Майкъл Конъли
Отменена присъда (14)

14.

Вторник, 23 февруари, 20,45 ч.

Работеха мълчаливо — Бош в единия край на масата, дъщеря му в другия. Той върху първите сводки за наблюдението на ЗСР, тя върху домашните си, разтворила учебници и лаптоп пред себе си. Бяха близо един до друг физически, но почти в нищо друго. Делото „Джесъп“ го поглъщаше изцяло — проверяваше стари свидетели и търсеше нови. Последните дни беше прекарал съвсем малко време с нея. Подобно на родителите си, Мади я биваше да се сърди и не му бе простила, че я остави за една нощ под грижите на училищната заместник-директорка. Цупеше му се, а на четиринайсет вече го правеше майсторски.

Сводките на ЗСР бяха друга причина за раздразнението на Бош. Не заради съдържанието им, а заради бавния им път до него. Бяха пратени по бюрократичните канали, от офиса на ЗСР до сектор „Грабежи и убийства“ и оттам до неговия началник, където бяха преседели три дни, преди най-после да ги оставят на бюрото му. В резултат разполагаше със сводките за първите три дни от наблюдението на Джейсън Джесъп и се запознаваше с тях от три до шест дни след факта. Процесът беше прекалено бавен и трябваше да направи нещо по въпроса.

Сводките представляваха сбити описания на движенията на обекта по дата, час и място. Повечето точки съдържаха само по едно изречение. Придружаваха ги и снимки, но в голямата си част направени от значително разстояние, за да не може обектът да забележи следящите го детективи. Това бяха зърнисти фотографии на Джесъп, обикалящ града като свободен човек.

Бош прочете докладите и бързо заключи, че обвиняемият вече води два отделни живота. Денем движенията му бяха проследявани от медиите, които отразяваха изключително публичното му повторно запознанство с живота извън затворническата килия. Отново се учеше да шофира, да си избира храна от меню, да тича пет километра, без да му се налага да завива. Но вечер се появяваше един съвсем различен Джесъп. Без да знае, че все още е във фокуса на очи и обективи, той излизаше сам с взетата назаем кола. Ходеше във всички кътчета на града. В барове, стриптийз клубове, бардаци. В четвъртата си нощ на свобода бе потеглил по Мълхоланд Драйв — лъкатушния път по хребета на Санта Моника, която разполовяваше града. Нямаше нищо чудно в това, че се е качил на планината, откъдето се разкриваха въодушевяващи и дори величествени гледки на север и юг, към искрящите градски светлини. В миналото Бош също беше обикалял тези места.

Само че Джесъп не спрял на нито една от наблюдателните площадки, а край пътя до входа на Франклин Кениън Парк. И влязъл в затворения парк, провирайки се покрай един от порталите.

Това предизвикало проблем за групата от ЗСР, защото паркът бил пуст и наблюдателите рискували да ги види, ако се приближат прекалено. Докладът беше по-кратък от повечето други точки:

20/02/10 — 01,12. Обектът влезе във Франклин Кениън Парк. Наблюдаван на маса в зона за пикник, североизточен ъгъл, Пътеката на Блайндърман.

20/02/10 — 02,34. Обектът напуска парка, продължава на запад по „Мълхоланд“ до 405-о шосе и после на юг.

След това Джесъп се върнал в апартамента във Венис, в който живеел, и останал там през цялата нощ.

Имаше разпечатка на инфрачервена снимка на Джесъп, седнал на маса за пикник. Просто си седеше в мрака.

Бош остави снимката на масата и погледна дъщеря си. Мади пишеше с лява ръка като него. Като че ли решаваше математическа задача.

— Какво има?

Тя притежаваше майчиния си радар.

— Хм, онлайн ли си с лаптопа?

— Да, какво ти трябва?

— Можеш ли да отвориш карта на Франклин Кениън Парк? На Мълхоланд Драйв.

— Чакай само да свърша с това.

Детективът търпеливо я изчака да приключи с изчисленията си по математически проблем, който със сигурност беше на светлинни години от неговите възможности. През последните четири месеца живееше в постоянен страх, че дъщеря му ще го помоли да й помогне с домашните. Отдавна го бе надминала и по умения, и по знания. С нищо не можеше да й е от полза в това отношение и се опитваше да я насочва в други области, на първо място — наблюдателност и самозащита.

— Готова съм.

Тя остави молива и премести лаптопа пред себе си. Бош си погледна часовника. Наближаваше девет.

— Ето.

Мади плъзна компютъра по масата и завъртя екрана към него.

Разположен на юг от Мълхоланд Драйв и на запад от Колдуотър Кениън Булевард, паркът се оказа по-голям, отколкото Бош предполагаше. В ъгъла на картата имаше легенда, според която паркът обхващаше около две хиляди и четиристотин декара. Хари нямаше представа, че в тази девствена част от Холивудските хълмове има толкова голям резерват. Забеляза, че на картата са обозначени няколко туристически пътеки и зони за пикник. До тази в североизточния край водеше Пътеката на Блайндърман.

— Какво става?

Бош погледна дъщеря си. Това беше първият й опит да завърже разговор от два дни. Реши да не изпуска шанса.

— Ами наблюдаваме един човек. Звеното за специални разследвания — те са специалистите по наблюдение в Управлението. Следят човек, който съвсем наскоро излезе от затвора. Убил е момиченце. Отдавна. И кой знае защо е отишъл в тоя парк и просто е поседял на маса за пикник.

— И какво от това? Нали така правят хората в парковете?

— Ами било е през нощта. Паркът бил затворен и той се промъкнал вътре… и после просто поседял там.

— Да не е израснал край парка? Може да обикаля местата от детството си.

— Съмнявам се. Според нашите данни е израснал в окръг Ривърсайд. Идвал е в Лос Анджелис на сърфинг, но не съм открил никаква връзка с „Мълхоланд“.

Бош отново проучи картата и забеляза, че паркът има горен и долен вход. Джесъп беше влязъл през горния, който не му се падаше по път, освен ако целта му не са били точно зоната за пикник и Пътеката на Блайндърман.

Той върна лаптопа на дъщеря си и пак си погледна часовника.

— Ако си си написала домашните, тури си нещата в раницата за утре.

— Сложи, тате. „Сложи си нещата в раницата.“ Или „постави“.

— Извинявай. Сложи си нещата в раницата.

— Имам да реша още една задача.

— Добре. Трябва да се обадя по телефона.

Номерът на мобилния на лейтенант Райт беше в сводката за наблюдението. Бош предполагаше, че той вече си е вкъщи и ще се ядоса от късното обаждане, но въпреки това реши да му позвъни. Стана и отиде в дневната, за да не пречи на Мади. После набра номера:

— Райт, ЗСР.

— Обажда се Хари Бош, лейтенант.

— Какво има, Бош?

Райт не звучеше ядосан.

— Извинявай, че те безпокоя у дома. Просто исках…

— Не съм си вкъщи, Бош. Следя твоя човек.

Хари се изненада.

— Случило ли се е нещо?

— Не, просто нощната смяна е по-интересна.

— Къде е в момента?

— С него сме в един бар на Венис Бийч, „Таунхауз“. Знаеш ли го?

— Ходил съм там. Сам ли е?

— И да, и не. Дойде сам, обаче го познаха. Не го оставят да си плати и едно пиене и са го накачулили един куп курви. Както казах, нощем е по-интересно. Просто да ни провериш ли се обаждаш?

— Не, искам да те питам за някои неща. Преглеждам сводките и първият ми въпрос е дали не може да ги получавам по-рано. Тия данни са отпреди три дни, най-малко. Второто нещо е Франклин Кениън Парк. Можеш ли да ми разкажеш за отбиването му там?

— За кое?

— Два пъти ли е ходил?

— Всъщност три пъти. Ходи в парка последните две нощи след първия път преди четири дни.

Тази информация крайно заинтригува Бош, главно защото нямаше представа какво означава.

— Какво прави последните два пъти?

Мади стана от масата в трапезарията и влезе в дневната. Седна на дивана и се заслуша в разговора.

— Същото като първата нощ — отвърна Райт. — Вмъква се вътре и отива в същата зона за пикник. Просто си седи там, все едно чака нещо.

— Какво?

— Ти ми кажи, Бош.

— Де да можех. По едно и също време ли ходи?

— Плюс-минус половин час.

— През входа откъм „Мълхоланд“ ли влиза всеки път?

— Да. Вмъква се в парка и тръгва по същата пътека, която го отвежда до зоната за пикник.

— Чудя се защо не минава през другия вход. Оттам ще му е по-лесно.

— Може би обича да кара по „Мълхоланд“ и да гледа светлините.

Логично предположение. Трябваше да го обмисли.

— Лейтенант, би ли помолил хората си да ми се обадят, когато пак отиде там? Без значение колко е часът.

— Мога, обаче няма да успееш да влезеш там и да се приближиш. Рисковано е. Не бива да провалим наблюдението.

— Разбирам, но нека ми се обадят. Просто искам да знам. А що се отнася до сводките, има ли начин да ги получавам малко по-бързо?

— Можеш да се отбиваш в ЗСР и да ги взимаш всяка сутрин, ако искаш. Както сигурно си забелязал, всяка сводка обхваща едно денонощие, считано от шест следобед. Ежедневните сводки се доставят в звеното до седем на другата сутрин.

— Добре, лейтенант, ще го направя. Мерси за информацията.

— Приятна вечер.

Бош затвори, като се чудеше какво е правил Джесъп във Франклин Кениън Парк.

— Какво каза той? — попита Мади.

Хари се поколеба. За стотен път се двоумеше дали да я занимава толкова много със своите разследвания.

— Моят човек пак ходил в парка последните две нощи. И всеки път просто си седял там и чакал.

— Какво?

— Никой не знае.

— Може просто да иска да остане съвсем сам, далеч от всички.

— Възможно е.

Но Бош се съмняваше. Смяташе, че почти всяко действие на Джесъп следва някакъв план. Само трябваше да разбере какъв.

— Написах си домашното — съобщи Мади. — Искаш ли да гледаме „Изгубени“?

Бавно напредваха в дивиди версията на телевизионния сериал, наваксвайки петте години от излъчването му. Разказваше се за неколцина души, оцелели от самолетна катастрофа на неизвестен остров в Южния Пасифик. Хари трудно следеше действието между отделните серии, но ги гледаше, защото дъщеря му беше невероятно увлечена.

В момента нямаше време за телевизия.

— Добре, само един епизод — реши той. — След това ти си лягаш, а аз трябва да продължа да работя.

Тя се усмихна. Това я направи щастлива и за момента граматическите и родителските грехове на Бош изглежда бяха забравени.

— Пусни го — каза Хари. — И се приготви да ми напомниш какво се случи в предишната серия.

 

 

Пет часа по-късно пътуваше със самолет, който се тресеше от дива турбуленция. Дъщеря му седеше от другата страна на пътеката, а не на свободното място до него. Протягаха ръце един към друг да се хванат, но друсането не им позволяваше. Не можеше да достигне дланта й.

Точно когато се обръщаше на седалката, за да види как опашната част се откъсва и пада, го събуди звънене. Той се пресегна към нощното шкафче и напипа телефона си. Едва успя да събере глас, за да отговори:

— Бош слуша.

— Тук е Шипли, ЗСР. Наредено ми е да ви се обадя.

— Джесъп в парка ли е?

— В парк е, обаче тая нощ в друг.

— Кой?

— Фрайман Кениън на „Мълхоланд“.

Бош го знаеше — намираше се на десетина минути от Франклин Кениън.

— Какво прави?

— Просто тръгна по една от пътеките. Като в другия парк. Върви по пътеката и после сяда. Нищо друго. Само седи малко и си тръгва.

— Добре.

Хари погледна светещите цифри на часовника. Беше точно два.

— Ще идвате ли? — попита Шипли.

Бош си помисли за дъщеря си, която спеше в своята стая. Знаеше, че може да излезе и да се върне, преди тя да се е събудила.

— Хм… не, дъщеря ми е при мен и не мога да я оставя.

— Както искате.

— Кога свършва смяната ви?

— Към седем.

— Бихте ли ми се обадили тогава?

— Щом искате.

— Искам да ми се обаждате всяка сутрин, когато свършвате смяната си. И да ми казвате къде е ходил.

— Хм… добре. Може ли да ви попитам нещо? Тоя тип е убил момиче, нали?

— Да.

— И сте сигурен в това, така ли? Искам да кажа, нямате никакви съмнения, нали?

— Нямам никакви съмнения.

— Ами, хубаво, добре е да го знаем.

Бош разбра подтекста. Шипли искаше да се увери. Ако обстоятелствата наложеха употреба на сила срещу Джесъп, щеше да е добре да знаят по кого и защо стрелят. Нямаше нужда от повече обяснения.

— Благодаря, Шипли. До по-късно.

Бош затвори и отпусна глава на възглавницата. Спомни си съня за самолета. Как протягаше ръка към дъщеря си, но не можеше да достигне дланта й.