Джек Слейд
Ласитър и Доларовата вълчица (3)

3.

Ласитър бе увил Роберта с широката си мушама. Сгушена, тя стоеше пред него на седлото. Очите й бяха притворени. Трудностите, които лежаха зад тях, най-сетне оказаха своето въздействие. Умората ясно личеше по лицата им.

Той се ориентираше сам по пътя. Роберта предварително му бе обяснила всичко до най-малката подробност.

Мракът се спускаше над прерията. Зад планините се издигаше кръглият диск на месечината и разпръскваше над хълмистата местност бледа, почти призрачна светлина. На едно от възвишенията Ласитър забеляза в далечината блестящата, силно нагъната лента на река. Сигурно това бе Елма, а на пет мили северно от нея се намираше малкото ранчо, построено от бащата на Роберта, Ели Хаген. Той беше изключително богат човек и би трябвало да тъне в изискан разкош, но беше предпочел скромния живот на дребен собственик, прекаран, според хората наоколо, в честен и почтен труд.

Никой никога не би се досетил, че Ели е опасният Бусард, търсен навсякъде. Дори и Роберта не знаеше. Може би някога щеше да научи, а може би не.

Ласитър й бе поставял всевъзможни уловки и постепенно се беше убедил, че тя действително няма и капка представа за истинската същност на баща си. Момичето смяташе сандъка с долари за свое законно наследство, за което трябва да се бори. И можеше ли някой да я упреква? От нейна гледна точка тя си беше права.

Роберта отвори очи и му се усмихна. На лунната светлина лицето й изглеждаше много нежно.

— Скоро ще стигнем — каза тихо тя. — Трябва да преминем хълма пред нас и след това ще видим ранчото. Ох, Ласитър, все пак се питам дали планът ти е добър.

Той отвърна на усмивката й и обгърна още по-силно с лявата ръка раменете й.

— Имаме ли друг избор? Стана точно така, както и предполагах. Дългия нос държеше на споразумението, сключено с Алдо. Вождът е мъж на честта. Но той изпълни и обещанието си, което даде на мен.

— А мене искаше добре да подреди — просъска през зъби тя. — Нали сам ми каза?

— За съжаление индианците се държат с жените по съвсем друг начин. Не са като белите мъже.

— Има и бели мъже, които са мръсници — рече горчиво Роберта. — Само като си помисля за моя доведен брат… Не можеш да си представиш колко много добри момичета вече е опозорил. Не би се спрял дори пред собствената си сестра. Но да оставим това. Един ден ще си плати за всичко. В момента ме интересува само наследството ми, сандъка с долари. Все още се съмнявам, че планът ти ще успее. Наистина ли мислиш, че Алдо ще дойде в ранчото?

Ласитър кимна уверено.

— Вече ти обясних, Роберта. Няма да мине много време и той ще се появи. Може би още тази нощ. Затова в никакъв случай не трябва да палим осветлението или пък огъня в огнището. Ще се задоволим само със студената храна от зимника. Да се надявам, че у вас имаш нещо порядъчно за пиене.

— Вкъщи никога не е липсвал алкохол. На мене също ще ми е приятно, ако си легнем под завивките с шише уиски.

— Не си ли много уморена?

— За това никога — увери го тя.

Когато изкачиха поредното възвишение, пред тях се откри ранчото, обляно в лунна светлина. То се състоеше от къща и средно голяма плевня. В ограденото пасище лежаха няколко коне. Навсякъде в долината, огряна от месечината, имаше говеда, които преживяха или дремеха. Къщата тънеше в дълбока тъмнина.

— Почакай тук! — прошепна Роберта. — Ще проверя дали не ни очаква някоя неприятна изненада. Така е по-добре. Познавам всяко кътче в това ранчо. Ако всичко е наред, ще ти дам знак. Когато чуеш писъка на кукумявка, тръгвай насам.

Тя се плъзна безшумно напред. Като сянка се стрелна в лунната нощ, без да предизвика никакъв шум.

Ласитър остана на седлото и зачака. Още веднъж премисли плана си и в най-малките му подробности.

Опитал бе всичко, за да убеди Дългия нос да го заведе до скривалището на бандата на Алдо Хаген. Роберта също беше използвала цялото си изкуство на прелъстителка. Но напразно. Вождът бе изключително честен мъж. Той удържа и на думата си, която му даде. Щеше да го подкрепи срещу който и да е друг враг, но не и срещу Алдо.

Ласитър предполагаше, че скоро в ранчото щеше да дойде доведеният брат на Роберта. Алдо трябваше да се държи съвсем естествено, за да не събуди някакво подозрение. Той бе безделник, но всички знаеха, че от време на време се появяваше в родната си къща. За последен път се беше мяркал насам при погребението на баща си.

Скоро отново щеше да дойде тук, уверен, че няма да завари своята сестра. Според по-нататъшния му план трябваше да препусне към Дуранго и там да се осведоми, загрижен за местонахождението на Роберта.

Така си представяше всичко Ласитър, но той не можеше да знае, че предположенията му щяха да излязат верни.

Ядно се засмя на себе си.

Ако нещата станеха по този начин, както ги е намислил, щеше да бъде доста неприятна изненада за Алдо. А и задачата му щеше да бъде кажи-речи изпълнена. Оставаше да накара Хаген да го заведе до скривалището на бандата. Ласитър знаеше достатъчно средства, за да принуди и най-закоравелия престъпник да проговори. Искаше само Алдо да му падне в ръцете.

Дали действително той е убил своя баща, както предполагаше Роберта? Ако е така, Алдо вероятно е принадлежал към бандата на прословутия Бусард. И е решил най-сетне да напипа огромната плячка на последния успешен обир. Сигурно не е можел повече да търпи, че баща му го държи изкъсо.

Защо Ели Хаген е живял толкова скромно?

По какви причини се е стремял към голямата плячка?

Не е ли извършил всичките си престъпления само от омраза към човешкия род? Винаги е имало такива побъркани типове. Ласитър не за първи път се срещаше с подобно нещо.

Крясъкът на кукумявка, който се разнесе долу, в ранчото, го откъсна от мислите му. Звукът призрачно проехтя в лунната нощ. Роберта имитираше поразително добре птичия глас.

Ласитър препусна към имението. Тя го чакаше на верандата. Носеше все още жълтата му мушама, която прелъстително се бе разтворила отпред. Кожата й блестеше като слонова кост.

Той предвкусваше вече онова, което го очакваше. Въпреки това не бързаше, защото най-напред трябваше да свали седлото и юздата от сивия си жребец. После го натири между другите коне на пасището, все едно че принадлежи към стадото. Иначе много лесно някой можеше да усети, че в ранчото има чужд човек.

Със седлото на рамо Ласитър се отправи към къщата. Роберта продължаваше да стои с разтворена мушама на верандата.

— Ти мислиш за всичко — каза тя, усмихвайки се. — Ела, ще ти покажа едно място в обора, където можеш да оставиш тези неща. Алдо веднага ще познае чуждото седло, затова трябва добре да го скрием. Той е недоверчив койот. Трудно ще бъде да го изненадаме. Всъщност това вече ти го казах.

Роберта се изкачи пред Ласитър по една тясна стълба и отвори вратата към малко, преградено с дървени дъски помещение. Лъхна ги странна и остра миризма. Две птички се разхвърчаха и загукаха тревожно. Други изчезнаха като стрели навън в нощта през една отворена капандура.

— Гълъбарникът на баща ми — обясни Роберта. — След смъртта му пуснах всички птички на свобода, но повечето се върнаха отново. Сега съм ги оставила на спокойствие, без да се грижа за тях. Между другото гълъбите бяха най-голямата му страст. Понякога изпращаше някои с известия. А и често сам получаваше по този начин различни съобщения.

— Любовни писма? — попита Ласитър.

Роберта се засмя.

— Наистина не знам. Никога не съм го питала. Понякога имах чувството, че съобщенията, които пристигаха от време на време, са изключително важни.

Той остави седлото и юздата в ъгъла.

— Сигурна ли си, че Алдо няма да дойде тук?

— Досега никога не е идвал.

Ласитър плъзна поглед по гълъбите, които отново бяха накацали по пръчките. През различни дупки между дървените шинди на покрива се процеждаше достатъчно светлина, която позволяваше да се разгледа добре помещението. Но никоя от птичките не носеше на краката си една от тези кожени капсули, в които се пренасяха известия. Въпреки това той реши при дневна светлина да огледа още веднъж всичко подробно. Може би щеше да се натъкне на някоя важна следа.

Целият под бе покрит с куришки. От тях идваше и тежката миризма.

— Дай ми едно старо одеяло! — каза Ласитър. — Иначе гълъбите ще ми омърсят нещата. Тази воня прониква страшно навътре. И после не се маха. Седлото ми ще стане на нищо.

Роберта донесе старо одеяло и го разпъна отгоре. Той не можеше да понася повече отвратителната миризма и излезе.

Тя го прегърна бурно и каза страстно:

— А сега искам да забравим всичко неприятно. Не желая да мисля нито за Алдо, нито за пълния сандък с долари, скъпи. Съгласен ли си с мен?

Ласитър я привлече плътно към себе си и ръцете му се плъзнаха под мушамата по голото й, излъчващо топлина тяло. Целуна я силно и насърчително. Той също искаше поне идните часове да забрави всичко лошо и да не мисли за нищо.

Туптенето между бедрата му стана почти болезнено. Но изведнъж и двамата се вцепениха. Отвън се чу тропот на копита от няколко коне.

— Дали това не е вече Алдо? — прошепна разтревожено тя.

— Скоро ще разберем — отвърна тихо Ласитър. Отдели се от нея и се промъкна до една от дупките на покрива.

Трима ездачи приближиха ранчото и спряха конете си пред верандата. Роберта също наблюдаваше какво става навън.

— С тях ли е Алдо? — прошепна той.

Тя поклати глава.

— Това са негодници от Дуранго. Съмнителна паплач. Интересно ми е какво търсят тук.

— Да изчакаме — каза съвсем тихо Ласитър. — Може би са дошли да те посетят и да ти засвидетелстват уважението си. На всички им е известно, че си сама в ранчото.

— Да, но всички знаят и че имам брат с опасна слава — отвърна през зъби Роберта. — Вече ти обясних, че по-бърз с револвера от него няма.

Тримата мъжаги слязоха от конете.

— Не се притеснявайте, момчета! — изрева единият от тях. — Като ви казвам, че Алдо не е тука, трябва да ми вярвате. А неговата хубава и похотлива сестричка сигурно ще се радва, че ще бъде посетена от няколко истински мъже. Мис Роберта! Не виждате ли, че имате гости?

Този, който извика, беше доста пиян. Неговите спътници също бяха всичко друго, само не и трезви. И понеже в къщата остана тихо, те се спогледаха безпомощно.

— Искам да разбера! — изрева един от тях, който, изглежда, бе нещо като водач. — Елате, приятели!

— Това е Джордж Шерман — прошепна Роберта. — Пропаднал син на курва. Наричат го Джордж Брендито. Другите двама ги зная като Мръсния Рик и Бил Койота. Чудно ми е що за каша ще забъркат. Какво ще правим, когато нахлуят в къщата?

— Горе едва ли ще дойдат — разсъждаваше Ласитър. — Не вярвам, че в тяхното състояние ще могат да изкачат стръмната стълба. Смятам, че ще си тръгнат, като видят, че няма никой тук.

— Но тогава положително ще вземат всичко, което им се стори по-ценно — каза Роберта. Тя потръпна и продължи с несигурен глас: — Само като си представя какво щеше да се случи, ако наистина бях сама вкъщи, ми става лошо. Щяха да ме изнасилят.

Джордж Брендито удряше с юмрук по вратата.

— По дяволите! — изрева той. — Няма ли някой тук? Да не би да се страхувате от нас, мис Роберта? Няма нужда да се криете! Не ще падне и косъм от главата ви.

— Най-много няколко косъмчета! — изкрещя Мръсния Рик и се засмя дрезгаво. — Няма нужда да се криеш, бейби! Изобщо няма смисъл. Със сигурност ще те намерим!

Ласитър я прегърна през раменете. Възбудата му продължаваше, както и преди. Присъствието на тримата рицари долу изобщо не можеше да промени нищо.

— Сега знаеш съвсем точно, скъпа — прошепна й той на ухото. — Те действително искат да прекарат една вълнуваща вечер.

Джордж Брендито разби вратата. Крещейки, тримата негодяи нахлуха в къщата.

Ласитър се промъкна до края на стълбата и започна да наблюдава през тясната пролука на пода долу, в тесния коридор. Един от мъжагите откачи фенера от куката на стената и го запали.

— Струва ми се, че тук няма никой — каза той. — Дали нашата райска птица не е излетяла?

— Веднага ще видим — изръмжа Джордж Брендито. — Ще си изям ушите, ако зверчето не се е скрило някъде.

Вдигнаха голяма дандания из всички помещения и най-накрая, проклинайки, се върнаха отново в коридора. Мръсния Рик посочи към тясната стълба.

— Може би е на тавана и се крие при гълъбите на нейния старец — хилейки се, каза той. — Как мислите, приятели? Искате ли да проверим там горе?

— Идеята не е лоша — изрева Джордж Брендито и започна да се качва.

В неговото състояние му беше страшно трудно. С много мъки той преодоляваше стъпало по стъпало и трябваше да се държи здраво с две ръце за парапета, за да не загуби равновесие. Това бе по-скоро пълзене, отколкото изкачване. Двамата му съучастници го следваха по същия начин. Представляваха смешна гледка. Но за Ласитър и Роберта положението беше много сериозно.

— А сега? — прошепна тя. — Тук ще ни открият.

— Остави ме да действам — отвърна тихо той и изчака, докато над последното стъпало се появи главата на Джордж. И точно в този момент удари с юмрука си напред.

Нападението дойде твърде неочаквано за пияния мъж. Той нададе див вик и изчезна надолу. Ласитър погледна след него и го видя как се строполи върху приятелите си и ги повлече със себе си. В подножието на стълбата те образуваха преплетено кълбо. Взаимно си пречеха и проклинайки, се опитваха да се отделят един от друг. Но не успяваха. Ласитър не допусна да се изправят на крака.

Спусна се върху тях като орел върху плячката си. Не беше нужно да се напряга много. Три силни крушета бяха достатъчни и те лежаха спокойно един до друг като заспали.

— Донеси ми няколко въжета! — извика той нагоре. — Ще има да се чудят, когато дойдат на себе си.

После Ласитър извлече изпадналите в безсъзнание мъже на двора и извади от кобурите револверите им. Взе им също и ножовете.

Роберта донесе цяла връзка въжета от телешка кожа. С вещина му помогна да ги овърже, докато те бавно се съвземаха. Стенейки, тримата се опитваха да се помръднат, но трябваше да мине известно време, докато осъзнаят, че са пленени.

Тя застана така, че те да могат да се възхищават на цялата й красота. Но за това сега вече бяха изгубили всякакво желание. Имаха достатъчно други грижи. И естествено се страхуваха.

— Какво значи това? — изпъшка Джордж Брендито. — Защо ни нападнахте? Нищо не сме ви направили.

— Но възнамерявахте — каза твърдо Ласитър. — Сега ще ви закарам при шерифа на Дуранго и съм сигурен, че съдията ще ви друсне соленичко наказание.

— Не сме извършили никакво престъпление — възмути се Джордж Брендито. — Искахме само да погостуваме приятелски на мис Хаген. Да не би това напоследък да е забранено?

— Искахте да ме изнасилите — изсъска Роберта. — Ласитър и аз чухме всичко точно. Можем да се закълнем.

Тримата се изсмяха подигравателно.

— Никой нищо не може да ни направи — извика Бил Блек Койота. — Три показания срещу две не са достатъчни за една присъда.

Тук той имаше право и Ласитър с нежелание призна това в себе си.

— Най-добре ще е да забравим цялата история и да си отидем — предложи Джордж. — В края на краищата нищо не се е случило. Ти ни даде такъв урок, че не ще те забравим бързо. Обещаваме, че няма да досаждаме никога вече на мис Хаген.

Ласитър погледна въпросително Роберта.

— Какво мислиш? Наистина ли се налага да вдигаме още ненужен шум? Знаеш какви последствия може да има понякога всичко това. Би могла лесно да влезеш в устата на хората.

В действителност имаше друго предвид и тя го разбра. Ако предадяха тримата пияници на шерифа, трябваше да се простят с изненадата, която бяха измислили за Алдо. Тогава бързо щеше да се разнесе, че Роберта не живее вече сама в ранчото и че е намерила силен приятел и защитник. А това брат й бързо щеше да научи.

— Добре — каза тя и погледна тримата заплашително. — Нямам нищо против да ви пуснем да си вървите. Но ви предупреждавам — да не ви виждам повече в близост до ранчото. И във ваш интерес е да си държите устата затворена за случилото се. Иначе ще видите дявол по пладне. Само да не ви хрумне да разказвате тази история и да извъртате някои неща. Това ще ви струва живота.

— Ще си държим устата затворена — обеща Джордж Брендито. — Кълна се от името на тримата.

Те видимо се успокоиха, като разбраха, че са се отървали много лесно.

Без съмнение Ласитър и Роберта бяха изпълнени със смесени чувства. Не бяха сигурни дали човек може да вярва на думата на тези негодници. Може би някога щяха да се похвалят, че са се забавлявали със сестрата на Алдо и че това е било великолепно изживяване. Никога не знаеш със сигурност на какво са способни такива гадни типове, когато погълнат необходимото количество ракия.

— Какво има? — изръмжа Джордж Брендито. — Няма ли най-сетне да ни махнете проклетите въжета?

Хилейки се, Ласитър поклати глава.

— Има още време — каза гневно той. — Малко наказание няма да ви е излишно. Достатъчно си го заслужихте.

Както беше завързан, Джордж Брендито се обърна и изпъшка:

— Искаш да ни убиеш? Колко дълго ще ни оставиш да лежим така?

— Докато слънцето изгрее отново — отвърна сухо Ласитър.

Джордж се отчая.

— Така ще ме убиеш — изстена той. — Толкова дълго никога не съм издържал без бренди.

— Няма да умреш от това. Знам, че ще изживееш адски мъки, но си ги заслужи. Хайде, да влизаме вкъщи, Роберта.

И той я прегърна през рамо.

Точно в този момент животът му висеше на косъм. Но Ласитър нямаше откъде да знае.