Майкъл Ян Фрийдман
Лицата на огъня (6)

Глава четвърта

Стаята беше кръгла, изградена от тъмен, прорязан от червени нишки камък с колони, които само отчасти се подаваха от стените и подкрепяха куполообразен таван, напомнящ пясъчен часовник. Куполът пламтеше под палещите лъчи на залязващото слънце, макар че помещението не беше достатъчно добре осветено.

Щом влезе, Кирюк зърна една танцьорка. Тялото й беше отчасти покрито от алени воали, които се спускаха около нея. На диваните, подредени около стените, седяха около двайсетина клингънианци, които наблюдаваха танцьорката с влажни, похотливи погледи. Чуваха се викове на одобрение, неприлични закачки, гръмогласен смях от някаква шега, която мъжете си разказваха. Движенията на тялото й бяха толкова гъвкави, толкова изкушаващи, че Кирюк си помисли дали тя не е от Орион. След като жената се разположи върху някакви дивани, той забеляза, че кожата й беше по-скоро синя, отколкото зелена. А като се вгледа по-добре, забеляза, че очите й бяха твърде раздалечени, устните — прекалено дебели, а пътят на косата й — половин педя по-надолу от обикновеното. Кирюк реши, че тя е лаурудайт. Трябва да беше второ поколение. Бяха изминали много, много години, откакто бяха пленени корабите на лаурудите.

Независимо от това добре имитираше танц на жена от Орион, полюлявайки се под ритъма на скрит барабан или по-вероятно на негов запис. Кирюк бръкна в една кожена кесия, висяща на каишка под туниката, извади един империал и го хвърли в краката на танцьорката. Тя погледна бързо Кирюк и в очите й проблесна златен огън. Като се наведе, взе подаръка така изкусно, като че ли това беше част от танца й. Изключително съблазняващо тя го постави в прозрачна броня, която носеше върху гърдите си. Докато не видя как монетата изчезва, той не беше забелязал бронята — толкова добре беше прикрита от нежното потрепване на воалите.

Кирюк се усмихна. Беше изминало известно време, откакто не беше ходил в дома на удоволствията в Тисур. Неговите посетители бяха в по-голямата си част млади хора, които не бяха придобили все още изтънченост на вкуса по отношение на женската компания. Това обясняваше и присъствието на една лаурудайт, докато в по-изисканите заведения на нейно място щеше да бъде момиче от Орион.

Интимните удоволствия, които се предлагаха на това място, не бяха отвратителни за Кирюк. Дори напротив. Всъщност, ако нямаше някаква специална причина да дойде тук, той може би щеше да се изкуши и да съживи някои от по-непристойните лудории от младостта си. Дори може би щеше да си плати услугите на тази танцьорка за вечерта, понеже му хареса начинът, по който блестяха очите й.

Чу се хрипкав глас:

— Господарю?

Той се обърна и видя бледа, почти бяла метахрозианка пред себе си. Слабата й фигура беше облечена в дълга, синя роба, а косата й беше лилаво сребриста. Очевидно беше, че тя ръководи тук — беше човек на собственика, за когото се говореше, че е член на Съвета, макар че тези неща никога не се говореха открито. Като всички метахрозианци и тя беше висока. Очите й, толкова сини, колкото и дрехата й, бяха на една и съща височина с тази на Кирюк. Две къдрици се подаваха изпод брадичката й от двете страни на лицето и се поклащаха всеки път, когато тя проговореше.

„Не е особено красива“ — помисли си Кирюк. Но за положението, което заемаше, това не беше нужно. Просто трябваше да изглежда добре и да притежава поне малко чар.

— Бихте ли искали да ви изнесем диван, господарю? Онези там са вече заети. Или може би да ви предложа лична кабина?

Имаше и други услуги, но тя не ги спомена. Смяташе се, че е невъзпитано, защото много хора идваха тук просто за да послушат музика, да погледат танцьорките или да пийнат нещо алкохолно. Клингънианците получаваха твърде много заповеди през целия си живот, затова, когато дойдеха тук, те не желаеха някой да им казва какво да правят или дори да им намеква.

— Лична кабина, моля! — каза той, като се наведе напред, за да го чуе по-добре сред шума. — Имам среща, може би човекът да е пристигнал вече.

Метахрозианката кимна. Тя ухаеше леко на „огнени цветове“.

— Да! Един млад мъж. Дойде преди малко и каза, че вие скоро ще пристигнете. Последвайте ме и аз ще ви заведа.

Тя поведе Кирюк навън от централната зала, надолу по един от коридорите, който беше издаден напред като спиците на колело. От двете страни на коридора имаше кабини. Жената спря пред четвъртата вдясно и почука на една от дървените колони. Малко след това тъмната, кървавочервена завеса, която закриваше кабината, се отдръпна. Две очи ги поканиха вътре; една глава кимна, като разклати дълга коса, сплетена в края на плитки, характерни за членовете на Гевиш’рае. Пред мъжа стоеше чаша.

— Донесете ми същото за пиене — каза Кирюк на метахрозианката.

Като кимна, тя дискретно излезе. Кирюк дръпна още завесата и се вмъкна в кабината, след което седна срещу другия мъж. Широка свещ, поставена върху грозен сребърен поднос, осветяваше жълтите му очи.

— Вие сте Кирюк — каза той.

Не беше въпрос, но Кирюк му отговори все пак.

— Да. А вие сте Граел.

— Вие ме повикахте тук по някакъв повод — каза Граел. — Надявам се не за да си разменяме любезности.

Той се усмихна сякаш на някаква собствена шега, но смелостта, с която изрече това, беше фалшива. Кирюк беше завършил поканата си за тази среща с думите: „Аз знам.“ Това беше достатъчно, за да накара Граел да бъде нащрек.

— Не — отговори Кирюк. — Не е, за да любезничим един с друг! Имам работа за теб. И не прави грешки, защото трябва да я свършиш! Или ще те поставя в положение, от което един умен човек най-много се страхува: да бъде преследван от собствения си клан.

Граел присви очи.

— А какво ще ги накара да направят това?

Кирюк се усмихна.

— Ти знаеш за какво става въпрос, иначе нямаше да отговориш на поканата на един Камор’даг. Но аз разбирам. Ти искаш да видиш доколко сериозна е заплахата.

Той се облегна удобно на пейката си и продължи:

— Преди повече от година ти организира убийството на по-големия си братовчед Тешрин. Ако беше успял, щеше да го наследиш и да застанеш начело на вашия клан, макар че си доста млад.

— Лъжеш! — извика Граел.

— Не ме прекъсвай, Гевиш’рае, или ще съжаляваш за това!

В очите на Граел се виждаше затаена ярост, но той замълча.

— Както казах — продължи Кирюк, — ти си организирал убийството на братовчед си. Той бил на път за Слар’ит, където щял да участва в тайна среща на старейшините на различни кланове. Ти си наел няколко мъже да убият него и приятелите му, като си ги инструктирал всичко да изглежда като грабеж. Но наемниците се напили и се сбили по пътя. Всичко завършило фатално. Само един от тях останал жив. Така че Тешрин никога не разбрал за плана ти да го изместиш.

Мускулите по челюстта на Граел потрепваха.

— Как откри това? — изсъска той.

— Открих единствено останалия жив наемник. Няколко месеца след случая се озовал в тъмницата на един доста влиятелен Камор’даг. Причините за това няма да разкривам сега. За да заслужи освобождаването си, предложил информация, която се оказала доста ценна.

Младият мъж кимна.

— Колко искаш?

Кирюк го погледна.

— Колко пари? Ако не за пари, за какво си дошъл тогава?

Възрастният мъж се усмихна и каза:

— За да ми сътрудничиш, разбира се! Твърде дребна работа в сравнение с това, което си направил преди.

— Това, което съм направил преди, е без значение. Нищо не се е случило!

— И без съмнение сега ти се радваш, че е така, защото вече си разбрал, че да ръководиш клана не е лесна работа. Това е голяма отговорност, голяма тежест, която би могла да те лиши от възможността да посещаваш заведения като това — нещо, което мъжете на твоята възраст обичат. А след като си разбрал тези истини, ти ще направиш всичко възможно братовчед ти да оцелее — Кирюк изчака, за да се наслади на ефекта. — Но каквото станало — станало. Опитът е бил направен. А Тешрин няма да се интересува от това, че не е завършил успешно. Единственото, което ще е важно за него, е, че братовчед му е заговорничил, с цел да го убие.

Младият мъж беше леко побледнял, докато Кирюк говореше.

— Ако направя това, което искаш от мен, как ще бъда сигурен, че тайната ми ще бъде опазена?

Кирюк кимна. Очаквал беше този въпрос.

— Две седмици, след като свършиш поставената задача, ще намериш главата на наемника, който е оцелял, под едно дърво в имението си.

Граел поклати глава.

— И какво доказателство ще имам, че въпросът ще е приключил с това? Ако е говорил с онзи Камор’даг, който го е затворил, след това с теб, мога ли да бъда сигурен, че не е разказал всичко и на някой друг? Как мога да бъда сигурен, че няма да ме предадеш или пък че другият Камор’даг няма да се възползва от информацията, която има?

Възрастният мъж изсумтя.

— Да, няма да си сигурен. Но поне ще си с няколко крачки по-напред от другите в потулването на нещата около този случай. А това е нещо все пак, нали? — той се облегна назад и продължи: — А и какъв друг избор имаш? Ако не ми сътрудничиш, със сигурност ще те издам!

Гевиш’рае кимна.

— Да, така е. Ще бъда обвинен в организиране на убийството. Кажи ми какво искаш!

През цялото време, докато Кирюк му обясняваше какво трябва да направи, Граел гледаше пламъка на свещта, сякаш искаше да разбере как може да гледаш някого в очите и да го караш да извърши предателство.

Кирюк не го обвиняваше. Но мислеше, че самият той не би направил подобно нещо. Когато свърши, младият мъж каза:

— Ще бъде изпълнено!

— Гледай наистина да се справиш.

Кирюк стана.

— Между другото, Граел, не бих разчитал много на мъжете, които си оставил навън, онези, които си наел да ме убият. Виж, аз съм по-стар от теб, а и по-богат. В състояние съм да наема повече и по-добри хора.

За своя чест Гевиш’рае не каза нищо.

— И не прави грешки! Животът ти зависи от това дело! — след това той отмести завесата, излезе от кабината и тръгна надолу по коридора. Докато преминаваше покрай другите кабини, всяка от които пазеше своята тайна, Кирюк си мислеше за работата, която току-що беше започнал. Щеше ли Граел да изпълни това, за което беше получил инструкции? Кирюк вярваше, че ще е така. Граел щеше да направи всичко, за да спаси живота си, дори с цената на още едно предателство. Ако беше на негово място, Кирюк би се отровил. Това би било единственото правилно решение, което би могло да се вземе в подобни случаи. „Но аз съм Камор’даг — помисли Кирюк — и въпросът за честта е нещо, което разбирам по-добре от всеки друг.“

 

 

Когато Кърк се появи в главното помещение на колонията, следван от Спок, Маккой и Кристин Чапъл, там вече имаше двама души, които ги очакваха. Единият беше Ив Бодро, чиято посивяла козя брадичка и хлътнали очи Кърк разпозна от холографските изображения, съхранявани в компютърните файлове на „Ентърпрайс“. Човекът изглеждаше още по-висок и представителен, отколкото на холограмите. Другият беше Карол Маркус. Командирът направи всичко, което беше по силите му, за да фокусира погледа си върху управителя на колонията — така както го изискваше протоколът. Като протегна ръка за поздрав, той каза:

— Аз съм капитан Джеймс Кърк. Радвам се да ви видя, докторе!

— И аз се радвам да ви видя, капитане! Ще ви кажа още в началото, че не съм от онези управители на колонии, които смятат, че периодичните медицински прегледи са нещо досадно. Работата ни не е толкова спешна, че да не можем да отделим известно време за здравето си.

„Не е човек, който се превзема“ — помисли си Кърк.

Бодро посочи към своята колежка.

— Разбрах, че вие с доктор Маркус се познавате отпреди, нали?

Като не знаеше какво точно Карол е разказала за тяхната връзка, Кърк просто кимна и каза:

— Това е вярно.

Тя се усмихна.

— Радвам се да те видя, Джим.

— И аз също! — отговори Кърк.

Струваше му се, че Карол не е остаряла дори с един ден. Носеше косата си малко по-къса отпреди и имаше белег малко по-ниско от устата, какъвто преди това нямаше. Но освен тези неща, тя не беше се променила. Какво ли си мислеше сега за него? Той я погледна в очите, но не видя нищо там. Те бяха непроницаеми, сякаш имаха някакъв предпазен щит.

Кърк вероятно беше потънал в дълбоки мисли за Карол, защото не беше забелязал, че Боунс вече се ръкуваше с управителя на колонията.

— Ленърд Маккой. Аз ще ръководя медицинските прегледи с помощта на сестра Кристин Чапъл.

Тя се държеше малко студено, когато Бодро се здрависваше с нея.

— Удоволствие е за нас, че сте тук, сестра. Аз смятам, че човек никога не би могъл да се заобиколи с достатъчно много красиви жени. И доктор Маркус би могла да потвърди това.

Ако това беше казано от някой друг, то би могло да бъде подразбрано като опит за осъществяване на по-интимен контакт, но все пак Кърк не го възприе по този начин. Стори му се, че просто Бодро говори това, което мисли, пък и Кристин не се почувства ни най-малко притеснена от комплимента.

— Благодаря ви, докторе! Приятно е да чуеш, че някой те цени.

Докато говореше, тя погледна към Спок, който стоеше съвсем спокойно, докато човешките същества около него си разменяха любезности. Кърк премигна, като се сети, че е пропуснал да го представи.

— А това — каза той — е заместникът ми, мистър Спок. Той също е и научен офицер на „Ентърпрайс“ и ще докладва за вашите постижения тук.

Вулкан отговори по подобаващ начин.

— Очаквам с нетърпение започването на съвместната ни работа, докторе. Следя вашата работа от много време.

Бодро се усмихна.

— Така ли? Сигурен съм, че ще се разбираме добре, мистър Спок.

— Радвам се да чуя това — отговори първият офицер. — Бих искал да започнем колкото е възможно по-скоро.

— Разбира се — отговори докторът. — Сам ще ви придружа.

След това той се обърна към Маккой:

— Почистили сме един от куполите, който беше неизползван склад. Там ще се настаните. Вярвам, че ще е подходящо място за прегледи.

Боунс отговори:

— Щом като е чисто…

— Чисто е — каза Бодро. — Карол, защо не покажеш на доктора и на сестра Чапъл техните стаи? А след това може би капитан Кърк ще пожелае да разгледа Булонския лес?

— Булонският лес? — повтори капитанът. — Като в околностите на Париж, далече оттук, на Земята?

— Точно същият — потвърди управителят. — Липсва ми родният град! Разбира се, нашият Булонски лес е доста по-скромен от оригинала, но в този свят, в който сме сега, той е най-голямата гора.

Кърк кимна.

— В такъв случай очаквам с нетърпение да го видя!

— Значи се разбрахме — уточни Бодро. — След това ще се срещнем за вечеря. Съгласни ли сте?

Маккой погледна капитана, сякаш искаше да каже: „Колкото по-малко време прекараме на кораба, толкова по-добре.“

— За нас ще бъде удоволствие! — отговори Кърк.

В този момент комуникаторът издаде звук. Като погледна Маккой, командирът го отвори.

— Казвай, Скоти!

Не можеше да не се усети раздразнението в гласа на главния инженер.

— Сър, неприятно ми е да ви тревожа, но… отново е посланикът.

Командирът въздъхна.

— За какво става въпрос сега?

— Той иска да ви оставя тук и да го откарам до Звездна база 7.

— Звездна база 7 ли? — Кърк беше като попарен.

— Да, капитане. Той си помислил, че ще прекара по-добре на Звездна база 7, където е „Худ“, който скоро ще отпътува оттам.

Кърк се намръщи. Изглежда, трябваше да се заеме лично с тази работа, ако не искаше да изпусне кораба от ръцете си.

— Кажи на посланика, че ще се срещна с него след пет минути в залата за заседания.

Командирът се обърна към Бодро и Карол:

— Съжалявам. Изглежда, имаме бюрократичен проблем.

— Всичко е наред — каза управителят. — И аз съм имал доста проблеми с тях.

Кърк се усмихна тъжно на Карол.

— Боя се, че ще се наложи да отсъствам известно време, доктор Маркус. Но ако имам късмет, ще мога да дойда за вечеря.

Тя кимна.

— Разбирам.

Не чуваше за първи път тази дума, казана от нея. Да те разбере добре — това беше едно от нещата, които тя умееше да върши както трябва.

 

 

Лабораторията на Бодро беше разположена в централния и най-обширен купол. По протежение на извитата му стена имаше около тридесет работни места, като само две-три от тях бяха заети. Някои от работещите погледнаха само за секунда-две и продължиха своята работа.

— Моите подчинени — каза доктор Бодро. — Всички са специалисти в своята област. Вие казахте, че сте наблюдавали развитието на работата ми. Това не беше само любезност, нали?

— Съвсем не — отговори Вулкан. — Всъщност аз съм чел всяка ваша монография, която е публикувана.

Бодро се учуди.

— Дори най-ранните? Там, където казвам, че радиацията би могла да се използва за аминоацидно образуване?

Спок кимна.

— Да. Няма защо да се чувствате неудобно, докторе. Макар и предположенията ви да се оказаха погрешни, както очевидно вие сам признавате, те бяха прекрасни.

Докторът си даде вид, че потреперва.

— Вие сте твърде любезен, мистър Спок. Прекрасни едва ли е най-подходящата дума за тях.

— Това е думата, която ми се вижда съвсем точна — реагира Вулкан.

Той насочи вниманието си към един гладък, блестящ цилиндър, висящ върху решетка от дълги, тесни тръби, разположен на еднакво разстояние от пода и тавана.

— Все пак ранните ви опити поставиха основите на участък Г-7.

Бодро също се обърна нататък и се усмихна.

— Да, така е.

Те заедно се приближиха към цилиндъра и го разгледаха по-внимателно. Той беше дълъг около един метър, а диаметърът му — близо петдесет сантиметра. Повърхността му беше толкова гладка, че отразяваше лицата им.

— Вие сте доволен от резултатите, нали?

— Да, доволен съм. Но аз лично се интересувам от скоростта на репродукция на отделни екземпляри. Впрочем очакванията ни в тази насока бяха надминати. В Булонския лес, който е най-старият ни експеримент, ние достигнахме шест годишни цикъла за по-малко от една година. А в гората Шерууд, назована така от нашия водещ математик доктор Риордан, отделни видове се мултиплицираха със скорост седем пъти по-голяма от средната годишна.

— Впечатляващо! — каза Спок.

— Съгласен съм. Все пак, ако попитате доктор Маркус за нашите резултати, тя ще ви каже, че количеството образуван кислород не е такова, каквото е нужно. И аз трябва да се съглася с нея, макар и не напълно. Ако нашите образци се размножават като луди, какво значение има, ако всеки един от тях образува малко по-малко кислород от необходимото. Като резултат ние все пак ще постигнем това, което искаме: атмосфера, която ще може да се диша от повечето жители на Федерацията.

Спок не коментира това твърдение.

— А какво става с насочващите лъчи? Разбрах, че работите върху разширяване на ефекта и обсега им.

— Съвсем правилно. Всъщност ние имаме значителен напредък в това отношение. Когато започнахме, бяхме в състояние да влияем на растения, намиращи се в радиус от сто метра, а сега увеличихме разстоянието на три километра.

— А действителната засадена зона същата ли остава? Или бяхте принудени да стесните лъча.

— Действителната зона остана същата — отговори Бодро. — Ние просто намерихме начин да увеличим отношението вход-изход. Ще ви обясня как го направихме, ако желаете.

— Да. Много бих искал! — отговори Спок.

— Насам тогава! Мисля, че доктор Уон ще се радва да провери своите пресмятания заедно с вас. Все пак тази идея е негова…

 

 

Кърк се изправи срещу Фаркухар на масата в залата за съвещания.

— Разбирам, че отново не си доволен от начина, по който вървят нещата — каза Кърк.

— Това е най-малкото, което може да се каже — отговори Фаркухар.

Той се наведе напред, постави лактите си на масата, като стисна ръце една в друга и те заприличаха на бухалки. Командирът не изпитваше съмнение относно това, кого би искал да удари по главата Фаркухар.

— Аз премислих някои неща с помощта на компютъра — започна Фаркухар — и стигнах до заключението, че ще е по-добре да се преместя на друг кораб. Звездна база 7 е само на един ден път оттук.

— И „Худ“ е там. Мистър Скот ме информира по този въпрос.

— Добре. Значи ти знаеш, че няма причина, за да не се съгласиш с моето желание. Ти можеш да ме оставиш и да се върнеш, преди доктор Маккой да е свършил работата си тук.

— Това няма да е лоша идея, като се има предвид, че екипажът на „Худ“ е само в отпуск. Същността на цялата работа е, че някакъв вирус се е развилнял сред екипажа на кораба — доста сериозен вирус, макар че медицинските власти са успели да се справят с него. За да не се уплаши населението на звездната база, посещението на „Худ“ официално било представено като отпуск.

Посланикът го погледна.

— Имаш ли доказателства за това?

— Разбира се, че не. Беше ми съобщено като поверителна информация. Ако беше дошъл при мен преди няколко дни, когато положението все още не беше овладяно, аз нямаше да имам право да ти кажа нищо.

— Значи кризата е минала!

— Да! — командирът знаеше какъв ще е следващият въпрос на Фаркухар и затова продължи. — Но не очаквай „Худ“ да тръгне, сякаш нищо не се е случило. На екипажа ще му е необходимо време, за да се възстанови — усмихна се той. — Посланик, ако Звездната флота имаше свободен кораб на разположение, не мислите ли, че вече щяхте да бъдете на него? Причината, че сте на „Ентърпрайс“, е, че всеки друг кораб е зает с една или друга задача.

Фаркухар се усмихна, но кисело.

— По-добре ми кажи истината за „Худ“. Не обичам да си играят с мен!

„Спокойно, Джим! — каза си Кърк. — И други са се опитвали да те провокират, но не са успели.“

— Нямам причина да ти казвам нещо друго, освен истината — отговори капитанът със спокоен глас, който учуди дори него самия.

Той стана.

— А сега, ако няма нещо друго, с което мога да ти бъда полезен, аз тръгвам за колонията.

Посланикът се намръщи, но не му оставаше нищо друго, освен един последен удар на раздяла.

— Забавлявай се! — промърмори той.

Кърк не счете за необходимо да му отговори, мина покрай него и излезе.