Майкъл Ян Фрийдман
Лицата на огъня (4)

Глава втора

Имението на Карад се намираше сред обвитите в мъгла ниски склонове на планината извън границите на имперския град. Беше типично камордагско жилище, една комбинация от чудесни ъгли и дълги, елегантни извивки, покрити с тъмно, полирано дърво, което отразяваше гаснещата светлина. Със своето величие и безизразност сградата изглеждаше още по-стара и от хълмовете, които я заобикаляха.

Кирюк вървеше нагоре към входната врата, следван от Зибрат и Торгис. Икономката на Карад, стара жена с тясно лице и раздалечени очи, на име Уистър, ги посрещна на вратата. Някога бавачка на Карад, след смъртта на предишната икономка тя зае нейното място или поне така се говореше.

— Очакват ви — каза жената. Гласът й беше по-силен, отколкото Кирюк очакваше. — Приветствам ви от името на господаря! — тя посочи със съсухрената си ръка към вътрешността на къщата и добави: — Заповядайте, моля!

— Благодаря! — каза Кирюк.

Уистър се обърна и ги поведе към стаята за гости. Тя по нищо не се отличаваше от останалите. Гладките дървени стени бяха украсени с различни старинни оръжия. Метални скулптури с причудливи форми запълваха ъглите, като създаваха едновременно усещането за синхрон и контраст.

В почернелите мангали горяха факли и техният мазен, черен пушек се издигаше на талази, които обвиваха откритите дървени греди. Всяка факла хвърляше своя собствена сянка и Кирюк имаше чувството, че колкото по-напред отиваше, толкова повече призраци го заобикаляха.

Уистър се спря в средата на гостната и се обърна към Кирюк:

— Изчакайте тук. Карад скоро ще дойде — каза тя, като не благоволи да получи съгласието му. Просто продължи пътя си през хола. В дъното имаше арка, която водеше към градината. Икономката изчезна през нея.

След няколко минути огромната фигура на Карад запълни вратата. С изключение на доста посребрените му бакенбарди, той не изглеждаше по-стар, отколкото когато Кирюк го видя за последен път. Вероятно бяха минали някъде около пет-шест години, бащата на Кирюк беше още жив, а Карад беше шеф на охраната на Втора флота. Срещата им тогава беше доста плодотворна и Кирюк се надяваше, че и тази ще бъде такава.

— Добре дошъл! — каза Карад гръмогласно, докато приближаваше към гостите, леко накуцвайки. В хола отекнаха възторжените му думи. — Много време мина, Кирюк.

Гостът стисна ръката на по-възрастния мъж. Ръкостискането на Карад беше както винаги силно.

— Твърде дълго, приятелю на моя баща.

Бившият шеф на охраната погледна към Зибрат и Торгис.

— Приятелите на Кирюк са и мои приятели — каза той и посочи към една ниша, намираща се извън гостната, където ги чакаше маса от ковано желязо, огряна от меката светлина на мангал.

— Разполагайте се, докато аз се занимавам с госта си.

Нямаше нищо нелюбезно в това предложение: телохранителите не вземаха участие в частни разговори. Нито пък някой очакваше възникването на някакъв проблем. Карад беше приятел на семейството от няколко години. Независимо от това Зибрат и Торгис погледнаха към господаря си. С рязко и едва доловимо кимване на глава Кирюк им показа, че трябва да се подчинят на Карад. Доволни, те тръгнаха.

По-старият мъж погледна към Кирюк:

— Позволено ли им е да пият, докато са на работа?

По-младият мъж поклати глава:

— Едно време им давах, но сега не. Времената се промениха, приятелю на моя баща.

Карад изръмжа:

— Така е.

Той хвана Кирюк за ръката и го поведе към арката.

— За щастие тази забрана не важи за нас. Мисля, че бирата ще ти хареса. Едва вчера отворихме бурето.

Като се показаха на вратата, Кирюк кимна одобрително. Водната градина беше разположена в подножието на обвити с мъгла хълмове по каноните на класическия дизайн, включващ безброй форми и движения. Тук водите на два канала шумно се вливаха едни в други, завихряха се и образуваха водовъртеж, като се оцветяваха в яркосиньо от отразената огнена светлина; там пък друг поток се разбиваше в някакви тъмни скали, като ги покриваше с бяла пяна; а по-нататък се носеше приятният ромон на водопад, оцветен в червено от лъчите на залязващото слънце. Цялото пространство беше на различни нива, простиращи се в далечината. Гъстите бодливи храсти, сивите речни камъни и малките плачещи върби приятно хармонираха с водните потоци, като скриваха от погледа онези части от градината, които бяха най-безинтересни. Тъмни причудливи фигури, излети от метал и представляващи зли духове от митологията на клингънианците, държаха горящи факли, обаче бяха почти напълно скрити от множество трептящи сенки. Пламъците на факлите прогонваха досадните насекоми.

Кирюк каза, че много харесва тази градина.

— Радвам се — отговори по-възрастният мъж. — За добро или за лошо, аз имах много свободно време да се грижа за нея, след като се пенсионирах от флота.

Той заведе Кирюк до една маса, изработена от плоски камъни и разположена върху полуостров, врязващ се в миниатюрно езеро. След като седнаха, Кирюк забеляза как във водата се образуват и изчезват малки водовъртежи, които се разбиваха в брега на езерото.

„Великолепно!“ — помисли си той, като се чудеше дали приятелят на баща му някой ден би му казал как става това.

От груба дървена кана Карад наля бира в керамични чаши. И двамата отпиха. Бившият шеф на охраната беше прав. Бирата беше остра и приятна. Вкусът й беше зашеметяващ.

— Ммм — каза Карад и остави чашата си на масата. — Чудесна е!

Кирюк кимна.

— И още по-вкусна е, след като знаеш, че си я отмъкнал от един ромулански кораб!

Възрастният мъж присви очи.

— Значи знаеш тази история? Добре. Тя би трябвало да се знае. Беше една велика победа! Един пример за нашите бъдещи битки с ромуланите.

Той изтри брадата си с опакото на ръката.

— Говори, Кирюк! Ти не си дошъл тук, за да предъвкваме стари военни истории, нали?

Младият мъж се усмихна.

— Да, така е. Някога ти, Карад, разполагаше с много поверителна информация. Някои казват дори с повече от самия Император.

Карад се усмихна лукаво.

— Моята работа, моето задължение беше да бъда добре информиран. Макар че аз не бих казал, че знаех повече от Императора — каза той, като погледна госта с черните си, безизразни очи. — Каква информация ти е необходима?

Кирюк му отговори, като се стремеше да не споменава по никакъв повод името Капронек. А и домакинът не задаваше много въпроси. Изглежда, тази тайнственост напълно го задоволяваше.

— Гевиш’рае… — каза Карад. — Аз също се интересувам от тях. Радвам се да видя, че не съм сам!

— Да — отговори Кирюк. — Сега всичко, от което се нуждаем, е да проникнем в тяхната отбранителна система. Да сломим тяхната съпротива!

Възрастният мъж погледна към него.

— Струва ми се, че имаше един млад Гевиш’рае на име Граел от рода Ник’наш. Преди малко повече от година той извърши нещо необмислено: акт на насилие, насочен срещу роднините му. Една безсмислена проява на сила. Действията му завършиха без успех, но той не беше разкрит.

Карад се наведе напред и продължи:

— Ако някой беше разбрал за тази постъпка на Граел, вероятно би я определил като желание за изява. Ако все пак някой от клана Ник’наш беше разбрал тази подлост… — каза той многозначително.

— Граел — повтори Кирюк. — Ще запомня това име! — усмихна се той. — А ти, приятелю на моя баща? Искаш ли нещо в замяна на твоята помощ?

Карад сви рамене.

— Аз съм Камор’даг. Като се бориш срещу Гевиш’рае, ти работиш и за мен — очите му леко се присвиха. — Всъщност ако толкова много искаш да покажеш благодарността си, има една малка услуга, която би могъл да ми направиш.

— Казвай! И ако е по силите ми, ще я изпълня.

Карад наля още бира. Здрачаваше се. Мъгли се спускаха надолу по хълмовете и обвиваха дърветата и храстите на водната градина, като ги правеха тайнствени и загадъчни.

— Аз имам син Кел. Той служи като втори офицер на линейния кръстосвач Фар’ка и върши дяволски добре работата си. Първият офицер се нарича Кернод и според всички сведения е също много способен. Но все пак за Кел едно повишение в чин…

Както и преди гласът му заглъхна накрая.

— Значи на Кернод трябва да му се случи някакво нещастие?

— Именно.

Настъпи пауза, през която Карад сякаш се почувства неудобно.

— Естественият начин би бил моят син да свърши тази работа. Но все пак Кел невинаги е толкова амбициозен, колкото би трябвало да бъде, а и той уважава много Кернод. Ако не бъде направено нещо, боя се, че Кел ще остане втори офицер до края на живота си.

— Достатъчно! Разбрах те! — увери го Кирюк. — Кернод ще бъде ликвидиран, колкото е възможно по-скоро, и няма да има никаква връзка между твоя клан и убийството.

Карад кимна.

— Благодарен съм ти! — каза той.

— Няма защо. Както се казва в поговорката, по-лесно е да се защитиш с две ръце, отколкото с една.

Старият мъж промърмори:

— Ти си ученик на Калес, нали?

— Да — потвърди Кирюк, вдигна чаша и каза: — За Кел!

Карад също вдигна чаша.

— Да, за Кел! И за Камор’даг!

 

 

Кърк спря пред вратата на Маккой и извика:

— Боунс, аз съм!

Отговор не последва.

„Странно“ — помисли си той. Нима докторът беше забравил поканата, която му направи точно тази сутрин? Не беше характерно за него да забрави такова нещо. Да забрави устава на Звездната флота — да, да забрави понякога името на някоя планета — да, но никога — някоя изключително важна среща!

„Може би е заспал“ — предположи капитанът. Тъкмо се канеше да почука още веднъж, този път по-силно, когато с крайчеца на окото си забеляза някой да приближава.

Като се обърна, видя главния медицински офицер, облечен в напоени с пот спортни дрехи. Мъжът не изглеждаше добре; накуцваше силно и имаше тъмно, охлузено петно точно над лявото око.

— Какво ти се е случило? — попита Кърк.

Маккой махна с ръка и каза:

— Не питай!

Изведнъж командирът си спомни техния разговор отпреди няколко дни. Фаркухар все още не беше на борда и нещата не бяха започнали да се объркват.

— Боунс, това няма нищо общо с нашия разговор относно спортната ти форма, нали?

Докторът спря пред вратата и погледна гневно приятеля си.

— Казах ти: не ме питай и не очаквай от мен да се приближа на по-малко от петдесет метра от тази спортна зала! Там човек би могъл да се пребие!

Вратата се отвори с леко свистене и Кърк последва Маккой вътре.

— Ако искаш, бихме могли някой друг път…

— Не, не — каза твърдо докторът, като събличаше горнището на спортния си костюм. — Ще се върна скоро. Отпусни се и се чувствай като у дома си! — след това зави зад ъгъла и изчезна от погледа на Кърк. Минута по-късно капитанът чу силното плющене на водата в банята.

Не му беше необходимо дълго време, за да изпълни инструкциите на Боунс и да се отпусне. Той се чувстваше по-спокоен в помещенията на Маккой, отколкото в своите собствени. Всъщност, когато се намираше в собствените си стаи, винаги се изкушаваше да свърши някои дреболии, за които не беше намерил дотогава време, защото беше на работа на мостика, или пък да започне да върши нещата, предвидени в програмата за следващия ден. Тук, в стаята на главния медицински офицер, нямаше такова изкушение. Не че не можеше да включи компютъра на Маккой, но просто не беше прилично. Нещо като да задремеш в зоологическата градина на Сулу или да вечеряш в Инженерството, където се разказваха стари войнишки истории. „И нека си го кажа открито — помисли си Кърк. — Тук, при Маккой, е мястото, където мога да се скрия.“

В последно време той имаше нужда от това. Дори да не си го признаваше на глас, вече не му се занимаваше с посланик Фаркухар. Този човек използваше всяка възможност, за да безпокои командира и офицерите, като ги обсипваше с въпроси относно преминаването през колонията Бета Канцандия III и тръгването направо към Алфа Малуриан VI.

За щастие единственият офицер, с когото не беше разговарял, беше Боунс — може би защото в един момент беше усетил, че докторът не го обича. Това превръщаше отделението на Маккой в нещо повече от рай. Докато беше тук, Кърк нямаше да види посланика. Като се усмихна на тези си мисли, той се отпусна в креслото на Маккой и започна да оглежда стаята: комплект полици „Форниция“, които пасваха много добре и символизираха оздравителния ефект в творчеството на магистър Севън — нещо като хермесов жезъл на Земята; огромна картина, рисувана с маслени бои, изобразяваща довоенна къща, вероятно някъде в околностите на Атланта; миниатюрата, която Черният рицар Юман Бароус му беше подарил.

Размислите му бяха прекъснати от добре познатото мърморене в другата стая. Минута по-късно Маккой се появи, облечен в широка моряшка рубашка като тези, които се носеха в Звездната флота. Сега изглеждаше малко по-сговорчив. Той разроши с ръка все още мократа си коса.

— Боунс…

Докторът го погледна с присвити очи, едно от които беше подуто, и каза:

— Да говорим за нещо друго, а?

Командирът вдигна помирително ръце.

— Добре, чудесно. Както кажеш.

Маккой тръгна към добре зареденото си, както винаги, барче. Взе две чаши от някакво скрито шкафче и ги постави върху плота, намиращ се пред него.

— Кажи каква „отрова“ да ти сложа?

— Бренди — отговори Кърк и стана отново прав, което не беше лесно, като се има предвид пълнежа в столовете на Маккой.

— Искаш ли „Сауриан“?

— Че какво друго!

— Е, добре!

Докторът избра подходящ съд: доста изящна гарафа, която Кърк не беше виждал досега.

— Хубава е — отбеляза Кърк.

— Скоро я получих — обясни Маккой. — Подарък е от един стар приятел — Кол Форист.

След като разви капачката на шишето, той напълни чашите. Кърк взе една от тях и като разклати съдържанието й, започна да наблюдава различните форми, които се образуваха, докато течността обливаше вътрешната страна на чашата.

— Кол Форист, а? Не си спомням да си говорил за него.

Докторът се разсмя.

— Кол е един от онези хора, които човек дълго не вижда, но срещне ли ги отново, все едно че е било вчера. Разбираш какво искам да ти кажа, нали?

Командирът кимна утвърдително. Маккой вдигна чаша.

— За старите приятели! — каза той и отпи от брендито.

И Кърк направи същото. Опита сладко-горчивото питие и остави чашата на бара.

— Хубаво ли е? — попита докторът.

— Много хубаво! — отговори Кърк.

Боунс сякаш беше забравил лошото си настроение — присъствието на Кърк често имаше такъв ефект върху него. Дори само докато го гледаше, очите му светваха.

— И тъй като говорим за стари приятели…

Командирът го погледна.

— Какво за тях?

— Попаднах на интересно име в списъка на колонията Бета Канцандия, който ни беше изпратен. Имах намерение да ти кажа по-рано, но този Фаркухар с постоянното си ужасно мърморене за Алфа Малуриан VI… Затова не ми се удаде възможност — той измърмори някаква псувня. — Да ни пази Господ от слабоумници…

Гласът му замлъкна и Боунс изпадна в размисъл. Кърк се опита да стои спокойно.

— Боунс?

— Хм?

— Кажи името!

Маккой го погледна.

— Правилно. Съжалявам. Казва се Карол Маркус.

Кърк се изненада.

— Карол Маркус — повтори той.

Всъщност тя беше нещо повече от старо познанство. Карол беше нещо специално — жена, с която той имаше намерение да установи постоянна връзка, докато техните кариери не попречиха на това. Тя беше на Бета Канцандия III. Галактиката е малка, нали?

Маккой наведе глава настрани.

— Защо се подхилваш? Смяташ ли да подновиш всичко оттам, откъдето е свършило?

Преди Кърк да успее да отговори, в покоите на Маккой нахлу пиюкащ звук. Двамата мъже се спогледаха. Маккой каза:

— Ти знаеш какво означава този звук, нали?

Командирът поклати мрачно глава. Като тръгна към вътрешния телефон на доктора, той постави ръка върху металната шина.

— Кърк насреща.

— Сър, аз не искам да отнемам от личното ви време, но…

— Няма нищо, Скоти. Казвай!

— Капитане, отнася се за посланик Фаркухар.

Кърк въздъхна.

— Е, какво относно него?

Гласът на посланика рязко прекъсна този на главния инженер:

— Аз съм разтревожен, капитане! Мислех, че сте разбрали, че задачата ми е неотложна!

Маккой погледна нагоре в знак на отегчение.

— Разбрах ви много добре! Какво ви кара да мислите друго?

— Лейтенант Скот — отговори Фаркухар.

— Сега, чакайте за момент… — чу се другият глас.

Командирът го сряза остро:

— Не се безпокой, Скоти. Посланик, какво точно ви каза мистър Скот? — попита Кърк, като си представяше как гордо се изпъчва в същия момент Фаркухар, а също и изражението на Скот — изражение на безсилие, защото не можеше да се защити.

— Това, че „Ентърпрайс“ пътува на шеста орбита.

Кърк разбра в какво е проблемът.

— Вие бихте искали, предполагам, да се движим по-бързо.

— Разбира се! Колкото по-бързо стигнем до Бета Канцандия, толкова по-бързо ще тръгнем оттам. Освен ако не сте променили плановете си.

Командирът се усмихна мрачно.

— Не, не съм променил решението си, да не говорим, че нямам намерение да увеличавам скоростта.

Настъпи напрегната тишина.

— И защо, ако мога да попитам?

Кърк усети някаква тъпа болка по костта на носа си.

— Защото искам да запазя определена мощност за тактически нужди. Сигурен съм, че мистър Скот би ви обяснил, ако бяхте му дали тази възможност. Бета Канцандия се намира сравнително близо до империята Клингън. Вярно е, че няма примери от историята за някакви проблеми в тази звездна система, но аз не мога да гарантирам, че няма да се случат сега.

Посланикът издаде някакъв презрителен звук, който беше достатъчно силен, за да се чуе по вътрешната уредба.

— Надявам се, че ви обясних достатъчно добре положението.

— Да, но не ми давате задоволителен за мен отговор.

Кърк тъкмо обмисляше думите си, когато връзката прекъсна. Очевидно посланикът не виждаше смисъл да продължи разговора. „Толкова по-добре“ — каза си капитанът. Може би нямаше да му се хареса онова, което щеше да чуе.

Като се обърна към Маккой, той каза:

— Извинявай, Боунс. Докъде бяхме стигнали?

— Карол Маркус — напомни докторът. — Аз те попитах дали не смяташ да раздухаш позагасналия огън…

Кърк се усмихна на метафората. Като се облегна, той продължи да мисли. Всъщност беше минало много време — и за двамата. Хората биха могли значително да се променят за това време или пък да си останат същите.

— Е? — подкани го Маккой.

Командирът го погледна. Не знаеше какво да отговори.

Докторът се разсмя.

— Доколкото те познавам, смятам, че отговорът ти е „Да“.

 

 

Дейвид се опита да не показва колко е уморен, когато влезе в топлите сводести помещения, където живееше с майка си. Тя стоеше в стаята, определена за персоналния им компютър, и без съмнение пресмяташе нещо, което беше пропуснала през работния си ден.

Като го чу да влиза, жената се обърна и се усмихна.

— А, ето те и теб!

Гласът й накара по гърба му да полазят тръпки. Беше ли разбрала къде е бил, или пък някой го беше издал?

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

Тя посочи хронометъра, висящ на една от стените.

— Почти е време за вечеря. Напоследък се движиш по ръба, млади момко…

Дейвид въздъхна облекчено. Макар че би му било по-леко, ако майка му беше узнала. Тогава нямаше да има смисъл да пази в тайна случилото се. Доколкото можеше да си спомни, тя беше единственият му приятел, откакто живееха по колониите. Съжаляваше, че не може да й каже за пукнатината, но нямаше начин. Беше му приятно с другите деца тук, на Бета Канцандия, независимо от това, че те невинаги бяха добри с него. Дори беше по-добре Риордан да е наоколо, отколкото съвсем да няма с кого да си играе.

— Е, какво прави днес след училище? — попита майка му. — Нещо интересно?

Дейвид сви рамене.

— Нали знаеш, мотах се с децата.

— Как се отнася с теб Тими Риордан?

— Чудесно, мамо, просто чудесно!

Като дръпна надолу ципа на своята парка, той я съблече.

— Наистина!

Майка му го погледна. Стори й се, че видя нещо в погледа му.

— Сигурен ли си? Аз не съм стеснителна, ти знаеш. Бих могла да говоря с родителите му.

Дейвид протегна ръце.

— Не! — каза той малко по-високо от необходимото. — Всичко е наред! Сега се разбираме отлично.

Тя, изглежда, не беше убедена.

— Сигурен ли си, момчето ми?

— Сигурен съм, мамо. И освен това ти ми обеща да не ме наричаш повече така.

Майка му се разсмя.

— Прав си! Забравила съм. Твърде голям си, за да ти казвам така. Вече по̀ приличаш на мъж, след като навърши десет.

— Хайде, мамо, остави ме да си почина.

Тя остана замислена за момент. Беше я виждал да изглежда така, но никога, когато знаеше, че той я наблюдава.

— Добре — съгласи се тя. — Ще престана. Но ти първо ще трябва да си измиеш ръцете преди вечеря!

Дейвид се залови веднага за тази дейност, доволен, че майка му не го разпитва повече какво е правил днес или пък за Тими Риордан.

Тогава се случи нещо странно. Той спря на половината път до умивалника, сякаш не можеше да продължи.

— Хей, мамо!

„Затвори си устата! — каза си наум. — Какво правиш?“

Майка му се обърна и го погледна.

— Да?

Момчето преглътна.

— Необходим ли ми е баща, за да стана мъж, нали ме разбираш?

Лицето й сякаш пребледня.

— Баща? — повтори тя, като се опитваше гласът й да звучи така жизнерадостно, както и преди. — Откъде ти дойде наум?

Дейвид се намръщи. „Защо ли не си държах устата затворена!“

— Днес чух някой да казва, че бащите са важно нещо и разни други подобни — той облиза устни. — И аз се почудих дали бих могъл да имам и аз баща, като другите деца.

Майка му въздъхна.

— Почувствах, че нещо не е наред! Децата ти създават проблеми, нали?

Дейвид кимна.

— Нещо такова.

Майка му стана от работното място, приближи се до него и го прегърна.

— Знам, че не е лесно да си различен, но ти трябва да използваш това. Трябва винаги да помниш, че си толкова добър, колкото ти смяташ, а не колкото те, другите, мислят.

Той кимна още веднъж, но не получи облекчението, което майка му искаше да му даде. Не искаше да е различен! Искаше да си има баща — ако не истински, онзи, който отдавна е умрял, то тогава някой друг!

Майка му го погледна.

— Разбираш ме, нали? С баща или не, ти все пак си най-доброто момче!

— Разбирам — отговори Дейвид, но повече от всичко на света искаше да има един човек, когото да смята за свой баща.