Майкъл Ян Фрийдман
Лицата на огъня (24)

Глава двадесет и втора

Карол въздъхна дълбоко. Въздухът в Булонския лес беше чист и ароматен. Ако някой не решеше да надзърне през клоните, не можеше да каже, че някъде наблизо е горял страшен огън. Но нито тя, нито Джим Кърк гледаха в тази посока. Бяха твърде много заети със себе си, за да мислят за колонията или за нещо друго.

За щастие, тя беше оставила Дейвид при семейство Медфорд. Изглежда, той ги харесваше, а и тя нямаше да се чувства добре, ако беше сам в такъв момент.

Макар и да доказа, че на него може да се разчита, синът й все пак не беше ловец на клингънианци. Беше момче на десет години и всичкият страх и ужас, който беше изпитал, трябваше да се разтовари по някакъв начин.

Беше твърде лошо, че Джим трябваше да понесе всичко това. Не заслужаваше онова, което се случи. Просто той не бе на подходящо място в подходящо време.

— Какво му каза? — попита той и от устата му излезе пара, която почти се смрази във въздуха. — Какво му каза за баща му?

Тя скръсти ръце на гърдите си. Още веднъж зае класическата отбранителна поза. Но не я беше грижа за това.

— Истината в определена степен. А именно, че съм срещнала баща му много отдавна и че той си е заминал, преди детето да се роди.

Джим поклати глава.

— Маккой знаеше, нали?

Тя кимна.

— Накарах го да се закълне да не ти казва, като му напомних за лекарската тайна.

Кърк промърмори нещо.

— Значи затова ме е избягвал! — той я погледна. — Трябва да ти е било трудно да го отгледаш сама през всичките тези години.

Карол повдигна рамене.

— Не толкова трудно, колкото може би си мислиш. Той е добро момче.

— Спок ми разказа какво се е случило там горе в планината. Дейвид е нещо повече от добро момче! Той е нещо… Не знам. Нещо специално — капитанът въздъхна. — Бих искал да поема своята отговорност за него, Карол.

Тя го погледна, но не каза нищо. А и какво би могла да каже? След това Кърк попита:

— Защо, Карол? Защо не ми каза през цялото това време?

— Защо ли? — отвърна тя, като се усмихна дяволито. — Защото беше по-добре за нас двамата! Ако знаеше, какво би му дал? Няколко дни от време на време? Ти също би се чувствал виновен, че не можеш да прекараш по-дълго с него, а Дейвид нямаше да може да разбере, че трябва да бъде на второ място след кариерата ти.

Джим я погледна.

— А беше ли по-добре, че нямаше баща? Или пък да няма кого да посочи за такъв?

— Не бих казала, че беше лесно — отговори тя. — Нито за него, нито за мен, но все пак беше добър изход. Не беше необходимо да се чуди дни наред къде се намира баща му, нито пък защо не е най-важното нещо в живота на баща си, така както е за майка си.

— Не е честно — каза той меко. — Ти не се отказа от професията си и аз не бих го сторил.

Карол хвана ръцете му и ги стисна.

— Аз не трябваше да се отказвам — каза му тя. — При моята професия има място за семейство, за дете! Аз не казвам, че си лош човек, защото искаш да бъдеш капитан на звезден кораб, но ти трябва да признаеш, че Дейвид не би могъл да се мотае около командирското ти място, докато ти се биеш някъде с клингънианци.

Той въздъхна.

— Не, не мисля, че там би му било мястото.

Той издърпа ръцете си и погледна към върховете на дърветата, където слънцето се беше спряло като някаква прекрасна птица, кацнала на някое дърво.

— А сега Дейвид ме мрази! — каза Джим.

— Това ще отмине — увери го тя. — Ще му обясня, че не трябва да те обвинява за нищо, че ти си спасил нас и имаш принос, за това не по-малко от Спок.

Джим я погледна.

— Оценявам постъпката ти, но повече ще се радвам, ако отидеш малко по-далеч.

Тя почувства, че замръзва на мястото си, като чу предложението.

— Имаш предвид да му кажа кой си?

Той кимна.

— Имам предвид да му кажеш, че има баща! Някой, който го обича, дори и да не е тук наблизо — Кърк навлажни устните си, докато търсеше подходяща дума. — Карол, аз не ти казвам как да го отглеждаш. Очевидно нямаш нужда от съвети в това отношение. Но мисля, че е грешно да държиш в тайна моето съществуване. Ако бях момче на годините на Дейвид, нещо такова би било от изключителна важност за мен. Господи, светът би изглеждал толкова по-различен!

Тя си спомни въпросите на Дейвид за това, дали има баща или не. Може би Джим беше прав. Може би.

А ако след като му каже, стане нещо като отварянето на кутията на Пандора? Като разбере, че баща му е капитан на кораб от Звездната флота, един ден и той може би ще поиска да бъде като него? А тя толкова отчаяно не желаеше той да лети из Галактиката и заради това да се откаже от всякаква мисъл за дом и семейство в името на екзотичната примамливост на далечни места. И вероятно някога да разбие сърцето на някое нещастно момиче. Не, тя не искаше това за своя син!

— Обещай, че ще му кажеш за мен! — каза Джим. — Не сега, а когато преодолее онова, което се случи днес. Когато почувстваш, че е дошъл моментът.

Тя поклати глава.

— Не мога. Не мога да обещая просто ей така. Трябва да помисля…

Кърк не изглеждаше доволен.

— Искаш да кажеш, че наистина ще помислиш? Или само го казваш, за да ме накараш да спра да говоря за това?

Карол се усмихна. Той я познаваше твърде добре. Тя беше дала обещание пред Маккой, което не смяташе никога да изпълни. А сега правеше същото с Джим. Но Джим Кърк не й беше чужд. Той беше мъжът, когото тя обичаше, когото все още обичаше, макар че го признаваше само пред себе си. Не беше редно да го лъже! Не беше правилно да си слага и тази лъжлива маска. Ако наистина смяташе да каже на Дейвид самата истина, трябваше да го направи.

— Добре — каза тя най-после, — наистина ще помисля за това. Имаш думата ми, само че ще трябва да ми обещаеш нещо в замяна.

— Каквото пожелаеш! — каза й той.

Карол го погледна в очите, като се надяваше, че ще я разбере.

— Не се появявай така изведнъж на тази планета или на следващата, на която ще работим. Не се опитвай да влезеш отново в живота ми!

— Бих ли имал куража да го сторя? — попита той с ирония.

— Съвсем правилно — отговори тя. Като видя болката му, постави ръката си отстрани на лицето му. — Остави го да намери своя път, Джим. Нека да порасне и сам да вземе решение. Тогава, ако иска да те открие, аз няма да имам нищо против. Съгласен ли си?

След известно време той кимна.

— Да.

Карол въздъхна.

— Добре. А сега, след като сме се уговорили, можеш да ми разкажеш как минаха нещата на Алфа Малуриан VI.

 

 

Не беше трудно да намери децата. От двете останали сгради само едната се използваше от Маккой за лекуване раните на пострадалите. Спок влезе и се огледа. Те всички бяха тук, всички, към които искаше да се обърне, обаче бяха разпръснати, затова трябваше да говори с всеки поотделно. Но се оказа, че няма да е необходимо. Сякаш по нечия заповед, изведнъж децата се обърнаха и дойдоха при него. Първо Пфефър и Уон, чиито родители бяха седнали заедно, като без съмнение си разказваха преживяванията. След това се приближи Гарсия и най-после Медфорд и Дейвид, които бяха в най-отдалечения край на купола. Там наблюдаваха сестра Чапъл, която се грижеше за бащата на Медфорд.

Доктор Маккой погледна нагоре и видя децата да си проправят път сред възрастните. Макар че често се подиграваше на първия офицер, този път той се усмихна.

Когато децата се насъбраха около него, Спок погледна всяко едно от тях. След това той вдигна дясната си ръка и с показалеца и безименния пръст показа знака V.

— На моята планета — каза им той — това означава: да живее и преуспява.

Уон го погледна.

— Заминавате ли си?

Той кимна.

— Да, тръгвам.

Като се концентрира, тя се опита да направи същия знак и това му достави удоволствие.

— Да живее и преуспява!

След това Пфефър, който не успя да направи знака толкова добре, повтори същите думи. Най-после дойде ред на Дейвид. Като че ли беше роден Вулкан, той вдигна ръката си с разперени пръсти.

— Да живее и преуспява, мистър Спок!

Първият офицер кимна.

— Добре казано — след това Спок се обърна към Дейвид, както беше решил предварително: — Омразата е лош съветник.

Боеше се, че момчето няма да го разбере. Но то го разбра, при това чудесно. Това се видя от погледа му.

Накрая Спок се обърна към всички деца:

— Да живее и преуспее! — каза им той и си тръгна.

Кърк беше в ботаническата градина на кораба и се възхищаваше на огненото си цвете, когато вратите се отвориха и някой влезе вътре. Той погледна, за да види кой е, и се изненада, когато насреща му застана посланик Фаркухар. Откакто напуснаха Алфа Малуриан, той се беше затворил доста в себе си.

Фаркухар кимна.

— Капитане!

Кърк се усмихна учтиво.

— Какво ви води насам, посланик? Не знаех, че сте почитател на редките растения.

Фаркухар промърмори:

— Не съм. Но аз не съм и много други неща…

Командирът го погледна.

— Какво например?

Посланикът се намръщи.

— Няма значение какво не съм. Нека говорим за това, какво съм. А то е, че съм благодарен!

Кърк беше доста учуден.

— Благодарен? За какво?

Слепоочията на Фаркухар туптяха силно.

— Аз почти развалих нещата на Алфа Малуриан. Страхувам се, че греших неведнъж. Но все пак ти успя да ме спасиш, а също така да спасиш и малурианците.

Командирът повдигна глава.

— Аз също допуснах грешки, но имах късмет — след кратка пауза той продължи: — Ако те бях послушал още в началото, ако ти бях повярвал малко повече, вместо да говоря наизуст, може би щяхме да предотвратим кръвопролитията, преди да са започнали.

— Аз трябваше да ви дам повод да ми вярвате, вместо да ви дразня — каза посланикът, като поклати глава. — Знаеш ли, сега ще ти обясня как се справих на Гама Филувия, а преди това и на Парнес. Докато успявах да изкарам хората от равновесие, всичко вървеше добре. След това, когато пристигнехме на планетата, аз пусках в ход обаянието си и всичко ставаше тъй, както аз исках.

Кърк кимна.

— Когато нещо сработва, човек трябва да се придържа към него. По дяволите, и аз съм се изкушавал от това.

— Но невинаги се получава — прибави Фаркухар. — Сега се убедих в това — той погледна „огненото цвете“, посегна и докосна едно от листата му. — Решението на проблема, което ти предложи, беше брилянтно! Бих могъл да работя като посланик сто години и никога да не се сетя за подобно нещо.

— Означава ли това, че няма дори да пробваш?

Посланикът се обърна с лице към капитана.

— Напротив, два пъти по-упорито ще се стремя към това — отговори той, като се опита да се усмихне. — Това означава, че…

„Амин“ — каза си Кърк, но онова, което изрече на глас, беше:

— Бих постоял да си побъбрим още, но ме очакват горе на мостика.

— Няма да те задържам — отвърна му посланикът.

Секунда по-късно командирът вече вървеше по коридора, все още учуден от разговора. „Изглежда, понякога се случва вълкът да промени нрава си“ мислеше си той за Фаркухар. Скоро стигна командирското си място. На излизане от турбоасансьора провери дежурните. Всички бяха налице.

Докато стоеше на мястото си, Кърк наблюдаваше Бета Канцандия III на панорамния екран, след което даде заповед:

— Изведи ни от орбита, мистър Сулу! Половин импулс.

— Да, сър — отговори Сулу.

Капитанът наблюдаваше как планетата започна да изостава назад. Дори при скорост, равна на половин импулс, „Ентърпрайс“ щеше да я изгуби от погледа си след няколко минути.

Това беше ново преживяване за него. Беше си тръгвал от стотици планети, от някои — така бавно, както сега, а от други — доста по-бързо, но никога не беше оставял толкова много неща след себе си. Ако всичко се беше подредило по по-различен начин, той можеше да бъде един от изследователите, които останаха в колонията. Съпруг. Баща. Човек със семейство. Но Кърк отдавна беше направил своя избор. Сега трябваше да се съобразява с него. Спок и Маккой стояха от двете му страни. И двамата мълчаха, за да дадат възможност на капитана да остане сам с мислите си. Но накрая Маккой каза:

— Няма да им отнеме много време, за да построят сградите отново.

— Да, съвсем няма да е много — съгласи се Спок. — Новите им жилища ще пристигнат буквално след седмица.

Кърк кимна.

— А при условие, че устройството Г-7 на доктор Бодро е съвсем запазено, ще се върнат към работата си след месец. Разбира се, Звездната флота ще трябва да обърне малко повече внимание на този сектор в бъдеще. Клингънианците не получиха това, за което бяха дошли. Но може да се върнат пак.

Вулкан поклати глава.

— Не вярвам, капитане, поне не скоро. Като имам предвид действията на клингънианеца, който ни спаси, смятам, че Бета Канцандия е била по-скоро политическа пионка, отколкото действителна стратегическа цел.

— Разбирам — каза Маккой. — А откога си станал експерт по клингънианските въпроси?

Спок повдигна вежди.

— Всяка научна теория е основана на наблюдения и експерименти, докторе. Аз просто прилагам правила по отношение на социалната теория.

Боунс погледна нагоре.

— Хората не са енергийни предаватели, Спок. Те са непредсказуеми.

Първият офицер кимна.

— Да, определено е така.

Маккой го стрелна гневно с очи:

— Какъв е този двусмислен тон?

— Въобще не е двусмислен, докторе. Той е…

— Достатъчно! — извика ядосано Кърк.

Всички веднага млъкнаха. Като се завъртя в стола си, Кърк ги погледна.

— Знаете ли, чувал съм ви двамата да спорите неведнъж, но не мисля, че някога сте водили по-празен спор. Ако не знаех някои неща, бих си помислил, че се опитвате да ми отвлечете вниманието от нещо.

Боунс и Спок се спогледаха.

— Нямам ни най-малка представа за какво говори — каза Маккой. — А ти?

— И аз също.

Кърк се намръщи.

— Добре. Както кажете.

Като се обърна към екрана, той се усмихна, обаче никой не можа да го види. Оставяше много неща зад себе си, но и много вземаше. Все пак семейството съществуваше…