Майкъл Конъли
Отменена присъда (12)

12.

Четвъртък, 18 февруари, 15,31 ч.

След като слязоха от ферибота в Порт Таунсенд, Бош и Макфърсън последваха указанията на навигационната система и стигнаха на адреса от шофьорската книжка на Сара Ан Глисън. Пътят ги преведе през викторианското крайбрежно градче, после навлязоха в по-рядко населен район с големи, уединени имоти. Домът на Глисън се оказа малка дъсчена къща, която не се вписваше във викторианската атмосфера на съседното селище. Детективът и прокурорката се качиха на верандата и почукаха, но никой не им отговори.

— Може да е на работа или нещо подобно — предположи Макфърсън.

— Възможно е.

— Хайде да се върнем в града и да се настаним, а после пак ще дойдем след пет.

Бош си погледна часовника. Учебните часове току-що бяха свършили и Мади сигурно вече се прибираше вкъщи със Сю Бамбро. Дъщеря му най-вероятно се цупеше на заместник-директорката.

Той слезе от верандата и се насочи към ъгъла на къщата.

— Къде отиваш?

— Да проверя отзад. Ти изчакай тук.

Но още щом зави зад ъгъла, Хари видя, че стотина метра нататък има друга постройка, плевник или гараж без прозорци. Направи му впечатление, че сградата има комин. От двете черни тръби, които стърчаха над покрива, се издигаха топлинни вълни, но не и дим. Пред затворената врата бяха паркирани две коли и ван.

Бош наблюдава постройката толкова дълго, че накрая Макфърсън също заобиколи отзад.

— Защо се ба…

Той вдигна ръка, за да я накара да млъкне, и посочи сградата.

— Какво е това? — прошепна Маги.

Преди той да успее да й отговори, едното крило на вратата се отвори с плъзгане и отвътре излезе някой. Приличаше на млад мъж или тийнейджър. Върху дрехите си носеше дълга черна престилка. Той свали дългите си до лактите тежки ръкавици, за да запали цигара.

— Мамка му — прошепна Макфърсън, отговаряйки на собствения си въпрос.

Бош се скри зад ъгъла и я дръпна при себе си.

— Всичките й арести… взимала е метамфетамин — прошепна той.

— Страхотно — отвърна прокурорката. — Главната ни свидетелка произвежда дрога.

Младият пушач се обърна, явно повикан отвътре. Хвърли фаса, настъпи го и се върна в плевника, плъзгайки вратата след себе си. Тя обаче спря на петнайсетина сантиметра от другото крило.

— Да вървим — каза Хари и понечи да тръгне напред, но Макфърсън постави длан върху ръката му.

— Чакай, какво правиш? Не смяташ ли, че трябва да се обадим в тукашната полиция за подкрепление?

Бош мълчаливо я погледна.

— Видях участъка, когато минавахме през града — добави тя, сякаш за да го увери, че подкреплението само чака да му дадат знак.

— Ако поискаме подкрепление, те няма да са особено отзивчиви, понеже не си направихме труда да им се обадим на идване — възрази детективът. — Ще я арестуват и тогава главната ни свидетелка ще я очаква съд за производство на наркотици. Според теб как ще се отрази това на съдебните заседатели в процеса срещу Джесъп?

Маги не отговори.

— Виж какво, ти чакай тук, а аз ще ида да разузная продължи той. — Има три автомобила, значи вътре най-вероятно са трима. Ако не мога да се справя сам, ще повикаме полиция.

— Сигурно са въоръжени, Хари. Ти…

— Сигурно не са въоръжени. Ще разузная и ако изглежда напечено, ще се обадим в Порт Таунсенд.

— Това не ми харесва.

— Може да сработи в наша полза.

— Кое? Как?

— Помисли. Чакай моя знак. Ако нещо се обърка, качвай се в колата и се махай оттук.

Бош й подаде ключовете и тя неохотно ги взе, явно обмисляше думите му. За предимството. Ако заловяха свидетелката в компрометираща ситуация, щяха да получат лоста, който им трябваше, за да си осигурят нейното съдействие и показания.

Бош тръгна към плевника по посипаната с мидени черупки пътека. Не се опитваше да се крие, в случай че са поставили пост. Пъхна ръце в джобовете си, за да покаже, че не представлява опасност — просто човек, който се е изгубил и моли да го упътят.

Мидените черупки не му позволяваха да върви съвсем безшумно. Но когато наближи, чу от постройката висока музика. Беше някакъв рокендрол, ала не успя да го познае. Яки жици и мощни барабани. Звучеше му ретро, като че ли бе чувал песента много отдавна, може би във Виетнам.

Беше на пет-шест метра от открехнатата врата, когато тя се плъзна още половин метър и навън се появи същият младеж. Бош прецени, че е около двайсет и една годишен. В момента, в който онзи излезе, детективът осъзна, че е трябвало да го очаква да се върне, за да си допуши, ала вече беше късно.

Младежът обаче не се поколеба, нито даде някакъв сигнал за тревога, просто любопитно погледна новодошлия, вадейки цигара от пакета си. Потеше се обилно.

— При къщата ли паркирахте? — попита той.

Хари спря на три метра от него и извади ръце от джобовете си. Не се озърна назад — предпочиташе да не го изпуска от очи.

— Хм, да, това проблем ли е?

— Не, но повечето хора идват с колата направо до плевника. Сара обикновено им казва да направят така.

— А, не съм разбрал. Сара вътре ли е?

— Да, влизайте.

— Сигурен ли сте?

— Да, почти приключихме за днес.

Бош вече усещаше, че определено е сбъркал с първото си предположение. Сега вече се озърна назад и видя, че Макфърсън наднича иззад ъгъла на къщата. Това не беше най-добрият начин за тайно наблюдение, но детективът се обърна и тръгна към отворената врата.

Жегата го лъхна още с влизането. В плевника беше много горещо. И имаше защо. Първото, което видя, беше отворената врата на грамадна пещ, която бълваше оранжеви пламъци.

На около два метра и половина от източника на топлината стояха друг младеж и по-възрастна жена. Те също носеха дълги престилки и тежки ръкавици. С помощта на желязна маша мъжът опираше голям къс стопено стъкло в края на желязна тръба, а жената го оформяше с дървено трупче и щипци.

Значи бяха стъклари, а не производители на дрога. Тя носеше оксиженистка маска и Бош не виждаше лицето й, но беше сигурен, че е Сара Ан Глисън.

Той излезе навън и даде знак на Макфърсън с палци нагоре, макар да се съмняваше, че ще го различи от това разстояние. Затова накрая й махна да дойде.

— Какво става бе, човек? — попита пушачът.

— Жената вътре е Сара Глисън, нали така казахте?

— Да, тя е.

— Трябва да поговоря с нея.

— Ще се наложи да изчакате, докато свърши. Не може да спре, докато стъклото е меко. Работим по него близо четири часа.

— Още колко остава?

— Може би час. Може да разговаряте и докато работи. Поръчка ли искате да дадете?

— Няма проблем, ще почакаме.

Макфърсън докара наетата кола и паркира. Бош й отвори вратата и тихо й обясни, че са схванали грешно положението. Каза й, че плевникът е стъкларско ателие. Описа й как иска да го разиграят, докато останат насаме с Глисън. Маги поклати глава и се усмихна.

— Ами ако бяхме дошли с подкрепление?

— Сигурно щяхме да изпотрошим доста стъкло.

— И да вбесим свидетелката.

Тя слезе от автомобила и Хари се пресегна вътре за папката, която лежеше на предното табло, пъхна я под сакото си и я стисна под мишница, за да не се вижда.

Влязоха в ателието и завариха Глисън да ги чака със свалени ръкавици и вдигната маска. Явно пушачът я беше предупредил, че са потенциални клиенти, и Бош отначало с нищо не я разубеди. Не искаше да разкрива истинската причина за посещението им, докато не останеха насаме.

— Аз съм Хари, а това е Маги. Извинявайте, че нахълтваме така.

— А, нищо. Обичаме хората да идват тук и да ни гледат. Всъщност в момента изпълняваме един проект и трябва да се върна на работа. Ако искате, останете и погледайте, а аз ще ви обясня накратко какво правим.

— С удоволствие.

— Само се пазете. Работим с много горещ материал.

— Няма проблем.

— Откъде сте? От Сиатъл ли?

— Не, всъщност идваме чак от Калифорния.

Дори споменаването на родния й щат да я смути, тя с нищо не го показа. Сложи си усмихнато маската, нахлузи ръкавиците и се захвана за работа. През следващите четирийсет минути Бош и Макфърсън наблюдаваха как Сара и нейните двама помощници довършват стъкления предмет. Докато работеше, тя им обясни, че тримата имат различни задължения. Единият младеж бил духач, а другият — пресовчик. Самата тя била формовчик и като такава изпълнявала най-важната функция. Предметът, който оформяха, представляваше лозов лист с дължина около метър и двайсет, който щял да бъде част от по-голяма композиция, поръчана за фоайето на сиатълска винарска фирма на име „Рейниър Уайн“.

Глисън ги осведоми и за част от миналото си. Създала собствено ателие едва преди две години, след като три години чиракувала при сиатълски художник, работещ със стъкло. Тази информация щеше да е полезна за Бош. Както и това, че я слушаше да разказва за себе си и я наблюдаваше как работи с мекото стъкло. Тя използваше тежки инструменти, за да оформи нещо красиво, крехко и в същото време нажежено до червено.

Горещината ги задушаваше и Бош и Макфърсън си съблякоха саката. Глисън каза, че пещта гори при температура хиляда и двеста градуса, и детективът се зачуди как художниците прекарват толкова часове в близост до огъня. Малкият отвор, в който многократно вкарваха скулптурата, за да я нагряват и добавят нови пластове, пламтеше като адските двери.

Когато приключиха работа за деня и прехвърлиха лозовия лист в пещта за довършителни работи, Глисън помоли помощниците си да почистят ателието, преди да си тръгнат. После покани Бош и Макфърсън да я почакат в офиса, докато се измие.

Офисът изпълняваше ролята и на стая за почивка, оскъдно мебелирана с маса и четири стола, кантонерка, шкаф и кухненски бокс. На масата имаше класьор с прозрачни джобове, съдържащи снимки на стъклените скулптури, изработени в ателието. Макфърсън ги разгледа и няколко явно й харесаха. Хари извади папката, която носеше под сакото си, и я остави на масата.

— Навярно е прекрасно да правиш нещо от нищо — отбеляза Маги. — Ще ми се и аз да можех.

Бош се опита да измисли някакъв отговор, но преди да успее, вратата се отвори и Сара Глисън влезе. Обемистата маска, престилката и ръкавиците ги нямаше и тя се оказа по-дребна, отколкото беше очаквал. Висока около метър петдесет и два, жената едва ли тежеше повече от четирийсет килограма. Той знаеше, че психическите травми в детството понякога възпрепятстват растежа. Нищо чудно, че Сара Глисън приличаше на жена в детско тяло.

Сега кестенявата й коса беше спусната, а не вързана на опашка, и обрамчваше уморено лице с тъмносини очи. Носеше дънки, сабо и черна тениска с надпис „Дет Каб“^[1]. Тя се насочи направо към хладилника и попита:

— Желаете ли нещо? Тук не държим алкохол, но ако искате нещо студено…

Бош и Макфърсън отказаха. Хари забеляза, че е оставила вратата на офиса отворена — чуваше някой да мете в ателието — и отиде да я затвори.

Глисън се върна от хладилника с бутилка вода, видя го да затваря вратата и на лицето й незабавно се изписа страх. Детективът успокоително вдигна едната си ръка, докато с другата вадеше служебната си карта.

— Всичко е наред, госпожо Глисън. Ние сме от Лос Анджелис и просто искаме да поговорим насаме с вас.

Разтвори картата и й я показа.

— Какво има?

— Аз съм Хари Бош, а това е Маги Макфърсън, прокурор от Лосанджелиската окръжна прокуратура.

— Защо ме излъгахте? — гневно попита тя. — Казахте, че искате да дадете поръчка.

— Не, всъщност не сме ви лъгали. Вашият помощник, пресовчикът, просто предположи, че сме клиенти. Не сме казвали за какво сме дошли.

Глисън явно беше вдигнала защитните си стени и Бош си помисли, че са сбъркали подхода и с това са провалили възможността да осигурят съгласието й да даде показания. Но после тя се приближи, дръпна картата от ръката му и внимателно я разгледа. Необичайна постъпка — да му вземе картата. През дългата му полицейска кариера това се случваше най-много за пети път. Видя, че очите й се задържат върху името му, и разбра, че е забелязала разликата между него и онова, с което се беше представил.

— Хари Бош ли казахте?

— „Хари“ за по-кратко.

— Йеронимус Бош. На художника ли сте кръстен?

Той кимна.

— Майка ми харесваше неговите картини.

— Хм, и аз ги харесвам. Мисля, че е знаел нещо за вътрешните демони. Затова ли го е харесвала майка ви?

— Така ми се струва.

Тя му подаде картата и Бош усети, че я обзема спокойствие. Моментът на тревога и страх беше отминал, благодарение на художника, чието име носеше той.

— Какво искате от мен? Повече от десет години не съм била в Лос Анджелис.

Ако казваше истината, явно не се бе връщала у дома по време на боледуването на втория й баща.

— Просто искаме да поговорим — рече Бош. — Може ли да седнем?

— За какво да говорим?

— За сестра ви.

— За сестра ми ли? Аз не… вижте, кажете ми за какво се…

— Явно не знаете.

— Какво да знам?

— Седнете и ще ви разкажем.

Сара най-после седна до масата, извади пакет цигари от джоба си и запали.

— Извинявам се — каза Глисън. — Това е последният ми останал порок. А и вие се появихте така… Имам нужда от цигара.

През следващите десет минути Бош и Макфърсън й изложиха историята и я преведоха през кратката версия на пътуването на Джейсън Джесъп към свободата. Глисън почти не реагира на новината. Нямаше сълзи, нямаше гняв. Не попита и за ДНК експертизата, която го беше изкарала от затвора. Само им обясни, че не поддържала връзка с никого в Калифорния, нямала телевизор и не четяла вестници. Това я разсейвало от работата и от възстановяването й от зависимостта.

— Ще го съдим пак, Сара — съобщи й Маги. — И сме тук, защото се нуждаем от вашата помощ.

Бош видя, че жената се затваря в себе си, за да прецени последиците от онова, което й разказваха.

— Беше толкова отдавна — отвърна тя накрая. — Не може ли просто да използвате показанията ми от първия процес?

Макфърсън поклати глава.

— Не, Сара. Новите съдебни заседатели изобщо не бива да знаят какво се е случило на предишния процес, защото това може да повлияе на преценката им за доказателствата. Ще ги настрои срещу обвиняемия. Затова, когато свидетелите от първия процес са мъртви или невменяеми, ние прочитаме предишните им показания за съдебния протокол, без да съобщаваме на заседателите откъде са. Но когато случаят не е такъв, свидетелят трябва лично да дойде в съда и да даде показания.

Не стана ясно дали Глисън изобщо чу обяснението й. Тя седеше и се взираше в нещо много далечно. Дори когато заговори, очите й не се откъснаха от привличащата ги точка.

— Цял живот се мъча да забравя деня, в който се случи това. Опитвах различни неща. Взимах наркотици, за да се затворя в балон. Направих… Няма значение, въпросът е, че едва ли ще съм ви от полза.

Преди Макфърсън да успее да й отговори, Бош се намеси:

— Знаете ли какво, хайде просто да си поговорим няколко минути за онова, което си спомняте, става ли? И ако не се получи, добре. Вие сте били жертва, Сара, и не искаме да ви измъчваме отново.

Той я изчака да реагира, ала тя мълчеше и гледаше шишето с вода на масата.

— Да започнем с онзи ден — предложи Хари. — Засега няма нужда да преживявате пак ужасните моменти от отвличането на сестра ви, но спомняте ли си разпознаването на Джейсън Джесъп?

Глисън кимна бавно.

— Спомням си как гледах през прозореца. На втория етаж. Открехнаха щорите, за да надникна. Те не ме виждаха. Мъжете. Той беше оня с шапката. Накараха го да я свали и тогава разбрах, че е той. Спомням си го.

Детайлът с шапката окуражи Бош. Не се сещаше да го е прочел в материалите по делото, нито да го е чул в обобщението на Макфърсън. Фактът, че Глисън си го спомня обаче, беше добър признак.

— Каква шапка носеше? — повита той.

— Бейзболна. Синя.

— С емблемата на „Доджърс“ ли?

— Не съм сигурна. Пък и навремето едва ли съм знаела.

Хари кимна и продължи:

— Мислите ли, че ако ви покажа снимки на няколко души, ще познаете мъжа, който е отвлякъл сестра ви?

— Искате да кажете както изглежда сега ли? Съмнявам се.

— Не, не както изглежда сега — поясни Макфърсън. — На процеса ще трябва да потвърдим разпознаването от осемдесет и шеста. Ще ви покажем снимки оттогава.

Глисън се поколеба, после кимна.

— Естествено. Въпреки всичко, което направих със себе си през годините, не успях да забравя лицето на онзи мъж.

— Да видим тогава.

Докато Бош разтваряше папката на масата, Сара запали нова цигара от първия фас.

Папката съдържаше шест черно-бели снимки на арестанти — на една и съща възраст, с еднакво телосложение и цвят на кожата. Сред тях беше и фотография на Джесъп от 1986-а. Хари знаеше, че това е преломният момент в делото.

Снимките бяха разположени по три на два реда. Джесъп беше в средата на долния ред. Пети. Щастливото число на Бош.

— Не бързайте — каза той.

Глисън отпи глътка вода и премести бутилката настрани. Наведе се над масата и доближи лице на трийсетина сантиметра от фотографиите. Не й отне много време. Без колебание посочи снимката на Джесъп.

— Ще ми се да можех да го забравя — произнесе тя. — Но не мога. Винаги е някъде в ума ми. В сенките.

— Имате ли някакви съмнения за снимката, която избрахте? — попита Бош.

Сара отново се наведе и я погледна, после поклати глава.

— Не. Той беше.

Детективът се озърна към Макфърсън, която леко кимна. Разпознаването беше минало успешно и те се бяха справили добре. Липсваше само проявата на каквато и да е емоция от страна на Глисън. Ала изтеклите двайсет и четири години може би я бяха изчерпали. Хари извади химикалка и й я подаде.

— Бихте ли написали инициалите си и датата под избраната от вас снимка, моля?

— Защо?

— За да потвърдите разпознаването. Така просто ще изглежда по-солидно, когато я покажем в съда.

Той отбеляза, че тя не го попита дали е познала вярната снимка. Не се налагаше и това още веднъж потвърждаваше точността на спомените й. Поредният добър признак. След като Сара му върна химикалката, Бош затвори папката и я отмести встрани. Отново погледна Макфърсън. Идваше трудната част. Бяха се разбрали Маги да реши дали да повдигнат сега въпроса за ДНК експертизата, или да изчакат, след като Глисън твърдо реши да свидетелства.

Макферсън реши да не чака.

— Трябва да обсъдим още нещо, Сара. Разказахме ви за ДНК теста, който позволи на този човек да предизвика нов съдебен процес и да излезе на свобода, макар и само временно, надяваме се.

— Да.

— Взехме резултатите от анализа и ги проверихме в калифорнийската база данни. Получихме съвпадение. Семенната течност по роклята, която е носела сестра ви, е от вашия втори баща.

Бош внимателно наблюдаваше жената. Нито в изражението й, нито в погледа й се появиха признаци на изненада. Тази информация не беше нова за нея.

— През две хиляди и четвърта щатските власти започнаха да взимат ДНК проби от всички арестувани по обвинение в извършване на углавни престъпления. Същата година баща ви е бил арестуван, защото е блъснал човек с колата и е избягал от местопрестъплението. С нанасяне на телесни повреди. Не спазил знак стоп и блъснал…

— Втори баща.

— Моля?

— Казахте „баща ви“. Той не ми е баща. Беше ми втори баща.

— Грешката е моя, прощавайте. Та в крайна сметка в базата данни имаше ДНК на Кенсингтън Ланди и тя съвпадаше с пробата от роклята. Остана неизвестно откога семенната течност е била върху роклята. Може да е попаднала там в деня на убийството, седмица или даже месец по-рано.

Сара превключи на автопилот. Присъстваше физически, ала всъщност не беше там. Очите й бяха вперени някъде много далеч от стаята, в която се намираха.

— Имаме една версия, Сара. При направената аутопсия е установено, че сестра ви не е била изнасилена нито от убиеца, нито от когото и да било преди това. Знаем и че Мелиса е носела ваша рокля и онази сутрин я е взела назаем, защото я е харесвала.

Макфърсън замълча за миг, но Глисън не каза нищо.

— Когато започне процесът, ще трябва да обясним присъствието на семенната течност, открита върху роклята. Ако не го направим, ще се наложи впечатлението, че тя е от убиеца и че този убиец е вашият втори баща. Ще изгубим делото и Джесъп, истинският убиец, ще бъде свободен. Убедена съм, че не искате това, нали? Някои хора смятат, че двайсет и четирите години в затвора са достатъчно наказание за убийството на едно дванайсетгодишно момиче. Те не разбират защо го правим. Но искам да ви уверя, Сара, че аз не смятам така. Ни най-малко.

Сара Глисън не реагира веднага. Бош очакваше сълзи, но такива нямаше и той започна да се чуди дали емоциите й не са пресушени от травмите и греховете в живота й. Или това просто се дължеше на безсърдечност, скривана от миниатюрния й ръст. Тъй или иначе, когато тя накрая отговори, гласът й звучеше спокойно и безизразно, в пълен контраст с прочувствените й думи.

— Знаете ли какво съм си мислила винаги?

Макфърсън се наведе напред.

— Какво, Сара?

— Че оня човек всъщност уби трима души. Сестра ми, после майка ми… и накрая мен. Никой от нас не оцеля.

Последва дълго мълчание. Маги бавно се пресегна и постави длан върху ръката на Глисън — утешителен жест за нещо, за което не можеше да има утеха.

— Съжалявам, Сара — прошепна Макфърсън.

— Добре — каза Глисън. — Ще ви разкажа всичко.