Майкъл Ян Фрийдман
Лицата на огъня (9)

Глава седма

Велед се обърна и видя втория офицер да влиза в дясната оръжейна зала, след като беше повикан от началника си. Мъжът беше снажен и широкоплещест, с половин глава по-висок от повечето членове на екипажа. Очите му бяха големи и изпъкнали и гледаха капитана открито. Лесно можеше да се прочете въпросът в тях.

Те бяха на разстояние един ден от Ферана и Велед беше инспектирал залата с оръжията само преди един ден, за да провери работата на системите за изстрелване на торпеда. Вторият офицер спря пред капитана, удари с юмрук гърдите си и попита:

— Нещо не е в ред ли, сър?

Говореше бавно. Произхождаше от вътрешността на Сзлак и беше доста интелигентен. Вместо да отговори, Велед махна с лявата си ръка. Минута след това стаята се изпразни и в нея останаха само той и вторият офицер. Тъмните и тънички вежди на Крюге се сбръчкаха над носа му. Канеше се да зададе въпроса отново, но се спря. Вероятно си спомни за оня, който, след като повтори въпроса си към капитана, повече не се качи на кораба. Велед погали с ръка оръжейните стативи, като накара по този начин Крюге леко да потръпне. Беше добре да напомняш от време на време на подчинените си офицери кой командва тук, особено ако се каниш да издадеш такава необичайна заповед.

Най-после капитанът погледна нагоре и срещна погледа на Крюге.

— Не — каза той, — всичко е наред. Или поне не е нещо голямо и може да се оправи с малко усилия.

Бръчките по лицето на втория офицер се увеличиха.

— Не разбирам — честно отговори той.

Велед сметна, че достатъчно дълго се е правил на началник и каза:

— Научих, че имаш намерение да убиеш първия офицер.

Крюге не потрепна, но нещо в него се смрази. За своя чест той не попита Велед откъде знае. Просто прие факта и продължи нататък.

— Правилно. Така е! — потвърди вторият офицер.

Велед повдигна рамене.

— Обикновено аз не се меся в тези работи. Оставям решаването им на тези, които участват в тях. Но все пак този път ще направя изключение и ще ти попреча.

Крюге възприе всичко това с ледено хладнокръвие.

— Позволено ли ми е да попитам защо?

Велед кимна.

— Ти си ми служил вярно от момента, в който дойде на Кад’нра. Показа, че в теб има заложби, много умение и решителност. Заслужаваш обяснение.

Капитанът му разказа всичко в най-големи подробности и завърши с думите:

— Както виждаш, втори офицер, на кораба няма място за лични амбиции или поне докато не завършим нашата мисия! За известно време ще трябва да се примириш с присъствието на Гевиш’рае.

Крюге кимна.

— Ще го направя с удоволствие. Както и вие, аз също не обичам Камор’даг. Все пак имам една молба.

— Да я чуя!

Устните на втория офицер леко се повдигнаха в ъглите.

— Да не информирате Гидрис за намеренията ми. Ако го направите, това ще усложни доста много работата ми, когато му дойде времето.

Велед дълго мисли върху това, а Крюге търпеливо изчакваше отговора му.

— Добре, ще запазя намеренията ти в тайна. Но само толкова! Няма да му попреча да разбере от някой друг.

Крюге изсумтя.

— Така е справедливо. А когато стана първи офицер, ще ви накарам да се чудите как може да сте толерирали такъв глупак като Гидрис.

Капитанът се разсмя, откривайки нова страна от характера на Крюге.

— Гледай да го направиш, Крюге. Гледай да го направиш!

 

 

— Красиво, нали? — каза Сулу, докато оправяше пръстта около „огнените цветове“ и с много нежност и любов се възхищаваше на новата придобивка. Едва ли щеше да бъде по-малко внимателен, ако някой друг му беше оставил цветето да се грижи за него.

Ухура го помириса.

— Не мирише ли? — попита тя.

— Ние не можем да го усетим — отговори Сулу. — Но ако ти беше от малко по-различен вид хуманоиди…

Чеков погледна растението, чиито цветове му напомняха цвета на небето над Петроград при залез-слънце. Осветлението в градината удължаваше още повече и без това дългите и заоблени листа.

— Много е хубаво — съгласи се Чеков, — но има нещо в него.

Ухура го погледна.

— Да?

Чеков сви рамене.

— Нещо хищно! Сякаш се кани да скочи и да ти отреже главата.

Сулу се разсмя.

— Няма начин. Дори не е месоядно!

Чеков промърмори.

— Доколкото знаем… — Ухура поклати глава. — Доколкото знаем — повтори тя. После прегърна Чеков и каза: — Знаеш ли, Павел, за човек, който мечтае някога да стане капитан на космически кораб, ти, изглежда, имаш силно желание да игнорираш фактите.

Сулу кимна с глава, като привършваше работата си.

— … И малко предпазлив, що се отнася до неизвестността — каза той, притъпквайки за последен път пръстта около растението. Изтупа ръцете си и продължи: — Ако се страхуваш от едно клингънианско цвете, какво ще правиш, когато се изправиш срещу самите клингънианци? Ще избягаш ли?

— За твое сведение — отговори Чеков, — аз съм се срещал с клингънианци и, разбира се, не избягах!

— Ти стоеше на мостика — напомни му Сулу. — Точно до мен. А аз ти говоря да се срещнеш лице в лице с тях!

Руснакът промърмори:

— Няма значение, аз не се стра… — изведнъж очите му се впериха в цветето. — Гледайте!

Като дръпна ръка, Сулу инстинктивно я притисна към гърдите си. Чак след като направи това, разбра на каква лоша измама се беше поддал.

— От какво се страхуваш? — попита Чеков, като се усмихна невинно, с ръце събрани зад гърба. — Не от това растение, надявам се.

След малко Сулу също се усмихна.

— Мисля, че този път ме хвана, Павел.

Чеков докосна растението почти бащински и каза:

— Мисля, че го направих.

 

 

Маккой вървеше към спортния салон, когато Кърк се изравни с него.

— Не чу ли, че те викам, Боунс?

Докторът беше чул, разбира се.

— Да ме викаш ли? — Маккой сви рамене. — Не съм чул нищо! — излъга той.

Командирът го погледна изпитателно.

— Трябва да ти кажа, че ако не те познавах по-добре, щях да си помисля, че ме отбягваш.

Маккой го погледна съвсем невинно, сякаш такава мисъл не му беше минавала през главата.

— Слушай, Джим! Тази идея за спортуването беше изцяло твоя. Мислех, че се радваш, дето най-после влизам във форма.

Когато приближи салона, докторът се отби и влезе. Кърк го последва. „Боже господи — помисли си Боунс. — Ако не си тръгне, аз ще трябва да правя нещо в салона!“

Командирът изсумтя.

— Не мога да разбера. До неотдавна ти нямаше желание да влезеш тук, а сега си в залата всяка свободна минута!

Маккой повдигна рамене.

— Какво мога да направя?

Честно казано, той мразеше идеята за спортуване повече отвсякога. Но внезапно появилото му се желание да прави упражнения беше удобно извинение, за да избегне разговори на лични теми с приятеля си. Всъщност той обичаше тези разговори, дори ги очакваше с нетърпение, но имаше нещо, което го смущаваше в положението, в което се беше озовал напоследък — принуден да избира между приятелството си с Кърк и професионалните си задължения. Боунс ужасно се страхуваше, че ако пийне малко, без да иска, ще изпусне истината за Дейвид. И по този начин ще наруши професионалната тайна, навреме припомнена му от доктор Маркус. Като не беше съвсем сигурен в себе си, реши просто да се отдръпне, дори това да беше против интересите му.

— Предполагам, че не би трябвало да съм толкова мнителен — каза Кърк, — но… — той търсеше точната дума — не мога да разбера. Това просто не си ти!

— Смятам, че ще трябва да се примириш — отговори докторът, като тръгна към тепиха, с кураж, неочакван и от самия него — с това, че си създал чудовище.

Трима членове на екипажа стояха около тепиха. Всички те бяха боксьори. Галагер — млад, леко матов офицер по охраната, беше най-дребният от всички останали, макар разликата между тях да не беше голяма. Той леко премигна, когато видя Маккой да приближава. Причината беше, че той трябваше отново да хвърля доктора из въздуха, както листо хвърчеше насам-натам по време на буря. Боунс пък премигна, защото не очакваше с нетърпение ролята на листо…

— Е, добре! — каза Маккой на Галагер. — Нека пробваме още веднъж!

Младият мъж изглеждаше така, сякаш очакваше него да го заболи.

— Сигурен ли сте, че искате, докторе?

— Разбира се, че съм!

Не беше удоволствие да се биеш с Галагер, но другите от екипажа можеха да го наранят и по-лошо.

Командирът поклати глава.

— Никога не съм мислил, че ще доживея този ден!

— Какво каза? — попита Боунс.

— Нищо — отговори Кърк бързо. — Съвсем нищо. Виж, аз ще отида до кабината да видя дали ще мога да си намеря партньор за шах. Междувременно успех на твоята, как да кажа… оздравителна програма!

Боунс тържествуваше.

— Трябва да пожелаеш успех на Галагер! Аз ставам все по-добър!

Командирът го погледна още веднъж за последен път. Очевидно разбираше, че има нещо фалшиво в цялата тази работа, но просто не знаеше какво е то.

— Добре! Ще се видим по-късно, докторе!

Маккой го наблюдаваше как се отдалечава и отчаяно желаеше играта на отгатване да завърши по-скоро. Искаше да каже на приятеля си, че той има син, син, когото никога не е виждал. Копнееше да види как очите му ще се опулят от изненада и ликуване. Но, по дяволите, не можеше! Просто не можеше да го направи.

Минута по-късно вратите на салона се затвориха след Кърк. Като събра кураж, Боунс викна на Галагер:

— Давай да свършваме!

„Нещо става“ — каза си Кърк. Нещо съвсем определено ставаше. Не можеше да си спомни някога Маккой да се е държал толкова странно, толкова студено. Командирът не вярваше, че това е някаква странна мания за добра спортна форма. Дали нещо се беше случило на планетата колония? Нещо, което е накарало Боунс да се затвори в себе си за известно време? Във всеки случай, мислеше си той, като вървеше към кабинета, това си беше работа на Боунс и на никой друг. Ако Боунс искаше да говори, командирът му беше дал да разбере, че е на разположение. А ако не иска… Значи не иска. „Смешно — помисли си той. — Спок е на Бета Канцандия III, а Боунс се държи, сякаш не е той. А аз, от своя страна, се чувствам като лодка без весла. Смятам, че човек никога не си дава сметка, колко много зависи от приятелите си, докато не ги загуби.“

Кърк намръщено наблюдаваше как вратите се отвориха пред него, докато влизаше в кабината. Огледа набързо стаята и видя Скоти, седнал сам на една маса, да довършва своя пай от овнешко месо. Инженерът вдигна очи, щом видя командирът да влиза.

— Мистър Скот — каза Кърк.

— Сър — не закъсня отговорът.

Командирът седна.

— Скоти, имам желание за една партия шах. Какво ще кажеш?

Джим допускаше отговорът на Скот да е, че е зает с някакъв въпрос от инженерството или че има определена дата за наблюдаване на звездите с някоя млада дама. Или пък че има някой новобранец, който трябва да се вкара във форма. Но той каза:

— С удоволствие!

Командирът се усмихна успокоен. Поне не беше съвсем сам.

— Да взема ли фигурите? — попита Скоти.

— Не — каза командирът, — позволи на мен.