Майкъл Ян Фрийдман
Лицата на огъня (22)

Глава двадесета

От игрището на колонията Спок и децата, лежащи по корем, наблюдаваха какво става долу. Сред сградите на колонията изглеждаше измамно спокойно.

— Как ще разберем в коя сграда ги държат? — попита Гарсия.

— Ще бъдат в онези, които са охранявани — отговори Вулкан. — Във всеки случай това ще бъде мой проблем. Аз сам ще сляза долу.

Децата го погледнаха умолително, защото копнееха да отидат с него, макар и изплашени след срещата с клингънианците. Тогава Дейвид каза:

— Мистър Спок е прав. Това е нещо, което той ще свърши най-добре сам.

Първият офицер погледна момчето одобрително. „В някои отношения Дейвид вече не е момче“ — помисли си той. В момента, в който Спок размишляваше върху странния си млад съюзник, той изведнъж разбра какво беше онова нещо, което му се струваше толкова познато в него.

„Не! — каза си той. — Не беше възможно! Вероятно командирът щеше да спомене за това. Освен ако… сам не знаеше.“ Останалата част от истината стана за него очевидна. Само дето не знаеше коя е майка му.

— Както каза Дейвид — продължи Спок невъзмутимо, — аз имам по-добри шансове за успех, ако пробвам сам.

Никое от децата не изглеждаше доволно, но все пак те трябваше да отстъпят. Като хвърли бърз поглед през рамо назад към децата, които никога нямаше да забрави, Вулкан тръгна надолу към изследователския център.

Спускането от хълма до колонията отне на Спок точно осемнадесет минути, както и очакваше. Между другото също толкова време му беше необходимо, докато открие стражата. За щастие той ги забеляза пръв. Клингънианците разговаряха помежду си и поради това моментът не беше подходящ, за да се приближи към тях. Той не можеше да се промъкне незабелязано покрай някой от тях двамата, докато другият наблюдаваше. Все пак след известно време се създаде такава възможност. Единият от тях отиде нанякъде или може би да докладва нещо на началника си. А може би да се погрижи за физиологическите си нужди. Нямаше го само няколко минути — време, напълно достатъчно за Спок да се приближи до ръба на купола и да застане в гръб на войника. Независимо от силната физика на клингънианците, Спок го умъртви веднага. Вулкан хвана жертвата си под мишниците и я довлече вътре в зданието. Както и предполагаше, вратите се отвориха автоматично, щом ги приближи.

— Боже господи! — прошепна някой.

Като погледна през рамо, Спок видя група изплашени обитатели на колонията. Един от тях го посочи и явно го разпозна.

— Това е Спок — каза Бодро, като не вярваше на очите си. След това насочи поглед към намиращия се в безсъзнание клингънианец и се усмихна: — Как, по дяволите, направи това?

— Нямаме време за обяснения — отговори Вулкан, като остави клингънианеца да се строполи на земята в единия край на вратата. След това той издърпа бластера от колана си и каза: — Ще бъде добре, ако успеете да привлечете вниманието на другия клингънианец. Колкото повече шум, толкова по-добре!

Като видя Карол Маркус сред онези, които не бяха ранени, той й подаде един бластер. Тя го хвана и погледна към него.

— В случай, че усилията ми не дадат резултат — каза той, — макар че засега ще е по-добре да го скриеш някъде.

— Мистър Спок! — каза доктор Маркус, която все още, изглежда, беше в шок. — Децата…

— Всички са добре! А сега, докторе, давайте колкото е възможно по-силно, моля!

Маркус кимна. Тя и нейните приятели вдигнаха такъв шум, че охраната не можеше да не ги чуе. Секунда по-късно вратите се отвориха и един клингънианец влезе вътре с бластер в ръка, насочен срещу пленените. След като вече беше открил липсата на другаря си, той изглеждаше мрачен и неспокоен.

Спок успя навреме да избегне внезапното нападение. Клингънианецът беше доста бавен и не успя да натисне спусъка. Вулкан го сграбчи през врата.

„Трябва да не забравя да благодаря на капитана, че ми показа тази хватка“ — помисли си Спок. Този път той подаде бластера на Бодро.

Като го взе, ученият промърмори:

— Никога не съм си мислил, че ще ми се наложи да използвам такова нещо.

— Както казах по-рано, само за по-голяма сигурност. Знаете ли къде са другите ви колеги? — попита Спок.

Бодро кимна.

— В един от другите куполи, но не знам в кой от тях.

— Не се тревожете — каза Вулкан. — Аз ви намерих, надявам се да намеря и другите.

— Нуждаете ли се от помощ? — попита доктор Маркус.

Спок поклати глава.

— Бих предпочел да избягате, ако успеете. Дори и да нямахте оръжие, мисля, че няма да имате проблеми в това отношение.

Доктор Маркус явно имаше намерение да поспори с него, но се отказа.

— Хайде! — каза тя на другите. — Да се махаме оттук и да оставим мистър Спок да си върши работата.

Нещо в начина, по който тя каза това, накара Вулкан да се размисли. Това беше последната част от загадката около Дейвид, която беше разгадана. Дейвид… Маркус? Да! Дейвид Маркус.

Спок изчака, докато последният човек излезе от помещението, и след това тръгна в противоположната посока, за да търси другите хора от колонията.

По-ниско долу в сградата с инсталациите беше така тихо, както и преди. Толкова тихо, сякаш нямаше никого.

 

 

— Твърде много се забави! — каза Пфефър.

— Не, не е — каза Медфорд. — Минаха само няколко минути, откакто тръгна надолу.

— Не се чу никаква стрелба — добави Гарсия. — Не видях никакви проблясъци.

В този момент всички си спомниха ужаса, с който наблюдаваха превземането на колонията. Минута или две никой не проговори. Уон потрепери. Дейвид първи наруши тишината.

— Знам, че той ще се справи!

Спок просто вдъхваше доверие в себе си. Дори когато те стояха с насочените в тях дула на клингънианските оръжия, Дейвид беше сигурен, че Вулкан ще ги освободи. Това още повече го караше да иска да прилича на мистър Спок, независимо от предупрежденията на майка му да страни от него. Искаше му се да бъде такъв човек, който би могъл да помогне на Вулкан да се измъкне от някаква беда така, както Спок помогна на него и приятелите му, когато имаха нужда. Ако трябваше да има някого за пример, някого, с когото да се сравнява, за Дейвид това беше само мистър Спок.

— Почакайте малко! — каза Гарсия. — Какво е това?

Сред куполите се забеляза някакво раздвижване. Група хора — не клингънианци, а жители на колонията — се изнизваха в редица към края на селището, по посока на мястото, където бяха децата.

— Нашите родители! — каза Уон задъхано. — И другите! Бягат.

Дейвид кимна. Знаеше, че може да се довери на Спок. Знаеше го! Пфефър се изправи, като възнамеряваше да слезе надолу, но Медфорд го хвана за ръката така, както преди беше хванала Гарсия.

— Да не си полудял? — каза тя. — Ами ако ги хванат? Ще заловят и нас!

Тя беше права. Дори и сега те трябваше да внимават — дори и сега, когато всичко изглеждаше, че е наред. Трябваше да бъдат нащрек, в случай че се окажеше, че е необходимо.

Страшно бавно обитателите на колонията се придвижваха нагоре по хълмовете. Спок беше с тях. Дейвид виждаше синята риза на Вулкан, докато той пропускаше всички останали и им даваше знак да се движат по-бързо. След известно време те бяха достатъчно близо до децата и лицата им вече ясно се различаваха.

Дейвид видя родителите на Уон, след това на Пфефър и Гарсия. Но къде беше майка му? Като хвърли поглед по склона, той преглътна. После я видя. Вървеше след доктор Бодро, накрая на групата, и държеше фазер в ръката си.

Един от хората забеляза децата, посочи ги на останалите и изведнъж няколко от възрастните започнаха да тичат нагоре с протегнати ръце и светнали от радост очи, които издаваха силното им вълнение. Нямаше нужда повече да се крият. Избликът на топли чувства стегна гърлото на Дейвид и преди да разбере какво прави, той вече тичаше надолу по хълма към майка си, полудяла от радост като всички останали. Като го видя, тя също се затича. Прегърнаха се така, както не го бяха правили от години, от времето, когато той беше малък. И макар да се опитваше, Дейвид не можеше да спре бликналите сълзи.

— Добре ли си? — попита майка му, като изтриваше сълзите си с опакото на ръката, с която държеше фазера. В следващия момент тя се отдръпна назад и го погледна в лицето. — Господи, изглеждаш толкова отслабнал!

Той повдигна рамене.

След това осъзна, че и другите деца също се срещат с родителите си. Не можеше да чуе много. Просто откъслечни думи, но те звучаха добре.

— … и се скрихме в пещерите. Беше студено, но се притискахме един в друг.

— … и ние го ударихме по главата… А мистър Спок…

— Направихте клопка на клингънианците? Какво искаш да кажеш, че ти…

Всички се събраха на едно място. Все повече хора от колонията се качваха нагоре и се присъединяваха към тях. Доктор Риордан и жена му бяха сред тях, а също и синът им. За секунда или две очите им се срещнаха. Дейвид си спомни историята, която майка му често разказваше — за малкото момче, което било изоставено, докато всички други деца последвали гайдаря в планината — такова беше изражението на лицето на Риордан. Сякаш е бил изоставен и лишен от нещо ценно. Само че в историята момчето не беше виновно за това, защото било куцо и не можело да върви.

Риордан се изчерви и се обърна встрани, а на Дейвид му дойде наум, че не всеки недъг се забелязва от пръв поглед. След това той забрави Риордан и погледна към другите, които вървяха нагоре по хълма към игрището. Не можеше да бъде сигурен, но му се стори, че всички са успели да избягат. Всички!

Когато Крюге се приближи към двете лаборатории, в които бяха затворени жителите на колонията, той бързо промени решението си. Разбира се, не се отказваше от намерението да вземе заложници. Но все пак някой трябваше да плати за това унизително положение, в което се намираха, и то да плати скъпо. Имаше няколко човека предвид — единият беше Бодро, а другият Тимоти Риордан. Все пак родните учени нямаше да имат нужда от всички хора, за да разберат новата технология. Един или двама, дори някой от ранга на Бодро, едва ли щеше да липсва на някого. И преди да натисне спусъка, той ще види как всичките пълзят по земята. Да. Щеше да се радва!

Толкова беше погълнат от мисълта за отмъщение, та дори не забеляза, че вратите не се охраняват. Огир беше по-внимателен.

— Капитане, часовоите… Къде са? — попита той. Крюге забави крачка и се огледа. Наистина, къде бяха? След това видя чифт ботуши, които се подаваха точно под извивката на купола. Приближи и видя охраната да лежи в безсъзнание на земята върху червената пръст.

Като изрева от ярост и безсилие, той се втурна към вратите. Точно преди да ги блъсне, те се отвориха и дръпнаха встрани, като откриха пред новия капитан на Кад’нра невероятно празната зала. Залитайки, той тръгна към другия купол. Ядът му напираше отвътре, както зарядът в един бластер. Крюге очакваше най-лошото и го намери. Вторият купол беше празен като първия — празен като ограбена гробница. Затворниците бяха избягали. Къде? Той извади комуникатора си от колана, отвори го, за да се свърже с малкото останали живи хора, и се учуди, че се свързва с Кад’нра.

Беше Хаастра.

— Имаме проблеми, втори офицер. Има…

— Капитан, Хаастра! Сега аз съм капитан! И Гидрис, и Велед са мъртви!

На другия край на линията настъпи мълчание, докато шефът на охраната осмисляше информацията. Крюге не беше изненадан. Смъртта на Велед беше лично нещастие за Хаастра, но той не можеше нищо да направи, за да я избегне. Шефовете на охраната винаги се държаха отговорни за благополучието на командирите. А новите капитани не задържаха старата охрана и Крюге нямаше желание да бъде изключение от правилото в това отношение. Най-после Хаастра, очевидно разочарован и недоволен, продължи:

— Добре, капитане. Както ви казах, имаше проблем тук горе.

— Тогава значи имаме няколко проблема — отговори дръпнато Крюге. — Какво не е наред?

Офицерът по охраната беше спокоен — като всеки човек, който току-що е разбрал каква е съдбата му. А може би дори тайно се наслади, когато каза:

— Към нас приближава кораб на Федерацията! Ще бъде тук след няколко минути.

Крюге почувства, че трепери — не от страх, а от ярост. Как може всичко да се обърка изведнъж?

— Телепортирай ни — извика той в комуникатора. — Всеки жив клингънианец да бъде върнат веднага на кораба. Приготви се за промяна на орбитата веднага щом пристигнем.

— Както желаете — каза Хаастра.

Крюге погледна към централния купол — оня с компютрите — и прехапа устни. Ако само можеше да вземе пленниците! Тогава завръщането му у дома нямаше да изглежда като унизително поражение. В този момент му хрумна една идея и той изсумтя. Хората ги бяха победили — него също. Но преди да си замине, той щеше да им покаже, че не приема така леко загубите.

— Капитане — каза Огир, — какво…

Крюге го прекъсна с бързо, рязко движение на ръката. Като извади бластера си, той го насочи към централния купол и откри огън.

Синьо-бялата светлина се прокрадна около масивната сграда, обля я, обгърна я от всички страни и я погълна. След малко Крюге вече можеше да вижда вътре през една горяща дупка работните места на всяко от които имаше по един компютър. След още малко време те започнаха да искрят и пушат и накрая експлодираха в отделни топки пламъци. Като се хилеше и гледаше към пожара, клингънианецът продължи да стреля. Експлозиите продължаваха, а огньовете започнаха да се смесват в една обща маса. Над горящите работни места решетката, образувана от бели пластмасови тръби, започна да се топи и разпада. Изведнъж цялата сграда избухна, а взривът напомняше на експлозията от току-що изригнал вулкан. Горещината опърли лицето на Крюге, но той не се отдръпна. Чувстваше се добре.

Още по-хубаво беше, че огънят се разпростираше и върху другите сгради. Те също избухваха в пламъци.

Това беше само едно леко напомняне, какво би могла да очаква Федерацията от Крюге, капитан на Кад’нра. Нека тя види как ще изглежда отмъщението един ден!

Докато вкусваше сладостта на възможното един ден събитие, той осъзна, че се дематериализира. Последният поглед, който хвърли, беше, за да види бушуващия ад, който сам беше направил. Мисълта за него беше едно малко успокоение…

Дейвид никога не беше виждал такова тържество, каквото стана на хълма под игрището. Деца и възрастни се прегръщаха, целуваха и смееха. Само Спок не участваше. Той внимателно наблюдаваше инсталацията долу в подножието на склона, където все още бяха клингънианците. Дейвид отиде при Вулкан. Спок го забеляза и повдигна въпросително вежди, като премести поглед от момчето към майката.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Дейвид.

Вулкан поклати глава.

— Не. Не сега — след това каза на майката на Дейвид: — Синът ви е много смел млад мъж!

Мнението беше изказано съвсем безпристрастно.

Тя кимна.

— Да. Знам!

Нещо премина между Спок и Карол, някаква размяна на погледи, която Дейвид не разбра. А и нямаше голяма възможност за това, защото в следващия момент се чу гръм от някаква експлозия. След това друга. А после още няколко една след друга.

С отворена уста Дейвид погледна надолу към инсталацията и видя пламъци като големи огнени езици да се издигат от купола на лабораторията.

— Боже господи! — каза някой. — Те ще изгорят всичко долу!

Доктор Бодро пристъпи напред. Държеше оръжие в ръка и видът му говореше, че има желание да го използва.

Докато Дейвид го гледаше, пламъците обхванаха и другите куполи. Отидоха и към сградата, където се провеждаха различни чествания и тържества. А след това и към склада, там, където Дейвид се беше срещнал с доктор Маккой. Изгоря и къщата, в която живееха с майка си, където беше ял, беше писал домашните си и мечтал за хубавата и зелена земя. Почувства, сякаш целият му живот избухна в пламъци. Погледна към майка си и разбра, че и нейната градина също е изгоряла заедно с растенията, за които тя се грижеше с толкова любов.

Всичко гореше! Не можеха да направят нищо друго, освен да гледат и да усещат колко безпомощни са.

 

 

— Клингънианците променят орбитата си — извика Чеков.

С помощта на увеличението Кърк лесно разбра, че клингънианският кораб се измъква надалече от ядосаната червена извивка на Бета Канцандия III.

Командирът беше изненадан. За клингънианците не беше характерно да бягат особено когато шансовете малко или много бяха равни.

— Сканирай ги, мистър Сулу! Кажи ми защо толкова много искат да отстъпят.

Отговорът сякаш доста се забави, макар че може би бяха минали само няколко секунди.

— Показанията на енергията са същите със силата на импулса. Мисля, че има силно разреждане, сър.

Кърк се наведе напред.

— Мощността на импулса, казваш? Интересно. Някакви хора на борда на кораба? — попита той Сулу.

Отново изчакване — нещо, за което капитанът нямаше търпение.

Ако клингънианците бяха взели заложници, той трябваше да се движи по-бързо.

Отговорът дойде най-после.

— Не, сър. На борда няма хора.

Кърк се облегна на стола и почувства моментално успокоение, докато наблюдаваше как корабът на нашествениците се отдалечава от тях. Чеков се обърна.

— Да задам ли преследване? — попита той.

Командирът се чувстваше изкушен, но поклати отрицателно глава.

— Не, мичман. Сканирай орбитата.

Независимо от това за какви грехове бяха виновни нашествениците, първата му грижа трябваше да бъдат жителите на колонията. Може да има ранени, други да умират…

Кърк стана от стола си и тръгна към турболифта.

— Слизам долу с групата за приземяване — каза той на Скоти.

— Да, сър — отговори инженерът.

Преди Скоти да се премести в стола на командира, вратите на асансьора се затвориха и Кърк вече вървеше към стаята за телепортиране с молитва на уста.