Майкъл Ян Фрийдман
Лицата на огъня (25)

Епилог

На Кирюк не му се струваше, че наблюдателният пост е толкова зловещ, както при последното му посещение. Разбира се, този път той знаеше със сигурност с кого ще се срещне и защо.

Зибрат и Торгис трябва да са се чувствали по същия начин, когато им каза, че трябва да се приближат сами до комплекса. Те не се дърпаха толкова много, колкото първия път. Оранжевата светлина беше отново на прозореца. Кирюк се успокои, щом я видя. И защо не? Беше изпълнил всичко докрай, точно както го беше планирал. Дори желанието на Карад беше изпълнено. Първият офицер от Фраг’ка беше убит по време на „лов“ и по този начин пътят за сина на Карад беше отворен, той можеше да замести убития.

„Да, добре се справих“ — помисли си той. Когато приближи, можа да различи два силуета, огрени от оранжевата светлина. Беше ли необходимо да им показва, че не е въоръжен? Укори се сам, че му е дошла такава мисъл. Разбира се, че трябваше да го направи. Та това беше Императорът!

Дори не си беше вдигнал ръцете, когато охраната на Капронек дойде и го заобиколи. Приличаха му на лешояди над трупа на някой пури.

Странно сравнение при тези обстоятелства, но изглеждаше подходящо. С бластери в ръце, те го придружиха по пътя до главната сграда. Императорът отново го очакваше. Кирюк забеляза, че охраната на вратата не беше толкова много, колкото предния път — имаше само няколко войника. Капронек явно не очакваше сериозни опити за покушение.

Щом посетителят влезе, охраната сама напусна помещението.

„Още един признак за подобрението на политическия климат“ — помисли си Кирюк.

— Изглеждате добре — отбеляза Императорът.

Кирюк би искал да каже същото за Капронек. Той не беше толкова респектиращ, както преди. Не изглеждаше и толкова царствен.

— Радвам се да служа на своя Император — отговори Кирюк. Това беше правилният отговор.

— Така ли? — попита Капронек. — Едно нещо е сигурно: твоят Император е доволен, че му служиш поне за момента.

Кирюк го погледна.

— За момента ли, господарю? Мислех си, че заплахата от Гевиш’рае е отпаднала след позорния провал на Кад’нра и последвалото изключване на Дюмерик от Съвета.

Императорът кимна.

— Отпадна, да. Ще мине доста време, преди Гевиш’рае да успеят отново да ме предизвикат в Съвета. Но въпросът не е съвсем решен. „Жадните ножове“ ще бъдат винаги допрени до гърлата ни. Винаги!

Кирюк поклати глава.

— Говорите за тях така, сякаш им се възхищавате.

— Аз наистина им се възхищавам — каза Капронек. — Възхищавам се на тяхната жажда за власт. На постоянството им. Завиждам им за бъдещето, защото един ден ние няма да сме толкова бдителни и те ще ни покорят. Ние, камордагците, ще паднем под тяхната власт и това е толкова сигурно, колкото че зърното пада, прерязано от сърпа!

Кирюк усети горчив вкус в устата си. Да си мислиш за евентуално поражение, когато победата е толкова свежа! Но той не беше Император. Умът на Императора работеше по различен начин от този на останалите.

— Има още една подробност, която трябва да се уточни. Въпросът с Граел, онзи Гевиш’рае, който ни помогна на Ферана. Трябва ли да му се позволи да живее?

Капронек помисли малко и след това каза:

— Да. Може някой ден да ни е от полза.

Зелените му очи светнаха и той продължи:

— Да, Граел ще живее!

Интонацията в гласа му показваше, че някой друг ще умре. Кирюк почака, за да чуе кой ще е, но Императорът не каза нищо — просто продължаваше да го гледа. Постепенно кръвта на Кирюк започна да замръзва.

— Не — промърмори той, зашеметен от неправдата. — Аз ви служих добре! Вие самият ми го казахте.

— Нямам оплаквания по отношение на службата ти — каза Капронек. — Недоволството ми е по отношение на услугата, която си направил на Карад. Първият офицер на Фраг’ка беше мой роднина. Макар че ти не знаеше това.

— Роднина? — повтори Кирюк сковано. — Кернот?

— Да, внук по линия на една от моите наложници. Както казах, ти няма откъде да го знаеш.

Смразяващо бледите му очи сякаш просветнаха със зелен пламък.

— Все пак той беше мой внук и аз не мога да умра, без да отмъстя за него.

Кирюк преглътна.

— Карад знаеше ли?

Императорът се усмихна мрачно.

— Може и да е знаел.

„Тогава аз съм измамен — помисли си Кирюк. — Излъган, за да свърша нещо, което Карад сам не би се осмелил да направи.“

Той погледна през прозореца. Беше тъмно, но Торгис и Зибрат бяха някъде там, навън. Сега разбра защо не се бяха съпротивлявали този път, когато им заповяда да стоят вън. Не ги обвиняваше. Без да си даде сметка как стана това, той цитира Калес на глас: „Когато един Император заповяда, всички останали се подчиняват. Когато един Император иска, никоя жертва не е чак толкова ужасна и никоя цена — твърде висока.“

Капронек погледна одобрително.

— Много добре! Това също е от Рамен’аа, нали?

Кирюк кимна.

— Да — той облиза устните си. — Ще имам ли възможност да умра достойно?

— Да, ще можеш — каза му Императорът. — Ако желаеш — в собствения си дом. Всъщност ти си го заслужил.

Кирюк измърмори:

— Благодарен съм — той удари с юмрук по гърдите си. — Довиждане, Капронек.

Императорът го фиксира с поглед.

— Довиждане, Кирюк, син на Каластра.

Когато Кирюк се обърна и напусна стаята, той се наруга заради собствената си глупост. Как можеше да се нарече ученик на Калес и да не си спомни най-известната от всички поговорки: „Пази гърба си! Приятелите ти може да ти станат врагове за по-малко време, отколкото ти е необходимо да извадиш една кама.“

Като направи гримаса, с която изразяваше отношението към собствената си непредпазливост, излезе навън в тъмнината.