Майкъл Ян Фрийдман
Лицата на огъня (19)

Глава седемнадесета

Маккой стоеше в лазарета и си мърмореше нещо, като се опитваше да разбере защо новите биомонитори все още не работят както трябва, когато чу шум от приближаващи стъпки. Като се обърна, видя двама малурианци, които стояха в средата на лазарета.

Първото нещо, което му дойде наум, беше да извика охраната. Какво, по дяволите, правеха малурианци на „Ентърпрайс“, а още повече тук, в лазарета? След малко осъзна, че те въобще не бяха малурианци.

— Джим, Скоти! — извика той.

— Същите! От плът и кръв, макар и не съвсем наша, собствена — пошегува се Кърк.

— В един момент си помислих, че не ни позна — каза инженерът.

„Да, така беше — помисли си докторът. — Все пак добре съм си свършил работата.“

— Глупости, радвам се да ви видя! Бях започнал да се чудя какво ви се е случило — той замълча и почувства, че лицето му се покри с червенина. — В един момент дори се почудих на глас, пред посланика.

Командирът го погледна и се намръщи или поне на Маккой му се стори така. Трудно беше да се разбере какво точно беше изражението на лицето му, защото протезите пречеха.

— Съжалявам, Джим — добави Маккой, — разтревожих се много! Помислих си, че ще се наложи да изпратят мантайлци след вас — той се изкашля. — За щастие не се стигна дотам.

Командирът кимна.

— Всичко е наред, Боунс! Разбирам те. А сега, ако не си много зает, би ли свалил тези неща от лицата ни? Чувствам се, сякаш кожата ми е покрита с тетрацитна кал.

Тя беше характерна с това, че в нея живееха почти микроскопични паразити. Докторът, разбира се, се досети за какво става въпрос, защото веднъж беше прекарал цяла седмица, измъчван от сърбеж вследствие ухапванията на въпросните паразити.

— Всъщност — каза Маккой, — доколкото си спомням, първо на мистър Скот му беше поставена протезата. По-правилно би било неговата да бъде отстранена най-напред.

Инженерът вдигна ръце, с което искаше да каже, че за него е без значение.

— Няма значение…

Но Кърк го погледна рязко.

— Докторът е прав, Скоти. Ти си първи!

— Сър, аз…

— И недей да спориш с мен — продължи командирът. — Знаеш, че протезата ти е противна не по-малко, отколкото на мен.

Убеден най-после, Скоти тръгна към най-близкото легло.

— Е, добре, действай, докторе! — каза той.

Боунс отвори едно чекмедже и извади наскоро зареден лазерен скалпел.

— И внимавай протезата да е единственото, което ще отстраниш! — предупреди Скоти.

Докторът се усмихна.

— Не давам никакви гаранции, Скоти. А сега си затвори устата и лягай! Работата няма да ми отнеме и минута.

Докато чакаше, Кърк отвори комуникатора си. Маккой чу прещракването на устройството.

— Как вървят нещата горе, мистър Сулу?

Сулу заместваше командира на мостика. Отговорът му беше бърз и точен:

— Не може да е по-добре, сър. Добре дошли!

— Благодаря, лейтенант! Продължавайте! Грижиш се за моето „огнено цвете“, нали?

Този път Маккой чу как Сулу се разсмя, преди да отговори:

— То е един от най-важните ми ангажименти, командире. Не усещате ли миризмата му от лазера?

Кърк също се разсмя.

— Продължавайте.

Чу се повторно прещракване и командирът изключи устройството.

Маккой вече беше успял да премахне по-голяма част от протезата на Скоти. Кожата му беше все още черна, естествено, а очите сребристи, но чертите на лицето му бяха вече предишните.

— О, чувствам се толкова добре сега! — каза Скоти.

— Стой мирно — предупреди го Маккой — или ще загубиш нещо, което не би трябвало да губиш.

След това, без да променя фокуса на лазера, той попита:

— Е, Джим? Получи ли това, за което слезе долу?

Командирът промърмори зад гърба му.

— Трудно е да се каже, докторе. Успяхме да говорим с Меники и Омалас. Дори ни се удаде възможност със съдействието на Омалас да почетем от свещените книги на обирратците. Но не се доближихме дори и на крачка до… — изведнъж Кърк щракна с пръсти. — По дяволите, Боунс! Точно това е то!

Като изключи скалпела, Маккой се обърна и погледна през рамо.

— Трябва да знаеш, че аз се опитвам да правя хирургическа операция тук! А сега за какво, по дяволите, викаш?

Лицето на командира сияеше.

— Намерих решение, докторе, решение на малурианския проблем! Чакай, сега ще ти го кажа!

— Продължавай, целият съм в слух!

Преди Кърк да каже дори и няколко думи, Маккой и Скоти разбраха, че вероятно въпросът вече е решен.

 

 

„Бих могъл да свикна да командвам“ — каза си Крюге. Като разглеждаше вътрешността на стаята, която командирът беше определил за свой генерален щаб, той постави краката си върху бюрото и кимна: „Бих могъл да свикна.“

Той се закле, че един ден това ще стане. Все пак, след като Гидрис бъде отстранен, което може би вече беше станало, и ако нещата в планината продължат да бъдат все така зле, Крюге трябваше да си постави нова цел. А каква друга цел би била по-подходяща, ако не един ден да стане капитан! Ако не на Кад’нра, то тогава на някакъв друг кораб. При тази война между камордагци и Гевиш’рае сигурно щяха да открият нови възможности. Всичко, което трябваше да направи, беше да действа разумно и внимателно…

Вратата се отвори и един силен мъж от охраната, на име Огир, направи крачка навътре.

— Втори офицер, имам новини от Кад’нра — той замълча, защото се колебаеше. — От Хаастра.

„Хаастра, офицерът по охраната“ — помисли си Крюге.

Като свали краката си от бюрото, той ги постави на пода и се наклони напред.

— Какви новини? — излая Крюге.

Огир очевидно трябваше да съобщи нещо неприятно.

— Станал е инцидент, втори офицер. Един акт на… — той отново спря.

Като скочи на крака, Крюге изкрещя:

— Достатъчно! Ще разбера от самия Хаастра.

Той издърпа комуникатора си от колана и включи. Беше необходима само минута, преди офицерът по охраната да отговори.

— Крюге? Трябва да говоря с командира!

— Командирът е зает — каза вторият офицер. — Аз го замествам.

Той чу приглушена псувня, но открито несъгласие не беше изразено. Обикновено Хаастра докладваше лично на командира, но ако Велед беше оставил Крюге да го замества, шефът на охраната не можеше да го пренебрегне.

— Стана експлозия в товарното отделение, съседно на машинното.

Крюге почувства как чертите на лицето му се изопнаха.

— Саботаж?

— Без съмнение.

— Кой би могъл да го направи?

— Не се знае.

— Повреди?

— Големи. Докато не поправим орбиталния механизъм, ние сме като с вързани ръце. Ограничени сме до импулсна мощност.

Крюге се изплю. Не можеше да се каже, че очаква с нетърпение момента, когато щеше да докладва на Блед за това. Не беше чудно, че мъжът пред него нямаше желание да говори.

— Организирай ремонт тогава! Искам двигателите да са готови след няколко часа!

— Разбира се — отговори Хаастра. В гласа му се усети нотка на ирония, сякаш се съмняваше дали главният инженер би могъл да отговори на такива изисквания.

— И освен това, Хаастра, погрижи се виновникът да бъде разкрит и задържан! Командирът няма да се зарадва, когато разбере, че в нашите редици има предател!

Крюге си представи реакцията на Хаастра при тази забележка.

— Не е необходимо да ми напомняте това! — отговори остро той.

Секунда след това връзката беше прекъсната, Крюге прибра комуникатора си и погледна ядосано Огир.

— Е? Какво чакаш? Продължавай работата си.

Мъжът не се нуждаеше от повтаряне. Вратите едва се бяха отворили и той излезе.

Като остана сам с мислите си, Крюге удари с юмрук по масата. Предател! Беше нечувано! И ако Хаастра не го разкриеше скоро, може би нямаше да бъде единственият, чиято глава щеше да бъде заплашена. Внезапно вторият офицер почувства, че не беше приятно да си отговорен за толкова много неща.

 

 

Във въздуха на заседателната зала се носеше напрежение, някакво враждебно чувство, което преди това го нямаше тук. Кърк не можеше да не го усети, докато той, Маккой и Скоти вървяха след Фаркухар. Трафид и останалите министри ги очакваха с мрачни лица около масата за конференции, разположена под спираловиден метален пръстен. Пред един от прозорците беше поставен монитор — засега невключен, но скоро на него щяха да се появят тесните лица на Омалас и Меники. От двете страни на монитора бяха застанали хора от охраната.

Като спря пред Трафид, Фаркухар постави пръстите си до слепоочието.

— Благодарни сме, че удовлетворихте нашите искания, първи министър!

Мантайлецът отговори на поздрава му, но без особен ентусиазъм. Преди Трафид беше нетърпелив, а сега определено изглеждаше загрижен. Не беше трудно да се разбере причината за поведението му, като се имаха предвид събитията от последните дни. Ако Кърк беше на негово място, също щеше да бъде разтревожен.

— Успеете ли да спрете кръвопролитията, ние ще ви бъдем благодарни! — лицето му потрепери. — Макар че аз трябва да ви предупредя, че нашето преклонение пред кубайа не е намаляло и ние няма да отстъпим по въпроса за правата и благополучието им.

Фаркухар кимна.

— Разбираме ви, първи министър. Уверявам ви, че ние по никакъв начин няма да подценим преклонението ви пред свещените животни! Взели сме предвид и желанията на обирратците.

Трафид погледна одобрително.

— Добре тогава, да започваме!

Когато хората заеха местата си пред монитора, посланикът хвърли поглед към Кърк, сякаш искаше да му каже: „Не ме карай да лъжа, капитане!“

Кърк се намръщи, но не се разтревожи от погледа на Фаркухар.

По знак, подаден от Трафид, охраната включи монитора. Секунда по-късно екранът светна и се появиха лицата на Омалас и Меники. Те бяха в голяма стая без прозорци и никой не можеше да разбере къде се намират. Все пак нямаше гаранция, че планът на Федерацията ще бъде приемлив за двете страни, и ако се окажеше, че е така, обирратците не искаха да разкрият местонахождението на водачите си. Разбира се, мантайлците можеха да разберат местоположението им, като засекат предавателя, но Трафид даде честната си дума, че това няма да се случи. За да успокои още повече обирратците, Съветът им предостави десетина устройства за радиопредаване. Те можеха да се използват за предаване на сигнали, без да може да се открие източникът им.

Омалас погледна към Трафид.

— Добър ден, първи министър!

Трафид също го погледна невъзмутимо.

— Добър ден и на теб, колега! Ако щастието ни се усмихне, денят ще е наистина добър за всички нас.

Не беше трудно да се усети напрежението в гласовете им, както и тъгата за онези, които бяха загинали.

„Но думите им поне са учтиви. Дори изпълнени с надежда“ — помисли си Кърк. Той се окашля. Фаркухар разбра намека.

— Идеята, която представяме, е на капитан Кърк — обяви посланикът. — Моля да му обърнете внимание.

Всички погледи се насочиха към Кърк. Той пое дълбоко дъх и започна речта си, която беше приготвил миналата нощ.

— Както всички знаете, лейтенант Скот и аз имахме възможност да посетим обирратците в свещения им град. Министър Омалас беше много любезен да ни покаже свещената книга на своя народ — Маккой подаде на Кърк електронно текстозаписващо устройство, което носеше със себе си.

— Късмет! — промърмори докторът.

— Благодаря ти! — отговори Кърк.

Той погледна към дисплея и се обърна към всички, които присъстваха тук, и към онези, които бяха на екрана:

— Коригирайте ме, ако не съм прав, министър Омалас, но вашият протест по отношение на свободното движение на кубайа е основано на следната фраза от свещената книга: „Никое горско или полско животно да не се допуска на свещената земя.“

Цитатът беше точен. Кърк го взе от самия Омалас рано тази сутрин чрез директна връзка от „Ентърпрайс“, затова не се изненада, че обирратският министър кимна в знак на съгласие.

— Това наистина е основанието за нашия протест. Не можем да се примирим с присъствието на животните в свещения античен район.

— Добре тогава — каза капитанът. — Преди известно време ние предложихме на Съвета някакъв хищник, например гетрикс, да се засели в района на свещения град.

— Това би било немислимо! — извика Меники. — Гетрикс са по-нежелани дори и от кубайа!

— И ние така бяхме информирани — каза Кърк. — След което променихме предложението си, като казахме, че вместо действителния хищник може да се постави миризма от такова животно. Предложението също беше оценено като неподходящо, както и идеята да се постави някакъв химически заместител на тази миризма. Ние дори предложихме да доставим смес, която да напомня миризмата на някакво животно, което никога не е било виждано на тази планета. Това също беше отхвърлено.

— А и така е трябвало да се направи — потвърди Омалас, — защото всички тези възможности влизат в директен конфликт с нашите свещени книги и с начина, по който интерпретираме написаното в тях.

Командирът погледна обирратеца и каза:

— Чудесно! Няма да бъде използвана миризма на животни, но какво ще кажете за други миризми? — Кърк спря за момент, за да се получи необходимият ефект. — Какво ще кажете за миризмата на някакво цвете? — той погледна отново текста от свещената книга. — „Вие трябва да обожавате свещените камъни, всякакви цветя и други растящи неща, тъй като те освежават паметта и засилват дейността на сърцето.“ Не се ли превежда по този начин това писание, министър Омалас?

Обирратецът отново не изрази никаква изненада.

— Да, така е. Никога не сме се противопоставяли на засаждането на цветя в свещения град — лицето му отново потрепна, вероятно от любопитство, и той продължи: — Но аз не мисля, че едно цвете би могло да ви свърши работа, капитане. Никога не съм чувал за някакво растение, което би могло да задържи кубайа. Дори кубайа са известни с влечението си към повечето цветя, отделящи силни миризми.

— Така е — каза Кърк, — но това се отнася за малурианските цветя.

След това се обърна към Скоти, който извади комуникатора си и каза:

— Мистър Кайл, можете да донесете растението.

Бяха необходими секунда или две и някакъв малък, черен предмет се материализира в краката на Скоти. След това всички забелязаха, че това е един лъскав, черен глобус. Инженерът се наведе, вдигна го и го подаде на командира. Кърк го прие с кимване и натисна малкото копче отстрани на глобуса. Горната половина се отвори, за да открие цвете с дълги, тъмносини венчелистчета и големи, сиви и изглеждащи като бодли тичинки. Командирът го показа на обирратските министри, сякаш беше подарък с непреходна красота. „А и то си е така — помисли си Кърк, — ако се приеме, че мирът е красив.“

— Какво е това? — попита Меники.

— Клингънианско „огнено цвете“ — отговори му Кърк. — Не е от оня вид цветя, който можеш да посееш къде да е, освен ако не искаш да убиеш всичко растящо около него. То беше държано в ботаническите градини на кораба отделно от всички други растения. Но което е още по-важно: „огненото цвете“ отделя миризма, която е съвсем сигурно, че няма да се хареса на кубайа.

Трафид подсмръкна.

— Не усещам никаква миризма.

— Разбира се, че няма да усетите! — намеси се Маккой. — Вие не сте кубайа. Нито един малурианец няма да бъде притеснен от миризмата, но тя ще задържа кубайа на значително разстояние.

Омалас погледна доктора.

— Сигурен ли сте в това? — попита той.

Боунс кимна.

— Имах възможността да събера много сензорни данни за кубайа, така че знам как работи обонятелната им система. Изглежда, те твърде много приличат на едно клингънианско животно, наречено пури, което бяга от „огненото цвете“ като дявол от тамян. Можем да се обзаложим, че кубайа няма да са очаровани от тези цветя не по-малко от най-отвратително миришещите гетрикс на планетата.

Меники присви очи и попита с подигравателна нотка в гласа:

— Смятате ли, че ние ще спрем въстанието само защото вие сте дали дума?

— Има начин да се докаже, че това, което говоря, е вярно — отговори Маккой. — Вече започнах да синтезирам отделни компоненти, които влизат в състава на миризмата на „огненото цвете“. Можем да ги поставим на пътя на кубайа и ако избягат оттам, значи сме открили нещо.

— А ако не стане така? — попита Меники.

— Повярвайте ми, ще стане!

— За да ви повярваме, ние трябва да присъстваме — отбеляза Омалас.

— Разбира се! — съгласи се докторът.

Меники се обърна към Омалас:

— Искаш да кажеш да излезем от укритието си? Това е невъзможно.

Омалас промърмори:

— Има и друго послание в нашите книги: „За онзи, който е прекалено предпазлив, всичко е невъзможно.“