Майкъл Конъли
Отменена присъда (11)

11.

Четвъртък, 18 февруари, 13,30 ч.

В „Лос Анджелис Таймс“ имаше дълъг материал за първия свободен ден на Джейсън Джесъп след двайсет и четири години в затвора. Репортерът и фотографът се бяха срещнали с него призори на Венис Бийч, където четирийсет и осем годишният Джесъп отново опитвал момчешкото си забавление — сърфирането. При първите опити бил нестабилен върху взетия под наем сърф, но скоро влязъл във форма и успявал да яха вълните. Главната снимка на първа страница го представяше изправен върху сърфа, яхнал гребена на вълната с разперени ръце и вдигнато към небето лице. Фотографията показваше какво могат да направят две десетилетия вдигане на затворнически окови. Тялото на Джесъп беше само мускули. Изглеждаше строен и зъл.

Следващата спирка била заведение за бързо хранене в Уестууд, където си взел хамбургери и пържени картофи с колкото кетчуп иска. След обяда отишъл в офиса на Клайв Ройс в центъра, където провел двучасова среща с батареята адвокати, представляващи го и в наказателното, и в гражданското дело. Срещата била закрита за „Таймс“.

Джесъп завършил следобеда с посещение на Китайския кинотеатър в Холивуд, където гледал „Злокобен остров“. Купил си кофа пуканки с масло, с която можело да се нахрани цяло четиричленно семейство, и ги омел чак до последното циганче. После се върнал във Венис, където имал стая в апартамент край плажа, отстъпена му от негов приятел от гимназията. Денят приключил с барбекю на плажа с неколцина негови защитници, чиято вяра в невинността му била непоклатима.

Седях на бюрото си и разглеждах цветните снимки на Джесъп, заемащи две вътрешни страници в първата част на вестника. „Таймс“ отразяваше подробно историята, както правеше от самото начало, навярно надушвайки журналистическите трофеи, които щеше да прибере в края на пътуването на Джесъп към пълната му свобода. Освобождаването на невинен човек от затвора представляваше абсолютният репортаж и „Таймс“ със зъби и нокти се опитваше да обере лаврите за излизането на Джесъп.

Най-голямата снимка показваше невъзмутимата му наслада от червената пластмасова табла на масата пред него в заведението за бързо хранене. Върху таблата имаше двоен хамбургер и пържени картофи, обилно залети с кетчуп и стопено сирене. Отдолу пишеше:

Защо се усмихва този човек? 12,05 — Джесъп изяжда първия си двоен хамбургер от двайсет и четири години. „От цяла вечност си мечтая за това!“

Подобни весели надписи имаше и под другите снимки, показващи Джесъп в киното с кофата пуканки, с бутилка бира на барбекюто, прегърнал гимназиалния си приятел, и минаващ през стъклена врата, на която пишеше „Ройс и сие, адвокатска кантора“. Нито статията, нито фотографиите намекваха, че Джейсън Джесъп случайно все още е обвинен в убийството на дванайсетгодишно момиче.

Репортажът разказваше как Джесъп се наслаждава на своята свобода, макар че не може да планира бъдещето си, докато не реши „правните си проблеми“. Какъв изящен израз, помислих си — да наречеш обвиненията в отвличане и убийство и предстоящия процес просто „правни проблеми“.

Бях разтворил вестника върху бюрото, което Лорна ми беше наела в новия офис на „Бродуей“. Бяхме на втория етаж на „Брадбъри Билдинг“^[1], само на три преки от Съдебната палата.

— Мисля, че трябва да закачиш нещо по стените.

Вдигнах поглед и видях Клайв Ройс. Беше минал направо през приемната, защото бях пратил Лорна до „Филипе“ да ни донесе обяд. Той посочи голите стени на временния ми кабинет. Затворих вестника и му подадох първата страница.

— Току-що поръчах да ми увеличат снимката на Исус на сърфа. Ще я закача на стената.

Ройс се приближи до бюрото, взе вестника и се вторачи в снимката, сякаш я виждаше за пръв път, макар и двамата да знаехме, че не е така. Той имаше огромна роля в съставянето на материала и в замяна бяха публикували фотография на вратата на офиса му с името на неговата фирма.

— Добре са се справили, нали? — отбеляза той и ми подаде обратно вестника.

— Предполагам, ако ти харесва да гледаш безгрижно забавляващи се убийци.

Ройс не отговори, затова продължих:

— Знам какво правиш, Клайв, защото и аз щях да го направя. Обаче още щом ни определят съдия, ще го помоля да те спре. Няма да допусна да влияеш на потенциалните съдебни заседатели.

Той се намръщи, като че ли бях казал нещо абсолютно недопустимо.

— Тук има свобода на печата, Мик. Не можеш да контролираш медиите. Човекът току-що е излязъл от затвора и независимо дали ти харесва, това си е новина.

— Да бе, и можеш да даваш изключителни репортажи срещу реклама. Реклама, която може да хвърли семе в ума на потенциалния съдебен заседател. Какво си планирал за днес? Гостуване на Джесъп в сутрешния блок на Пети канал? Или участието му в журито на първенство по готвене на чили на щатския панаир?

— Всъщност от „Ен Пи Ар“ искаха днес да се помотаят с него, но аз проявих сдържаност. Отказах им. Гледай да съобщиш и това на съдията.

— Леле, наистина ли си отказал на „Ен Пи Ар“? Дали е защото повечето хора, които слушат тая станция, могат да изклинчат от дълга си на съдебни заседатели, или защото си намислил нещо по-добро?

Ройс пак се намръщи и доби вид, все едно съм го набучил на копието на честността. Огледа се, хвана стола от бюрото на Маги и го придърпа, за да седне пред мен. Настани се с кръстосани крака и нагласи костюма си.

— Я ми кажи, Мик, шефът ти наистина ли смята, че отделянето ти в друга сграда ще накара хората да повярват в твоята независимост от неговото ръководство? Будалкате ни, нали?

Усмихнах му се. Опитът му да ме ядоса нямаше да мине.

— Пак ще повторя за протокола, Клайв, че в това дело нямам шеф. Работя независимо от Гейбриъл Уилямс.

Посочих стаята.

— Аз съм тук, а не в Съдебната палата, и всички решения по това дело ще се взимат на това бюро. Но в момента не моите, а твоите решения са особено важни, Клайв.

— И за какво става дума? За споразумение ли?

— Точно така. Специална оферта, валидна само до пет часа. Твоето момче се признава за виновно, аз се отказвам от смъртното наказание и двамата хвърляме зара с присъдата на съдията. Не се знае, Джесъп може да се размине и с излежаното време.

Ройс се усмихна сърдечно и поклати глава.

— Сигурен съм, че това ще зарадва градската управа, но се боя, че трябва да те разочаровам, Мик. Моят клиент категорично няма да се признае за виновен. И няма да промени решението си. Всъщност се надявах, че вече си осъзнал безполезността на този ваш процес и просто ще свалиш обвиненията. Не можеш да спечелиш, Мик. Властите ще трябва да се примирят с това и за съжаление, ти си глупакът, който доброволно ще го поеме отзад.

— Е, тепърва ще видим, нали?

— Естествено.

Изтеглих средното чекмедже и извадих зелена пластмасова кутия с компютърен диск. Плъзнах го по бюрото към него.

— Не очаквах да дойдеш лично, Клайв. Мислех, че ще пратиш някой следовател или секретарка. Кантората ти е фрашкана с помощен персонал, нали? Имаш си даже и щатен пиар.

Ройс бавно взе диска. На пластмасовата кутия пишеше „Материали на обвинението, 1“.

— Я какви сме язвителни днес! Май че само допреди две седмици ти беше един от нас, Мик. Скромен член на адвокатската колегия.

Кимнах разкаяно. Тук ме беше забил.

— Съжалявам, Клайв. Може би ми влияе могъществото на институцията.

— Извинението се приема.

— Съжалявам и че си изгуби времето да идваш тук. Както ти казах по телефона, тук е всичко, с което разполагахме до тая сутрин. Главно старите материали и доклади. Няма да си играя на укриване на информация, Клайв. Толкова пъти съм бил жертва на такива неща, че не мога да ги преброя. Тъй че, ако аз имам нещо — и ти го имаш. Обаче в момента това е всичко.

Ройс почука с кутията по ръба на бюрото.

— И няма списък на свидетелите, така ли?

— Има, но засега е почти същият като в процеса през осемдесет и шеста. Добавих моя следовател и извадих няколко имена — родителите и други хора, които вече не са между живите.

— Несъмнено си се избавил и от Феликс Търнър.

Усмихнах му се като Чеширския котарак.

— Слава Богу, няма да имаш възможността да го доведеш на процеса.

— Да, жалко. С огромно удоволствие щях да го нахакам в гъза на обвинението.

Кимнах, забелязвайки, че Ройс е престанал с британските фразеологизми и е преминал на чист американски. Това се дължеше на яда му заради Търнър и като дългогодишен адвокат, аз определено го усещах. По време на новия процес нямаше да се споменава никой аспект на предишния. Новите съдебни заседатели нямаше да знаят какво се е случило тогава. И това означаваше, че използваният от обвинението измамен затворнически информатор — колкото и тежък да беше този прокурорски грях — няма да навреди на сегашното обвинение.

Реших да продължа нататък.

— До края на седмицата би трябвало да имам още един диск за теб.

— Да, нямам търпение да видя какво ще измислиш.

Сарказмът му не ми убягна.

— Само запомни едно нещо, Клайв. Споделянето на информацията по делото е двупосочна улица. Ако се забавиш повече от трийсетдневния срок, ще се срещнем със съдията.

Правилата за размяна на доказателствения материал изискваха всяка страна да разкрие цялата си информация не по-късно от трийсет дни преди началото на процеса. Нарушаването на тоя срок можеше да доведе до санкции и да отвори вратата за отлагане на процеса, тъй като съдията трябваше да даде на ощетената страна повече време за подготовка.

— Да, както можеш да си представиш, не очаквахме такъв обрат на събитията — отвърна Ройс. — Ето защо и нашата защита е още в начална фаза. Но и аз няма да ти въртя номера, Мик. Съвсем скоро ще ти бъде пратен диск — стига изобщо да имаме някакъв материал.

Знаех, че адвокатът обикновено има много малко доказателствен материал, освен ако не възнамерява да изгради мащабна защита. Но му отправих предупреждение, защото имах известни подозрения. В толкова старо дело той можеше да се опита да изрови свидетел, който да осигури на обвиняемия алиби, или да ми поднесе някаква друга изненада. Исках да знам за нея, преди да е стигнала до съда.

— Оценявам го — казах аз.

Над рамото му видях, че Лорна влиза в офиса. Носеше две кафяви кесии, едната от които съдържаше моя сандвич с франзела и ростбиф.

— А, не знаех, че…

Ройс се обърна на стола си.

— О, прелестната Лорна. Как си, скъпа?

— Здравей, Клайв. Виждам, че си получил диска.

— Да, много ти благодаря.

Бях забелязал, че британският акцент и официалният му говор на моменти стават много отчетливи, особено пред привлекателни жени. Зачудих се дали го прави съзнателно.

— Нося два сандвича, Клайв — осведоми го тя. — Искаш ли единия?

Лорна не улучи момента да проявява великодушие.

— Струва ми се, че той тъкмо се канеше да си тръгна — побързах да се обадя аз.

— Да, мила, трябва да вървя. Но ти благодаря за извънредно любезното предложение.

— Ще съм в приемната, ако ти трябвам, Мик.

Тя излезе и затвори вратата след себе си. Ройс отново се обърна към мен и тихо заговори:

— Знаеш ли, не биваше да я изпускаш, Мик. Тя беше блюстителката. А в това обединяване на силите с първата госпожа Холър, с цел да отнемете отдавна заслужената свобода на един невинен… има нещо кръвосмесително, нали?

Дълго го гледах, без да отговоря.

— Нещо друго, Клайв?

Той вдигна диска.

— Като че ли за днес е това.

— Добре. Трябва да се захващам с работа.

Изпратих го през приемната и затворих вратата след него. Обърнах се и погледнах Лорна.

— Странно усещане, нали? — попита тя. — Да си от тази страна — от страната на обвинението.

— Така е.

Бившата ми жена повдигна едната кесия.

— Може ли да те попитам нещо? — казах. — Чий сандвич щеше да му дадеш, своя или моя?

Тя ме изгледа безизразно, после виновно се усмихна.

— Просто проявих любезност. Помислих си, че с теб може да си поделим единия.

Поклатих глава.

— Не давай сандвича ми с ростбиф на никого. Особено на адвокат.

Грабнах кесията от ръката й и казах с най-добрия си британски акцент:

— Благодаря ти, мила.

Лорна се засмя и аз се върнах в кабинета си, за да обядвам.