Майкъл Ян Фрийдман
Лицата на огъня (2)

Пролог

Докато Кирюк се движеше към стария, изоставен наблюдателен пункт, съвсем естествено очакваше да попадне в клопка. Всички признаци за това бяха налице.

От една страна, начинът, по който беше извикан: тази тайнственост, загадъчност, анонимност; а от друга — местонахождението: усамотено, непознато, с места за укриване особено сега, в тъмнината на нощта. И най-после: инструкцията да остави своите хора отзад, като върви напред сам.

Той погледна през рамо към Зибрат и Торгис. Те изглеждаха като ловни кучета, завързани против волята си, без да могат да го придружат, макар че задълженията им като негови телохранители бяха съвсем ясни. Кирюк си спомни колко силно и настойчиво протестираха, усмихна се едва доловимо и тръгна отново напред.

Наблюдателният пост представляваше тъмно и скалисто място, издигащо се над безцветните хълмове като блатен паяк. При това едноок, тъй като само един прозорец беше осветен от слаба оранжева светлина. Всичките му сетива на клингонец го предупреждаваха за опасност. Като всеки друг, заемащ особено политическо положение, на Кирюк не му липсваха врагове. Един от тях може би е организирал тази среща, като е използвал любопитството му. И все пак той не посмя да откаже.

Ако беше прав в предположението си кой го беше извикал да дойде тук, толкова далече от имперските космически пътища, щеше да бъде много по-опасно, ако не беше дошъл.

Колкото по̀ приближаваше към поста, толкова по-ясно можеше да различи отделните му сгради. Те бяха заоблени, голи, проектирани изцяло за да бъдат функционални, а не красиви. Нито една от тях не беше използвана в продължение на половин столетие, откакто клингонците подчиниха последните си врагове по границата и ги включиха в състава на империята.

На петдесетина метра от най-отдалечената постройка той разпозна сред сенките силуети на клингонци. Инстинктивно спусна ръка към хълбока, където беше празният кобур, и веднага си спомни, че имаше още едно условие: никакво оръжие, дори кама! Не че щеше да има някакво значение. Ако беше наистина клопка, измислена от враговете му, той, разбира се, бързо щеше да бъде сразен — беше на открито, докато противникът можеше да се прикрие. Всъщност силуетите бяха добър знак, показващ, че е прав в предположението си с кого предстои да се срещне. А може би те бяха просто примамка, начин да го накарат да се приближи, така че противникът да се прицели по-добре…

Скоро щеше да разбере. Като стисна силно зъби, той продължи да се движи напред. В далечината изкряска граблива птица, сякаш призоваваше земната си жертва. Предзнаменование? Баща му би казал така. Защото беше суеверен човек.

„Аз съм от новата раса, която използва суеверията на другите“ — помисли той. Все пак беше трудно да не обърне внимание на този обезпокоителен птичи крясък.

Кирюк беше достатъчно близо, за да може да види нещо повече от силуети. Видя лица с безмилостни очи; уста с остро изрязани ъгли. От опита си да разпознава хората само по външния им вид той реши, че тези не бяха обикновени наемници, а специалисти.

И, изглежда, наистина беше така.

Като държеше ръцете си вдигнати нагоре, той им показа, че не е въоръжен. Щом видяха това, те се струпаха, заобикаляйки го. Самите те бяха въоръжени до зъби.

Не го блъскаха. Не се отнасяха грубо. Дори имаше чувството, че някой го покровителства.

Един от мъжете направи бързо знак — рязко махна с цевта на пистолета. Изглежда, беше водачът. Той тръгна обратно към центъра на инсталацията и другите го последваха. Кирюк вървеше след тях. Минаха покрай сградата и се приближиха към главното здание, онова със злокобното око-прозорец. Сега вече се виждаше тъмна фигура, обгърната в мека светлина. Някой сякаш стоеше с ръце, сключени зад главата и наблюдаваше.

На входа Кирюк видя още войници, много повече, отколкото беше очаквал. Имаше чувството, че най-различни оръжия бяха насочени към него, но не ги виждаше.

Вратата се отвори и го вкараха вътре. Там беше толкова голо, колкото и отвън. Само няколкото мебели, които някой администратор е ползвал в дните, когато този пост е бил действащ, бяха огрени от оскъдната светлина на една-единствена лампа. Но вниманието му не беше привлечено от тези подробности, а от фигурата на един клингонец до прозореца — огромно туловище, което се обърна при неговото влизане и го фиксира с очи, полуосветени от лампата.

— Оставете ни! — каза дебелият. Гласът беше дълбок, рязък, заповеднически.

Кирюк очакваше, че войниците ще протестират. Но те без нито дума се изнизаха един по един. Последният затвори вратата.

— Седни! — изкомандва фигурата и с нехаен жест посочи стол до голямо, сиво бюро.

Като наклони леко глава, Кирюк направи каквото му беше заповядано. Стаята миришеше на плесен. В ъглите имаше паяжини, а по пода прах. Мъжът се придвижи към другия стол, който беше по-близо до светлината. Когато напусна прикритието на мрака, чертите на лицето му се откроиха съвсем ясно. Макар че през цялото време Кирюк предполагаше кой го е извикал, видът на човека пред него го изпълни с ужас. Той неволно преглътна.

„Внимателно!“ — каза си. Важното беше да не покаже слабост. А да те хванат неподготвен, определено означаваше слабост. Никой не проговори, докато домакинът сядаше. Погледите им се срещнаха.

— Ти знаеш кой съм, нали?

— Вие сте Императорът! — отговори Кирюк.

Капронек, най-могъщото същество в империята Клингон, изсумтя:

— Много добре. Първо искам да ти кажа, че не съм те повикал тук да те заплашвам — теб или твоите роднини.

— Радвам се да го чуя — отговори Кирюк сериозно.

Очите на Императора се впериха в него. Те бяха бледи, синьо-зелени като морето — съвсем необичайни за клингонец.

— Какво знаеш за „лоялната опозиция“, Кирюк? Или да използвам точно името им: за Гевиш’рае^[1] — кланове от Южния континент. Бунтове на глупаци, които можеха да хвърлят Империята в безмилостна война с Федерацията.

Кирюк се замисли за момент.

— Чух, че завоюват позиции в Съвета. Нараства влиянието им.

Капронек изпухтя.

— Това е доста меко казано. Хората от Гевиш’рае изпращат моите съветници преждевременно в пенсия, като използват всевъзможни средства. Подкупват някои, други просто убиват, като обвиняват за смъртта им някакви неясни кръвни врагове.

Кирюк кимна. Информацията му значи е била точна: шпионите заслужаваха похвали. Устата на Императора се изкриви, показвайки сурово пренебрежение.

— Бърборковци като Дюмерик и Зот се издигат, а гордите и благородни камордагци — моите и твоите хора, управлявали тази империя в продължение на десет поколения — затъват като стадо пури в солено мочурище.

„Добро сравнение наистина“ — каза си Кирюк. На младини той беше виждал пури да потъват в блато на изток от фамилните земи. Животното е дебело, с мазен, загладен косъм; на пазара можеше да се вземат много пари за него. Освен това пури се срещаха само в Северния континент — като самите камордагци. Това правеше сравнението още по-силно.

— Губим контрол над Империята — продължи домакинът. — Ние отмираме и щом веднъж Гевиш’рае спечели повече места в Съвета, те няма да бъдат така толерантни с нас, както сме ние към тях.

Всичко това вероятно беше така. Но какво го касаеше него? Каква роля беше отредил Императорът за сина на Касандра — Кирюк? Капронек го погледна с присвити очи, с очите на ловец.

— Няма да позволя хората ми да бъдат смазани! Няма да позволя Империята да бъде разрушена от някакви варвари от Южния континент! И съвсем определено нямам намерение да се отказвам от трона без борба! Императорът Калес, най-известният от всички камордагци, ни предупреди, че ще настъпят такива времена, когато законите ни ще бъдат подложени на предизвикателства. Ти си запознат с неговото учение, нали?

Кирюк кимна утвърдително. Всъщност той беше ученик на Калес в продължение на години, от момента, когато получи достъп до семейната библиотека.

— Спомняш ли си съветите в неговата „Рамен’аа“?

Думите се бяха запечатали в паметта на Кирюк. Той ги изрецитира:

— „Тъмнина ще падне. Врагове ще ни заобикалят отвсякъде, а техните мечове ще са толкова многобройни, колкото са дърветата в гората. Но ние няма да се предадем! Ние ще сме с огнени лица“.

— И какво означава за теб фразата „огнени лица“?

— Според бележките, които съм чел, тя има две значения. Едното се отнася до решителността, с други думи, ако желанието ти е достатъчно силно, ти можеш да преодолееш всякакви препятствия.

— А второто значение? — попита Императорът.

— Отнася се до умението на човека да мами. Предупреждава да бъдеш разумен във всичките си дела, особено когато имаш работа с истински или потенциални врагове.

Капронек изръмжа одобрително.

— Много добре! — той се наведе напред и очите му се свиха. — Изглежда, съм направил добър избор.

Кирюк се понамести в стола. Сърцето му биеше силно, но не смееше да покаже колко е развълнуван.

— Как мога да ви служа? — попита той. Императорът се облегна и се усмихна мрачно.

— Как наистина?