Майкъл Ян Фрийдман
Лицата на огъня (20)

Глава осемнадесета

За шефа по транспорта Кайл беше относително проста задача да открие основното стадо кубайа. Толкова голямо нещо не можеше да се скрие. За него не беше проблем също да транспортира всички участници в заседанието — мантайлските министри, охраната им, Фаркухар и тримата офицери от Звездната флота — до една местност, намираща се точно пред стадото. Или пък да телепортира няколко от членовете на екипажа със стъкленици, пълни със синтетична миризма на „огненото цвете“.

Трудното беше да локализира Омалас и Меники, както и охраната им, защото разполагаше с информация само за това, къде се намира улицата, но Кайл успя някак да се справи. Сега всички бяха застанали на малък склон с изглед към града и наблюдаваха как вятърът подухва, като образува леки вълнички сред високата синьо-зелена маса, покриваща земята. За щастие духаше в желаната посока — към кубайа, които все повече приближаваха. Приближаваха не само хората, но и отворените стъкленици, оставени на земята на разстояние тридесет метра една от друга. По този начин беше създадена плътна завеса от миризмата на „огненото цвете“, която би трябвало да накара животните да не преминават през нея, ако всичко вървеше по план.

Кърк, който стоеше близо до Маккой, постави ръка върху рамото му.

— Кажи ми, Боунс, доколко си сигурен, че тази синтезирана миризма ще подейства?

Боунс се намръщи.

— Няма причина да не стане, както сме го замислили! — отговори той.

— Не ми отговори на въпроса — каза капитанът.

— По дяволите, Джим, аз съм доктор, а не ветеринар! Необходимо е време, за да се изяснят напълно нещата!

Кърк кимна.

— Страхувах се, че ще кажеш нещо подобно.

Земята под краката им тътнеше от грохота на приближаващото стадо. До този момент животните не даваха признаци, че ще се отклонят встрани. Кубайа не вървяха бързо, за да има опасност да ги смачкат, а и поначало тези животни заобикаляха препятствията, но ако преминеха бариерата, която им беше поставена, градът беше реално заплашен. При скоростта, с която се движеха сега, за около ден-два щяха да залеят свещения град. Ето защо те трябваше да успеят! Ако кубайа не бъдат спрени, обирратци ще се възпротивят и конфликтът би бил неизбежен.

Животните вече бяха на по-малко от сто метра разстояние от стъклениците, като по пътя си тъпчеха подобната на трева растителност. Все още не се виждаха никакви признаци, че миризмата им действа по някакъв начин. Командирът забеляза, че малурианците се спогледаха. Макар че не беше сигурен дали вярно разбира изражението по лицата на местните жители, Кърк не мислеше, че те са напълно уверени в успеха. С всяка крачка, която кубайа правеха, те все повече губеха тази своя увереност. Той не можеше да ги обвинява.

Осемдесет мегра. Седемдесет, шестдесет… Кърк въздъхна. Петдесет, четиридесет, тридесет.

— Хайде! — каза Маккой високо. — По дяволите, стъкленици, вършете си работата!

Изведнъж сякаш заклинанията на доктора омагьосаха кубайа, животните от първия ред забавиха движението си и като полудели тръгнаха настрани. Следващият ред направи същото и следващият…

Скоро след това стадото се раздели по средата, като някои от животните тръгнаха наляво, други — надясно, но всички бягаха успоредно на стъклениците. Групата на малурианците наблюдаваше всичко това и опасенията им се превръщаха в открита радост.

— Знаех си, че ще стане! — извика Маккой.

Командирът нямаше желание да му припомня какво беше казал малко преди това. Важното беше, че са успели!

— Капитан Кърк!

Той се обърна и видя Омалас пред себе си.

— Да, кажете, министър.

— Благодарен съм ви! Всъщност целият този свят ви е благодарен!

С крайчеца на окото си Кърк видя Фаркухар да го наблюдава. Да го наблюдава и слуша.

Командирът повдигна рамене.

— Федерацията изпрати група, министър. Ако трябва някому да се благодари, трябва да е на всички по равно.

Омалас кимна с глава. Като се имаше предвид изражението на лицето му, изглежда, разбираше това, което искаше да му каже Кърк.

— Тогава аз ще направя именно това. Ще благодаря на всички ви — той се поклони дълбоко. — Но най-много на вас, мой другарю по мъдрост!

След това отиде при Фаркухар, за да изпълни обещанието си.

 

 

Когато Велед се материализира в пространството между мръсно червените хълмове, той погледна към Граел. В съответствие с предварителните инструкции на капитана, мъжът отвори комуникатора си и попита:

— Колко далече?

— Вероятно тридесет метра — отговори с леко неясен глас в резултат на атмосферните влияния Террик, който беше определил местоположението на всеки изчезнал клингънианец. — Точно някъде около следващия завой.

— Чудесно — рече Граел. Той затвори комуникатора си и го постави на мястото му.

„Достатъчно — каза си капитанът. При нормални условия той не би си и помислил, че ще е необходимо да използва някакви особени технически средства в преследването на деца, но те доказваха, че са много повече изобретателни, отколкото се очакваше от тях. — Освен ако Гидрис не бе оплескал работата.“

Велед искаше да сложи край на това преследване, да намери устройство Г-7, и то преди славната победа в името на Гевиш’рае да бъде опетнена от слухове за неспособността им да се справят с положението.

Капитанът уточни посоката, която Террик беше показал.

— Енгат и Чорл да заемат предни позиции. Норг да прикрива отзад. Тръгвайте!

Движеха се бързо, но предпазливо и внимателно. Велед не искаше да стават повече грешки. Не искаше да се създава възможност да попаднат на същите проблеми, които Гидрис беше имал.

Едва бяха тръгнали, когато Енгат и Чорл им дадоха знак. Очевидно изчисленията на Терик бяха точни. Нямаше опасност, иначе жестовете им щяха да бъдат други.

Дори на лицето на Енгат имаше нещо като усмивка. Когато Велед се приближи към тях, забеляза, че и Чорл имаше същото изражение, макар че умело го прикриваше. Террик беше съобщил, че тук има двама клингънианци, а те изобщо не се виждаха. Вероятно бяха в дупката. Ако тази задача беше поставена на някой друг и ако нечия друга кариера висеше на косъм, а не неговата, Велед щеше да приеме това за смешно, но сега ядът го стягаше за гърлото. Той приближи към ямата, като стъпи на ръба й, и надникна в нея. Очите му все още не бяха свикнали с тъмнината, но можа да различи две неясни форми. Две, реши Велед. И нито една от тях не подозираше неговото присъствие. Отвратен, той ритна едно парче скала в дупката. Фигурите се размърдаха, дори се чу псувня. Те вдигнаха лицата си нагоре и Велед можа да ги види по-добре. Единият беше Аорас, а другият Гидрис.

— Капитане! — извика първият офицер, хванат неподготвен. Изглежда, имаше рана на главата, защото кървеше. — Радвам се да ви видя! Хванаха ни в капан.

— Кой? — извика Велед. — Една група деца на хора?

— Не — каза Аорас, — не само деца! С тях има Вулкан! Той е направил капана, той…

В отговор на думите му капитанът отново ритна по ръба на ямата. Върху главите им се посипа пръст и Аорас замълча.

— Синове на пури! Какво е един Вулкан? Какво направи той? Омагьоса ли ви с легендарната си магия и ви убеди да скочите в дупката?

— Капитан Велед — извика Гидрис, като се опитваше да обясни, — той не беше от обитателите на колонията! Беше облечен в униформа на Звездната флота.

Звездната флота? Мисълта за нея беше като сол, втрита в рана. Ако Звездната флота беше се ангажирала, мисията им беше в смъртна опасност! И му трябваше толкова време, за да разбере това? Преди дори да усети, че е извадил бластера си, Велед стреля в ямата. Проблесна тъмносиня светлина. Когато тъмнината обгърна дупката отново, тя вече беше празна. Гидрис и другарят му бяха изпратени на онзи свят. Командирът прехапа устни. Не можеше да позволи на чувствата си да вземат надмощие. Това не беше скандал в някакво заведение за удоволствие. Това беше задача и той беше този, от когото зависеше успехът или провалът й.

Без да си прави труда да използва Граел за свръзка, Велед извади комуникатора си и се свърза с Террик. Отговорът беше бърз.

— Да, господарю!

— Забрави първоначалните ми инструкции! — каза му Велед. — Вече не се интересувам от намирането на нашите хора. Остави ги да гният. Сега трябва да намеря децата и един възрастен. Един Вулкан.

Естествено на другия край на линията настъпи мълчание. Террик сигурно се беше изненадал не по-малко от самия капитан.

— Веднага! — отговори той.

За нещастие сензорните устройства на клингънианците не бяха толкова съвършени, колкото тези на Федерацията. На Террик щеше да му е необходимо известно време, докато сканира местоположението на Вулкан дори и приблизително. Велед можеше да почака все пак, ако именно това беше необходимо, за да изпълни задачата добре.

 

 

Нищо друго не се виждаше на панорамния екран, освен палитрата от пробягващи звезди — винаги една приятна гледка, но не и този път. Малурианският проблем беше един от най-костеливите, които Кърк някога беше срещал. Радваше се, че е приключил.

— Приблизително време на пристигане в Бета Канцандия III? — попита той Чеков.

— Четири дни, шестнадесет часа и двадесет минути, сър.

Командирът се усмихна на себе си, като забеляза, че навигаторът е понапълнял напоследък. Ако Спок беше на мястото му, би му отговорил за стотна част от секундата, макар че това не беше необходимо. Хубаво би било да се види отново с него и да чуе коментарите му за това, което става в колонията. Кърк познаваше добре Спок и беше сигурен, че той не само е открил предполагаемата повреда в Г-7 и я е отстранил, но е успял да превърне проблема в преимущество. Вероятно сега с помощта на устройството отглеждаха растения, които надминаваха първоначалните очаквания.

— Сър?

Кърк беше в командния си стол и се обърна, щом чу Ухура да го вика:

— Да, лейтенант?

Офицерът по свръзката изглеждаше леко разтревожен.

— Обаждат се от Звездна база 12 — каза му тя. — Казват, че нещо се е случило с колонията на Бета Канцандия.

Командирът почувства как мускулите на лицето му се обтегнаха, но външно остана спокоен.

— Подробности, лейтенант!

Ухура се намръщи, докато предаваше информацията, така както я беше получила.

— Изглежда, колонията е пропуснала времето за контролна връзка. А когато Звездната база се опитала да се свърже с тях, не се получил никакъв отговор.

Кърк преглътна. „Карол и Спок“ — помисли си той. Бета Канцандия не беше далеч от територията на клингънианците. Но защо причината да е в клингънианците? Можеше да има хиляди други причини.

— Благодаря ви, лейтенант! Може да информирате Звездна база 12, че сме на път.

Преди Ухура да започне работата си, командирът се обърна отново назад.

— Мистър Сулу, издигнете кораба на орбита девет!

Дори при такава скорост щеше да им е необходим един ден, за да стигнат до колонията. Кърк се надяваше, че какъвто и да е проблемът, забавянето им нямаше да е фатално.

 

 

Дейвид седеше в тясно дефиле заедно с другите деца, предъвкваше и последните остатъци от храната на клингънианеца, когато над тях се чуха провлачени стъпки. Спок веднага извади бластера си и даде знак на всички да залегнат колкото е възможно по-ниско. Чуваше се тежко дишане, гърлени звуци, които Дейвид вече беше свикнал да разпознава. Той знаеше, че това бяха клингънианци, които разговаряха помежду си. Чу се остро изпляскване, което приличаше на шамар по бузата.

Дейвид едва сдържаше дъха си и се озърташе. Другите деца изглеждаха уплашени и възбудени. Когато очите му срещнаха тия на Вулкан, Дейвид видя, че той е невероятно спокоен — дори пред лицето на ужасната опасност.

Спок постави пръст на устата си, с което искаше да покаже на децата, че не иска да издадат никакъв звук, за да не ги усетят клингънианците в случай, че все още не ги бяха забелязали. Възможно ли беше късметът им да ги е напуснал накрая? Или може би нашествениците нямаше да открият нищо нередно и ще продължат нататък. Изведнъж една от скалите, които образуваха дефилето, избухна и се покри в синя светлина. Когато Спок и децата се наведоха, за да избегнат удара, парчета скала и пръст се посипаха върху тях, като ги покриха с фин, червен прах.

— Излез навън, федеративна измет! Излезте или ще разруша вашата дупка и ще унищожа и вас заедно с нея.

Дейвид почувства, че сърцето му започва да бие по-силно. Виждаше израженията по лицата на приятелите си, в които се четеше голяма уплаха. За тяхно успокоение Дейвид се опита да им даде пример. Наложи си да се държи толкова хладнокръвно, колкото Спок, независимо от това че дълбоко в себе си беше силно развълнуван.

Чудеше се колко нашественици има тук горе. Ако бяха двама или трима, Вулкан имаше шансове да ги изненада с бластера си. Те трябваше да знаят, че той има оръжие. Иначе нямаше да стрелят отдалече. Просто щяха да залегнат и да се прицелят в тях. А как биха могли да узнаят за бластера, ако не са попаднали в една от клопките и са освободили клингънианците. Дейвид прехапа устни. Може би са намерили повечето от клопките?

Изведнъж стената отново избухна в облак от син хаос. Този път имаше повече скални парчета и по-малко прах. Там, където удареха камъните, се усещаше болка.

— Мислите, че можете да си играете с мен? — изръмжа нашественикът. — Мислите, че можете да ме надхитрите, както сте направили с глупаците, които ви преследваха?

Чу се дрезгав смях — не от двама-трима, а сякаш от голяма група. След това бързо секна.

Долу в дефилето сърцето на Дейвид биеше бързо. Неприятелят ги надвишаваше значително по брой и вероятно всички имаха оръжие.

Макар че беше уплашен и положението беше безнадеждно, нямаше да се предаде на клингънианците! Знаеше, че след всичко, което той и приятелите му бяха сторили на нашествениците, едва ли щяха да им позволят да живеят, дори и да се предадат. Дейвид си мислеше, че ако останеше там, където е, и ако не се движеше или крещеше, може би и другите нямаше да се разкрият. А това щеше да даде на Спок възможност някак да ги измъкне оттук. Тъкмо си беше помислил това, когато Спок започна да стреля с бластера си. Целеше се не в клингънианците, а в скалите на дефилето.

Отначало Дейвид не разбра какво прави Спок. Но след малко, когато видя как оръжието пробожда земята, той разбра какъв е планът му. Прокопаваше тунел под земята. Тунел, през който да избягат. „А може би има и нещо друго предвид“ — досети се Дейвид. Ако Спок успееше да излезе в гръб на клингънианците и да ги изненада…

Секунда по-късно главата и раменете на Вулкан се движеха по тесния проход, прокопан от оръжието му. След още една секунда той вече се беше скрил целият.

Веднага след това клингънианците над тях подновиха обстрела. Проблесна синя светлина и в защитната им стена се образува огромна дупка.

— Последно предупреждение! — извика нашественикът. — Последен шанс за спасяване на безценния ви живот!

Спок копаеше със страшна сила. Вече не се виждаше. Беше му необходимо все пак време, за да заеме позиция, от която можеше да стреля по клингънианците. Отново склонът на дефилето беше обсипан от огъня на нашественика. И после пак. Почти наполовина затрупан от пръст и скални парчета, Дейвид стисна зъби, пронизан от болка. Другите деца изглеждаха като някакви странни създания, покрити с черен прах. Спок го нямаше и те гледаха към Дейвид за инструкции какво да правят.

Той не беше човек, който би се уплашил. Вулкан трябваше да разполага с колкото е възможно повече време. Хайде, Спок! Хайде!

Но тъкмо Дейвид се стегна за следващия удар, когато късчето небе над тях се изпълни с клингънианци. Преди да успее да отстъпи встрани или поне да се опита да направи това, той беше хванат от големи, мощни ръце и изхвърлен надалече. След това друг клингънианец го сграбчи отпред за якето и го повдигна от земята. В следващия момент установи, че две очи с цвят на обсидиан се бяха вперили в него. А по-долу се виждаше уста с остри зъби, която се хилеше неприятно.

— Най-после! — изрева нашественикът, а интонацията му напомняше много на звука, който се чува, когато две скали се търкат една в друга. — Малките пури, които ни осигуриха такова весело преследване!

Изпълнен с омраза, която беше колкото страха, който чувстваше, Дейвид се съпротивляваше. Той риташе клингънианеца, щипеше го, но облеченото с дебела кожа тяло сякаш не усещаше нищо. Усмивката на клингънианеца стана по-широка. След това един друг грубиян изрева, сякаш нещо го беше заболяло.

— Вулкан! Терик каза, че има Вулкан!

Внезапно злобната усмивка по лицето на неговия враг изчезна. Като притисна момчето към себе си със страшна сила, той насочи оръжието си към дефилето.

— Открий го! — извика оня, който първи беше забелязал отсъствието на Спок. Очевидно беше водачът им. — Намери го или няма да доживееш да видиш родната земя!

Клингънианците бяха все още в дефилето и с несигурни крачки се опитваха да се измъкнат от червената пръст и да се почистят от нея и от скалните парчета, но без успех. Един дори използва бластера си, макар че съществуваше опасност за другарите му.

— Не е тук! — извика един от тях.

— Глупаци! Там трябва да е! Може ли да се е изпарил във въздуха?

Именно тогава Дейвид го забеляза. На не повече от десет метра от мястото, където се криеха, се виждаше малка купчинка червена пръст, през която проблясваха няколко лъча синя светлина. Дейвид се обърна на другата страна и започна пак да се дърпа, като се опитваше по този начин да отвлече вниманието на неприятеля.

— Пуснете ме! — извика той. — Махнете ръцете си от мен!

Действията на Дейвид накараха клингънианеца да го хване още по-здраво. Но все пак момчето успя да постигне целта си. Когато крадешком погледна към купчината пръст, синята светлина вече беше изчезнала, но можеха да се видят ръцете на Спок, който отмахваше буци пръст, за да си проправи път към повърхността. И което беше по-важно, Вулкан работеше бързо. След няколко секунди щеше да се издигне толкова над земята, че да е достатъчно, за да стреля по клингънианците.

— Пусни ме! — извика Дейвид с нова сила. След това стовари един юмрук в устата на този, който го държеше.

Клингънианецът изпсува и отмести детето настрани от себе си. Дейвид осъзна, че сега е дошъл неговият момент. Дръпна ръката на грубиянина и я захапа. В следващия миг лежеше по гръб на земята, зашеметен, но свободен. Клингънианецът държеше ръката си и гледаше злобно надолу към него. Когато отново посегна да го хване, Дейвид се плъзна встрани, избягвайки на косъм от хватката на нашественика. След това побягна в противоположната посока на мястото, от което Спок щеше да се появи, като падаше и се изправяше. Кръвта бучеше в ушите му.

— След него! — изрева някой.

Едва клингънианецът беше изрекъл тези думи и Дейвид почувства някаква тежест да се стоварва върху нозете му, като ги блокира на място.

Макар че разпери ръце встрани, за да запази равновесие, той се стовари тежко върху земята. Като изпсува, клингънианецът го хвана и удари през лицето.

— Опитай още веднъж и ще те накарам да куцаш!

Дейвид почувства силна болка в лицето. Краката също го боляха. Но това не го интересуваше, защото през насъбралите се клингънианци и техните жертви виждаше как Спок се оттласква и излиза на повърхността. Отначало се показаха раменете му, а след това и кръстът. Тъкмо когато Спок щеше да излезе напълно на повърхността и да започне да стреля, Дейвид чу детски глас да вика:

— Мистър Спок!

Клингънианците се извъртяха, макар и в различни посоки. Но няколко от тях се бяха обърнали в правилната посока. Те насочиха бластерите си към Вулкан. Един от тях държеше Гарсия пред себе си.

— Излез оттам — каза той на Спок. — Само се опитай да направиш нещо и детето първо ще умре.

Вулкан се намръщи. Нямаше избор. Беше пропуснал момента. Бавно, без желание, той постави оръжието на земята пред себе си. Секунда по-късно един от клингънианците дойде да го вдигне, а когато се изправи, удари Спок в лицето.

— Това е — каза нашественикът, като се хилеше гадно, — защото ми загуби времето! — и като се обърна, даде знак на няколко други клингънианци. — Издърпайте го оттук! Има въпроси, които все още се нуждаят от отговор.