Майкъл Конъли
Отменена присъда (1)

1.

Вторник, 9 февруари, 13,43 ч.

При предишното си ходене в „Уотър Грил“ седях на една маса с клиент, който хладнокръвно и умишлено беше убил жена си и нейния любовник, като бе застрелял и двамата в лицето. Беше ме наел не само да го защитавам в съда, но и напълно да го реабилитирам и да възстановя доброто му име в обществото. Сега обядвах с човек, с когото трябваше да съм още по-предпазлив — Гейбриъл Уилямс, окръжния прокурор на Лос Анджелис.

Беше свеж зимен следобед. Седях с Уилямс и шефа на кабинета му — разбирай негов доверен политически съветник — Джо Ридел. Бяха ми определили среща в един и половина, когато повечето адвокати щяха да са се върнали в Съдебната палата и прокурорът нямаше да излага на показ флирта си с представител на тъмната страна. С други думи, с мен, Мики Холър, защитника на прокълнатите.

„Уотър Грил“ беше приятно място за обяд в града. Чудесна храна и обстановка, раздалечени маси, позволяващи уединени разговори, и избор на вина, с който едва ли можеше да се похвали друго заведение в центъра. От ония ресторанти, в които не си сваляш сакото и келнерът ти разстила черна салфетка в скута, за да не се налага да го правиш сам. Двамата от прокуратурата си бяха поръчали мартини за сметка на данъкоплатците от окръга, а аз останах на безплатната чаша вода, която заведението предлагаше. На Уилямс му трябваха две глътки джин и една маслинка, докато стигне до причината да се крием пред очите на всички.

— Имам предложение за теб, Мики.

Кимнах. Ридел ми беше казал това, когато ми се обади сутринта, за да уговори обяда. Бях се съгласил да се срещнем и веднага грабнах телефона — опитах се да събера вътрешна информация относно възможния характер на предложението. Даже първата ми бивша жена, която работеше в Окръжна прокуратура, не знаеше нищо по въпроса.

— Цял съм слух — отвърнах аз. — Не се случва често самият окръжен прокурор да поиска да ти направи предложение. Знам, че не може да се отнася за никой от клиентите ми — те не са достойни за такова височайше внимание. А и в момента водя само няколко дела. Труден период.

— Е, добре се справяш — похвали ме Уилямс. — Наистина не се отнася за никой от клиентите ти. Имам едно дело, което бих искал да поемеш.

Отново кимнах. Сега разбирах. Всички мразят адвокатите, докато не им потрябват. Не знаех дали Уилямс има деца, но със съответното усърдие трябваше да е научил, че не работя с непълнолетни. Затова предположих, че е за жена му. Навярно кражба от магазин или шофиране в нетрезво състояние, което той се опитваше да прикрие.

— Кой се е издънил?

Прокурорът и Ридел се спогледаха усмихнати.

— Няма такова нещо — отвърна Уилямс. — Предложението ми е следното. Искам да те взема на работа, Мики. Искам да дойдеш в Окръжна прокуратура.

Виж, това, че могат да ме назначат за прокурор, изобщо не ми беше хрумнало сутринта, когато обмислях телефонния разговор с Ридел. Бях член на адвокатската колегия повече от двайсет години. През това време си бях спечелил подозрителността и недоверието на прокурорите и полицията и въпреки че отношението им към мен не можеше да се сравнява с това към гангстерите от Никърсън Гардънс, квартал, известен с уличните си банди, не съм си и представял, че мога да се влея в техните редове. Чисто и просто, те нямаше да ме искат и аз нямаше да ги искам. Ако не се броят споменатата ми бивша жена и природеният ми брат, детектив от Лосанджелиското полицейско управление, не бих застанал с гръб към нито един от тях. Особено към Уилямс. Той първо беше политик и чак после — прокурор. Това го правеше още по-опасен. Макар че в началото на юридическата си кариера за кратко беше работил като прокурор, в продължение на две десетилетия той си вадеше хляба като адвокат по гражданско право, преди да се кандидатира за поста окръжен прокурор и да го заеме в момент на силни настроения срещу полицията и прокуратурата. Бях впрегнал цялата си предпазливост още от мига, в който салфетката кацна в скута ми.

— Да ме вземеш на работа ли? — попитах. — Като какъв точно?

— Като извънреден прокурор. Само за един случай. Искам да поемеш делото на Джейсън Джесъп.

Изгледах го продължително и за малко да се изсмея. Това приличаше на някакъв хитро подготвен майтап. Но после разбрах, че не е така. Не те канят в „Уотър Грил“ само за да се измайтапят.

— Искаш да започна съдебно преследване срещу Джесъп? Доколкото знам, няма за какво. Това дело е като гъска без криле. Остава само да я застреляш и да я изядеш.

Уилямс поклати глава, сякаш се опитваше да убеди в нещо не мен, а самия себе си.

— Идния вторник се навършва годишнина от убийството. Ще обявя, че възнамеряваме да възбудим нов процес срещу Джесъп. И искам да стоиш до мен на пресконференцията.

Отпуснах се назад в стола си и ги загледах. През по-голямата част от съзнателния си живот се бях взирал в отсрещния край на съдебната зала в опит да разчета изражението на съдебни заседатели, съдии, свидетели и прокурори. И ми се струва, че доста се бях ошлайфал в това. Сега обаче не можех да разчета изражението нито на Уилямс, нито на неговия адютант, а те седяха на няма и метър от мен.

Детеубиецът Джейсън Джесъп беше прекарал близо двайсет и четири години в затвора — допреди месец, когато Върховният съд на Калифорния отмени присъдата му и върна делото в Лосанджелиския окръжен съд — или за нов процес, или за сваляне на обвиненията. До анулирането се стигна след двайсетгодишна правна борба, водена главно от килията на Джесъп със собствената му химикалка. Съставяйки апелации, жалби, молби и всевъзможни други документи, самозваният адвокат не беше успял с щатските и федералните съдилища, но накрая привлече вниманието на юристи, работещи по проекта „Генетично правосъдие“. Те поеха каузата му и накрая се сдобиха със заповед за генетично изследване на семенната течност, открита по роклята на детето, за чието удушаване беше осъден Джесъп.

Съдебният процес срещу него се беше състоял по времето преди ДНК експертизата да се използва в наказателни дела. Извършеното след толкова много години изследване установи, че откритата по роклята сперма не е Джесъп, а на неизвестен индивид. Въпреки че съдилищата многократно бяха потвърждавали присъдата му, тази нова информация наклони везните в негова полза. Върховният съд на щата се позова на резултатите от ДНК анализа и други противоречия в доказателствения материал и съдебната документация и отмени присъдата.

С това информацията ми по случая „Джесъп“, общо взето, се изчерпваше, а и тя произхождаше главно от репортажите във вестниците и разговорите из съдебните коридори. Не бях виждал пълния текст на съдебната заповед, но бях чел части от нея в „Лос Анджелис Таймс“ и знаех, че унищожителното решение на Върховния съд до голяма степен отразява отдавнашните твърдения на осъдения, че е невинен, и обвиненията му срещу полицията и прокуратурата в неправомерни действия. Като адвокат, не мога да кажа, че не се радвах да видя как, в резултат на отмяната на присъдата, прокуратурата се пържи на раздухания от медиите огън. Наречете го злорадството на потиснатия. Нямаше никакво значение, че делото не е мое и че сегашното ръководство на прокуратурата не е имало нищо общо с него през осемдесет и шеста. Победите на защитата са толкова малко, че винаги има смисъл да се радваме на чуждия успех и поражението на властта.

Решението на Върховния съд беше обявено предната седмица и оттогава течеше шейсетдневният срок, през който прокуратурата трябваше или да възбуди нов процес, или да свали обвиненията от Джесъп. И като че ли не минаваше нито ден, без той да се появи по новините. Даваше многобройни интервюта по телефона и лично от затвора „Сан Куентин“, в които заявяваше невинността си и обвиняваше полицията и прокуратурата, които го бяха пратили там. Беше си осигурил подкрепата на няколко холивудски звезди и професионални спортисти и вече водеше гражданско дело срещу градските и окръжните власти, с искане за обезщетение от милиони долари за дългите години, несправедливо прекарани зад решетките. В тази медийна епоха Джесъп разполагаше с постоянен форум и го използваше, за да си спечели ореола на народен герой. Когато накрая излезеше от затвора, щеше да е известна личност.

Не бях запознат с подробности по делото, но бях останал с впечатлението, че Джесъп е невинен човек, подложен на четвъртвековни мъчения, и заслужава да получи всичко, което успее да извоюва. Знаех обаче достатъчно, за да съм наясно, че щом резултатите от ДНК анализа са в негова полза, делото е изгубено предварително, и идеята за нов съдебен процес ми се струваше упражнение по политически мазохизъм, каквото едва ли можеше да се очаква от мозъчния тръст на Уилямс и Ридел.

Освен ако…

— Знаеш нещо, което не ми е известно, нали? — предположих аз. — Нито на „Лос Анджелис Таймс“.

Прокурорът се усмихна самодоволно и се наведе напред, за да ми поднесе отговора.

— С помощта на „Генетично правосъдие“ Джесъп успя да докаже само, че откритата по роклята на детето ДНК не е негова. Като просител, не е длъжен да установи на кого е.

— И ти си я проверил в базата данни.

Уилямс кимна.

— Да. И имаме резултат.

И толкова.

— Е, на кого е?

— Няма да ти разкрия това, освен ако не се съгласиш да поемеш делото. Иначе трябва да го пазя в тайна. Ще ти кажа обаче, че откритието ни води до тактика за процеса, която може да неутрализира въпроса за ДНК и да остави всичко останало от делото, включително веществените доказателства, почти непокътнато. Първия път не е имало нужда от ДНК експертиза, за да бъде осъден. Няма да ни трябва и сега. Както и през осемдесет и шеста, ние смятаме, че Джесъп е виновен в това престъпление, и аз ще наруша дълга си, ако не се опитам да го осъдя, независимо от шансовете за осъдителна присъда, потенциалните политически последици и обществените настроения.

Изрече всичко това така, сякаш гледаше камерите, а не мен.

— Тогава защо сами не поемете обвинението? — полюбопитствах аз. — Защо се обръщаш към мен? За теб работят триста кадърни прависти. Сещам се за една от тях, която ти завря във ваннайската прокуратура — тя веднага ще се съгласи. Защо се обръщаш към мен?

— Защото обвинението не може да дойде от самата прокуратура. Сигурен съм, че си чел или чувал изявленията. Върху процеса са хвърлени съмнения, нищо че никой от хората ми не е бил на работа по онова време. Затова трябва да вкарам в играта външен човек, независим юрист, който да се изправи в съда. Някой…

— Точно затова е Главна прокуратура — прекъснах го аз. — Щом ти трябва независим юрист, обърни се към тях.

Просто го дразнех, и тримата го знаехме. Гейбриъл Уилямс в никакъв случай нямаше да помоли щатската главна прокуратура да се намеси. Това щеше да пресече бодливата тел на политическата граница. В Калифорния постът на главния прокурор е изборен и всички политически наблюдатели в града го смятаха за следваща спирка на Уилямс по пътя му към губернаторството или някой друг политически връх. Той за нищо на света нямаше да даде на потенциален политически съперник дело, което може да се използва срещу него, независимо от давността. В политиката, съдебната зала и живота човек не дава на противника си тоягата, с която може да бъде напердашен по задника.

— В този случай няма да се обръщаме към Главна прокуратура — категорично заяви Уилямс. — Затова искам да го поемеш ти, Мики. Ти си известен и уважаван адвокат. Смятам, че обществеността ще те приеме като независим в това дело, ще ти вярва и ще приеме осъдителната присъда, която ще спечелиш.

Докато се взирах в Уилямс, дойде келнер, за да вземе поръчката ни. Без да откъсва очи от мен, прокурорът му каза да се разкара.

— Не съм следил внимателно тази история — осведомих го аз. — Кой е адвокатът на Джесъп? Ще ми е трудно да се изправя срещу колега, когото познавам добре.

— В момента го представляват само правистът от „Генетично правосъдие“ и адвокатът по гражданското му дело. Не е наел друг, защото е убеден, че няма да го съдим.

Кимнах. Бяхме преодолели поредния проблем.

— Само че го очаква изненада — продължи Уилямс. — Ще го доведем тук и ще възбудим нов процес. Той го е извършил, Мики, и не ти трябва да знаеш друго. Едно момиченце е мъртво и прокурорът няма нужда от повече. Поеми делото. Направи нещо за обществото и за самия себе си. Кой знае, може даже да ти хареса и да поискаш да останеш при нас. Тогава определено ще се отнесем благосклонно към желанието ти.

Сведох очи към ленената покривка и се замислих за последните му думи. За момент неволно си представих как дъщеря ми седи в съдебната зала и ме гледа да представлявам Народа, вместо обвиняемия. Уилямс продължаваше да говори, без да подозира, че вече съм взел решение.

— По очевидни причини не мога да ти платя по твоята тарифа, но се съмнявам, че ако приемеш, ще го направиш заради парите. Мога да ти дам кабинет и секретарка. Мога да ти осигуря и всякакви криминалистични изследвания. Най-доброто от всеки…

— Не искам кабинет в Окръжна прокуратура. Трябва да съм независим и напълно анонимен. Никакви обеди повече. Ще направим изявлението и после ще ме оставиш на мира. Аз ще решавам какво да правя по делото.

— Добре. Използвай своя офис, стига да не съхраняваш доказателствения материал там. И естествено, сам ще взимаш решенията.

— И ако се съглася, сам ще си избера помощник и следовател от ЛАПУ. Хора, на които мога да се доверя.

— Помощникът ти от моята служба ли ще е, или външен?

— Трябва ми вътрешен човек.

— Тогава предполагам, че имаш предвид бившата си съпруга.

— Точно така, ако се съгласи. И ако някак успеем да постигнем осъдителна присъда, ще я изтеглиш от Ван Найс и ще я върнеш в „Тежки престъпления“, където й е мястото.

— По-лесно е да се каже, отколкото…

— Такава е сделката. Или приемаш, или не.

Уилямс погледна Ридел и видях, че мнимият адютант едва забележимо му кимна.

— Добре — обърна се към мен прокурорът. — В такъв случай явно трябва да приема. Ако спечелиш, ще я върна. Съгласен съм.

Той протегна ръка през масата и аз я стиснах. Той се усмихна, аз — не.

— Мики Холър от името на Народа — произнесе Уилямс. — Добре звучи.

„От името на Народа.“ Трябваше да ми стане приятно. Трябваше да се почувствам участник в нещо благородно и справедливо. А всъщност имах лошото чувство, че съм пресякъл някаква своя вътрешна граница.

— Чудесно — отвърнах.