, че „Уиндзор“ е била една от улиците, за които твърдял, че са негови?

— Да, сигурен съм за „Уиндзор“.

Информацията си я биваше. Щеше да илюстрира психическото състояние на обвиняемия. Но трудно щяхме да я вкараме в протокола, ако нямаше потвърждение от Уилбърн или Кориш. Стига да бяха още живи.

— Изпълни ли заплахата си по някакъв начин? — попита Маги.

— Не — отвърна Клинтън. — Само че това беше денят на убийството. Арестуваха го и с това се приключи. Не мога да кажа, че съм се разстроил прекалено от напускането му. После господин Кориш уволни Дерек, щото той го излъга, че нямал криминално досие. Аз останах последен. Работих там още четири години — докато спестих пари да открия сервиза.

Обичайната американска история за успеха. Изчаках да видя дали Маги има други въпроси, но нямаше. За разлика от мен.

— Господин Клинтън, преди двайсет и четири години разговаряли ли сте за тези неща с полицията или прокуратурата?

Той поклати глава.

— Не точно. Тъй де, говорих с детектива, дето беше главен тогава. Той ме разпита. Обаче не са ме викали в съда или нещо подобно.

Защото тогава не са имали нужда, от теб, помислих си. Но сега ще ми потрябваш.

— Какво ви прави толкова сигурен, че Джесъп ви е отправил тази заплаха в деня на убийството?

— Просто знам, че беше оня ден. Спомням си го, защото не всеки ден арестуват за убийство човека, дето работи с теб.

Той кимна, сякаш за да подчертае думите си.

Погледнах Бош, за да видя дали пропускаме нещо. Той разбра намека и отново пое разпита.

— Бил, кажи и на тях какво е станало, когато сте били в полицейската кола с Джесъп. По пътя за „Уиндзор“.

Клинтън кимна. Лесно се поддаваше на водене и аз го приех като поредния добър признак.

— Ами те всъщност си мислеха, че е Дерек. Полицията де. Той имаше криминално досие, но излъга, че нямал, и те го разкриха. Та затуй беше главен заподозрян. Качиха го на задната седалка на едната патрулка, а нас с Джейсън — в другата.

— Казаха ли къде ви водят?

— Казаха, че имали още въпроси, затуй си помислихме, че ни карат в участъка. В колата с нас имаше двама полицаи и ги чухме да си приказват, че щели да ни използват за разпознаване. Джейсън ги попита какво е това и те казаха, че не било голяма работа, просто им трябвали хора с гащеризони, защото искали да видят дали някакъв свидетел можел да познае Дерек.

Клинтън млъкна и погледна очаквателно първо Бош, после мен и накрая — Маги.

— Какво стана после? — попитах.

— Ами първо Джейсън каза на двамата полицаи, че не можели да ни взимат просто така за някакво разпознаване. Те отговориха, че изпълнявали заповед. Та отиваме ние на „Уиндзор“ и спираме пред една къща. Ченгетата слязоха да говорят с главния детектив, който стоеше там с още неколцина. Ние с Джейсън гледахме през прозорците, ама не видяхме никакъв свидетел. После главният детектив влезе в къщата и повече не излезе. Ние не знаехме какво стана и тогава Джейсън поиска да му дам шапката си.

— Шапката ли? — изненада се Маги.

— Да, моята шапка с логото на „Доджърс“. Носех я винаги и Джейсън вика, че трябвало да я вземе, защото познавал едно от ченгетата, дето стояха при къщата, когато пристигнахме. Каза, че веднъж се сбил с него заради някаква кола, която бил вдигнал, и ако оня го видел, щял да си изпати. И все повтаряше: „Дай ми шапката си“.

— И вие какво направихте? — подканих го аз.

— Ами не си помислих нищо особено, понеже не знаех онова, дето го научих после. Нали разбирате какво имам предвид? Затуй му я дадох и той си я тури. След туй, когато се върнаха да ни вземат от колата, ченгетата май не забелязаха, че сме си разменили шапката. Накараха ни да слезем и да застанем до Дерек. Стояхме там и после единия полицай го повикаха по радиостанцията, спомням си го. Той се обърна и рече на Джейсън да си махне шапката. Той си я махна и след няколко минути всички го наобиколиха, туриха му белезници и се оказа, че не е Дерек, ами той.

Преместих поглед от Клинтън към Бош и после към Маги. По изражението й видях, че историята с шапката е важна.

— И знаете ли кое е смешното? — попита автомонтьорът.

— Не, кое? — обърнах се аз към него.

— Така и не си получих шапката.

Той се усмихна и аз му отвърнах.

— Е, ще трябва да ви вземем нова шапка, когато приключим с всичко. А сега ще ви задам основния въпрос. Готов ли сте да повторите под клетва всичко, което ни разказахте, на процеса срещу Джейсън Джесъп?

Клинтън се замисли за няколко секунди и кимна.

— Да, ще го направя.

Изправих се, заобиколих бюрото и му подадох ръка.

— В такъв случай май си имаме свидетел. Много ви благодаря, господин Клинтън.

Ръкувахме се, после направих знак на Бош.

— Трябваше да те попитам, Хари, това ли беше всичко?

Той също се изправи.

— Така ми се струва. Ще върна господин Клинтън в сервиза му.

— Отлично. Още веднъж ви благодаря, господин Клинтън.

Свидетелят се изправи.

— Моля, викайте ми Бил.

— Непременно, обещавам. Ще ви викаме Бил и ще ви повикаме за свидетел.

Всички се засмяха по оня фалшив начин и Бош изведе Клинтън от офиса. Върнах се и седнах зад бюрото.

— Добре, кажи сега за шапката.

— Това е страхотна връзка — отвърна Маги. — Когато разговаряхме със Сара, тя си спомни, че Клостър се обадил по радиостанцията от спалнята на полицаите на улицата и им наредил да накарат Джесъп да си свали шапката. И тогава тя го разпознала. После Хари прегледа материалите по делото и откри списък с иззетите вещи при ареста на Джесъп. Шапката на „Доджърс“ беше в него. Още се опитваме да открием тези вещи — доста е трудно след двайсет и четири години, но може да са отишли в „Сан Куентин“. Така или иначе, даже да нямаме шапката, имаме списъка.

Кимнах. Това беше добре по много причини. Показваше, че свидетелите независимо един от друг взаимно потвърждават показанията си, хвърляше съмнение върху евентуално твърдение на защитата, че след толкова години спомените са недостоверни, и накрая, но не на последно място, изясняваше психическото състояние на обвиняемия. Джесъп е знаел, че има опасност да го разпознаят, че някой го е видял да отвлича момичето.

— Добре, хубаво — казах. — Какво мислиш за първата част, дето се конкурирали помежду си и някой щял да бъде уволнен? Даже двама.

— И това е полезен материал от психологическа гледна точка. Джесъп е бил под напрежение и не е издържал. Може би всичко е заради това. Навярно трябва да включим психолог в свидетелския списък.

Отново кимнах.

— Ти ли каза на Бош да издири и разпита Клинтън?

Тя поклати глава.

— Направил го е по своя инициатива. Бива го в тези неща.

— Знам. Само ми се иска да ми казва малко повече за намеренията си.