Майкъл Ян Фрийдман
Лицата на огъня (11)

Глава девета

Дейвид погледна още веднъж тъмните фигури, прибягващи наоколо, и разбра, че Пфефър беше прав. Те бяха клингънианци, най-свирепите убийци в Галактиката!

Всичко това му се струваше невероятно. Тук долу бяха техните домове, местата, където живееха. Как беше възможно някакви непознати с грозни подутини на главите и очи, изпъкнали от омраза, да бъдат там? Той преглътна. Техните родители, майка му, всички те бяха в смъртна опасност!

— Те се нуждаят от нас — каза Гарсия с изненадващо хрипкав глас. — Трябва да им помогнем!

Когато той тръгна надолу по хълма към колонията, Медфорд го хвана за ръката.

— Няма смисъл! — каза тя. — Да не сте откачили? Мислите, че можете да спрете сами клингънианците?

Гарсия се дръпна, но Медфорд не го пусна. Той започна да я влачи след себе си надолу по склона. Преди да се усети, Дейвид хвана другата ръка на момчето. Двамата заедно успяха да задържат Гарсия.

— Пуснете ме! — проплака тъмнокожото момче. — Пуснете ме!

След известно време неговият кураж започна да се изпарява. Най-накрая, след като се успокои, те го пуснаха. Никой не помръдваше от мястото си. Никой не знаеше какво трябва да се прави. Дълго време те стояха, като наблюдаваха как тъмните фигури се скупчват около куполите. От време на време се виждаше някакво проблясване, но викове за помощ вече не се чуваха. Уон започна да плаче, отначало тихо, а после по-силно. Нейното ридание, макар и слабо, събуди нещо у Дейвид. Накара мозъкът му да заработи отново, върна го към действителността.

— След това ще дойдат и за нас! — каза той високо. — Съвсем скоро ще погледнат в списъка на колонията и ще видят, че липсваме. След това ще тръгнат да ни търсят.

Пфефър възрази:

— Но ние сме само деца!

Дейвид поклати глава.

— Не. Ние сме хора! Не знам какво правят тук, но те няма да искат да оставят свидетели, пък били те и деца.

Медфорд го погледна.

— Това означава ли, че те ще… — тя не можа да дозавърши мисълта си, но Дейвид я довърши наум: „убият родителите ни“.

— Не знам. Може просто да ги затворят, за да не виждат нищо.

Медфорд кимна. Уон също. Те всички искаха да вярват, че ще е точно така. Но Дейвид знаеше, че вероятността е малка, макар да не го казваше. Той погледна към другите.

— Предлагам да се изкачим по хълмовете, поне ще бъдем в безопасност за известно време.

Те се погледнаха един друг в очите, накрая всички погледи се спряха върху Риордан, както винаги. С безизразно лице той поклати глава:

— Не! Глупаво е да се бяга. Само ще ги накараме да ни гонят като луди.

Дейвид беше шокиран.

— Какво говориш? — попита той. — Че трябва да се предадем?

Думите му прозвучаха малко по-предизвикателно, отколкото той очакваше. Очите на Риордан внезапно се разшириха. Тогава Дейвид видя страха в тях. Не просто страх за семейството или страх за самия себе си, а нещо, което беше много по-дълбоко. Див, безумен страх! А от какво? Че ще загуби контрола върху другите деца? Или че ще го помислят за страхливец? Каквато и да беше причината за страха, Дейвид го видя и Риордан забеляза това. Омразата му към него се засили още повече.

— Онова, което знам, е, че ако бягаме и те ни хванат, ще стане сто пъти по-зле — каза Риордан. — С кого искате да се срещнете: с клингънианец или с ядосан клингънианец?

С поразяваща яснота Дейвид разбра какво искаше да каже Риордан. Той просто се страхуваше да отиде до хълмовете, без значение дали има смисъл или не. Макар и външно да изглеждаше спокоен, той не разсъждаваше разумно. Опитваше се да изплаши и останалите, за да не изглежда самият той страхливец. Но Дейвид нямаше да позволи това да се случи! Нямаше да позволи Риордан да ги поведе към сигурна гибел само за да спаси собственото си достойнство. Те трябваше да оцелеят! Трябваше да живеят, за да спасят родителите си не като се хвърлят напред като Гарсия, отчаяно и безсмислено, а като намерят някакъв изход. А ако не се създаде удобна възможност, поне ще остане някой, който да разкаже на Звездната флота какво се е случило. Поне ще има някой, който да посочи с пръст клингънианците и да каже: „Те бяха. Те го направиха!“

— Не е казано, че ще ни хванат — отговори Дейвид. — Ние познаваме хълмовете по-добре от тях! Можем да се скрием на милион различни места.

— Така е — добави Гарсия. — Можем да се скрием там, където никога няма да ни намерят!

— Спомняте ли си онези пещери? — попита Уон с нежния си глас. — Онези, които намерихме първия път, когато излязохме?

— Тя е права — потвърди Медфорд. — Бихме могли да останем в пещерите.

Риордан навлажни устните си. Изглеждаше като хванато натясно животно, а това беше опасно.

— Вие нямате ум! — каза той. — Те са клингънианци! Те имат сензори и други подобни!…

Вярно беше. Дейвид не беше помислил за това.

— Няма значение — отговори той. — Рано или късно Звездният флот ще разбере какво се е случило и ще дойде да ни помогне. Всичко, което трябва да направим, е да се държим дотогава.

Риордан поклати отново глава.

— Говориш като малко дете! — гласът му звучеше по-високо и по-уверено. — Доктор Бодро почти не говори със Звездната флота. Могат да минат седмици, преди да разберат, че нещо се е случило; и да изпратят кораб.

— Дори месеци… — прибави Пфефър.

— Не — каза Дейвид, като си спомни за Вулкан. — Мистър Спок е тук. Те трябва да дойдат, за да го вземат, нали?

Риордан присви очи. Очевидно беше забравил за Спок.

— Все пак ще мине известно време, преди да се върнат за него. А дотогава ние може да сме измъчени до смърт.

— Измъчени? До смърт? — попита Уон.

Медфорд потръпна. Дейвид прехапа устни. Чувстваше се, сякаш отново е пред дупката. Риордан го биваше да накара другите да мислят това, което той искаше. Можеше така да извърти нещата, че смелостта да изглежда глупост, а разумът — страх. Беше безполезно да се мъчиш да го убеждаваш в нещо по-различно от това, което той мисли. Колкото повече спореха, толкова по-голяма ставаше вероятността да ги забележи някой клингънианец и тогава наистина щяха да ги хванат. Дейвид погледна към Медфорд, Пфефър, Уон и Гарсия. Видя, че все още се колебаят и не бяха решили с кого да бъдат. Ако можеше да ги накара да тръгнат веднага… Ако Риордан нямаше възможност да им влияе… Той пое дълбоко въздух.

— Вижте — каза Дейвид, — няма повече да стоя тук и да чакам клингънианците да ни хванат. Аз тръгвам! Кой идва с мен?

Никой не помръдна от мястото си, дори Медфорд, която беше на негова страна допреди няколко минути. Тя сякаш искаше да го последва, но не беше съвсем сигурна дали това, което предлага Дейвид, е най-правилното. Това беше твърде рисковано решение, за да бъде взето бързо.

— Е? — каза Дейвид.

Никой не помръдваше от мястото си. Риордан му се присмя.

— Никой не иска да дойде с теб, Маркус. Не виждаш ли? Те остават тук с мен.

Дейвид не искаше да отиде сам в планината. Не искаше да остави приятелите си на клингънианците. Но не можеше и да ги накара да правят нещо, което не искат. Като въздъхна, той обърна гръб на другите деца и тръгна. „Провалих се.“ Вероятно другите не бяха толкова решителни, както той си мислеше. Може би Риордан беше спечелил битката, преди да беше започнала.

Не искаше да мисли повече за това. Трябваше да се концентрира върху изчезването си оттук и намирането на най-удобното място за укриване. Преди още да беше направил няколко крачки, Дейвид чу високо, пронизително стенание отдолу, сред сградите на колонията. Като се обърна, видя проблясване и след него писъкът спря. Дейвид потрепери. Тази жена би могла да е майка му! Една част от него искаше да се спусне надолу по хълма, както беше направил Гарсия. Но той се въздържа. Медфорд се затича към него. Виждаше се, че има сълзи в очите й, но все пак идваше. След нея още по-неочаквано тръгнаха Уон и Гарсия. На игрището останаха само Риордан и Пфефър. Като погледна злобно към Дейвид, Риордан каза:

— Ти си луд! Ще направиш така, че да е по-лошо за всички!

Но думите му прозвучаха страшно банално и безизразно. Риордан беше загубил влиянието си. Дейвид не можеше да си обясни как точно беше станало това.

Пфефър погледна Риордан, сякаш го виждаше за първи път. Риордан също го погледна.

— Само не ми казвай, че и ти отиваш с тях! — извика му той.

Пфефър преглътна. Не можеше да му го каже, но секунда по-късно остави Риордан сам.

— Глупаци! По дяволите! Правите ужасна грешка! — подвикна той след тях, като се разхили.

Все още не на себе си от развитието на нещата, Дейвид обърна гръб на Риордан и продължи по пътя нагоре. Другите го последваха. Чуваше се как влачат крака по покрития с пясък път.

„Може би Риордан също ще дойде, тичайки след тях — помисли си Дейвид. — Може би страхът от клингънианците ще надделее и той ще тръгне нагоре по хълма, подхвърляйки някаква остроумна забележка, измислена, за да отвлече вниманието от поражението му.“

Но Риордан не се присъедини към тях. Той само викаше, а гласът му напомняше плющенето на камшик в студен въздух.

— Ще видите! Ще видите, че съм прав! — крещеше, останал сам на игрището.

Но децата вече бяха прехвърлили билото и се загубиха от погледа му.

 

 

Карол първа забеляза с крайчеца на окото си това проблясване на синьо-бяла светлина извън оградата на градината. Но когато се обърна, не видя нищо. Склонна беше да го отдаде на въображението си, ако в същия момент не видя ясно цял низ от светлини, една след друга. И докато седеше и се опитваше да реши какво може да е това, вик за помощ прониза тишината. Кръвта й се смрази. Като хвърли папратта, която държеше в ръката си, тя побягна към изхода и щеше да излезе, ако не беше гледката, която я прикова на място: клингънианци! Много — може би двадесетина — клатещи се в тежките си, тъмни доспехи, те изкарваха колегите й, скупчени един до друг от лабораторията на Бодро, като размахваха оръжията си, сякаш нямаха търпение да ги използват. Карол вече знаеше от какво са светлините. Дали вече бяха убили някого? При тази мисъл стомахът й се сви болезнено. Докато наблюдаваше през оградата на градината, тя видя как един от нашествениците избута Ирма Гарсия очевидно за да ускори излизането й от лабораторията. Но той я блъсна твърде силно и жената падна на земята. Клингънианецът изръмжа нещо, което Карол не можа да разбере, и изнесе назад обутия си в ботуш крак, сякаш за да ритне Гарсия. Бодро застана между тях с вдигнати нагоре ръце в знак на примирение. За съжаление клингънианците не желаеха това. Един друг удари Бодро по лицето и му разкървави устата. Карол почти се поддаде на инстинкта си и тръгна, за да помогне на приятелите си, но се спря. След като клингънианците подкараха жертвите си, Бодро случайно се обърна назад към градината и я видя. Очите им се срещнаха и тя усети, че неговите бяха изпълнени със страх. Но той запази присъствие на духа и отново погледна напред. Тогава Карол разбра, че все още не са я видели и че ако добре обмисли всичко, би могла да се окаже най-силната карта за жителите на колонията.

Може би секунди я деляха от момента, в който клингънианците щяха да започнат да претърсват градината. А когато го направеха, тя щеше да изпита… Изведнъж се сети: Дейвид! Къде беше той? На хълмовете, не без облекчение си помисли тя. Заедно с другите деца. Свободен — поне засега. Разбира се, това нямаше да е за дълго. Единственото, което трябваше да направи, беше да попречи на нашествениците да достигнат до файловете с персонала на колонията, откъдето щяха да разберат, че децата липсват. Имената на всички бяха в списъка на колонията — не този, който беше даден на екипажа на „Ентърпрайс“, без името на сина й, а онзи, оригиналният, който беше в централния компютър. Той се намираше в сградата на лабораторията, която клингънианците току-що бяха опразнили. Сърцето й започна да бие по-силно, защото си даде сметка, че децата можеха да останат настрана от всичко, което ставаше тука. Това, което можеше да направи за тях, беше да изчисти имената им от компютъра. Може би след това щеше да помисли за изпращане на съобщение за помощ, макар че комуникационният център беше на другия край на колонията. Тя знаеше, че и на „Ентърпрайс“, най-близкия до колонията кораб на Федерацията, щяха да му бъдат нужни дни, преди да отговори. Но първо лабораторията. Тя трябваше да стигне до нея! Докато решаваше какво да прави, Карол видя още светлини, последвани от ужасно, жално стенание, един звук, подобен на ридание. Изведнъж той спря. Тя прехапа устни, за да не започнат да треперят. „Копелета! Проклети копелета!“

След това вече не се чуваха нито викове, нито се виждаха светлини. Тя броеше наум не само за да измери времето, но и за да се успокои. Ако искаше да бъде полезна на останалите, трябваше да се съсредоточи. Карол преброи до двеста, преди да посмее да си подаде главата навън от оградата. Наоколо нямаше нито клингънианци, нито жители на колонията. Сега беше моментът! Като се молеше никой да не я види, приведена, тя пресече откритото, равно пространство между градината и входа на лабораторията. При нормални условия й бяха необходими само няколко крачки, но сега разстоянието й се стори огромно. Най-после беше до вратата, като я изчакваше да се отвори, и се молеше: „Хайде, моля те! По дяволите, пусни ме!“ Сякаш мина цяла вечност, докато вратата разкрие вътрешността на лабораторията. Карол огледа бегло помещението, но и това беше достатъчно, за да забележи разрушенията, които клингънианците бяха направили. Тя се провря вътре и опря гръб в стената. Като въздъхна с облекчение, Карол се стегна и тръгна към най-близкото работно място. Видя, че повечето от мониторите бяха счупени. „Глупаво и ненужно“ — помисли си тя, докато вървеше към избраното от нея място. Нашествениците бяха поставили в опасност цялата дейност на колонията, като бяха дали израз на разрушителната си природа. За щастие никое от работните места не беше повредено. Невероятен шанс беше и това, че централният процесор не беше докоснат. След това тя забеляза нещо друго. Устройство Г-7 го нямаше. Решетката, образувана от тръбите за пренасяне на енергия, която изпълваше централното пространство на лабораторията, имаше пробита дупка с размери около един метър. Карол изпсува тихо под носа си. Без съмнение клингънианците я бяха разбили, за да видят какво толкова особено има в нея. По този начин те бяха унищожили всичко онова, което доктор Бодро беше създал. В цялата Галактика имаше само едно такова устройство! Ще са необходими години, за да бъде създадено отново.

Карол съсредоточи вниманието си върху монитора и се зае да извърши рутинната работа по активирането му. Пръстите й сякаш танцуваха по клавишите: работата с компютъра се беше превърнала в нейна втора природа. Секунда по-късно екранът светна. Централният процесор не беше повреден, поне за момента. Сега трябваше да извика директорията със списъка на членовете на колонията. Надяваше се, че ще успее да си свърши работата, преди някой клингънианец да се появи. Като правеше всичко с треперещи от бързина пръсти, тя влезе в желаната директория. След като списъкът се появи на екрана, тя започна да изтрива имената на децата по азбучен ред: Роберто Гарсия, Дейвид Маркус, Киина Медфорд, Уил Пфефър, Тими Риордан и най-после Ли Уон. Успя! Дейвид и другите деца бяха спасени — всъщност дотолкова, доколкото клингънианците не можеха да разберат за тяхното съществуване. Като изтри потта от лицето си; Карол запамети новата директория и изключи компютъра. За момент, за един кратък миг й мина мисълта да се присъедини към децата в планината. Досега не я бяха забелязали. Може би ще успее да се измъкне незабелязано от нашествениците и да избяга. После промърмори: „Това ще е решението на страхливеца, Карол! А макар и уплашена, ти не си страхливка.“

Тя съзнаваше отговорността си пред останалите жители на колонията, включително и към децата. Затова трябваше да остане тук и да извика помощ. Но тъкмо тръгна към изхода и вратата на лабораторията внезапно се отвори. Сърцето й започна да бие силно, сякаш щеше да изскочи от гърдите. Тя видя срещу себе си клингънианец, чието туловище запълни отвора на вратата. Карол стисна зъби, когато видя насочения срещу себе си бластер. Но този път й провървя. Клингънианецът не натисна спусъка, просто й посочи да излезе навън.

„Благодаря ти, Господи!“ — каза си Карол. Внезапно й се стори, че ако съдбата й е като на нейните колеги, въобще няма да е толкова лошо. Но най-хубавото беше, че клингънианецът не се беше досетил, че тя беше правила нещо. Той дори не погледна към работните места. Доволна от това, че беше спечелила още малко време за децата, Карол излезе от лабораторията, последвана от клингънианеца.