Майкъл Ян Фрийдман
Лицата на огъня (23)

Глава двадесет и първа

Кърк, Лесли и охраната им се телепортираха долу и попаднаха в преизподнята. Накъдето и да погледнеха, всички сгради горяха. „Карол!“ — помисли си Кърк. Командирът се обърна към Лесли, като закриваше очите си от ужасната горещина.

— Къде са те?

Ако жителите на колонията все още бяха тук, долу, в един от тези куполи, той трябваше да ги измъкне оттам. Не беше сигурен, че знае как, но трябваше да опита.

Леели извади трикордера си и сканира района в кръг от мястото, където бяха застанали. Силно изпотен, той избърса челото си с ръкав.

— Не са тук — докладва той. — Нито пък някъде в инсталацията.

Кърк съвсем ясно разбираше, че това биха могли да бъдат и добри, и лоши новини. Трикордерът даваше показания само ако имаше живи същества. Ако учените вече бяха мъртви…

Като извади комуникатора си, Кърк изкрещя:

— Мистър Сулу, искам сензорно сканиране на това място в радиус два километра от мястото, където съм сега! — той се намръщи. — Да се обърне особено внимание на човешки форми на живот или подобни на тези на Вулкан.

— Веднага, сър!

Настъпи тишина, през която капитанът можеше да чуе как Сулу изпълнява командата. След известно време той докладва:

— Има хора на запад от инсталацията. С тях е и един Вулкан. Имате ли нужда от по-подробна информация?

Като въздъхна дълбоко, Кърк поклати глава.

— Не, благодаря ви, лейтенант! Изключвам.

Лесли се усмихна.

— Избягали са.

— Очевидно — отговори командирът. Огледа горящите наоколо куполи и каза: — Хайде да видим има ли нещо наоколо, което все още можем да спасим.

 

 

Дейвид беше седнал на края на игрището, гледаше надолу към все още горящите сгради и се опитваше да разбере какво се е случило, да си спомни събитията, които бяха довели до унищожението на колонията, когато Спок даде сигнал за отбой.

Очевидно вече беше безопасно и можеха да се върнат долу. Клингънианците сигурно си бяха заминали. Беше го разбрал от хората на кораба. Огньовете бяха загасени, като по ирония на съдбата, от стратегически фазери. Няколко от куполите в отдалечения край на колонията дори бяха спасени. Учените щяха да имат жилища, в които да живеят, докато се построят нови.

Когато децата и възрастните започнаха да слизат надолу, видяха хора, които си отиваха вкъщи. „В очите им се чете радост, а не горчивина — помисли си Дейвид. — Облекчение, а не яд.“

Дори доктор Бодро, който изглеждаше като побеснял при вида на горящите сгради, се беше поуспокоил, когато видя, че Спок заповяда устройство Г-7 да се телепортира от мястото, където беше скрито — зад хълмовете. Оттогава насам, след донасянето му на игрището, управителят на колонията го носеше в ръцете си като голямо, лъскаво бебе.

Когато Дейвид хвана майка си за ръка и започна да се спуска надолу по склона, се почувства някак странно различен от всички останали, от общото настроение на облекчение и надежда. Струваше му се, че разрушаването на колонията беше един кошмар, който можеше да се избегне. Разбира се, появяването на „Ентърпрайс“ беше принудило клингънианците, но от това, което клингънианецът каза горе в планината, Дейвид разбра, че те и без това щяха да си заминат. Ако никой не беше ги обезпокоил, ако не бяха провокирани от присъствието на кораб на Звездната флота, щяха ли да насочат оръжието си срещу сградите?

Ако „Ентърпрайс“ не се беше намесил, мислеше си момчето, дали домът им нямаше да е все още цял? А също и лабораторията? И всички останали? Дейвид поклати глава. Нямаха нужда от помощта на Звездната флота. Бяха се справили добре и без тях.

А ето сега какъв е резултатът! Ужасът, който изпитваше, нарастваше с всяка измината крачка. Когато стигнаха до подножието на склона и влязоха в района на инсталацията, той се почувства още по-отчужден от събитията около себе си. Отчужден и скован. Сякаш вървеше с краката на някой друг, сякаш гледаше овъглените останки от сградите с очите на някой друг. Макар че пушекът се издигаше във въздуха, носен от вятъра, улиците между почернелите скели на куполите се изпълваха с нещо по-гъсто и твърдо. „Сякаш вървиш под вода — помисли си Дейвид. — Или сякаш вървиш насън.“ Лицето на майка му беше безизразно, като изсечено от скала. Но ръката, с която държеше Дейвид, леко потрепваше и това я издаваше. Неизгорели останки от материала, с който бяха построени куполите, се клатушкаха насам-натам. Напомняха му за огромни зверове, които се гърчеха в предсмъртна агония. Гърчеха се и след това умираха. Очите му се насълзиха от миризмата на пушека. Но той не би заплакал! Дори не би показал, че му е тъжно. Като стисна зъби, Дейвид продължи нататък.

Защо беше необходимо военните да се показват със своите фазери, фотонни торпеда, бластери и да ядосват клингънианците? Защо? Изведнъж ужасът, който изпитваше, се превърна в ад. Чувстваше го в гърлото си, то пулсираше, гореше. Усещането се разпространи надолу към стомаха му, където сякаш имаше димящи и нажежени до бяло въглища.

Групата започна да се разделя. Тук семейство Пфефър спря пред онова, което беше някога техен дом, и надникна сред развалините. Там пък семейство Уон отидоха към останките на група дървета. „Защо? — попита Дейвид отново наум, за да не го чуе никой. — Защо?“

Тогава той и майка му видяха мястото, където беше нейната градина. Там се забелязваше движение на някакви хора, но не от обитателите на колонията. Бяха офицери от Звездната флота, облечени в червените си или златни униформи. Точно пред тях стоеше клекнал един от мъжете от „Ентърпрайс“. Дейвид го разпозна. Беше капитанът и се казваше Кърк. Този, който беше предизвикал клингънианците!

Мъжът погледна нагоре към момчето и жената. Държеше нещо. Беше толкова изсъхнало, черно и усукано, че Дейвид отначало не разбра какво е. Накрая го разпозна. Беше едно от клингънианските растения — „огненото цвете“. От къде на къде този капитан докосваше растението на майка му? Той беше онзи, който разруши градината й толкова бързо, сякаш сам беше натиснал спусъка на бластера. Какво право имаше да изглежда тъжен? Внезапно ядът на Дейвид се надигна и забушува в гърдите му. Целият свят се разтопи, обхванат от яростта, която изпитваше.

На Кърк му се стори, че беше минало много време, откакто даде разрешение на Спок да свири отбой. Така че когато вдигна очи и видя Карол, той беше изненадан. Но още повече се изненада, като я видя да държи русото момче за ръка. Не че не го беше срещал из колонията, но докато не го видя редом с Карол, Кърк нямаше представа, че те имат някаква връзка.

Сега, когато сравни израженията на лицата им, заключението му беше категорично. Без съмнение това дете беше синът на Карол. Защо не му беше казала? А когато погледна и момчето, вече имаше отговора на въпроса си. „Боже господи! — прошепна внезапно той, като осъзна, че не може да преглътне. А след това се усмихна: — Аз имам… син! — помисли си той. Хареса му как звучат думите и си го каза още веднъж: — Аз имам син!“

Точно тогава Карол и момчето обърнаха глави и го видяха да стои там и да ги гледа. По-скоро да стои с отворена уста.

Командирът тръгна към тях, без да знае какво да каже, когато ги приближи, без да е сигурен в каквото и да било, освен в непреодолимото привличане на плътта и кръвта.

Изражението по лицето на момчето започна да се променя. Но не към радост. Устата му се изкриви и обтегна, сякаш беше изял нещо, което не обичаше. Дори и тогава Кърк не се сещаше какво става, докато момчето не му изкрещя нещо — за клингънианци и разрушения — чак тогава командирът разбра какво беше разкривило чертите на лицето му.

Това беше омраза — чиста, кипяща омраза. И тя беше насочена към него.

Ужасен, Кърк се запита защо, какво беше сторил.

— Дейвид! — Карол го хвана за раменете и го извъртя, за да застане с лице към нея. Тя поклати глава, сякаш не вярваше на това, което чу.

— Дейвид — каза тя този път по-успокоено. — Какво говориш?

Момчето се намръщи и отстъпи назад. Но когато проговори, гласът му беше равен и спокоен:

— Той направи това, мамо, негова е грешката!

— Негова грешка? — повтори тя. — Какво искаш да кажеш?

Момчето като че се канеше да каже нещо, но след това прехапа устни, просто се обърна и си тръгна. Карол погледна Кърк, сякаш се надяваше на обяснения от негова страна. Разбира се, той нямаше какво да каже. Просто поклати глава.

Тя тръгна след сина си, но капитанът я задържа с ръка.

— Карол!

Жената се спря, а лицето й изразяваше отчаяние.

— Да — каза тя, — той е синът ти. А сега трябва да вървя! Аз трябва… — Карол се намръщи. — Ще говорим по-късно.

Той кимна сковано.

— Добре, по-късно.

Кърк наблюдаваше как Карол изчезва зад извивката на някаква разрушена сграда. За няколко минути той падна от върховете на радостта до дълбините на мрака. Чувстваше се объркан. Сред вятъра, който духаше наоколо, все още ехтеше странното обвинение на момчето: негова грешка… негова грешка…