Майкъл Ян Фрийдман
Лицата на огъня (3)

Глава първа

Когато командирът Джеймс Т. Кърк влезе в лазарета, видя Ленърд Маккой да стои пред един от новите биомонитори, висящи над всяко легло. Докторът клатеше недоволно глава.

— Боунс? — прекъсна заниманието му командирът.

Маккой се обърна, като му гласа му.

— Проклети модерни дисплеи! — каза той. — Те все още не работят добре. За какво идваш, Джим?

Кърк погледна критично своя главен медицински офицер.

— За какво друго, освен заради твоя търбух, който разнасяш наоколо.

— Сега не започвай и ти! М’Бенга ми проглуши ушите преди няколко дни. Само шест паунда, а сякаш светът се е свършил — Маккой потупа стомаха си и се усмихна кисело. — Имам приготвен цял режим с упражнения и го почвам веднага щом свърша с този нов хардуер.

Кърк се усмихна.

— Не мога да приема хирургът на кораба ми да дава лош пример на екипажа.

— Знаеш ли — каза Маккой, — ти започваш да говориш като мен. А последното нещо, от което се нуждае този кораб, е още един като мен — той погледна над биомонитора. — Е? Само за шкембето ми ли дойде да говорим?

Като знаеше отношението на лекаря по въпроса, който се канеше да повдигне, Кърк не бързаше особено много. Но командирът трябваше да прави това, което се изискваше от него.

— Получихме ново назначение, Боунс. Ние трябва да вземем един посланик от Звездна база 12 и да го откараме до система Алфа Малуриан на около шест дни оттук, на орбита шест.

Усмивката на Маккой помръкна.

— Посланик? Страхотно! Надявам се, това не беше предназначено да ме ободри.

Кърк въздъхна.

— Идва с големи препоръки. Както разбрах, направил чудеса на Гама Филувиан VI.

Лекарят изръмжа:

— Ама, разбира се! Те всички са с препоръки! След това се появяват и ти влизат под кожата като мравки от планината Мехлавион.

В другия край на лазарета сестра Чапъл калиброваше новия пакет трикордери. Тя погледна неодобрително Маккой. Лекарят й отвърна по същия начин.

— Не ме гледай така, Кристин! Ако трябваше да се занимаваш с тези проклети дипломатически корпуси, и ти щеше да се чувстваш така.

— Боунс — каза командирът, — виж, той не е Императорът на клингънианците. Той е на наша страна!

— Мисля, че по-скоро бих предпочел да е самият Император — продължи лекарят. — Така поне щяхме да внимаваме да не ни нападнат челно.

Наистина и Кърк не обичаше посланиците, но не го показваше.

— Докторе — продължи той, — ти не можеш да се сърдиш на човека, преди да е стъпил на кораба. Може да е изключение от правилото. Може да е… — търсеше подходящата дума — полезен — каза той най-после.

Маккой изсумтя.

— Правилно. И мугату имат крила.

— Слушай! — каза командирът малко по-твърдо този път. — Той ще се появи след около четиридесет и пет минути. Искам да бъдеш в приемната, когато пристигне.

— И аз си мислех така…

— Искам да обещаеш, че поне ще бъдеш любезен. И никакви удари под пояса! Никакви коментари относно техния успех! И определено никакви намеци, че бихме се чувствали по-добре без тях!

— Дори да е вярно?

— Няма значение какво е — подчерта Кърк.

Докторът поклати глава.

— Нищо не обещавам, Джим.

— Това не е предложение, Боунс, а заповед!

Маккой изпсува тихо.

— Какво каза, докторе?

— Казах, че ще се срещнем в приемната и аз ще се държа ужасно добре.

Кърк се усмихна.

— Това се казва характер. Не забравяй: четиридесет и пет минути!

Маккой въздъхна.

— Ще броя минутите дотогава.

 

 

Когато Маккой пристигна в приемната, там вече имаше хора. Спок го погледна от масата, която заемаше цялото пространство.

— Докторе — каза първият офицер, като леко наклони глава. Очите му не се виждаха, но пронизваха остро, а източените, тесни очертания на лицето му бяха безизразни.

„Безукорен е този Вулкан, както винаги“ — помисли си Маккой.

— Виждам, че и теб са те вързали тук — каза докторът.

Първият офицер вдигна нагоре вежди.

— Вързан?

— Включен не по собствена воля — обясни Боунс. Но преди да завърши, се сети, че Спок не се осмеляваше да говори така открито, както другите офицери на кораба.

Философията на Вулкан за IDIS — безкрайно разнообразие в безкрайни комбинации — проповядваше толерантност дори към най-противните живи образования. А дипломатическият корпус в представите на Маккой не беше по-малко отвратителен от един червей телърайт.

— Мисля, че грешиш — каза Спок. — Не съм включен без мое желание. Всъщност, за да си изпълнявам добре задълженията на първи офицер, е необходимо да бъда уведомен за…

Докторът го прекъсна:

— Няма нищо, Спок. Просто не обръщай внимание!

Вулкан погледна Маккой повече като учен, изследващ нови форми на живот, отколкото като някой, който е бил прекъснат.

— Както желаете, докторе.

— Благодаря! — Боунс изтегли един стол и седна.

Малко след това командирът отвори вратата и въведе госта. Докторът се намръщи и стана. Отсреща Спок стори същото.

— Господа — каза Кърк, като се усмихна така любезно, както правеше само когато посрещаше високопоставени държавни служители или когато видеше някоя възхитителна червенокоса, — това е посланикът Марлин Фаркухар. Той е назначен от Федерацията да посредничи при изграждането на гражданските конфликти на Алфа Малуриан VI.

Командирът посочи Вулкан и доктора:

— Първи офицер Спок и главен медицински офицер Маккой.

Фаркухар беше почти цяла глава по-висок от командира, но изглеждаше леко прегърбен в раменете. Трудно беше да се каже на колко години е. „Някъде между четиридесет и шестдесет“ — предположи Маккой, макар че и това беше само едно предположение. Мъжът беше с рядка руса коса. Добре сресана, с изключение на един кичур, който стърчеше смешно и нахално на тила. Очите му бяха воднисти, сини. Те не се движеха, те стрелкаха. „Като на изплашена риба“ — помисли си Маккой. Устата му беше тънка, права линия, която се спускаше в ъглите, докато наблюдаваше Вулкан и доктора.

Истински син на дипломатическите служби! Маккой можеше да разпознае този тип, дори да се намираше на светлинни години оттук. Те се явяваха в стотици различни форми и размери, но отличителните им черти бяха винаги едни и същи: първо — безпределна преданост при провеждане политиката на Федерацията; второ — неспособност да приемат, че има нещо по-важно от тяхната мисия. Рядко тези непривлекателни качества се скриваха под маската на приятелството и добрите взаимоотношения — една лъжлива фасада, но понякога забавна. Още по-рядко те се изпълваха с наивна сериозност — нещо, което някой би разбрал или дори уважил, макар и да не можеше да приеме.

За съжаление Фаркухар не притежаваше нито едно от тези качества. Той беше стандартен модел.

Спок поклати глава.

— Посланик Фаркухар — повтори командирът с равен, безизразен глас. Поведението му беше резервирано, но не неприятелско.

Отговорът на посланика беше кратък.

— Командир Спок — каза Фаркухар и гласът му прозвуча изненадващо мелодично и дълбоко, в противоречие с външния му вид. Беше ли възможно погрешно да го е преценил? Маккой не беше толкова твърдоглав, че да не оправдае някого, ако нямаше доказателства против него. Боунс подаде ръка.

— Радвам се да ви видя — каза той, като се почуди каква любезност да употреби, и добави: — Добре ли летяхте?

— Би могло и така да се каже — отговори Фаркухар. Воднистите му очи се присвиха, а след това се стрелнаха още по-бързо и добави: — Защо? Има ли някакви проблеми по този маршрут?

„О, боже“ — помисли си докторът.

— Не, няма проблеми — увери той посланика. — Просто си говоря.

Фаркухар го погледна.

— Да, разбирам.

Ъгълчетата на устата му отново увиснаха надолу. Той рязко се обърна към командира и каза:

— Смятам, че е време да тръгваме, нали?

Кърк кимна.

— Съвсем правилно.

Посочи на посланика един свободен стол, а самият той дръпна друг за себе си.

— Сигурен съм, че всички искаме да чуем за Алфа Малуриан, а също и какво става там.

След като командирът седна, Маккой беше готов да се закълне, че едно „но“ остана да виси във въздуха. Оказа се прав.

— Но преди да продължим — каза Кърк, като хвърли предупредителен поглед към офицерите си, — трябва да ви съобщя, че се налага промяна в плановете ни.

Веждите на Фаркухар се свиха.

— Промяна в плановете? — повтори той със зловеща интонация.

— Така е — потвърди командирът. — Получихме нова заповед само преди няколко минути. Точно преди да пристигнете, посланик. Надявам се това да не ви притесни по някакъв начин.

Посланикът се наведе напред, слепоочията му туптяха, а лицето му се зачерви.

— Страхувам се, че не разбирам — каза той, като в гласа му се усети едва доловима нотка на конфронтация.

— Ние все пак отиваме в Алфа Малуриан — потвърди, натъртвайки, Кърк, — но ще спрем по пътя.

Той посегна към монитора на средата на масата и натисна едно копче. На екрана се появи звездна карта.

— Бета Канцандия — съобщи Вулкан, като разпозна съзвездието, — на границата на федералните владения. Дом на една изследователска колония начело с доктор Ив Бодро, водещ специалист във Федерацията в областта на образуването на планетите.

— Бодро… — повтори Маккой. Колкото по-дълго избягваха темата Алфа Малуриан, толкова повече време имаше Фаркухар да се успокои. — Не разви ли той теорията за устройство Г-7, онова, което ускорява клетъчния растеж при растенията?

— Същият — потвърди Кърк. — Нещо повече, Боунс, ти ще имаш възможност да се срещнеш с него. Ще ръководиш рутинните медицински проверки на цялата колония.

Командирът се обърна към Вулкан и му каза:

— Спок, ти също ще си зает с обработката на информация за доклад, свързан с достиженията в областта на планетообразуването. Те ужасно са изостанали от графика.

Спок кимна.

— Интересно ми е да видя как вървят изследванията на доктор Бодро.

Командирът се обърна към Фаркухар, чийто поглед усърдно се опитваше да избегне.

— Все пак това няма да бъде дълъг престой. Ние ще успеем да пристигнем на Алфа Малуриан в рамките на две седмици.

— Това е посегателство върху закона — каза гневно Фаркухар. — Не мога да повярвам на ушите си. Нима няма някой в Звездната флота, който да има поне малко ум в главата си? Не е ли ясно, че политически прецедент като този на Алфа Малуриан VI може да повлияе върху всичко друго? Това не е просто рутинно посещение като в някоя изследователска колония. Медицинските прегледи могат да се извършват по всяко друго време. Но малурианците се нуждаят от нас сега! Надявам се, всички вие добре разбирате това.

Командирът погледна Фаркухар невъзмутимо.

— Посланик — каза той, — аз просто изпълнявам заповеди.

Фаркухар се обърна към него.

— Аз също не мога да се отклоня и да не изпълня заповедта. Има разлика! Като капитан на този кораб, вие имате неограничени пълномощия и можете да промените маршрута, ако сметнете, че е необходимо.

Кърк се изправи. Маккой знаеше какво означава това: командирът щеше да се държи любезно, макар че му беше ужасно неприятно, но нямаше да промени решението си, щом не смяташе, че е необходимо.

— Звездната флота не знае нищо за Алфа Малуриан VI — продължи Фаркухар. — Никой няма представа, как изглеждат малурианците, както и докъде биха стигнали в своето преклонение пред религиозните си идеали. За тях това е един друг свят. Идиоти, ето това са те! Стари хора, които не могат да различат варел бира от каче с барут.

Командирът дъвчеше вътрешната страна на бузата си. Маккой усети, че Фаркухар скоро ще отстъпи.

— Зависи от теб, командире — каза той и посочи Кърк. — Ти трябва да обърнеш кораба си в друга посока и да поемеш отговорността си към малурианците. Всяко друго нещо би било…

Кърк разтвори ръце:

— Ще трябва да ви прекъсна, посланик — каза той, като се наведе напред и открито погледна възмутения Фаркухар. — Вие добре изяснихте становището си. А сега нека аз направя същото — гласът му прозвуча още по-авторитетно, когато продължи: — Вие можете да си мислите, че периодичните посещения в колониите са губене на време, но те не са! Не бих могъл да ви обясня колко човешки живота са били спасени, защото хирургът на кораба е открил някаква непозната болест, която би се разпространила сред населението на Федерацията.

Посланикът отхвърли мнението с едно движение на ръката.

— Това е…

— Неуместно? — предположи Кърк. — Не и за мен. Животът е важно нещо за всеки човек. Знам, че е трудно да се помни това, когато си съсредоточил вниманието си върху една планета, върху определен проблем, но аз съм избрал да живея, като се съобразявам със законите на живота — той се намръщи и продължи: — Вие може да ми кажете, че малурианците са на прага на гражданска война, и вероятно ще сте прав. Но аз трябва да се ръководя от информацията, с която разполагам, включително и от вашето мнение, а също и от документите, които Федерацията ми е предоставила. И трябва да ви кажа, че не виждам причина да се отклоня от поставените ми задачи. По никакъв начин не отхвърлям проблема Малуриан, но тези хора са изкарали твърде дълго без медицинска помощ.

Фаркухар се ядоса.

— И това е последната ви дума?

Кърк кимна.

— Да!

Маккой се възхити от сдържаността на командира. Ако беше на мястото на Кърк, сигурно щеше да даде на посланика няколко приятелски съвета относно междуличностните отношения. Но той все пак не беше командирът, нали?

Минута по-късно посланикът стана и излезе. След като вратите се затвориха с леко свистене, командирът погледна към офицерите.

— Е — каза той, — можеше да мине и по-добре.

Маккой промърмори:

— Сигурен ли си, че Императорът на Клингон не беше по̀ за предпочитане?

Кърк не отговори. Просто въздъхна.

 

 

Дейвид прикри очите си, заслепени от мразовития и силен блясък на Бета Канцандия, и огледа пукнатината под краката си. Беше толкова дълбока, че дъното й тънеше в тъмнина. Той ритна камък със среден размер в отвора; изминаха три секунди, преди да се чуе шумът от падането му.

Дълбоко! Почувства въздуха, идващ от дупката — студен, влажен, дори по-студен от въздуха около него. Дейвид потръпна, макар че беше добре облечен в една парка.

Разбира се, не беше необичайно да видиш цепнатина сред тези студени, червеникаво-кафяви планински земи. Майка му беше обяснила как са се образували: пукнатините се появили от леда, който покривал тази част на планетата преди много години.

Но това не беше малка пукнатина. Процепването беше толкова широко, колкото беше висок Дейвид. „Не — каза си той, — много по-широка!“ Трябва да беше шест фута от единия до другия край.

— Какво става? — попита Риордан, като се усмихна закачливо. Лицето му беше с широк нос и раздалечени бледозелени очи. Дъхът му замръзна във въздуха, сякаш изговаряше бавно: — Не можеш ли да се справиш?

Думите го засегнаха. Тими Риордан беше най-големият от групата и знаеше по-добре от когото и да е как да намери слабото място на някого. Дейвид погледна другите деца, които го заобикаляха. Те също го погледнаха: някои загрижени, други в очакване. Пфефър, с червеникави къдрици и червени бузи, покрити с лунички; Уон, с лъскавата си черна опашка и нежни черти; Медфорд, с шоколадовокафяви очи и също такава кожа; Гарсия, чието тъмно, тясно лице изглеждаше болезнено изострено на фона на обрулените му от вятъра уши.

— Е? — каза Риордан. — Ще се осмелите ли? Или е твърде опасно за вас?

Беше доста опасно. Дейвид знаеше това. Ако майка му разбере какво смята да прави, би го затворила вкъщи до края на живота му.

— Глупости! За мен не е опасно — отвърна Дейвид на по-голямото момче, макар че имаше чувството, че студът е изпразнил думите от съдържание.

Риордан каза:

— Добре.

— Мисля, че трябва да си ходим вкъщи — рече Медфорд. — Това е глупаво! Някой ще се нарани.

Риордан завъртя очи и каза:

— Ти си момиче. Какво разбираш?

Медфорд отскочи, сякаш някой я беше ударил.

— Аз знам, че не е редно да сме тук — каза тя, макар думите й да не звучаха толкова уверено, както преди да чуе тази пренебрежителна забележка.

— Единственият начин да се разбере какво сме правили е, ако някой от вас каже нещо — продължи Риордан. — Никой няма да го направи, нали?

Пфефър и Гарсия се съгласиха. Те не можеха да си позволят да изглеждат като страхливци. Особено пред момичетата. И определено не пред Риордан.

След това той се обърна към Дейвид.

— Е?

Дейвид погледна към големия отвор. Може би Медфорд беше права. Вероятно това е глупаво.

— Промених си мнението — каза той. — Няма да го направя.

Изражението на Риордан се промени от предизвикателство към подигравка.

— Няма да го направиш? Нима си страхливец?

Дейвид почувства, че бузите му се зачервиха и станаха като на Пфефър. Той сви рамене и съблече парката.

По-голямото момче се усмихна.

— Всичко е наред. Предполагам, че е трудно да нямаш баща…

Дейвид застина, като чу презрителната забележка. Почувства, че всички го гледат и си спомниха, че от всички деца в колонията той беше единственият без баща.

Риордан стоеше със скръстени ръце и предизвикваше Дейвид да скочи.

По-малкото момче имаше чувството, че няма друг избор. Трябваше да докаже, че е мъж. Да докаже, че е станал такъв дори и без баща! Макар че беше само на десет години.

— Добре! — каза Дейвид решително. — Смятам все пак да го направя.

Невъзможно беше Риордан да направи нещо пръв. Никога не ставаше така по тези места и никога нямаше да стане така. Риордан командваше тук в продължение на две години.

Като хвърли последен поглед към пукнатината, Дейвид се дръпна назад на около двадесет стъпки. Знаеше, че ще трябва да се засили. Ако не направеше това, просто щеше да падне в отвора. И още по-вероятно щеше да умре.

За момент си представи как зловещата и студена тъмнина го обгръща, чу скърцането на счупени кости и осъзна с отвращение, че те са неговите собствени. След това видението изчезна.

Риордан мълчеше. Сигурно беше усетил, че нямаше нужда повече да го дразни. Дейвид пое дълбоко въздух и се наведе. Мускулите му се свиха като на пружина. Внезапно усети всички онези звуци, които често се чуваха сред хълмовете — шумоленето и свистенето на вятъра, който сякаш изследваше всяко малко кътче и котловина. Чуваше как бие сърцето в гърдите му — силно и шумно. С наведена глава той започна да бяга, като набираше все повече скорост. Секунда или две след това вдигна глава и видя пукнатината да се изправя пред него. Тя сякаш подскачаше и се приближаваше с отворени челюсти, като някой невъобразимо голям звяр.

Докато минаваше покрай другите деца, чу някой да диша тежко. Вероятно беше Медфорд. Но не си отклони вниманието.

Като се засили още малко, скочи високо и надалече. Беше невероятно, но успя дори да си помисли нещо, докато летеше над отвора на пукнатината. „Дано да не умра, защото мама ще ме убие!“

В следващия момент краката му се удариха в земята — беше преминал над пропастта. Падна върху пръстта, като се претърколи. Остана неподвижен в продължение на няколко секунди. Опитваше се да накара сърцето си да не бие така силно. След това стана и погледна приятелите си.

Риордан се смееше. Другите не знаеха как да реагират, макар че Пфефър също беше склонен да се усмихне. Дейвид изтупа праха от дрехите си и сърдито попита:

— Какво е толкова смешно?

По-голямото момче го посочи.

— Ти си смешният! Не мога да повярвам, че го направи. Какъв скизиит!

Дейвид трепна, като чу думата. Риордан им беше казал, че това е псувня на Клингън и че означава най-долното, най-отвратителното нещо в цялата галактика.

— Ти ме предизвика! — каза по-малкото момче.

Риордан разпери широко ръце и отвърна:

— Е, какво от това? Нима ти правиш всичко, каквото ти се каже? — и се усмихна отново. Гарсия също направи опит да се ухили.

Но Дейвид нямаше да приеме това. По-голямото момче беше променило правилата в средата на играта, а това не беше честно.

— Не, не го правя! — извика той през пукнатината. — Ти ме предизвика и аз скочих. А сега ти го направи! Или си твърде уплашен за това?

Риордан се изчерви. В един момент усмивката му се смрази и той сякаш беше готов да приеме предизвикателството. Но после го отхвърли.

— Първо — каза по-голямото момче, — ти ще трябва да прескочиш отвора още веднъж, насам към мен.

Дейвид поклати глава.

— Защо? За да ми се присмееш ли?

А истината беше, че краката му все още трепереха от първия скок. Имаше лошо предчувствие.

Риордан изсумтя, сякаш искаше да каже, че смелият скок на Дейвид беше просто щастлива случайност. Пфефър направи същото.

— Както искаш — отговори Риордан. Като се обърна към другите, каза: — Хайде да си вървим!

Погледна назад към Дейвид и махна с ръка:

— Детето може да си дойде по обиколния път.

— Да, по обиколния път — като ехо повтори Пфефър.

Дейвид искаше да му удари един по лицето. И ако пукнатината не ги разделяше, сигурно щеше да го направи. Но ако пък отворът го нямаше, Пфефър вероятно нямаше да има куража да го каже.

Веднага щом Риордан тръгна към колонията, другите четири деца го последваха, макар че се поколеба за миг, преди да тръгне.

Дейвид беше ужасно ядосан и долната му устна започна да трепери. Той искаше да заплаши другите, че ще каже на родителите им какво се е случило тук. Но навреме се отказа. Нямаше нищо да спечели, ако стане доносник; нещата просто щяха да се усложнят.

Освен това той беше този, който прескочи цепнатината. Другите ще изглеждат съвсем невинни в сравнение с него.

Изведнъж, може би на около десетина метра разстояние от отвора на пропастта, Медфорд се обърна и започна да бяга назад. Риордан спря за момент и я погледна учудено. Другите като папагали направиха същото.

— Забрави ли нещо? — попита той, като в гласа му се усети леко подигравателна нотка.

Тя не го погледна. Може би не можеше, а може би беше достигнала предела на своето открито неподчинение.

— Не! — каза тя с решително изражение на лицето. — Аз просто ще почакам Маркус.

— Той може би ще се забави — предупреди Риордан, а гласът му този път звучеше много по-презрително. И много по-заплашително, макар че Дейвид не знаеше какво означава тази заплаха.

— Няма проблеми — отговори тя, като потръпна, сякаш й беше студено, независимо че беше с парка. — Аз не бързам.

По-голямото момче сякаш се канеше да каже още нещо. Но, изглежда, промени решението си, защото просто се обърна с гръб към Дейвид и Медфорд и тръгна с другите, които го последваха в редица.

Изминаха няколко минути, след като Риордан и неговите другари се изгубиха от погледа надолу зад един склон, когато Медфорд погледна към Дейвид. За негова изненада тя се усмихваше.

— Знаеш ли, Риордан беше прав. Ти не трябваше да прескачаш тази дупка, независимо от това, кой те е предизвикал.

Дейвид кимна.

— Знам. Беше глупаво.

Но някак вече не си мислеше с лошо за случилото се.

— Ти не трябва да ме чакаш, Медфорд.

— Знам — каза Медфорд. — Но аз за нищо на света не искам да отида с тях!

Той се усмихна, след това погледна на изток към цепнатината. Тя се проточваше по земята, докъдето поглед стига, но, изглежда, се стесняваше, колкото отиваше по-надалеч. На около стотина метра разстояние можеше съвсем лесно да се прескочи.

Дейвид обясни на Медфорд своето намерение.

— Няма да е никакъв проблем — увери я той.

Тя поклати глава.

— Не, няма да го правиш! Ние просто ще повървим: ти от тази страна, а аз от другата и ще продължим, докато видим къде свършва тази цепнатина.

Той се опита да протестира, но се отказа.

— Както кажеш — съгласи се Дейвид. Всъщност й беше благодарен.

Слънцето печеше зад тях. Те тръгнаха.