Майкъл Ян Фрийдман
Лицата на огъня (10)

Глава осма

Още веднъж Маккой отбеляза присъствието на хората в залата за съвещания. Тъй като Спок отсъстваше, Скоти зае неговото място в групата за дипломатически преговори.

Командирът се изкашля и се обърна към всички:

— Както знаете, скоро ще пристигнем на Алфа Малуриан VI, планета, членка на Федерацията и място на граждански вълнения.

Лошото настроение на Фаркухар, което се беше превърнало в постоянно напоследък, се влоши още повече. Маккой приятно се изненада, като видя, че посланикът не направи никакъв коментар.

— Както знаете също — продължи Кърк, — на посланик Фаркухар му е поръчано да се занимава с този проблем. Посланик, бихте ли описали положението?

Фаркухар промърмори меко, но подигравателно:

— Проблемът не се ограничава само във вълнения, командире. Положението граничи с гражданска война! — като се поизправи, той продължи: — На планетата има две религиозни групи — Мантайл и Обиррат. В исторически план те са съжителствали съвсем мирно. Едва напоследък са влезли в конфликт заради стадо опитомени животни. Водещата религиозна група Мантайл вярва, че животните носят душите на отдавна починали светии. Поради това те настояват животните да имат достъп до всяко място на планетата, когато извършват своята миграция, включително и до старинен град, важен и за двете общности, тъй като в него се намират свещени места и на другата религиозна група, Обиррат.

— А Обиррат — каза Скоти, — се обиждат от идеята животни да се намират в близост до свещените им места. Той замълча, а очите му бяха озарени от любопитство. — Но защо този въпрос чак сега става ябълка на раздора? Очевидно и животните, и свещените места са съществували в продължение на много години.

Посланикът кимна.

— Много точно, мистър Скот! Свещените животни на Мантайл започнали да измират преди няколко години. Федерацията е подсигурила лекарства за лекуването им. Благодарение на това животните там сега са много повече, откъдето и да е другаде, което е и причината те да увеличат миграционните си територии. Сега към тези територии се включва и областта около свещеното място на Обиррат.

Той хвърли заплашителен поглед към офицерите.

— Щом първите животни преминали преди няколко дни, имало много протести, но основната част от стадото е все още на път. Когато премине…

Той не довърши изречението. Думите му имаха желания ефект. Те извикваха в представите религиозно инспириран хаос и кланета.

Маккой протегна ръка напред.

— Нека да се изясним! Искате да кажете, че тези хора са готови да влязат във война само заради това, дали някакви животни имат право да вървят по улицата или не?

— Да, така е. Но помнете, че за Мантайл те са нещо повече от животни, те са душите на техните прадеди! А за Обиррат улиците не са просто улици, а колети със свещена земя.

Докторът изсумтя.

— И ние трябва да ги предпазим да не се хванат за гушите!

— Точно! — отвърна посланикът. — Като членове на Федерацията малурианците имат право да искат съдействие от нея. Ние сме хората, които трябва да го осигурим. Макар че, когато пристигнем, може да се окаже твърде късно, за да успеем да предотвратим кръвопролитията.

Като изказа тази последна мисъл, той погледна многозначително Кърк. Командирът не му обърна внимание.

— Някакви други въпроси? — попита той.

Маккой и Скоти поклатиха глави.

— В такъв случай срещата приключи. Ще накарам лейтенант Ухура да ви уведоми, когато установим връзка с планетата.

Без дори да си направи труда да чуе последните думи на командира, Фаркухар стана и напусна залата. След като вратите се затвориха след него, Маккой се обърна към Кърк:

— Изигра тъкмо навреме това драматично излизане. Само че малко ще трябва да поизглади говоренето си наум.

 

 

— Приближаваме Алфа Малуриан VI! — съобщи Чеков веднага след като командирът слезе от турбоасансьора.

— Намали на половин импулс! — заповяда Кърк.

— Намалявам на половин импулс — докладва Сулу, като направи необходимото регулиране. Алфа Малуриан VI бавно изплуваше на екрана, цялата в синьо-зелено, обвита в множество бели облаци. Отвъд планетата и отчасти затъмнена от нея се виждаше тайнствено лилавата сфера на луната й. При орбита шестте можеха да завършат пътуването си от Бета Канцандия за по-малко от пет дни, макар че досадното присъствие на Фаркухар ги караше да мислят, че пътуването ще се проточи със седмици.

Кърк се завъртя в стола си и се обърна към Ухура:

— Поздравете първия министър, лейтенант! Кажете му, че вече сме тук.

— Да, сър! — отговори офицерът по свръзките.

Преди командирът да успее да погледне напред, вратите на турбоасансьора се отвориха и посланик Фаркухар излезе от него. Изглеждаше по-високомерен откогато и да било. Хвърли един поглед към Кърк и след това спря вниманието си върху екрана.

— Виждам, че сте получили съобщението ми — каза командирът. — Трябва да сме готови за телепортиране след няколко секунди.

Кърк очакваше предизвикателен отговор и не беше излъган в предположението си.

— Готов съм за телепортиране от няколко дни, а що се отнася до мен, мисля, че всяко закъснение би могло да бъде фатално.

Кърк нямаше желание да реагира на предизвикателството на посланика, макар че все по-трудно и по-трудно му ставаше да се въздържа да му отговори както трябва.

— Радвам се да чуя това, посланик.

— Пристигна отговор на нашия поздрав, сър — докладва Ухура.

— Благодаря, лейтенант! — Кърк посочи екрана. — Дайте го на екрана, моля!

Секунда след това изображението на планетата беше заменено с това на най-висшия служител — първия министър Трафид. Кърк го позна благодарение на холографските снимки, които беше гледал. Като на всички малурианци, кожата му беше абаносово черна, а около носа и брадичката имаше бръчки във вид на паяжина. Бледо сребристи очи гледаха Кърк от екрана и той имаше чувството, че са още по-малки, отколкото бяха в действителност.

Командирът проговори:

— Поздрави! Аз съм Джеймс Кърк, командир на кораба „Ентърпрайс“. Надявам се, че ни очаквате, първи министър.

Трафид също го поздрави.

— Да бъде благословено всяко ваше превъплъщение, командире! Ние наистина ви очакваме.

На Кърк му беше казано, че ще получи именно такъв отговор, но имаше нещо в гласа на първия министър, което не беше в ред. Освен това опънатата кожа около устата на Трафид сякаш потреперваше. Кърк естествено не беше експерт по израженията на лицата на малурианците, но не можеше да се отърве от чувството, че нещо не е както трябва.

— О, не! — промълви Фаркухар.

„Ето — каза си командирът, — това потвърждава съмненията ми!“ С крайчеца на окото си Кърк наблюдаваше поведението на посланика.

— Виждате ли? — изрече той възможно най-тихо, за да не бъде чут от първия министър. — Твърде много се забавихме! Дойдохме твърде късно!

Без да обръща внимание на Фаркухар, макар че това не беше лесна работа при тези обстоятелства, командирът концентрира вниманието си към Трафид.

— Вие изглеждате смутен, първи министър! Трябва ли да разбираме, че разногласията са се задълбочили?

Трафид издаде странен приглушен гърлен звук.

— Би могло и така да се каже. Моля, телепортирайте се до управителната зала. Ще ви разкажа по-подробно там.

— Както желаете — каза Кърк.

Веднага щом образът на първия министър избледня и на екрана се появи Алфа Малуриан VI, командирът стана от стола си и тръгна към асансьора. Не беше необходимо да извика Фаркухар със себе си — мъжът тръгна веднага по петите му, тъй както хищник преследва жертвата си.

— Мистър Сулу, помолете доктор Маккой и мистър Скот да дойдат в залата за телепортиране!

— Да, капитане! — отговори Сулу.

Вратите на асансьора се отвориха и Кърк влезе в него, последван от посланика. Като се обърна, командирът, видя раздвижването на екипажа по мостика. Сулу застана на пулта за управление, а една жена бързо зае неговото място. След това вратите се затвориха. Преди още Кърк да успее да натисне бутона на асансьора, Фаркухар започна своята тирада.

— Казах ви, че нямаме време за губене, командире! Казах ви го много пъти! — посланикът скръсти ръце на кръста си, сякаш вярваше, че ако ръцете му стояха по друг начин, биха повредили нещо. Той се обърна към Кърк гневно и мускулите на челюстта му потрепнаха. — Сега конфликтът е ескалирал и кой знае докъде е стигнал!

Командирът го погледна колкото е възможно по-спокойно. Все пак, макар и характерът му да беше отвратителен, твърденията му не бяха погрешни. Конфликтът наистина се беше разраснал, при това доста по-бързо, отколкото в Звездната флота бяха предполагали.

— Посланик — каза командирът, — предлагам да изчакаме да видим какво точно става при малурианците, преди да формулираме нашите мнения.

Фаркухар промърмори нещо, погледна към тавана и поклати глава.

— Разбира се, нека почакаме. Защо не? Сякаш изчакването не беше това, което ни вкара в тази бъркотия.

Кърк въздъхна и безмълвно се помоли на турбоасансьора да се движи малко по-бързо. Стори му се, че това пътуване до залата за телепортиране продължи цяла вечност.

 

 

Съвещателната зала на малурианците беше шестостенна, с високи прозорци, оцветени в зелено и лилаво. Стените бяха от някакъв тъмен камък, прорязан с тънки сребърни нишки. Пръстен от полиран сив метал с шест остри върха висеше от тавана и беше копие на масата с шест стола, намиращи се точно под него. Кърк и групата му се материализираха от сноп синкава светлина, която се процеждаше през един от прозорците.

Трафид и трима други малурианци, облечени в роби, ги очакваха. Щом двете групи се срещнаха, Фаркухар взе инициативата в свои ръце.

— Първи министър — той докосна с показалец и среден пръст слепоочието си.

Трафид направи същото.

— Вие сигурно сте посланик Фаркухар?

— Да.

С махване на ръката Фаркухар посочи командира, Маккой и Скоти, като леко са забавяше, докато представяше всеки един от тях.

— Това са мои колеги от Звездната флота: капитан Кърк, с когото вие разговаряхте, доктор Маккой и лейтенант Скот. Те са упълномощени да ми помагат при изпълнението на моята мисия.

Боунс се наведе към Кърк и му каза:

— Чу ли? Ние сме негови асистенти!

Постепенно през последните няколко дни Маккой беше започнал да прилича на себе си. Нямаше я вече онази сдържаност, която командирът беше усетил след завръщането им от изследователската колония. Каквото и да беше това, което го беше тормозило, изглежда, той го беше преодолял.

— Да — промърмори и Кърк.

Трафид погледна колегите си.

— Позволете ми да ви представя моите министри: Енгат, Илимон, Дасур.

Фаркухар се обърна намръщено към първия министър. Кожата в долната част на лицето на Трафид отново потрепна.

— За съжаление Меники и Омалас вече не посещават заседанията. Те се отказаха от министерските си постове.

Посланикът кимна. Без дори и следа от критичността, с която заливаше всички на кораба, той продължи обясненията на министъра.

— Меники и Омалас са от Обиррат, те са представители на тази националност в Съвета.

— Да, разбирам — отговори Кърк и се обърна към първия министър. — А каква е причината за тяхното напускане?

На Фаркухар не му хареса това, че командирът говори директно с малурианците, но не изказа неодобрението си открито, то се четеше в намръщеното изражение на лицето му.

Трафид погледна командира.

— Преди вие ме попитахте дали вълненията са се засилили. Като не намериха начин да се изявят в Съвета, обирратците излязоха по улиците. Имаше бунтове. Бунтовниците бяха арестувани, но подбудителите — Меники, Омалас и други — се укриха.

Веждите на посланика се сбръчкаха.

— Имате ли идея, къде биха могли да бъдат?

Първият министър повдигна рамене.

— Предполагаме, че са все още в този град. Но това е само предположение. Нямаме доказателства.

— Лошо — каза Фаркухар. — По този начин нещата значително се усложняват. Все пак ние бихме могли да работим за намиране разрешение на проблема, дори обирратците да не присъстват.

Трафид и другите министри не изглеждаха особено въодушевени от предложението на Фаркухар.

— Знаете ли, може би няма да е лошо да посетим свещените места на обирратците просто за да видим как изглеждат? Бих искал да видя също вашите свещени животни.

— Няма нужда — вметна Фаркухар, като се усмихваше приятно или поне на Кърк му се стори така. — И аз бих желал да посетя свещените места, но не мисля, че първият министър ще погледне добре на това, тъй като вероятно ще смутим животните.

— Напротив — отбеляза Трафид. — Ако искате да ни помогнете, вие трябва да видите нещата, които са скъпи за нас. Ще организирам посещението ви, за да се запознаете със свещените места на обирратците и нашето свещено стадо.

Единствено лекото почервеняване на бузите показа раздразнението на посланика. Той отново допря пръсти до слепоочията си.

— Както желаете, първи министър!

 

 

Карол Маркус би се заклела, че е сама в градината, когато засаждаше новите растения в близост до „огнените цветове“, ако не беше шестото й чувство, което я накара да погледне нагоре. Мистър Спок стоеше на входа на градината. Като запази самообладание, тя попита:

— Отдавна ли сте тук?

Вулкан повдигна рамене, макар че това движение беше доста по-слабо забележимо в сравнение с реакцията, която би направил човек.

— Няколко секунди — отговори той и без да каже нищо повече, огледа градината. Очите му бяха мрачно любопитни. Но той изследваше мястото не само с очи. От време на време ноздрите му потрепваха, сякаш вдишваха различни миризми.

Дали беше дошъл тук само за да събере проби от ботаническата градина или за да я подпита нещо за Дейвид? Дали беше попаднал на данни за сина й, независимо от усилията й да ги скрие? Тя не можеше да разбере нищо от външния му вид. Вулкан обикновено не показваше чувствата си.

Карол се почувства неудобно заради мълчанието, което настъпи, и затова каза:

— Разбрах, че напредваш с Г-7.

Спок кимна.

— Напредвам, макар и не толкова много и толкова бързо, колкото бих желал — след това той посочи растенията от Клингън. — А с тях какво става?

Тя се усмихна колкото може по-приятно.

— Упорствам все още! Опитвам се да видя дали няма да се намери нещо достатъчно издръжливо, за да вирее в съседство с „огнените цветове“.

За момент той се вгледа внимателно в тия цветове и очите му сякаш загубиха фокус. Първият офицер се изправи, лицето му се смръщи, сякаш се чувстваше виновен, че дори за минута е изоставил работата си. След това отново насочи вниманието си към нея и каза с официален тон:

— Благодаря, че ми позволи да се порадвам на градината ти.

Сега беше ред на Карол да каже нещо любезно.

— За мен беше удоволствие — отвърна му тя, макар че не се чувстваше така при дадените обстоятелства.

Щом Спок тръгна обратно към лабораторията, въздъхна с облекчение. Очевидно тайната й още не беше разкрита.

 

 

Погледнати от игрището, куполовидните сгради на колонията в далечината изглеждаха като перли, заровени в жълто оцветената почва. „А куполът на лабораторията — каза си Дейвид — изглежда като най-голямата от тях.“ Там вероятно беше майка му, освен ако не е в градината. Сигурно в лабораторията е и мистър Спок и разговаря с доктор Бодро за Г-7. Впрочем това беше единственото нещо, което той правеше, откакто пристигна тук преди около седмица. Мистър Спок трябваше да оправи нещо по Г-7, което не работеше както трябва, макар че доктор Бодро, изглежда, не мислеше, че има нещо повредено. Всичко беше малко объркано в представите на Дейвид, но явно това, което ставаше, беше важно, особено за майка му, така че той се опитваше да го разбере. Понякога дори отиваше при нея в лабораторията за известно време, слушаше я внимателно, докато му обясняваше какъв проблем е решавала този следобед. За съжаление сега не можеше да иде в лабораторията, дори и майка му да беше там. Беше му казано да избягва мистър Спок колкото е възможно повече. Същото се отнасяше и до хората от звездния кораб, когато бяха все още тук. Единственото изключение беше доктор Маккой. Майка му не можа да му обясни защо трябваше да е така. Всъщност и самата тя не беше напълно сигурна, но беше повторила тези свои заповеди няколко пъти, тъй че Дейвид разбра колко много значеше това за нея. Така че и да нямаше друга причина, той мислеше, че и тази е достатъчно важна.

— Хей, Маркус!

Той се обърна. Риордан беше седнал върху една от най-високите бели пластмасови висилки. Пфефър и Уон се въртяха по някои от по-ниските, а Медфорд и Гарсия играеха с футболна топка.

— Пак ли мечтаеш? — присмя се Риордан. — Как все се случва, че си на милион години оттук.

Дейвид не отговори. Той просто отиде към един от лостовете и седна на него.

— Татко казва, че мечтателите никога не успяват в живота — каза Пфефър, като погледна към Риордан за одобрение. — Той казва, че те просто проспиват живота си.

— Изглежда разумно — каза Риордан. След това прошушна нещо на Пфефър и двамата се разсмяха, а дъхът им се носеше на бели кълба из въздуха.

От случая с прескачането на цепнатината подигравките им към Дейвид ставаха все по-чести. Струваше му се, че те постоянно си шушукаха:

— … Баща… няма баща.

Като сви здраво краката си, той се изхвърли назад и започна да се люлее. Веднага почувства, че въздухът около него става по-студен. Като се оттласкваше все по-силно и по-силно, сякаш политаше в суровото синьо небе и все по-лесно забравяше за Риордан, Пфефър и техните злобни закачки. Всъщност, ако затвореше очи, можеше да си представи, че е някъде другаде, че е там, на Земята, където е бил роден. Там се е зародила човешката раса, преди да се разпростре във всички посоки на пространството. Там всичко е зелено, буйно, изпълнено с живот — трева, дървета, птици и всякакви животни, а не като на планетите, на които майка му го беше водила през последните няколко години — места, на които не растеше нищо или почти нищо. Някои бяха студени като тази, други — горещи, но никоя не приличаше на Земята.

— Хей, Маркус!

Разбира се, това беше гласът на Риордан. Без съмнение сега беше намерил друга причина да нарече Дейвид мечтател и се канеше отново да го нападне. Той обаче щеше да запази мечтата си непокътната. Щеше да остане с нея, щастлив и уверен в себе си! А Риордан можеше да си вика до посиняване, без да получи удовлетворение от това.

— Хей, Маркус! Маркус! — това беше Пфефър, който се присъедини към Риордан.

„Не им обръщай внимание! — каза си Дейвид. — Не се предавай! Не им позволявай да отнемат мечтите ти!“

— Маркус!

Последният вик не дойде нито от Риордан, нито от Пфефър. Беше глас на момиче — гласът на Медфорд.

Дейвид отвори очи. Другите деца се бяха събрали едно до друго и гледаха към сградите на колонията. Той също погледна в тази посока и видя няколко тъмни фигури, които преминаваха от един купол в друг. Отдалече те изглеждаха толкова малки и безвредни, като който и да е от обитателите на колонията. Но не бяха такива. Не бяха и офицери от Звездната флота. Когато Дейвид скочи на покритата с пясък земя, той забеляза отблясъци в колонията и чу някой долу да вика. Беше вик за помощ, а светлината беше от някакъв вид оръжие. Но защо? Защо някой би искал да унищожи хората? Докато Дейвид се опитваше да разбере какво става, чу Пфефър да промълвя една-единствена дума: „Клингънианци!“