Майкъл Ян Фрийдман
Лицата на огъня (21)

Глава деветнадесета

Спок не се съпротивляваше, докато го измъкваха от тунела и го хвърлиха на земята всред децата. Други двама клингънианци го изправиха на крака и го обърнаха с лице към командира — едно гигантско същество, обвито в кожа.

— Ти си откраднал устройството, наречено Г-7! Искам го!

Очите му бяха само на няколко сантиметра от тези на Вулкан. Спок го погледна, без да отмества поглед. Би могъл да излъже и да каже, че не знае нищо за устройството. Но той беше Вулкан и не беше свикнал да лъже.

Освен това беше съвсем очевидно, че той или някое от децата беше вземало устройството. Беше много по-подходящ да понесе огъня от въпроси, отколкото децата.

— Е? — попита неговият инквизитор.

Офицерът от Звездната флота замълча, макар да знаеше, че това няма да се хареса на клингънианеца. Очите на нашественика хвърляха черни искри. Като хвана лицето на Спок с облечената си с ръкавица ръка, той го стисна. Контактът беше неприятен, дори унизителен, но Спок издържа.

След това клингънианецът наклони глава на една страна и каза:

— Ти никога няма да кажеш! — реши той. — Да те измъчвам, ще бъде загуба на време, макар че бих могъл да се заема с тази работа просто за забавление. Но сега бързам!

Той се обърна. Явно търсеше нещо. Най-после погледът му се спря върху Дейвид.

— Но някой друг човек може би няма да е толкова въздържан — каза клингънианецът. — Особено такъв малък човек.

Той махна с ръка и русото момче беше доведено. Дори толкова наблизо до него Дейвид не се уплаши и направи всичко възможно да погледне клингънианеца в очите.

„Нашественикът е попаднал на когото трябва“ — помисли си Спок. От всички деца, които бяха тук, това момче най-малко би му казало нещо.

„А може би аз не съм се ориентирал правилно в намеренията на клингънианеца?“ — помисли си Спок. Може би всичко беше едно шоу, което имаше за цел да накара Спок по-скоро да се размекне, като гледа, че измъчват Дейвид.

Вулкан не би се поколебал да покаже мястото, където е скрит Г-7, ако знаеше, че това ще гарантира безопасността на Дейвид.

Но все пак клингънианците не бяха известни с милостивата си природа, нито пък с късата си памет. След като дълго време бяха разигравани, щяха да си отмъстят, дори да се спазят изискванията им.

— Къде е устройство Г-7? — попита клингънианецът.

Дейвид не би казал, дори и да знаеше. Спок съжаляваше, че децата участват във всичко това. Беше се опитал да ги изпрати по-навътре в планината. Беше се опитал да постави тяхната сигурност над своята. Но те бяха направили своя избор и решиха да останат с него и да помагат. А сега трябваше да се срещнат лице в лице с последствията от решението си.

— Къде е устройството? — изрева клингънианецът.

Дейвид погледна Спок и запази самообладание. Но погледите, които си размениха детето и офицерът от Звездния флот, не останаха незабелязани. Абаносовите очи на клингънианеца просветнаха под веждите.

— Изглежда — отбеляза той, — това дете събира кураж от Вулкан. Е, добре, тази работа може да се уреди.

Той се обърна към няколко от своите подчинени, чиито ръце не бяха все още заети, както на другите, които държаха децата. С рязко кимване на ъгловатата си глава той посочи една стърчаща наблизо червена скала.

— Заведи го от другата страна — изкомандва той. — След това ще видим какво ще правим с него.

Спок наблюдаваше, но не можеше да се намеси, тъй като срещу него бяха насочени няколко бластера, а клингънианците сграбчиха момчето и го откараха до отдалечения край на скалата.

Вятърът, който връхлиташе високите хълмове, беше студен и сякаш караше дори и слънцето да потръпва от студ.

Дейвид погледна клингънианеца предизвикателно. Дори прекалено предизвикателно, почти клингъниански, независимо от това, че беше хванат от двама тъмнокожи войни. Момчето не се страхуваше дори от бластера в ръката на капитана. Велед се усмихна загадъчно. Очевидно момчето си беше смело и това не зависеше от присъствието на Вулкан.

То беше различно от онзи Риордан, който се беше разплакал при разпита в колонията. Но все пак беше дете и вероятно нямаше да издържи. Ако умре, друго дете ще дойде на неговото място. Велед щеше да открие слабото звено във веригата, беше само въпрос на време.

— Знаеш какво искам — каза капитанът, като повдигна бластера си на нивото на очите на момчето, тъй че то да може да погледне в цевта. — Или казваш къде е, или изчезваш! Много просто е.

Детето премигна няколко пъти, но не заплака. И което беше по-важно, не даде информацията, от която Велед се интересуваше. Ситуацията ставаше отвратителна. Време беше да се пролее малко кръв!

— Отдръпнете се — заповяда Велед на своите хора, за да не ги засегне ударната вълна. Когато те изпълниха неговото нареждане, той опря цевта на оръжието между очите на момчето. В известен смисъл Велед не обичаше да възнаграждава смелостта със смърт, но в този случай нямаше избор.

Изведнъж някъде проблесна синьо сияние, но то не беше от оръжието, което беше насочено срещу момчето, а идваше отнякъде другаде. Когато вдигна очи, Велед видя, че един от неговите хора беше стрелял срещу друг от тях — Чорл, който се строполи на земята пред него.

Капитанът на Кад’нра не можеше да разбере какво става, но явно нещо не беше наред. Когато бластерът на клингънианеца се насочи срещу него, той разбра, че проблемът е голям.

— Граел? Какво…

Нямаше време да продължи. Граел вече беше натиснал спусъка. Велед се хвърли встрани, избягвайки на косъм опасността. Синият лъч мина покрай него и разруши част от скалата. Велед се извъртя и тъй както беше легнал на земята, стреля, но не можа да се прицели добре и не улучи. За негово нещастие, вторият изстрел на Граел беше добър. Велед почувства, че тялото му се разкъсва от болка, каквато не беше и помислял, че съществува. Той се преви на две и оръжието му се изплъзна от ръката…

Но дори когато умираше, разкъсан от лъча на бластера, капитанът на Кад’нра успя да вдигне главата си, да погледне Граел и да изсъска: „Предател!“

Граел застана пред останките на това, което беше негов другар и командир доскоро, и се опита да възприеме онова, което беше направил. Той вярваше, че предателството ще е лесно нещо за преглъщане.

Но грешеше. Беше лошо, много лошо! Но връщане назад нямаше. Едва сега започваше да изпълнява отвратителното си обещание пред Кирюк: първо да саботира Кад’нра, а след това да убие Велед, за да не може той да вземе технологията за заселване на планетите.

От другата страна на скалата имаше още половин дузина клингънианци, с които трябваше да се справи. После оставаше Крюге и групата му.

„Но всичко подред“ — реши той. Трябваше да намери начин да ликвидира останалите от екипажа на кораба.

Граел беше толкова потънал в мислите си, че почти беше забравил за детето, което го наблюдаваше със странните си сини очи. Клингънианецът също го погледна и в този момент му дойде една идея.

„Рисковано е!“ — каза си Граел. Но може би беше единственият му шанс. Като отиде към онова, което беше останало от Велед, той взе бластера му и го подаде на Дейвид.

Момчето гледаше подозрително и не се помръдна.

— Вземи го! — каза клингънианецът, но достатъчно тихо, за да не го чуе някой друг. — Искаш да спасиш приятелите си, нали?

— Да — отговори детето меко.

— Тогава използвай шанса си! Използвай го.

Момчето обмисли положението още секунда-две.

След това излезе напред и протегна ръката си. Граел постави оръжието в нея.

— Знаеш как да го използваш, нали?

Дейвид кимна и показа как се натиска спусъкът.

— Добре — каза Граел и посочи на момчето къде да застане. — Ще стоиш тук! — като посочи другия край на скалата, той каза: — А аз ще съм тук. Когато ти дам знак, опитай се да улучиш колкото можеш повече клингънианци.

Очите на детето се присвиха. В тях се четеше въпросът „Защо?“ Граел не отговори. Не го интересуваше. Те се придвижиха тихо, всеки до своя край на скалата. Когато Граел надникна иззад ръба й, веднага разбра ситуацията долу. Клингънианците бяха събрали децата и Вулкан на едно място, тъй че да могат да ги заобиколят от всички страни и така по-лесно да ги наблюдават. Очевидно никой не беше чул набързо протеклата битка с бластерите. Не беше минало много време, за да може някой да заподозре, че нещо не е в ред. Граел се обърна и даде сигнал. Изчакваше момчето да стреля първо. Това щеше да даде възможност клингънианците да открият огън по момчето, а не по предателя Граел. Всъщност защо да не избегне опасността? Нека момчето да отвлече вниманието им. Единственото нещо, което не беше обмислил, беше, че детето не можеше да се цели добре. Първият му изстрел не засегна клингънианеца, който беше най-близо до него.

Всичко друго вървеше като по ноти. Веднага след като клингънианците разбраха, че се стреля по тях, отвърнаха на огъня.

Граел не можеше да каже дали детето е улучено или не. А и не го интересуваше много. Важното беше, че то си беше изпълнило задачата. С абсолютна точност предателят бързо покоси двама от другарите си. Третият го забеляза и стреля, но не улучи. Секунда по-късно и той се гърчеше в агония.

След това няколко лъча изсвистяха твърде близо покрай него и Граел трябваше да залегне зад скалата. Още два изстрела улучиха края на зъбера и го превърнаха в прах; парчета от него се посипаха навсякъде. Като пое дълбоко въздух, предателят подаде главата си навън и отново стреля. И този път улучи и още един от другарите му падна на земята. Четирима бяха убити, оставаха още двама. Но преди Граел да се прицели в следващата си жертва, Вулкан застана зад един от клингънианците, хвана го там, където вратът се съединяваше с раменете, и войникът се строполи на земята.

Единственият останал жив от нашествениците се обърна, за да стреля по офицера от Звездната флота, но няколко от децата се опитаха да го съборят откъм гърба. А когато понечи да ги отблъсне встрани, той остана открит за действията на Вулкан. Един-единствен удар беше необходим и клингънианецът се строполи на земята, сякаш всичките му кости бяха станали на желе.

Чак тогава Граел погледна, за да види състоянието на младия си съучастник. Момчето, както изглежда, не беше ранено. Все още държеше бластера в ръката си.

— Работата ти приключи — каза предателят. — Върни ми оръжието!

Както и преди, Дейвид се поколеба. Граел го погледна. Би ли имал куража да натисне спусъка? Например в някакъв изблик на ярост. Изведнъж Граел насочи бластера си срещу другарите на Дейвид.

— Не ме изпробвай! Аз съм на твоя страна — разбира се, ако ми позволиш.

Може би насоченото срещу другарите му оръжие, може би нещо в гласа на клингънианеца накара Дейвид да си помисли, че предателят говори истината. Детето наведе оръжието към земята и го хвърли на Граел. Клингънианецът го хвана и изръмжа.

— Мъдро решение.

Когато предателят излезе от прикритието си, той видя Вулкан, клекнал на земята, да прибира оръжието на един от убитите.

— Не бих го докоснал, ако бях на твое място — каза клингънианецът.

Както момчето, така и Вулкан се опитаха да претеглят плюсовете и минусите на ситуацията. Накрая се отказа да вземе оръжието. А това даде възможност на клингънианеца да си свърши работата необезпокояван от никого. Предателят доуби двамата си другари, които бяха в безсъзнание, а след това унищожи и оръжията им. През това време Вулкан остана неподвижен и само една лека сянка пробягна по лицето му. Но лицата на децата открито изразяваха ужаса и отвращението им.

— Те бяха ваши врагове — каза Граел. — Защо не се радвате, че вече ги няма?

— Това, което направи, беше ненужно — каза офицерът от Звездната флота. — Щяха да останат в безсъзнание в продължение на часове.

— Ненужно? — попита клингънианецът. Той се изсмя. — Може би за вашите цели да е така, но за моите определено не.

Вулкан го погледна.

— Трябва да призная — каза той, — че не разбирам мотивите ви, както и целите ви.

— Мотивите ми са си мои собствени, а що се отнася до целите ми дотолкова, доколкото трябва да знаете за тях, са да довърша тази мисия и да върна всички на родната планета. Дори ще ускоря тръгването ни по някое време още днес — той посочи с бластера си към колонията. — Ще имате възможност да се върнете при инсталацията си и да освободите приятелите си, докато все още има някакъв шанс.

Вулкан продължи да го гледа внимателно.

— Акт на милосърдие? — попита той клингънианеца.

— Наречете го както искате.

Като прие, че това е истината, офицерът от Звездната флота погледна към децата.

— Елате! — каза той. — Да се подчиним на заповедта.

Единствено момчето със странните сини очи хвърли последен поглед на Граел. Останалите просто тръгнаха след Вулкан, нататък в далечината, като минаха покрай скалата. Когато се увери, че са заминали, клингънианецът прибра оръжието, седна, подпря гърба си в скалата и се размисли за всичко станало досега.

Крюге се разхождаше в залата за заседания, когато вратата отново се отвори. Както и преди, в очертанията на вратата се забеляза мощната фигура на Огир.

— Втори офицер! Тук е Граел.

Изражението на Огир не беше по-весело отпреди. Крюге напсува и отвори комуникатора си.

— Граел? Обажда се вторият офицер. Докладвай! Какво става?

Гласът на Граел беше равен, лишен от съдържание. Чувствата му сякаш не можеха да не са в унисон с нещастието, което се беше случило.

— Всички са мъртви! — каза той.

Вторият офицер поклати глава.

— Каква е тази глупост?

— Всички са мъртви — повтори мъжът. — Капитан Велед, Гидрис, всички. Само аз останах…

Беше необходима една минута, за да успее Крюге да вникне в смисъла на думите, и още толкова, преди да повярва на чутото.

— Кой ги уби? Не са децата, нали? — попита той.

— Не, не са децата. Тук няма деца, втори офицер. Само възрастни офицери от Звездната флота. Мисля, че има някаква клопка. Сякаш са очаквали да дойдем тук, за да откраднем технологията им…

Крюге едва се сдържа да не захвърли комуникатора си към извитата стена на купола. Трябваше да се досети, че обикновени деца не биха могли да надхитрят опитен войн като Гидрис. Трябваше да се досети…

А и Велед трябваше да го има предвид. Трябвало е да вземе повече хора. Може би дори трябваше да насочи далекобоен бластер от Кад’нра. Но сега беше вече твърде късно. Според Граел капитанът е мъртъв, а с него и надеждата им да завладеят напълно научните постижения на колонията.

В този момент Крюге осъзна, че е получил онова, което е желал. Той беше господар — не просто за известно време, а за постоянно. Мисълта за това го накара да отрезнее.

— Остани, не затваряй! — каза той на Граел.

— Добре, сър — отговори той.

Като се опита да обуздае яростта си, Крюге започна да обмисля шансовете си. Нямаше много възможности. Можеше да вземе останалите му войници и да се сблъска със Звездната флота сред хълмовете, но това изглеждаше предварително загубена битка. Ако беше клопка, както Граел смяташе, кой би могъл да каже какво ги очаква там горе. Другата възможност беше да бягат. Да изчезнат, вземайки със себе си информацията, която Малот би могъл да изкопчи от Бодро и неговите компютри, и да се задоволи с това.

Естествено втората възможност действаше на нервите на Крюге. От една страна, щяха да изглеждат като стадо пури, влачещи се към къщи с опашки между краката. Задачата щеше да е частично изпълнена, а това ни най-малко нямаше да помогне на клаузата на Гевиш’рае. От друга страна, Бодро беше излъгал най-безсрамно. Трябва да е знаел какво ги очаква горе сред хълмовете. Самият той е бил замесен също. Крюге мразеше, когато го лъжеха. Но какво можеха да спечелят още тук? Все пак имаше шанс Г-7 да се окаже ужасно оръжие! В душата см Крюге вярваше, че е така. Но ако проклетото нещо никога не е съществувало?

Може би цялата инсталация е била просто примамка в капана на Федерацията. Може би, когато се върнат на родната планета и анализират данните, които Малот беше събрал, ще открият, че всичко е било една глупост…

Все пак те не могат да се върнат без нищо ценно.

Те не могат…

Така внезапно, както идва лятната буря сред хълмовете, така и на Крюге му стана ясно какво трябва да прави.

Той отново започна да говори в комуникатора.

— Граел?

— Да, втори офицер!

— Сега аз съм командирът — напомни му отчетливо Крюге.

— Да, капитане! — поправи се мъжът.

— Влез в контакт с кораба и се телепортирай горе. Алармирай транспортния техник. Ще има още заповеди.

— Както желаете, капитан Крюге.

Огир, който все още стоеше в стаята, го погледна и попита внимателно:

— Тръгваме ли?

— Да, тръгваме. Но не сами.

— Не сами? — попита той.

— Разбира се, че не! — каза новият командир на Кад’нра, докато минаваше край него на излизане от помещението. — Жителите на колонията ще дойдат с нас.

Последван от Огир, Крюге тръгна към куполообразните здания, където бяха задържани Бодро и неговите хора.

 

 

В далечината на главния панорамен екран се появи малка, сива топка. Командирът знаеше какво е това. Нямаше нужда да иска увеличение на обекта.

— Приближаваме Бета Канцандия — рапортува Сулу. Гласът му беше леко стегнат, но не повече, отколкото бяха опънати нервите на Кърк.

Пътуването сякаш трая цяла вечност.

— Предполагаемо време на пристигане — двадесет и три минути и тридесет секунди. Все още никакъв отговор от колонията — съобщи Ухура.

Командирът се наведе напред, като постави ръката си между брадичката и долната устна. Може би, като слязат долу, ще установят, че няма никакъв друг проблем, освен повреда в свързващото устройство. Или някакви проклети атмосферни смущения.

И Спок ще го погледне, сякаш че ще иска да му каже: „Ти си луд да летиш из пространството на орбита девет! Както виждате, сър, ние сме съвсем добре.“

На навигационното табло Чеков се беше навел над копчетата, сякаш искаше да види по-добре нещо на един от мониторите. Изведнъж той се извъртя в стола си.

— Сър, на екрана се вижда клингъниански кораб и е на орбитата на планетата на колонията!

Командирът погълна информацията веднага и даде указания за действие.

— Поддържай скоростта, Сулу! — той докосна един бутон на дръжката на командния стол. — Мистър Скот?

— Да, сър?

— Имаме проблем тук, проблем с клингънианци! Искам фазерите и фотонните торпеда да са готови.

— Слушам, капитане! — каза Скоти.

Умът на Кърк работеше бързо. Какви ли бяха намеренията на клингънианците? Просто да утвърдят териториите, които смятаха за свои, или нещо повече? Възможно ли е да искат да се доберат до технологията за залесяване на планетите? Не се съмняваше, че и това е възможно. Клингънианците възприемаха и най-безобидната технология на Федерацията за заплаха за своите интереси. Защо и сега да не е така? По дяволите! Жителите на колонията нямаха възможност да се защитят. Нито пък да отговорят на удара. Бяха беззащитни срещу капризите на нашествениците. Ако наранят Карол или Спок?

Осъзна, че ръцете му неусетно се бяха свили в юмруци. С усилие той ги разтвори и отново натисна бутона.

— Мистър Лесли?

— Сър? — попита той.

— Подгответе спасителната група! Изглежда, ще трябва да спасим колонията от клингънианците.

— Ще сме готови след пет минути, сър.

— Да, добре. Достатъчни са — каза командирът.

Вероятно след десет минути щяха да стигнат до Бета.

Канцандия. Кърк чувстваше, че това щяха да бъдат най-дългите минути в неговия живот.