Майкъл Ян Фрийдман
Лицата на огъня (7)

Глава пета

— Още чондрикос, Дейвид? — доктор Медфорд му подаде чинията. Ужасно, съвсем не приличаха на уханните чуждоземни дървета, от които бяха набрани.

Момчето погледна към чинията си, където единственото свидетелство за печените чондрикос бяха няколкото жълтеникави влакна, плуващи в мазен сос, и отговори на доктор Медфорд:

— Не, благодаря ви, сър. Мисля, че вече ядох достатъчно.

Едрият мъж присви очи, които почти се загубиха между рунтавите му вежди и още по-големия мустак. Осветлението в стаята се отразяваше в плешивата му глава. Той погледна Дейвид, след това дъщеря си и отново Дейвид.

— Това означава ли, че ти харесаха, но не можеш да погълнеш повече? Или толкова не ти харесаха, че повече не желаеш да ядеш от тях?

Дейвид се размърда на мястото си, тъй като не знаеше какво да отговори. Майка му винаги го беше съветвала да говори истината, но тези обстоятелства сякаш изискваха нещо друго. Той се престори, че парче чондрикос се е препречило на гърлото му, и се разкашля, като се прикриваше с ръце. Накрая Медфорд отговори вместо него.

— Не му харесват, татко. Казах ти, че няма да му харесат! — каза тя и като се наведе към Дейвид, добави: — Не се тревожи! И на мама не й допадат. Затова татко ги приготвя, когато тя не е вкъщи.

Доктор Медфорд изръмжа:

— Остави момчето да говори, Киина! — бащата постави лакти на масата и погледна госта. — А сега кажи ми, Дейвид, харесват ли ти или не?

Дейвид преглътна.

— Всъщност — започна той, като погледна доктор Медфорд — аз… аз не ги харесах.

Известно време бащата на Киина просто стоеше и гледаше. Дейвид се чудеше дали приятелката му беше постъпила правилно и дали баща й няма да го изрита от дома си, защото е обиден. След малко обаче изражението на доктора се промени — веждите му се повдигнаха и долната половина на лицето му се разтегна в усмивка.

— Е, добре — каза докторът, като въздъхна. — Поне си откровен. Толкова ли беше лошо, а?

Дейвид кимна, окуражен от усмивката на мъжа.

— Най-лошото.

Киина се разсмя гръмогласно. Баща й след минута-две колебание също почна да се смее. Дейвид, поддал се на всеобщото настроение, допълни:

— Да ти кажа, беше по-лошо от най-лошото нещо. Беше…

Доктор Медфорд вдигна месестата си ръка.

— Достатъчно! — каза той, все още усмихнат. — Приех толкова критики, колкото може да приеме един нормален човек — и стана.

— Така прави, преди да отложи десерта — дъщерята успя най-после да спре да се смее. Като сви устни, тя погледна към Дейвид. Разбрал намека й, той замръзна на място, очаквайки присъдата си.

— Така е по-добре — каза докторът. — А сега вие стойте на местата си, докато аз донеса домашния сладкиш. Надявам се, че ще ви хареса.

Киина поклати глава.

— Разбира се.

— Добре. Ще ми е неприятно, ако каже на майка си, че сме го отровили или нещо подобно — докторът намигна на Дейвид. — Прав ли съм?

— Да.

Щом баща й се отдалечи от мястото за хранене, Киина се наведе отново към Дейвид.

— Мисля, че те харесва. Това е добре! Татко рядко харесва някого.

Дейвид наблюдаваше как баща й отваря хладилното устройство и изважда един контейнер от него.

— И на мене ми е симпатичен. Той е от онзи тип… — „хора, които можеш да погледнеш в очите“. Фразата се появи и изчезна от съзнанието му — … стегнати хора — довърши той, без да изкаже мисълта, която му беше минала през главата.

Киина кимна.

— И аз мисля така.

Момчето я погледна.

— Хубаво е, че ме покани — каза то.

Приятелката му повдигна рамене.

— Когато мама разбра за вечерята, на която е поканена майка ти заедно с гостите от звездния кораб, реши, че не е добре да вечеряш сам.

Всъщност семейство Пфефър, както и Клинтън, също бяха поканили Дейвид за вечеря, но той се радваше, че майка му беше приела поканата на Медфорд. Семейство Клинтън нямаха деца, а Дейвид предпочиташе компанията на Киина пред тази на Уил Пфефър.

„Разбира се — помисли си Дейвид, — ако имах баща като всички други, щях да вечерям с него. Нямаше да има нужда да ходя в някое друго семейство.“ Но не беше така и нямаше смисъл да мечтае, щом не можеше да стане.

— Майка ти е много внимателна — каза Дейвид.

— И аз имам пръст в тази работа — каза Киина. — Имам предвид, че ти си мой приятел, нали? А приятелите трябва да се поддържат!

Момчето се усмихна.

— Така е! И ние го правим, нали?

Тя понижи глас.

— А виждал ли си вече някой от тях? Имам предвид хората от звездния кораб.

Той поклати глава.

— Мама ме предупреди да стоя далеч от тях и аз правя именно това.

— Не ти ли е интересно да ги видиш поне за момент?

Дейвид се замисли.

— Не особено. Мама каза, че са хора като всички останали.

— Е, аз пък съм любопитна и освен това дочух, че са тук не само за медицинските прегледи.

— Ами за какво друго биха могли да дойдат? — попита момчето.

Киина погледна към баща си и доволна, че не ги чува, продължи:

— Чух, че ще ни оценяват, тъй както мистър Фредерик в училище. Ако не получим добра оценка… — тя направи движение с ръка, подобно на рязане.

— Ние ще сме за червеите?

— Колонията ще отиде при червеите! Те ще ни отрежат субсидиите по-бързо, отколкото можеш да произнесеш Джак Робинсън. Поне това чух майка ми да казва на татко.

Дейвид се размисли върху чутото. Да им отрежат финансовата поддръжка, след като майка му направи толкова много за експериментите?

— Не ми изглежда да е вярно — каза той.

Тъкмо беше казал това, когато докторът тръгна обратно към масата с три купички жълт сладолед. Лъжичките стояха забодени между пръстите на ръката му.

— Ето, точно както ви обещах!

Като се наведе над масата, Медфорд поднесе купичките на Дейвид, след това на дъщеря си и накрая своята. Сладоледът изглеждаше добре, наистина добре! Толкова хубав беше, че веднага измести от главата на Дейвид мислите за бъдещето на колонията. Като сядаше, докторът каза:

— Започвайте! — след това се обърна към Дейвид: — Предполагам, че копнееш за чондрикос.

Киина тупна баща си по ръката.

— Татко, ще престанеш ли вече?

Доктор Медфорд се усмихна на Дейвид.

— Всъщност в момента ние не ядем чондрикос. Това е ванилия. Ти обичаш ванилия, нали?

Дейвид се разсмя.

— Да, сър.

 

 

Вечерята беше сервирана върху няколко маси за пинг-понг в купола за спортна дейност. Беше скромна, но вкусна. Кърк седна между Спок и Маккой, срещу Бодро, Карол и една тяхна колежка — Медфорд.

— Разбрах, че сте се справили с бюрократичния проблем? — попита доктор Медфорд.

Командирът отговори:

— Поне засега, да. Но вие знаете как става с този вид проблеми. Те винаги се появяват отново.

— В нашия случай — обясни Маккой — разполагаме с един откачен посланик, който гори от нетърпение да отиде на Алфа Малуриан.

Кърк го погледна осъдително. Независимо от това, какво си мислеха за Фаркухар, не беше редно да се говори зад гърба на човека. Боунс се намръщи. Не му беше приятно да го контролират, но все пак се съгласи с мнението на командира.

— Предполагам, не е редно да изнасям неща от кухнята на събитията — каза той.

— Хм, Алфа Малуриан — каза управителят на колонията, като поклати глава. — Не ми е познато. Но като се има предвид, че аз не знам дори къде се намира Бета Канцандия…

— Ако желаеш, мога да ти я покажа на звездната карта — предложи му Вулкан.

Бодро се усмихна.

— Няма смисъл, мистър Спок. Дори и да знаех тази информация, щеше да бъде без значение за мен. Боя се, че астрономията не е най-силната ми област.

Маккой изсумтя.

— Всичко е наред! И аз съм така. Ако командирът разчиташе на мен да управлявам „Ентърпрайс“, щяхме да се въртим в кръг около родната Клингън — каза той, ставайки, и продължи: — От друга страна, много по-добре би било, ако намеря пътя към масата с яденето. Някой да иска да дойде с мен?

Карол поклати глава.

— Не, докторе. Достатъчно хапнах тук.

— Май че ще си сам, Боунс.

— Така е. Ако се забавя дълго, пратете кучетата да ме намерят.

Като се разсмя, Медфорд погледна към излизащия офицер.

— Много забавен човек е този ваш доктор Маккой! Сигурно постоянно ви забавлява? — попита тя, като се обърна към Спок.

Както винаги лицето на Вулкан беше безизразно.

— Може и такава се каже — забеляза той. — Докторът притежава уникален поглед върху нещата.

Командирът реши, че ще е по-добре да смени темата на разговора, и като погледна към Бодро, каза:

— Господин Спок ми каза, че вашите изследвания вървят много добре.

Управителят се обърна към Карол.

— Вие какво мислите по въпроса, доктор Маркус?

Медфорд се усмихна.

— Всъщност това е постоянната ябълка на раздора между тях двамата.

— Приятелска ябълка на раздора, но все пак такава — започна Карол и като се обърна към Кърк, продължи: — Проблемът е в количеството на образувания кислород. Нашите видове просто не работят както трябва. Всичко е съвсем просто. Преди да изпратим растенията в полето, ние ги наблюдаваме при лабораторни условия в малка градина, която аз построих. В нея те образуват страшно много кислород. Но след като ги разсадим извън колонията, образуването на кислород намалява. Смятам, че по някакъв начин лъчът Г-7 променя ДНК на растенията, но не мога да го докажа. Досега не съм открила никакви различия в генетичния материал — нито в първото, нито във второто поколение.

Вулкан изглеждаше много заинтересуван.

— Великолепно! — възкликна той. — Мога ли да видя записките ви?

— Разбира се — отговори Карол, като ноздрите й леко потрепнаха и Кърк разбра, че тя е смутена от рязката реакция на Спок. Защо? Защото се боеше, че той ще намери отговора, който тя не е могла?

Кърк се чудеше дали само той е забелязал вълнението й. Всъщност беше му необходимо време, за да разбере гримасата на Карол.

— Липсвах ли ви?

Командирът и всички останали погледнаха Маккой, който идваше към масата. Чинията му отново беше пълна с различни неща от непретенциозния бюфет.

— Знаеш ли, докторе — каза Кърк, — тези хора ще си помислят, че не те храним достатъчно на кораба.

— Пфу! — отговори Маккой. — Само един глупак може да откаже домашно приготвената храна.

Той се наведе напред и седна в центъра на групата.

— Макар че трябва да призная, имаше едно ястие, което вероятно се бе развалило преди няколко седмици. Или поне така миришеше…

Медфорд го погледна.

— Не изглеждаше ли някак жълтеникаво и мазно?

— Точно така! — потвърди Боунс, като внезапно пребледня. — Само не ми казвайте, че вие сте го приготвили!

Жената поклати глава.

— Не, не съм аз.

— Това се нарича успокоение — с облекчение каза Маккой.

— Моят съпруг го приготви.

Долната челюст на Маккой увисна. Медфорд се разсмя високо, а когато се успокои, добави:

— Не се безпокойте! Всички мислят, че мирише ужасно, но тази вечер беше приготвено за… — тя бързо размени поглед с Карол, но Кърк не разбра смисъла на това — моята дъщеря и мъжът ми настоя да взема част от него. Той си мисли, че и на другите ще им хареса.

Кърк и всички останали се усмихнаха. Само Спок остана невъзмутим, както винаги.

— Е, добре — каза Маккой. — Радвам се, че не съм обидил някого.

— Само съпругът ми — отговори Медфорд. — Но повярвайте, никой няма да му каже. Никой няма да посмее!

Хората на масата се разсмяха — отново с изключение на Спок. Кърк погледна Карол. Винаги беше харесвал усмивката й и сега се сети защо. Искаше му се тя да се усмихва по-често, докато е тук. Но може би тя го правеше, защото не беше задължена да се съобразява с присъствието на стар свой любовник. Внезапно Карол се обърна и забеляза, че той я наблюдава. Дори да беше изненадана, тя не го показа, а просто му отвърна на погледа. След това неочаквано каза:

— Ако искаш да провериш нивото на валежа, капитане, по-добре побързай. Тук става доста студено вечер.

Кърк кимна.

— В такъв случай тръгваме, щом свършиш с яденето.

— Вече свърших — отговори тя.

 

 

Велед беше в стаята си и остреше любимия си нож с един камък, когато на вратата се почука. Той стана и постави тъмния изтъркан камък на долната полица, където обикновено стоеше. След това затъкна ножа в колана си. Най-после, като се почувства подготвен за всякакви изненади, извика грубо:

— Влез!

Тежката врата се плъзна настрани и на входа се показа гордата и слаба фигура на оръжейния му офицер. Като наведе глава за нещо като поздрав, младият мъж направи две крачки напред. Вратата се затвори зад него. „Няма нищо страшно“ — помисли си Велед, извади ножа и го запрати в подвижната дъска на стената. Острието се заби с мек звук и остана там сред многото други резки. Младият офицер се усмихна одобрително.

— Вие сте много сръчен с камата — отбеляза той. — Надявам се, това не е единственото оръжие, с което боравите.

Беше известно, че ако един войн не разчита на собствения си разум, всички оръжия са му излишни.

— Разбира се, че не е — излъга Велед и посочи един стол в другия край на стаята, близо до гоблена, който беше семейна собственост от дванадесет поколения насам. Мъжът отиде там и седна, но не преди господаря си.

— Защо си дошъл? — попита капитанът.

— Готви се убийство! — отговори офицерът.

Велед присви очи. Това го интересуваше, но никога нямаше да го покаже. Никога не трябваше да се показва на обикновения войник, че има някакво предимство пред командира си.

— Ти офицер от моята охрана ли си, че ще ме предупреждаваш за такива неща?

— Не, Ваше величество, но аз имам опит в тези неща.

Велед, разбира се, знаеше това.

— И кой ще бъде убит?

Като се поколеба само за миг, офицерът каза:

— Гидрис.

Капитанът изръмжа. Гидрис беше първият му офицер, при това опитен и предан. Не беше човек, когото всички харесваха, но това нямаше значение за капитана, а и популярността не беше непременно необходима добродетел за една хищна птица.

— А убиецът?

Тясното лице на мъжа направи намръщена гримаса.

— Вашият втори офицер иска да прави кариера! Смятам, че възнамерява да си създаде условия за действие през следващите няколко дена.

Велед го погледна подозрително.

— Имаш ли доказателства? Или да не би той да ти се е доверил?

На капитана направи впечатление самообладанието на офицера му.

— Нямам доказателства, но то е очевидно.

Велед се замисли. Беше служил достатъчно дълго с този офицер и знаеше способностите му. Освен това информацията не беше голяма изненада за него. Вторият му офицер беше много амбициозен, типичен Гевиш’рае. При други обстоятелства капитанът не би се намесил, за да осуети плана за убийство, защото това беше един естествен процес, чрез който клингънианците оставаха силни, способни и агресивни — бяха винаги на предния фронт. Но все пак сега обстоятелствата не бяха нормални. Велед желаеше екипажът му да бъде колкото е възможно по-стабилен, когато пристигне на Ферана. Той не би позволил никакво разсейване на силите, което би смутило бързото и ефективно изпълнение на задачата. Много дълъг беше пътят при тази мисия, за да позволи нечии желания да осуетят успеха на делото.

Капитанът кимна на офицера.

— Разбрах. Можеш да вървиш.

— Както желаете, Ваше величество.

Той се обърна и излезе. Велед го наблюдаваше с голямо задоволство. Хаастра, сегашният офицер от охраната, застаряваше. Помисли си, че тъкмо сега е намерил с кого да го смени. Все пак Граел беше също Гевиш’рае.

 

 

„Бодро беше прав“ — помисли си командирът. Този Булонски лес беше по-скромен от оригинала. Всъщност той представляваше група от около петдесет бора със златни иглички, като никой от тях не беше по-висок от десет фута. Кърк и Карол се разхождаха из гората, която беше толкова рядка, че не можеше да прикрие белите кубета на колонията.

— Казваш, че тези са хибриди? — попита той.

Бузите на Карол започнаха да почервеняват от студа. Спомни си как и по-рано се зачервяваше лицето й и колко хубаво контрастираха очите й на този фон.

— Наполовина алдебаран еристои, наполовина маракит каслана — отвърна тя. Говореше само по служебни въпроси, сякаш той й беше напълно непознат. — Посадихме четири от тях като за начало. Никое не беше по-високо от фут. Очевидно тук, в това обкръжение, им е много добре. Освен това реагират на лъч Г-7. И нещо още по-хубаво: смятаме, че добре ще се понасят с растенията терран, но, както отбелязах на вечерята, те не образуват толкова кислород, колкото бихме искали. Не толкова, колкото аз бих искала, защото именно аз определям стандартите за тях. Образуването на кислород е най-важното сред качествата им.

— Значи това би могло да се нарече провал?

— Не бих го казала така категорично. От друга страна, аз очевидно не бих могла да нарека тези резултати успех. Смятам, че истината е някъде по средата.

— Тогава това е стъпка в правилната посока!

— Да, така е. А ако преодолеем проблема с отделянето на кислорода, ние ще направим още по-голяма крачка към успеха.

— Ти си настроена оптимистично?

— Много! Имахме и други пречки, но винаги сме ги преодолявали. Нямам причини да смятам, че сега едва ли ще се справим. Някой ден ще постигнем целта си!…

— „Едно растение, което може да се репродуцира като лудо и да плюе кислород още по-бързо… растение, което може да помогне за превръщането на замръзналата топка мръсотия в свят категория М.“

Карол се поколеба, след което го погледна.

— Това мои думи ли са?

— Да, твои. Казани, след като получи работа по проекта на Швимър за преобразяване на планетите. Чух те по сабспейсрадио и никога няма да забравя колко вълнуващо звучеше гласът ти.

За момент сред пустата гора настъпи тишина. В определен смисъл тя беше изпълнена с много повече чувства, отколкото който и да е разговор, воден някога помежду им. След това мигът отлетя.

— Така или иначе — каза тя — в момента вниманието ни не е насочено към Булонския лес, Шеруудската гора или някоя друга от малките гори, създадени тук, в долината. Сега погледите ни са обърнати към няколко проекта горе по хълмовете, за да можем да уточним обхвата на Г-7.

— С нова група хибриди?

— Да. Макар че следващата група, която искам да изпробвам, не се състои от хибриди. Виждал ли си някога клингънски „огнени цветове“?

— Не, мисля, че не съм. Откъде взехте клингънското растение?

— Спомняш ли си кораба от Клингън, намерен преди няколко месеца от Потемкин? Или по-точно останките от него?

— Разбирам. Онзи, чиито импулсни системи се взривиха. Това накара всички адмирали от флота да говорят за него в продължение на няколко седмици. Но…

— Няколко отделения от него останаха невредими. Едно от тях беше това на капитана. Хобито му явно е било отглеждането на „огнени цветове“.

Командирът се усмихна.

— Да. Колко удобно наистина!

— Смешното в случая е, че „огненото цвете“ задушава всичко друго в градината. Не е необходимо да разделяме някои гени, за да се получи това. То просто си става съвсем естествено. Разбира се, растението също си има своите недостатъци. То не може да понася съседите си. Но аз мисля, че ще успеем да му намерим съседи, които ще му харесат повече.

Кърк погледна наоколо към върховете на златните ели, очертани на фона на чистото синьо небе.

— Добре. Да речем, че си намерила начин да обуздаеш твоите „огнени цветове“ или че откриеш хибрид, който да върши всичко, което искаш. След това какво?

— Искаш да кажеш какво ще правим после?

— Да. Каква е следващата стъпка?

Карол вдигна рамене.

— В случай, че Федерацията продължи да ни вярва, ние ще намерим друга планета. Място, където вече има истинска атмосфера, но все още не се е образувал никакъв организъм. Едно от ония гранични места, където има поне малко топлинка и кислород за живота.

Тя се усмихна, а мислите й бяха изцяло насочени към този далечен рай.

Той също се усмихна. Между клоните се виждаше залязващото слънце, което озаряваше куполите на колонията в розово със своите отслабващи лъчи.

— Ти изглеждаш щастлива — каза Кърк. Тя го фиксира с поглед и за първи път, откакто беше дошъл, почувства, че го гледа истинската Карол.

— По-щастлива откогато и да е! Оплаквам се за образуването на кислорода и други подобни, но ние тук наистина имаме прогрес, реален прогрес! За пръв път мога да видя деня, в който ще сме в състояние да трансформираме която и да е планета.

— Трудно е да си го представиш — каза той искрено.

— Независимо кога, но то ще стане! Знам, че ще стане!

Тя го погледна и залезът се отрази в очите й.

— И аз имам шанса да бъда част от това чудо. Това е може би най-вълнуващото нещо, за което мога да се сетя. За него съм работила през целия си живот!

Кърк я погледна.

— Добре. Боже господи, ти го заслужаваш! Никой не се е старал толкова много, за да убеди Федерацията, че заселването на други планети е приоритетно за нея.

— Не знам дали е така. Доктор Бодро е този, който съживи тази планета. Без него аз все още щях да правя изследвания в някоя лаборатория там, на Земята — каза тя и замълча. — А ти, Джим? Щастлив ли си?

Той се замисли върху това.

— Предполагам, че съм през по-голямата част от времето. Искам да кажа, че да си командир на космически кораб невинаги е свързано със слава и приключения. Хора умират — хора, които са зависели от теб и е трябвало да са живи и здрави. Заради политиката твърде често се налага да правиш компромис със своите идеали, с чувството си за правда. — Кърк пое дълбоко въздух, който ставаше все по-студен, и продължи: — Имаш възможност да пътуваш до звездите, да виждаш нещо ново всеки ден, нещо, което никой друг не е виждал преди теб.

Тя кимна и се обърна настрани, сякаш някакво движение в клоните на дърветата беше привлякло вниманието й.

— Би ли заменил всичко това за нещо друго?

Командирът се поколеба, разбирайки напълно смисъла на въпроса й. Всъщност той го беше чувал и преди, но в малко по-различен вид. Но отговорът беше същият.

— Не, не бих. Или по-скоро не бих могъл!

Това може би не бяха думите, които искаше да й каже. Може би тя не искаше да чуе този отговор, но тази беше истината — не по-различна отпреди единадесет години.

Карол кимна отново, като все още не го поглеждаше.

— Имах чувството, че ще кажеш именно това.

Изведнъж Кърк съжали, че разговорът стана толкова личен. Не биваше да я пита дали е щастлива. Трябваше да остави нещата така, както си бяха. Можеше да остави миналото такова, каквото си е и толкова. Но сега спомените за тяхната раздяла изплуваха на повърхността. Старите чувства се връщаха неканени. Кърк се почувства сякаш без опора под краката. Представяше си какво изпитва тя, нещата, които преминават през главата й. Грешка беше да връща спомените за онова, което е било между тях! Ако би могъл да си вземе думите назад, би го сторил. Но беше твърде късно. Господи, беше твърде късно за много неща!

— Съжалявам — каза Кърк. — Не исках да се получи така.

Карол се обърна към него.

— Няма нищо. Ако не беше ти, вероятно аз щях да го направя. Предполагам, че не сме се променили много. Ние сме все още двама души, които вървят в различни посоки, макар и да ни се иска да е по друг начин. Интересно как става така, че животът ни дава това, което сме си пожелали.

Той не знаеше какво да каже. За щастие Карол не го остави дълго да се мъчи.

— Искаш ли да погледнеш и Шеруудската гора, преди да се е стъмнило напълно? — попита тя.

Не беше необходимо дълго да мисли. Каквото е да е, само да не стои тук по този начин!

— Добре. Така да е — отговори той.

Те тръгнаха. Не след дълго излязоха от Булонския лес и почувстваха вятъра в лицата си. Сякаш въздухът се беше прочистил, макар и не напълно. Отправиха се към по-малка от предишната група дървета. Вниманието на командира беше привлечено от нещо, което се движеше горе на хълма. Когато отново погледна пред себе си, той видя едно бяло пластмасово игрище с няколко люлки, разлюлени от вятъра.

Игрището, разбира се, беше стандартен модел. Беше го виждал десетки пъти преди. Нито пък люлките бяха нещо интересно. Но незнайно по какви причини той си помисли, че те са очарователни. Сякаш в тях имаше нещо, което можеше да се научи, като ги наблюдаваш. Сякаш те държаха ключа за някаква стара и тайнствена мъдрост. След малко очарованието изчезна и се появи едно обикновено игрище. Той се обърна към Карол и забеляза, че тя го е наблюдавала. Не прикрито, както преди, а съсредоточено и открито. След като видя изражението в очите му, тя се заинтересува от нещо друго или поне се престори, че е така. Бузите й бяха поруменели много повече, отколкото ако беше само от студа, устата й се беше стегнала. Това му беше познато от години. То означаваше, че тя му е сърдита.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

Карол поклати глава.

— Не, съвсем нищо. Наистина!

Когато отново го погледна, тя се усмихна, макар че той разбра: това беше заради него. Без да каже нищо повече, той я остави да го води под сенките на Шеруудската гора.