Джек Слейд
Ласитър и Доларовата вълчица (6)

6.

Влязоха в дървената колиба, която Алдо бе нарекъл кръчмата на лагера. Беше мръсно помещение, мебелирано с няколко разклатени маси и столове. Стотици шишета стояха на примитивна полица, а навсякъде наоколо висяха на пирони по стените ламаринени канчета.

— Вместо стъклени чаши — обясни главатарят и хвърли на Ласитър един от съдовете за пиене. — Тук всеки се обслужва сам. Изпитото не се заплаща. Поглъщаме толкова, колкото смятаме, че можем да издържим. Така поддържам момчетата в настроение. Аз се грижа и за снабдяването. Отсреща, в една от скалните пещери, имаме складирани няколко бурета, пълни с бира и вино. Когато ми се допие от тях, можем да отидем до там и да се обслужим. Искаш ли?

— Не, не, в момента ми стига само чаша уиски.

Ласитър си избра кентъкско уиски^[1] и напълни канчето до средата. Първата глътка изгори като огън гърлото му. Здрачът нахлуваше в „кръчмата“. Отвън идваше мирис на печено и той усети глад.

— Сега момичетата приготвят вечерята — каза Алдо. — По моя преценка след един час всичко ще е готово. Сигурно си видял вече мястото, където готвим. Намира се под навеса, покрай който минахме преди малко. Там има също голяма маса, на която ядем заедно. Между другото моите момичета са отлични готвачки. Но и в останалите неща са от класа.

— Колко са?

— Сега тук в долината, заедно с Ромина и Роберта, са пет. Но двете можем да не ги броим. Значи остават три, които са на разположение на момчетата.

— Пет мъже и три жени — измърмори Ласитър. — Понякога това не води ли до разправии?

— Шест мъже — поправи го Алдо. — Забрави мен да броиш.

— Окончателно ли си решил да дадеш Ромина на мулата? Още от началото ли си го мислеше сериозно?

— Нямам намерение да започвам спор за това — отвърна студено главатарят. — А и не е за препоръчване да се препираш с Жак Уърк. По-бърз е с ножа си, отколкото аз с колта.

— Страхуваш ли се от него?

— Не е точно това. Но той е моят най-добър човек. Не искам в никакъв случай да го загубвам заради някаква си фуста. За мен Жак е незаменим. Пази се и ти от него! За някои неща е страшно чувствителен. Когато го обхване внезапният му гняв, става непредвидим. Затова отстъпих от самото начало.

Ласитър се ухили и попита:

— И без да мислиш за каквото и да е отмъщение?

Алдо махна презрително с ръка.

— За какъв ме смяташ, приятел? Още при следващата възможност ще се запозная с друго момиче. Вече съм хвърлил око на една жена със смесена индианско-мексиканска кръв. Тя живее сама с баща си в един изоставен лагер на златотърсачи, южно от Дуранго. След няколко дена ще я доведа.

— Просто така?

— Да, разбира се. Защо не?

— Ами ако не иска?

— Тогава малко ще й помогна.

— Но там е и баща й.

— Ако се съпротивлява, ще получи куршум. Винаги съм си вземал онова, което съм искал, Ласитър. Сега Карлита е наред. Все някак си трябва да бъда обезщетен за загубата на Ромина. Да не би да ме упрекваш?

— Не, защо? Това си е твоя работа.

— Добре. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Къде?

— В изоставения лагер на златотърсачите. Тогава ще видиш как се справям с подобни ситуации. Сигурен съм, че има какво да научиш от мен. Отвличането на жени е винаги вълнуващо преживяване.

— Мога да си представя.

Алдо се захили. Всичко това звучеше наистина долно. Ласитър си мислеше дали още сега да не нападне и пребие този отвратителен мръсник. Но какво щеше да стане после? Ако го вземеше като заложник, Роберта оставаше в ръцете на Жак Уърк. Възможно бе и бандитите да не се съобразят със своя шеф и мулатът да поеме ръководството им. Вероятно той чакаше само това. И без друго отношенията между главатаря и хората му бяха достатъчно обтегнати.

Алдо запали една от опушените газени лампи. Половин дузина от тях висяха от гредите на тавана.

— Сега искам да ти кажа нещо важно, Ласитър — прошепна той. — Сигурно вече си забелязал, че момчетата не са настроени добре към мен. Станали са много нервни. Едва издържат да получат своя дял от плячката. Но ти знаеш, че в никакъв случай няма да извадя новите долари. А това те не искаш да разберат. Може да се стигне до размирици, които ще бъдат всичко друго, но не и приятни. Не гледат добре на мен и защото те доведох в лагера. После ти уби Уил Скот. Ние двамата сега се печем на еднакъв огън. Трябва да държим един за друг, иначе мога да загубя властта си над тях.

Ласитър леко се усмихна.

— Смятам, че напълно можеш да разчиташ на Жак Уърк.

— Да, това вече го казах — процеди Алдо през зъби. — Но аз отдавна не съм сигурен в нищо. Ще ми предпазваш ли гърба, в случай че се стигне до някакви вълнения?

— Разбира се. Но трябва да поприказваме за моя дял. Ти какво предлагаш?

— Точно толкова, колкото и Роберта. Двадесет хиляди.

— Къде е сандъкът?

— На сигурно място.

— Искам да го видя.

— По-късно — каза Алдо уклончиво. — Сега вече е твърде тъмно. Ще те заведа утре при дневна светлина. Останалите в никакъв случай не бива да разберат, че съм те посветил в тайната. Ужасно ще се разгневят. Трябва да сме внимателни, Ласитър. Преди всичко се пази от Жак Уърк. Беше много добър приятел с Уил Скот. Чудя се защо още не се е появил тук да си поговори с теб.

Едва Алдо бе изрекъл последните думи и вратата се отвори с трясък. Влезе мулатът. Той запали още един фенер. Жълтата светлина придаваше на тъмнокожото му лице зловещ вид. Точно така изглежда дяволът в приказките, когато напуска ада.

Жак Уърк взе едно канче и си наля уиски. В мълчанието му имаше нещо заплашително.

— Премислих всичко подробно, Алдо — започна мулатът, след като отпи една глътка. — Дойдох да ти кажа, че настроението в лагера е неспокойно.

Главатарят държеше чашата си в лявата ръка, а дясната, уж случайно, бе поставил близо до револвера.

— Отдавна го забелязах, Жак — отговори той невъзмутимо. — Нищо ново не ми съобщаваш. Само за това ли дойде, или има още нещо?

Мулатът поклати глава и каза с плътния си глас:

— Това далеч не е всичко. Не ни харесва приятелят ти.

— Защото уби Уил Скот? — избухна главатарят. — Какво съм виновен, че той го предизвика? Да не би да искаш Ласитър да се остави просто така да бъде застрелян като куче?

— Можеше да се намесиш, Алдо.

— И как? Би ли ми обяснил, Жак? Ти сам бе застанал до мен. Уил беше като полудял. Толкова бързо измъкна колта си, че никой повече не бе в състояние да го спре.

— Можеше да заповядаш! Но ти просто си стоеше там и изчакваше. Знаеш ли какво си мисля, Алдо? Ще ти кажа съвсем честно. Струва ми се, че не ти е толкова неприятно, че стана така. Сега ще трябва да делиш с един човек по-малко. Наистина тази идея никак не е лоша. Знаеш също, че момчетата са недоволни от теб. И понеже си наясно с всичко това, написа на стария си приятел Ласитър писмо и го помоли да те посети. Преценил си, че ще ти трябва силен мъж, който да ти прикрива гърба. Вече не си сам и отново се чувстваш сигурен. Не е ли така, Алдо?

Главатарят се засмя презрително.

— Досега не съм знаел, че имаш толкова развита фантазия, Жак — подигра се той. — Въпреки това — моите уважения! Мисълта ти тече много добре. Да, нещата могат да стоят така. Защо пък не? Съединил си различни случки в едно цяло и в момента ме обвиняваш, че съм предател. Кажи ми, Жак, кой ти натъпка тази идея в главата? Със сигурност не си я измислил сам. Ти…

— Аз…

— Тихо! — прекъсна го Алдо. — Не съм свършил да говоря. Имам да ти кажа още някои неща. Смятам, че много се влияеш от това русо зверче. Знаеш ли, че я отвращаваше? А как ме проклинаше, когато й заповядах да дойде при теб? Но тогава тя си мислеше за други работи. А сега — само за разплата. Иска да ми отмъсти, че я изгоних. Не ти ли е подшушнала още, че ще е най-добре да ме види мъртъв?

— Не, това не го е казала, Алдо. Кълна ти се! Изобщо не ме е насъсквала срещу теб. Не бих го допуснал. Ромина няма нищо общо с недоволството в лагера. То идва от момчетата.

— И от теб, Жак.

— Да, също и от мен — призна си честно мулатът. — Но аз не съм против теб. Ако беше така, нямаше да стоя тук и да ти разказвам всичко това. Дошъл съм, за да обмислим заедно какво да правим. Присъствието на Ласитър вбесява останалите. Те го мразят. В техните очи той е чужд човек. Момчетата са изпълнени с недоверие. Уил Скот преди време им разправил какво се е случило тогава в Моапа. Там Ласитър наистина се бил на страната на един престъпник, обаче после станало ясно, че в действителност е принадлежал към хората на закона. Какво ще кажеш за това, Алдо? Ами ако той е преоблечен шериф, излиза, че ние сме измамени. Сега знаеш всичко. Време е да решиш.

Двамата бандити втренчиха изпитателни погледи в Ласитър. Лицето му не трепна.

— Очаквам отговора ти — рече главатарят. — Който е обвинен, трябва да се защитава. Какво ще кажеш за подозренията на Жак?

— Ще кажа, че това е пълна глупост — отговори той. — Но ще бъде твърде елементарно и по този начин в ни най-малка степен няма да опровергая обвиненията му. Що се касае за разказа на Уил, всичко е вярно. Тогава мой приятел бе линчуван от убийците на един побъркан за власт едър собственик на ранчо. След смъртта си приятелят ми остави на произвола на съдбата жена и две малки деца. Заклех се да отмъстя на този Уайдехай. Затова се бих на страната на няколко обявени вън от закона мъже, преследвани също от него. Беше страшен бой. Накрая ни подкрепи и властта. Вярно е, че в последната голяма битка застрелях брата на Уил, Ричард. Но нима всичко това е доказателство, че съм човек на закона? Дали ще ми повярвате или не, вие ще решите. Казах всичко, което имах да кажа.

Алдо кимна доволен.

— Получи си го, Жак — рече той. — Още ли си мислиш, че Ласитър е преоблечен шериф?

— Какво аз мисля, няма значение — изръмжа мулатът. — Става въпрос за момчетата. Те няма да се оставят така лесно да бъдат успокоени.

— Тогава аз ще се заема с това — отвърна ядосано Алдо. — На вечерята ще говоря с всеки поотделно. Трябва да ми го кажат открито в лицето, както ти направи, Жак. Но не ми се вярва да имат този кураж. Между другото ми хрумна още нещо. Следващите дни ще доведа момичето, за което ти бях разправял. Ласитър ще ме съпроводи. Мислиш ли, че ще дойде с мен, ако е защитник на закона, Жак?

— Донякъде ме убеди, Алдо — омекна мулатът. — Следобед също ми доказа, че си във форма, иначе не би се отказал от Ромина. Така нещата между теб и мен се изясниха. Но що се касае до твоя приятел, не мога в нищо да бъда сигурен за другите.

— И в себе си ли не си, Жак? — попита Ласитър.

Мулатът силно поклати глава.

— Ще те нападна само ако заповяда шефът. А той ти е приятел. Следователно няма да предприема нищо срещу теб. Можеш да бъдеш сигурен и въпреки всичко винаги, когато те погледна, ме обзема странно чувство. Има нещо, което не е чисто. Ако се окаже, че си ни мамил, ще бъдеш мъртъв. И за да видиш колко бързо става…

Едва забележимо замахване с ръката, трептящ проблясък на бледата светлина на фенера — и в дървената стена на косъм разстояние от главата на Ласитър се заби дълъг нож. Стана толкова бързо, че той не би имал никакъв шанс с револвера.

— Моите уважения! Предполагам, че ако беше наистина, острието щеше да уцели сърцето ми, Жак?

— Правилно отгатна, хитрецо — отвърна мулатът.

После взе ножа обратно и го мушна някъде под якето си. И всичко това само за секунди, със скоростта и сръчността на факир.

— Имам още няколко такива ножа — обясни Жак Уърк. — Без да се замисля, мога да се бия срещу четирима противници. И преди да са извадили револверите си от своите кобури, те ще бъдат мъртви.

— Няма защо да ме заплашваш — каза Ласитър хладно. — Аз съм чист, Жак.

— Не можем ли да говорим за друго? — предложи Алдо. — Сега вече всичко се изясни. Преди няколко минути сам го каза, Жак. Интересно ми е докъде е стигнала Ромина в разговора си с Роберта. Дали е направила нещо?

Мулатът вдигна рамене.

— Откъде да знам. Тя ми даде знак да я оставя насаме със сестра ти. Да пийнем по още една чашка и да изчакаме на спокойствие.

Тримата отново си наляха уиски.

Като че ли се възцари мир. Привиден мир.