Майкъл Ян Фрийдман
Лицата на огъня (18)

Глава шестнадесета

Кърк не беше много гладен, но Омалас настояваше.

— Никой никога не е казвал нищо мъдро на празен стомах — каза им той.

След това ги заведе в малка стая със скрин, дървена маса и няколко стола и ги покани да седнат. Негов човек, обирратец, донесе хляб, кана със студена вода и няколко чаши. Кръгъл и твърд отвън, сладък и мек отвътре, хлябът на обирратците беше много по-вкусен от която и да е храна, която Кърк някога беше ял. И Скоти явно го хареса. Като откъсна още едно голямо парче, той го натъпка в устата си и енергично започна да дъвче.

— Внимателно, мистър Скот! — разсмя се Кърк. — Ще си счупиш протезата.

Инженерът промърмори нещо, докато вдигаше чаша, пълна с вода.

— Като имате предвид, че вече се разбра какви сме, ще ме извините, но протезите ни вече не са ми голяма грижа.

Самият Омалас също седна с тях на масата, но отказа да яде каквото и да е и капитанът първоначално беше доста озадачен от това. Но не след дълго си каза, че ако обирратците искат да се отърват от тях, имаше много по-лесни начини, отколкото да ги тровят.

— Не че не оценявам гостоприемството ви, но защо смятате, че е толкова важно непременно да ни угощавате? — попита Кърк.

Министърът се усмихна.

— Защото трябва да проникнете в мъдростта на свещените ни книги.

Думите му приковаха вниманието на Скоти.

— Знаете ли — изкоментира той, — за такова начинание може би ще е необходимо доста време?

Омалас поклати глава.

— Не повече от една нощ.

Скот погледна към Кърк. Командирът не каза нищо.

След като изядоха яденето, което беше поставено пред тях, Омалас сам почисти масата от трохите с голата си ръка. След това отиде до скрина, който се намираше до стената.

— Казвате, че искате да разберете обирратците.

Командирът се усмихна.

— Затова сме тук, с не малък риск за живота си.

— Добре — каза Омалас.

Като отвори едно чекмедже, той извади три старинни, подвързани с кожа книги и ги постави на масата с безкрайна почит.

— Всичко, което желаете да научите за нас — каза им той, — ще намерите в тези книги.

Кърк се протегна и докосна най-близката от тях. Както и предполагаше, кожата беше омазнена — явно добре се грижеха за нея. Той погледна нагоре и видя Омалас да го наблюдава съсредоточено.

— Имате ли такава книга там, откъдето идвате?

Командирът отдръпна ръката си.

— Да, имаме.

Като седна на стола, министърът притегли към себе си един от томовете и го отвори на първата тънка и пожълтяла страница. С наведена глава той посочи на хората да направят същото.

 

 

Аорас въздъхна. Търсеха децата на хората вече цяло денонощие. Удивително дълго време, като се имаше предвид, че това бяха просто деца. Гидрис се беше отказал да моли за помощ както капитана, така и Кад’нра. Търсенето ги беше отвело до една плоска, тясна клисура между два склона. Ниско долу, тук, закътано от вятъра, не беше толкова студено, както навсякъде другаде. Но слънцето все още режеше като нож очите им. То обаче не беше единственият им проблем. Все пак Крюге беше след Гидрис в йерархията, но беше преди Аорас. А не беше прието някой да критикува началника си, дори в присъствието на по-голям от него началник. Раздразнен от неуспеха при търсенето на децата, мъжът изливаше злобата си безразборно на всеки, който му се изпречеше пред очите.

— Първо, смее се като ненормален на забележките на капитана. После, когато му направя забележка, ми казва, че „е заинтересуван от възможностите, които му предлага случаят“ — изръмжа Гидрис. — Ще му го върна тъпкано!

Аорас не искаше да слуша такива разговори, а и не разбираше много от тях — беше твърде опасно.

Някой ден без съмнение Крюге ще оспори поста на Гидрис на Кад’нра. Ако Крюге станеше първи офицер, Аорас, разбира се, не искаше да се говори за него като за човека, с когото Гидрис беше споделял личните си отношения, особено отношението си към Крюге.

Независимо от желанието на Аорас, Гидрис продължаваше да мърмори:

— Но не бих ли искал и аз да правя същото, ако бях на твое място? Не бих ли се зарадвал на възможността да разклатя пълната с мухи глава на Крюге?

„Спри — помисли си Аорас. — Остави за друг път! Твърде млад си, за да се събудиш с кама, забита в гърлото.“

С изпъкнали очи, мрачен и ядосан, Гидрис избълва цяла серия псувни и най-после замълча, сякаш се вслуша в молбата на Аорас.

Аорас не се съмняваше, че вторият офицер продължава тирадата си наум. Единственият им проблем сега беше слънцето. Не можеха ли проклетите жители на Федерацията да изберат място, което не е толкова…

Изведнъж нещо на пътеката привлече вниманието му. Като спря веднага, той разбра какво е то: дете. Дете на човеци! И беше с гръб към тях. Все още не ги беше видяло. Ако имаха късмет, то щеше да ги отведе при другите. Аорас протегна ръка към гърдите на Гидрис, за да му привлече вниманието, но първият офицер също беше видял момичето. И затова отмести ръката на другаря си с не малко пренебрежение. Зачакаха с притаен дъх, замръзнали на местата си като статуи. Не смееха да помръднат, за да не ги чуе момичето. Беше ужасно трудно да открият децата и не искаха да пропуснат този шанс. За техен късмет момичето не обръщаше внимание на това, което ставаше около него. То правеше нещо с дългата си черна коса. Аорас си помисли, че я сплита на плитки и сякаш усилията й поглъщаха цялото внимание — или поне така изглеждаше. Но тъкмо щеше да завие към един завой на склона, вляво от тях, когато сякаш някакво шесто чувство го накара да се обърне. И ги видя. Момичето побягна с широко отворени от уплаха очи.

Преследването започна. Аорас се спусна напред с клатеща се походка, като се опитваше да намали разстоянието. При други обстоятелства той не би бързал, защото вярваше, че никое дете на хора не би им избягало, но тези деца бяха успели да ги разиграват в продължение на часове. С тях трябваше да се отнасяш сериозно. Гидрис беше точно зад него, като вървеше неотлъчно по петите му. Вече беше извадил бластера си и се беше приготвил да го използва, ако това беше необходимо. За да не изостане, Аорас направи същото. Но след миг се случи нещо и Аорас не беше сигурен какво е то. Това, което почувства, беше, че земята се подхлъзна под нозете му, чу, че нещо щракна, и в следващия момент отвсякъде се посипа пръст. След това усети, че се удари силно в дъното и някаква тежест, която можеше да бъде само Гидрис, се стовари отгоре му и му изкара въздуха. Докато лежеше там и тежко дишаше изпълнения с прах въздух, той осъзна, че Гидрис е в безсъзнание или може би още по-зле. Нямаше достатъчно сили да го отмести от себе си. Цялото му същество отчаяно се опитваше да поеме въздух. През замъгления си поглед Аорас виждаше светлина някъде горе, светлина, която беше разкривена и сякаш разкъсана на много парчета, които той не можеше добре да различи.

Точно тогава осъзна положението си: дупката, в която бяха паднали, беше дълбока, много дълбока! Твърде дълбока, за да се е образувала по естествен път. Секунда по-късно сред светлината се видяха проблясъци, напомнящи за огъня на бластерите. Опита се да вика, да каже, на който стреляше, да спре, защото тук долу има някой. Но нямаше полза. Не можеше да издаде нещо повече от едно болезнено хриптене. Какво ставаше, по дяволите? Усети как страхът и ядът се смесиха в едно. Кой беше изкопал тази дупка? Защо стреляха по тях?

Изведнъж той се сети. Крюге! Беше решил да използва ситуацията, за да се издигне и да стане първи офицер. Но защо трябваше да го направи така? Защо просто не ги застреля един по един? Дали искаше да покаже на хората си колко е умен? Не, това предположение беше безсмислено. Момичето — то участваше във всичко това! Как би могъл Крюге да я включи в тази работа? Нямаше значение. Трябва да е бил Крюге. Кой друг би могъл да е? Междувременно огънят на бластерите продължаваше да просветва в тъмнината. Малко по малко отломъците над Аорас бяха отстранени и той виждаше по-добре. Вече можеше да си поеме достатъчно въздух, за да извика възмутено, да покаже на този, който стреля, че долу има някой.

Както и очакваше, огънят не спря. Само да знаеше къде е собственият му бластер! Явно го беше загубил, когато паднаха в дупката. Безпомощно Аорас наблюдаваше как една фигура се появи на ръба на дупката и се опитваше да види нещо през каменните отломъци. Странно! Не приличаше на Крюге. Всъщност съвсем не изглеждаше като клингънианец. Най-после бластерът беше разчистил достатъчно добре отломъците и Аорас можа да види неприятеля си. Очите му се отвориха широко — един Вулкан! И при това с униформа на Звездната флота! Дори и да не можеше да диша съвсем добре, Аорас успя да изпсува. Сега разбра как беше изчезнало устройство Г-7 и как децата бяха успели да избягат: били са предвождани от офицер от Звездната флота.

— Продължавай! Убий ни! Ще отмъстят за нас.

Вулкан надникна през ръба на дупката:

— Нямам намерение да ви убивам — каза той. — Исках само да се уверя, че не сте въоръжени и че няма да можете да избягате оттук. Ако бях на ваше място, щях да си пазя силите. Вероятно ще останете тук още известно време.

След това той изчезна сред смеха на много деца. Смутен, чувствайки се, сякаш току-що бе избягнал удар с кама, Аорас просто гледаше втренчено парчето синьо небе над себе си, докато Гидрис не започна да се размърдва. Аорас изсумтя. Първият офицер никога нямаше да повярва на това. Никога!

 

 

— Сър?

Беше Скот, който седеше на противоположната страна на масата. Инженерът гледаше към Кърк с кървясали очи.

— Извинявай — каза командирът, като поклати глава. — Трябва да съм задрямал за момент.

— Няма нищо — каза му Скот. — След като прекарах цяла нощ в опити да разчета тези ръкописи, също се чувствам замаян.

Кърк се огледа наоколо.

— Къде отиде Омалас?

— Не каза — отговори инженерът, — но скоро ще се върне.

Сега командирът си спомни.

— Добре, откога го няма?

— Само няколко минути, сър. След всичко, което стана, имате ли идея, какво ще правим за разрешаването на проблема с кубайа?

Кърк се усмихна, но не особено весело. Свещената книга на обирратците включваше всякакви въпроси. От правила за постене — до погребални ритуали; от въпроси по земеделието — до клетви, давани при женитби. Законите, по които се управляваше свещеният град, бяха само малка част от информацията, която се съдържаше в писанията.

— Не бих могъл да кажа, че имам. А ти?

— Нито една. Все още никаква идея.

Неочаквано вратата се отвори и Омалас застана на прага. Той носеше поднос с пресен хляб и кана студена вода — същото ядене, както и предишната нощ.

— За да отпразнуваме помъдряването ви — поясни той.

Върху таблата имаше още нещо, всъщност още две неща — техните комуникатори.

— След като отпразнуваме — каза Омалас, — ще завържем очите ви и ще ви върнем на мястото, където… — той се усмихна — където загубихте съзнание. Тогава можете да се обадите на кораба си или да се върнете в заседателната зала, но аз не бих ви препоръчал да се бавите много в свещения град. Меники не е много съгласен с начина, по който се отнесох към вас. Той няма да се поколебае да употреби сила, ако открие, че се мотаете наоколо.

— Разбирам — отговори командирът. — Но не се безпокойте. Ние получихме това, за което дойдохме.

„Въпросът сега е — помисли си Кърк — дали бихме могли да ви помогнем с нещо.“

 

 

Велед кипеше от гняв.

— Кажи това още веднъж! — заповяда той на Крюге.

Вторият офицер го погледна в очите.

— Първият офицер, изглежда, е изчезнал, а също Лутек, Аорас, Иглат, Шроф — дори и да беше доволен от очевидния провал на Гидрис, той не го показа. — Останаха само Дират и Рог, а и те не са в състояние да изпълнят поставената задача.

Командирът изпсува и се изплю.

— Не мога да си обясня защо е толкова трудно да се намерят група хлапета!

Крюге повдигна рамене. Всеки би си помислил, че не е толкова трудно.

— Ако желаете, аз ще взема втори взвод и ще отида да видя какво е положението.

Велед се намръщи.

— Не — каза той, — остани тук! Докато се върна, ти ще отговаряш за мисията.

Очите на втория офицер се присвиха.

— Докато се върнете?

Командирът кимна.

— Да. Сам отивам там, за да видя какво става и най-после да завърша работата, която Гидрис започна. Може да се окаже, че сте първи офицер на Кад’нра много по-рано, отколкото някой е очаквал, Крюге!

Вторият офицер отговори, като леко се усмихна:

— Ще се радвам да ви служа по всякакъв начин!

Велед изръмжа.

— Сигурен съм, че ще е така! А сега събери няколко добри мъже да дойдат с мен — Чорл, Енгат, Норг, Зораг, Никнаш, Граел. Вече загубихме не малко време с тази глупост, затова искам да свърша колкото е възможно по-бързо.