Майкъл Ян Фрийдман
Лицата на огъня (8)

Глава шеста

Беше неспокойна нощ. Като въздъхна, Кърк седна в леглото си и започна да оглежда стаята. Предметите в нея добиваха нереални форми — вероятно защото не беше спал добре.

— По дяволите! — каза той високо.

Негова си беше вината. Ако не беше възкресил миналото, ако не беше разбъркал старите спомени… Макар че начинът, по който изглеждаше Карол на фона на залязващото слънце, беше достатъчно вълнуващ, за да възбуди всичко отначало. Гласът й, почти осезаемата й близост…

Мислите на Кърк бяха прекъснати от сигнала на персоналния му монитор, намиращ се на бюрото. Познат образ се появи на екрана — лейтенант Ухура.

— Съжалявам, че ви безпокоя толкова рано, сър, но се отнася до мистър Спок. Обади се от комуникационния център на колонията.

— Спок? — Мозъкът на Кърк веднага влезе в режим за издаване на заповед, очаквайки няколко различни причини за обаждането. — Да не би нещо да не е в ред там, долу?

— Не мисля, сър.

— Свържи ме, лейтенант.

В следващата секунда красивото лице на Ухура се смени с безизразната физиономия на Вулкан.

— Добро утро! — каза той.

— Утро ли? Оттук е трудно да се каже, Спок. Струва ми се, че утрото още не е започнало.

Кърк се учуди на лошото си настроение. Спок само повдигна вежди нагоре. За него сънят беше нещо, от което можеш спокойно да се лишиш, и понякога забравяше, че хората са по-различни от него в това отношение.

— Извинявам се — каза той, като разбра грешката си. — Може би бихме могли да поговорим малко по-късно през деня.

— Не — каза командирът. — Аз съм този, който трябва да се извини. Просто не можах да спя добре тази нощ. Какво имаш предвид?

— Искам да помоля за нещо — каза Спок.

— Разбира се. Казвай веднага!

Вулкан замълча, сякаш подреждаше мислите си.

— Аз вярвам, впрочем както и доктор Маркус, че в устройство Г-7 има пробив, което е и причината за намаленото производство на кислород. Искам да ми се даде възможност да открия причината и да я отстраня.

Кърк се намръщи.

— Искаш да останеш в колонията?

— Да. Поне докато мисията на посланика в Алфа Малуриан VI приключи. Вие можете да ме вземете, когато се връщате обратно.

Кърк помисли върху това. Беше му неприятно да се лиши от офицер като Спок дори и за кратко време. От друга страна, дипломацията не беше от силните страни на Вулкан. Кърк смяташе да го направи член на групата по преговорите, но присъствието му на Алфа Малуриан VI въобще не беше необходимо.

— Мислиш ли, че можеш да откриеш нещо? — попита Кърк.

— Смятам, че е възможно.

— Добре тогава. Имаш благословията ми!

— Благодаря! — каза Спок.

— За нищо — отговори му командирът. — Просто открий този пробив.

— Ще направя всичко възможно! — увери го Вулкан.

Секунда след това екранът стана светъл и командирът остана сам с мислите си.

 

 

Маккой миеше ръцете си на мивката, когато вратите на пригодената за прегледи стая се отвориха и следващият пациент влезе. Като погледна назад, за да види кой е, той се изненада, че това е момче, вперило поглед в него.

— Здравей! — каза докторът.

— Здравей! — отговори момчето.

Беше с къдрава руса коса и меки кафяви очи.

— Вие ли сте докторът?

— Аз съм един от тях. Казвам се Ленърд. А ти?

Момчето леко повдигна брадичка.

— Дейвид.

Макар че то не беше на повече от десет, не се държеше така детски, както Пфефър или Гарсия. В него не се чувстваше някаква мнителност и стеснителност при среща с непознати. Детето си беше просто любопитно.

— Дейвид! Това е хубаво име — каза Маккой и продължи: — Съвсем сам ли си тук, Дейвид? Обикновено децата идват на преглед с родителите си.

— Трябва да се срещна с мама тук — отговори Дейвид колебливо. — Но аз дойдох по-рано и…

Гласът му затихна.

Докторът погледна приятелски момчето.

— Значи ти дойде, за да видиш какво представляват тези медицински прегледи?

— Да, така е.

— Е, добре — каза Маккой. — Всъщност няма кой знае какви неща за гледане.

Той взе единствения инструмент, който носеше със себе си, единствения, от който имаше нужда.

— Виж този инструмент. Нарича се трикордер. И аз го използвам за…

Вратата се отвори рязко. В стаята влезе жена — доста симпатична при това. Боунс кимна за поздрав.

— Доктор Маркус! Какво мога да направя за вас?

Жената се беше запъхтяла, сякаш беше бягала. Тя погледна момчето леко намръщено. Дейвид се обърна към нея, за да я поздрави.

— Здравей, мамо!

„Здравей, мамо?“ Маккой си помисли, че е голям глупак. Сега, когато ги видя заедно, нямаше никакво съмнение, че те са син и майка. И двамата имаха еднакъв тен на кожата, същите горди скули и миловидно изражение. Не че детето беше точно копие на майката или нещо подобно. Докато очите на Дейвид бяха топли и тъмни, нейните бяха наситеносини. И докато косата на детето беше цялата в къдрици, нейната беше дълга и права. Въпреки това приликата беше впечатляваща. Той би трябвало да я забележи още когато момчето влезе. Карол разроши косата му и каза:

— Здравей! — след което се обърна към Маккой и продължи: — Виждам, че Дейвид ме е изпреварил.

Той погледна към момчето отново, но този път по друг начин. Очевидно доктор Маркус не си беше губила времето напразно. Но пък и защо би трябвало? Не че Кърк не бе имал множество романтични увлечения през годините, които бяха изминали, откакто се разделиха, но… Той изръмжа леко, когато разбра, че една от старите му приятелки се е омъжила. Лицето на Нанси се появи пред него и тогава почувства, че го пронизва странна болка. Разбира се, това беше съвсем различна работа…

Маккой прекъсна спомените си и се върна към ситуацията в момента. Очевидно на командира му предстои изненада. Или вече се беше срещнал със сина си? Боунс нямаше представа. Той беше много зает с медицинските прегледи и не беше виждал Кърк от няколко дни.

— Е, добре — каза той, като се обърна към компютъра, който доктор Бодро беше така любезен да му предостави. — Да започваме, а?

Маккой извика списъка на екрана, като се надяваше да идентифицира момчето само по първото име. За нещастие, когато изписа името, компютърът даде двама души с името Дейвид. Но нито един от тях не беше Дейвид Маркус. Ако имаше втори човек с името Маркус, би му направило впечатление още когато преглеждаше списъка на кораба. Очевидно момчето носеше името на баща си. Но като не знаеше кой е бащата на Дейвид? Маккой нямаше друг избор, освен да попита.

— Как ти е фамилията, синко?

За първи път, откакто бяха дошли, Дейвид погледна към майка си. Изглеждаше смутен. Очевидно това не беше труден въпрос за момче на неговата възраст, особено с тези интелигентни очи.

— Кажи, Дейвид! — подкани го майка му.

— Маркус, като фамилията на мама — отговори детето.

Боунс каза:

— Да, разбирам.

— Нещо не е наред ли? Нещо сбърках ли? — попита Дейвид.

„Той съобрази — помисли си докторът. — Съвсем сигурно е.“

— Не бих го нарекъл нередно, но ти не си включен в списъка на колонията — Боунс погледна доктор Маркус, която не изглеждаше смутена. — Може би Дейвид е записан под друга фамилия поради някакви наложителни причини.

Тя се намръщи леко и се обърна към сина си:

— Ще ни извиниш ли за момент, Дейвид? Трябва да говоря с доктор Маккой за малко.

Дейвид се обърна към нея с онзи осъдителен поглед, с който децата удостояват родителите си, когато те им казват да напуснат стаята посред някой интересен разговор, но не каза нищо.

След като вратите се затвориха с леко свистене след него, Карол погледна изпитателно доктора. В очите й се четеше предизвикателство.

— Доктор Маккой — започна тя, — Дейвид е записан в списъка, но не в този, който вие притежавате. А причината, за да не се появи там, е, че доктор Бодро ми направи една услуга.

Боунс не разбираше нищо и затова попита:

— Какво се опитвате да направите по този начин? Искате да не го преглеждам ли?

Карол поклати глава.

— Не, аз не съм толкова глупава.

Жената повдигна брадичката си точно по начина, по който го беше направил синът й преди малко.

— Преди много време аз се познавах доста добре с Джим Кърк.

Боунс кимна.

— Командирът е споменавал веднъж-дваж за вас и винаги с добро. Но това не обяснява…

— Той не знае, че аз имам син! — прекъсна го тя. — И аз искам всичко да си остане така!

Маккой се канеше да попита защо, но тъкмо да го направи, и всичко му стана ясно. Връзката между Карол и Кърк беше прекратена преди десет години. Имаше нещо в очите на момчето, което му се струваше доста познато. Сега узна защо.

— Вие разбирате какво говоря, нали?

— Мисля, че да. Момчето е син на Джим.

— Да, но само биологично. Аз съм сигурна, че Джим няма и представа за съществуването на Дейвид — Карол въздъхна и след това продължи: — Бих искала да беше изпратен друг кораб и някой друг лекар, който нямаше веднага да забележи, че чертите на Дейвид приличат на тези на командира. Някой, който да не знаеше за нашата връзка и да не беше се досетил. Но не! Те изпратиха вас.

Маккой я погледна.

— Да, избраха мен. И веднага като сте разбрали, вие сте убедили доктор Бодро да ми даде персонален компютър, който не е свързан с централния процесор на колонията. Изтрили сте името на Дейвид от моя списък, за да не го забележи Джим — като поклати глава, той продължи: — Но защо беше необходимо това? Защо не искате той да знае?

Тя погледна настрани.

— Това не е ваша работа, докторе!

Маккой я стрелна свирепо с очи, макар и да нямаше желание да го направи.

— Докторе, Дейвид е негов син и командирът има право да знае това!

Доктор Маркус поклати глава.

— Не — каза тя меко, — няма право! От мене зависи какво той трябва да знае и какво не.

— Не е честно! — протестира Боунс. — Не знам какво се е случило, за да ви нарани толкова, но…

— Аз не съм наранена! — каза тя, макар че все още не го поглеждаше в очите.

— Може би е така. Но вие сте направили избора и той не е правилен! Господи, докторе, поставете се на мястото на Джим! Представете си, че някой пази от вас такава тайна!

Сега Карол го погледна.

— Аз не съм длъжна да оправдавам действията си, доктор Маккой, пред никого!

Боунс изсумтя.

— Ама че упорита… — с голямо усилие той се опита да обуздае огромното си вълнение. — За бога — изхриптя гласът му, — помисли малко повече! След няколко дни „Ентърпрайс“ ще си замине, независимо от това, какво ще решиш. Ще бъде дяволски тъпо, ако командирът си замине, без дори да е видял Дейвид, макар и за малко.

Ноздрите й потрепнаха.

— Не е необходимо да се съгласявате с мен, докторе. Вие просто трябва да уважите моето желание. Мисля, че това се нарича право на пациента.

Боунс прехапа устни. Тук тя го хвана натясно. Мускулите по слепоочията му играеха. Той я погледна гневно.

— Знам си задълженията, доктор Маркус! Поне един от нас си знае задълженията…

Тя кимна.

— Добре, ще ида да доведа Дейвид.

— Поне помисли малко. Поне това направи!

 

 

— Значи Маккой иска да размислиш? — попита Бодро.

Карол кимна.

— Точно така.

— А ти направи ли го?

— Да. Но решението ми е същото като преди. Дейвид си е моя работа. Джим не трябва да знае за него!

— Разбирам.

Те бяха в лабораторията и работеха на съседни терминали, като си говореха съвсем тихо, така че никой не можеше да го чуе, освен ако специално не беше решил това.

Тя се обърна и го погледна.

— Не одобряваш ли?

— Не е моя работа да одобрявам или не. Ти ме помоли да изтрия името на Дейвид от списъка, който ще отиде в „Ентърпрайс“, и аз го направих. Ти ме молиш да не споменавам името на момчето пред командира и аз го правя.

— Но не одобряваш, нали?

Управителят на колонията въздъхна.

— Сега, след като съм се запознал с този мъж, аз не мога да не го харесвам поне малко. Той не е лош човек. Дори ми прилича на онзи тип хора, които бих се радвал да имам за приятели.

Карол се намръщи, защото спомените нахлуха в главата й.

— Ти няма да се разочароваш. Той наистина е много добър приятел!

Бодро се усмихна с разбиране.

— Това е част от проблема, нали?

Ако беше някое копеле, изборът щеше да е много лесен. Ако го мразеше, нямаше да се чувства толкова виновна. Но тя не го мразеше.

Той не се доизказа. В стаята имаше и други хора и дори уважението към частния разговор си имаше граници. Но тя знаеше останалото — не само не го мразеше, все още го обичаше! Това беше проблемът. Миналата вечер, докато се разхождаха в гората, почти се беше размекнала. Малко беше останало да каже, че иска той да се върне при нея независимо на каква цена. Но нямаше да се получи, нямаше да е по-различно от това, което беше преди десет години. А сега не бяха само те двамата — трябваше да се има предвид Дейвид. Затова обузда инстинкта си и не позволи сърцето си да я поведе натам, накъдето то искаше.

— Не — каза тя, — не го мразя. Но това не променя нещата. Аз все пак трябва да се грижа за интересите на детето си. А това значи да се придържам към собствените си позиции.

— Нещо за позиции ли чух?

Карол бавно се извъртя и видя Джим да стои зад нея. Почувства, че се изчервява. Дали я беше чул да споменава името на Дейвид? Погледна го в очите, за да прочете там отговора.

— Да не би нещо да не е наред? — попита командирът, като се усмихваше. Не, не беше чул. Тайната й беше все още запазена!

— Не. Нищо! — отговори Карол. — Съвсем нищо. Ти просто ме изплаши.

— Съжалявам. Аз дойдох да се сбогувам.

— Да се сбогуваш? — повтори тя учудено. Струваше й се, че току-що е дошъл.

Джим кимна.

— Доктор Маккой ми каза, че е свършил с прегледите и че всички са здрави. А и, както знаеш, Спок ще остане за известно време. Така че ние нямаме причини да се бавим повече тук.

Тя се опита да се усмихне, но нищо не се получи.

— Е, добре тогава — каза тя. — Предполагам, че ще те видим отново, когато се завръщаш от мисията.

За част от секундата усмивката му почти изчезна и тя разбра, че няма да го види отново. „Ентърпрайс“ щеше да дойде за Спок, но командирът нямаше да слезе долу. Джим не се опита да разсее предположението й, което означаваше, че то е вярно. Само каза:

— Хубаво беше, че се видяхме отново, Карол!

Тя го погледна.

— И за мен също!

Кърк се обърна към доктора и протегна ръка.

— Докторе!

Управителят стисна ръката му.

— Благодаря ви за помощта, командире!

Той си тръгна и Карол почувства, че гърлото й се сви. Изведнъж, без да осъзнава какво прави, тя извика след него:

— Джим! Почакай!

Той спря, обърна се и я погледна. Защо беше го повикала? Какво искаше да му каже? Нещо й беше дошло наум. Нещо, което изглеждаше важно и което можеше да отложи пътуването му поне за няколко минути.

Карол приближи до него и хвана ръката му.

— Хайде! — каза тя.

Очите му се присвиха сякаш подигравателно.

— Ще видиш — прошепна тя.

Те тръгнаха към изхода и вратите се отвориха пред тях. Навън ги огря слабата светлина на слънцето.

— Не трябва да излизаш без яке! — каза й Кърк.

— Само за малко.

След като преминаха откритото пространство и влязоха в градината, вече не беше толкова студено. Като го държеше все още за ръка, тя го поведе към целта. Бяха му необходими само няколко секунди, за да разбере къде отиват.

— Това са растенията на Клингън, нали? Онези, за които ми разказа.

— Да — отговори тя.

Карол пусна ръката му, клекна на земята и разрови червената пръст с ръце. Не беше лесно да извади „огнения цвят“ с корена. Беше доста надълбоко. След като разбра какво иска да направи тя, той се наведе, за да й помогне. Заедно те се опитаха да извадят растението от земята. Широко усмихната, тя отхвърли кичур коса от лицето си, защото й пречеше на очите, и подаде растението на Джим.

— Поливай го от време на време. Поне веднъж на месец. Освен за това, няма за какво друго да се грижиш. То е издръжливо.

— Какво е това? Подарък на раздяла?

— Нещо такова.

— В такъв случай — благодаря!

— В такъв случай — няма защо.

Той я погледна.

— Винаги ми е било трудно да ти кажа довиждане.

— Но винаги си успявал — напомни му тя без злоба.

Джим кимна. След това извади своя комуникатор.

— Един за телепортиране — каза той.

След малко силуетът му започна да трепти и фигурата му да избледнява. Накрая напълно се разми и изчезна. Карол пое дълбоко дъх и издиша. Дъхът й замръзна в студения въздух. Като се обърна, тя излезе от градината и тръгна, към лабораторията.

Дотук беше лесно. Трудното предстоеше. Все пак Спок щеше да бъде при тях още известно време. Трябваше доста да се потруди, за да му попречи да разбере за Дейвид.