Майкъл Ян Фрийдман
Лицата на огъня (17)

Глава петнадесета

— Какво казваш, че си направил? — попита Фаркухар, докато стоеше в другия край на кабинета на доктора.

Маккой се намръщи, защото му беше неприятно, че ще трябва да раздрънка цялата работа, но нямаше друг изход.

— Те отидоха в свещения град.

— В… — избърбори бързо Фаркухар. — Сами?

Маккой кимна сдържано.

— Да не са се побъркали? — извика яростно Фаркухар. — Последния път, когато ходихме там, едва не ни убиха! — той протегна ръце, сякаш очакваше върху тях да падне някакво обяснение. — Какво, по дяволите, са намислили?

Маккой повдигна рамене.

— Вероятно, че ще са в състояние да сложат край на конфликта по-бързо, ако успеят да се свържат с обирратците.

— Чакай малко — каза посланикът. — Те отидоха да се срещнат с обирратците? Просто ей така?

— Не, не просто така — каза докторът. — Взеха предпазни мерки, разбира се.

— Предпазни мерки? Какви биха могли да са те, че да им гарантират безопасност сред глутница жадни за кръв възстанници?

„Изглежда, обективността на Фаркухар започва да изчезва — помисли си Боунс, — но все пак, ако си бил на косъм от смъртта, може и това да се случи.“

— Предпазни мерки — повтори Боунс. — Например малко лицева хирургия, за да изглеждат като малурианци.

Посланикът го погледна учудено.

— Вие сте извършили хирургически операции върху тях?

Маккой почувства, че започва да се ядосва.

— По дяволите, това беше единственият начин да получат възможност да се срещнат с Меники и Омалас. Аз си помислих…

— Значи беше ваша идеята!

— Да, моя беше тази проклета идея. Искаха да се доберат до отсъстващите министри и това беше единственият начин да го направят.

За момент настъпи тишина.

— Но сега ти си разтревожен.

— Мислиш, че щях да ти разказвам всичко това, ако не съм? Трябваше да са се върнали досега. Нещо им се е случило. Нещо ми подсказва, че е така.

— И какво искаш да направя аз? — попита посланикът, като се усмихна неочаквано. — Да кажа на Съвета?

Докторът кимна.

— Точно така. Съветът може би е единственото спасение за тях сега.

Фаркухар го погледна, сякаш беше луд.

— Говориш сериозно? Ако Съветът изпрати взвод в свещения град, и малките шансове за мир, които съществуват сега, могат да бъдат унищожени.

— Ако не изпратят — каза Маккой, — командирът и Скоти може да отидат на онзи свят!

Посланикът поклати глава.

— Не. Не става така, докторе. Не можем да рискуваме живота на хиляди, може би милиони, за да спасим живота на няколко безразсъдни авантюристи от Звездната флота.

Боунс се приближи към Фаркухар.

— Тези безразсъдни авантюристи ви спасиха живота неотдавна — изсъска Маккой. — Не можеш просто така да ги отпишеш!

— Не съм им казал аз да ходят в свещения град — отговори рязко посланикът. — Не бях аз този, който им предложи да си рискуват живота.

Боунс се почувства оскърбен. В един момент му се стори, че ще го удари, а изражението на лицето на посланика показваше, че той си е помислил същото.

Но не направи нищо подобно, защото, колкото и да му беше неприятна тази мисъл, Боунс знаеше, че Фаркухар е прав.

— Печелиш — промърмори докторът, като се обърна с гръб към Фаркухар.

— Аз… да печеля? — повтори посланикът учудено.

— Да, по дяволите! Ти печелиш. Няма да отидем в Съвета — промълви той безнадеждно. — Просто ще стоим със скръстени ръце и ще се надяваме Джим и Скоти да излязат живи от тази бъркотия.

Известно време никой от двамата мъже не проговори. Накрая Фаркухар наруши мълчанието.

— Джим? Ти се обръщаш към командира си на малко име?

Докторът погледна през рамо.

— Защо? Има ли нещо нередно в това?

Посланикът повдигна рамене.

— Не, нищо. Просто… не мислех, че е прието. Протоколът и всякакви такива…

— Знаеш ли — каза Маккой, — в живота има много по-важни неща от протоколи и дипломация!

За първи път, откакто се бяха срещнали, Маккой имаше чувството, че Фаркухар го слуша. В този момент една стара болка в гръбнака се обади.

— Ще се телепортирам долу — каза Фаркухар. — Ако министрите попитат, ще кажа, че командирът и хората му трябва да останат на кораба, за да оправят някакъв технически проблем.

— Чудесно! — на доктора не му пукаше какво извинение ще даде посланикът пред Съвета. Толкова му се искаше да намери някакъв начин, за да им помогне.

— Доктор Маккой?

— Да?

— Искам просто да знаете, че аз също съм разтревожен за тях — и прехапа устни: — Капитан Кърк и мистър Скот са смели мъже. Ако има някаква правда, те ще се върнат живи и здрави.

Боунс го погледна доста учудено.

— Благодаря — каза той.

Фаркухар се окашля.

— Няма нищо — обърна се и излезе от кабинета на доктора.

 

 

— Някаква клопка готвите, мистър Спок? — попита Гарсия.

Първият офицер отговори кратко:

— Ефикасна.

В опитните ръце на Спок бледосиният лъч на бластера чертаеше точно определена, непрекъсната линия по жилите на плочите, които образуваха скалата.

За щастие този вид скала се срещаше често в района. Вулкан се опита да се концентрира върху работата си, а не да мисли твърде много за това, колко клингънианци той и децата бяха видели през последните няколко часа. Очевидно примката около тях се затягаше. Всеки момент, който прекарваха тук на открито, беше игра с огъня. От друга страна, децата не показваха признаци на тревога. Те стояха на безопасно разстояние и наблюдаваха внимателно, а лицата им бяха осветени в бледосиньо от светлината на лъча на оръжието.

Мислеше си, че няма да е добре, ако забележеха несигурност и безпокойство в изражението на лицето му или в начина, по който им говореше, защото те следваха примера му, а паниката беше последното нещо, от което се нуждаеха. Нещо повече, при тези обстоятелства по-добре щеше да е да им обясни това, което прави — стъпка по стъпка, сякаш е учител, а децата — негови ученици. „Да, такъв подход трябва да имам с тях!“

За съжаление Спок нямаше опит в общуването с толкова млади хора. Надяваше се единствено на това примерите, които им даваше, да бъдат разбираеми за тях.

— На Вулкан — обясни той, — има хищник, който се нарича лематия. Живее сред хълмовете, но когато настъпи суша и естествената му храна стане оскъдна, той става по-смел и слиза долу в долината за храна. Тогава трябва да се поставят капани. В противен случай лематия ще унищожи и домашните животни.

Пфефър го погледна.

— Искаш да кажеш, домашни животни като кучета и котки? Да ги изядат?

Медфорд направи особена физиономия. Очевидно предположението не й хареса.

— Не кучета и котки — каза Спок, — а техните еквиваленти на Вулкан. Лематия живеят, като ходят на лов за храната си.

Първият офицер продължи да си проправя път сред скалите. Откри, че бластерът е малко по-неудобен от фазера. Не след дълго разпозна миризмата на озон — същата миризма, която беше срещал на Земята по време на летни бури.

„Интересно — каза си той, независимо от всички други проблеми, които му бяха на главата, — процесът на разрушаване на скалата под действието на бластерния лъч има нещо общо с процеса на прилагане на обикновено статично електричество.“

Най-важният резултат все пак беше, че бластерът още работи. След няколко минути вече щеше да бъде изтощен.

— Разбира се — продължи Спок, — на Вулкан ние имаме подръка клони и листа. Тук трябва да бъдем малко повече изобретателни.

След това той моментално отклони внимание от скалата и погледна към слушателите си. Децата го наблюдаваха с голям интерес.

Най-после, като завърши работата си, той отстрани пръста от спусъка на оръжието. Огънят спря моментално. Сега дойде трудната част на задачата, която изискваше голямо внимание и концентрация. Трябваше да раздели отделните пластове, от които се състоеше скалата. Като клекна, Спок насочи бластера напречно на предишните линии на рязане. След това отново натисна спусъка.

— Когато свърша — съобщи той, — вие трябва да съберете парчетата. Те ще са толкова тежки, че да можете да ги вдигнете.

Лъчът преряза и раздели пластовете, като започна от левия край и продължи надясно. Няколко секунди по-късно горният слой беше освободен. Спок спря лъча и отстъпи няколко крачки назад, за да огледа работата си. В това време децата вече започнаха да се приближават към скалата, за да погледнат по-отблизо.

Пфефър попита:

— Можем ли да го докоснем? Горещо ли е?

— Можете, разбира се — увери ги Спок. — Можете дори да ги вдигнете.

Очите на момчето светнаха и в тях се четеше страхопочитание и недоверие. Като хвана края на един от блоковете, той го издърпа към себе си. Движеше се лесно. Дори много по-лесно, отколкото Вулкан очакваше. Окуражен, Пфефър го издърпа докрай от скалата.

— Внимателно! — предупреди го Спок. — Крехко е, а ние не искаме да се счупи. Все още не.

— Медфорд, бихте ли помогнали на Пфефър?

Медфорд се отзова с желание и хвана другия край на парчето. Двамата го взеха и го занесоха на земята, там, където се срещаха двата склона.

— Да помогна с пренасянето на следващия? — попита Уон.

— Не виждам причина, защо да не помогнеш — отговори Спок. — Но засега ти все пак ще трябва да стоиш настрана.

Уон, Гарсия и Дейвид направиха това, което им беше казано. След като се отстраниха от пътя, Спок задейства отново бластера и се зае да раздели следващите два пласта. Този път това не стана толкова лесно и толкова добре, както на него му се искаше, но все пак от горния слой беше останало достатъчно голямо парче, което можеше да послужи на целите им. Уон и Гарсия го отнесоха. Нужен беше един-единствен пласт. Много внимателно Спок продължи работата си и този разрез стана най-добър от всички. Той изгаси оръжието, включи предпазния механизъм и го постави обратно в торбата. Слънцето бързо се спускаше на запад. Скоро щеше да бъде твърде тъмно, за да се използва оръжие, без да се привлече вниманието. Дейвид го погледна. Всички други бяха на хълма.

— Искаш ли да ти помогна? — предложи момчето, макар и не с толкова голямо желание както другите.

— Моля — отговори Спок.

Заедно те повдигнаха блока и го занесоха където трябва. Децата наблюдаваха, като все още им беше трудно да повярват, че някой може да премести скала, сякаш тя е сандвич.

Спок и Дейвид поставиха блока долу до другите.

Вулкан огледа неравния терен във всички посоки, за да се увери, че няма клингънианци, които да идват към тях. След това се зае с ямата. Тя беше широка колкото човешки ръст, а дълбочината й — два пъти по-голяма. Като погледна, за да провери размерите, Спок извади клингънианското оръжие и изряза процеп в дупката.

— За какво е това? — попита Гарсия.

— Идеята ми е да вземем един от пластовете, които донесохме тук, да оставим долния му край в процепа, а другия край да облегнем на една от стените на ямата. Втория пласт ще поставим върху първия почти под прав ъгъл, третият ще бъде върху втория по същия начин.

— Като колода карти — каза Медфорд.

Това беше познато на Спок.

— Да, след това ще покрием най-горния пласт с пръст и ще го претъпчем. Ако се постараем малко, може да изглежда като част от пътеката.

— Разбрах — каза Уон. — Когато някой стъпи върху него, ще падне вътре.

Вулкан кимна.

— Ако всичко стане както трябва, крехкият горен пласт на скалата ще падне, последван от другия под него и следващия, докато минаващият се намери на дъното на дупката.

— Точно като животните, за които говореше, за лематия?

— Правилно! Точно като лематия, когато идва на лов твърде близо до семейното имение на Вулкан.

— Мистър Спок — започна Уон.

— Да, мис Уон?

— Защо просто не застреляте клингънианците с оръжието? Имам предвид, че сте толкова добър в промъкването и всичко…

Спок поклати глава.

— Може и да успея да направя това с един-двама — каза той, — но такава тактика има ограничено приложение. Вероятно ще бъда открит, заобиколен и унищожен. А по този начин можем да изпълним задачата си с по-малко риск.

— Аз знаех, че е така — каза Пфефър. — Какъв глупав въпрос!

Вулкан го погледна.

— Няма глупави въпроси, мистър Пфефър, особено ако си млад като мис Уон или като теб.

Пфефър се почувства глупаво.

— Съжалявам — каза той.

— Не е необходимо да се извиняваш, или поне не на мен — каза Спок и се обърна с гръб към момчето.

— Във всеки случай, мис Уон, ние можем да сменим тактиката си, ако се сдобием с повече от бластерите, но засега трябва да прибегнем до по-разумни методи.

Уон кимна.

— Разбирам — каза му тя.

Приятно беше да се знае това, особено като се имаше предвид задачата, която Спок имаше намерение да й възложи, когато слънцето отново изгрее.

— Сега — каза той, като погледна всички деца едновременно, — ще се радвам, ако всички вие ми помогнете. Трябва да покрием дупката, докато все още е светло.

 

 

Командирът се събуди от рязък шепот, след като дълго време беше потъвал в спокойна и продължителна тъмнина. Дори преди да отхвърли последните тежки пластове на дълбокия унес, в който беше изпаднал, той разпозна гласа. Беше на Скоти. Добрият стар Скоти! Винаги на разположение, когато се нуждаеш от него, винаги сигурен!

Когато Кърк отвори очите си и се огледа, за да види откъде идва гласът, той вече си представяше чертите на лицето на този, който му говореше — кръгло, със светъл цвят на кожата, тъмни вежди, топли кафяви очи, в които се четеше интелигентност. Не беше подготвен да види раздалечените, сребристи очи, които надзъртаха от коженото лице, черно като някаква дупка. Всъщност той би скочил на крака, ако можеше. За нещастие Кърк не можеше да направи това поради дебелите, груби въжета, които стягаха краката и ръцете му.

— По дяволите — промърмори той, като отчаяно се опитваше да разбере как един малурианец може да открадне гласа на приятеля му.

След това си спомни. Сети се къде се намира, защо думите на Скоти могат да идват от устата на малурианец и защо са завързани. И макар че се успокои, че не си е загубил ума, едва ли беше приятно да си дадеш сметка, че се намираш в ръцете на въстаническа фракция, която вече беше демонстрирала склонност към насилие.

Бледите, почти проблясващи очи на Скоти се свиха в протезираните вдлъбнатини.

— Сър, добре ли сте? За момент си помислих, че са ви разбили главата.

Командирът се опита да се усмихне.

— Не, умът ми е все още на място, или поне по-голямата част от него.

— Взели са комуникаторите ни — каза Скоти.

Кърк кимна. Хората, които ги бяха задържали, явно са си свършили добре работата. Той се обърна към Скоти и започна да разглежда помещението. Намираха се в малка стая с един-единствен прозорец, който пропускаше слаб лъч сива светлина недалеч от мястото, където те седяха. Вратата се намираше на най-отдалечената стена. Кърк беше сигурен, че е добре охранявана. Струваше му се, че чува гласове от другата й страна. Кърк изпробва въжетата, с които беше завързан — явно беше професионална работа. В стаята нямаше нищо достатъчно остро, за да се срежат, не че той не можеше да се справи с това положение — винаги имаше изход, ако човек се замислеше върху това. В този случай например прозорецът предлагаше две възможности. Ако го разбиеха, щяха да разполагат с достатъчно остри парчета стъкло, за да разрежат въжетата. А отворът, който щеше да се образува, щеше да е достатъчно голям, за да се измъкнат през него. Разбира се, така както им бяха завързани краката, те трябваше да подскачат, за да стигнат дотам. Нямаше да е много удобно, но трябваше да се примирят. Всъщност целта им беше да установят диалог с обирратците, а не да избягат на всяка цена. Но най-добрият начин за постигане на това беше да останат така, както са сега.

— С всички тези промени по лицето ви, на мен ми е трудно да разбера какво мислите — отбеляза Скоти.

— Мисля си, че за разлика от положението ни сега, ние може да се окажем в доста добра позиция. Ако успеем да убедим нашите…

Беше прекъснат от проскърцването на вратата. Секунда по-късно трима обирратци влязоха в стаята. Нито един от тях не изглеждаше добре разположен към затворниците. А двама от тях носеха фазери, и то по начин, който показваше, че не биха се поколебали да ги използват.

— Виждам, че сте будни — отбеляза невъоръженият обирратец. След това се обърна към другарите си: — Изправете ги на крака.

Другите двама направиха това, което им беше заповядано. Отнасяха се грубо с тях, но Кърк не се съпротивляваше. Този случай беше един от тези, в които устата щеше да свърши по-добра работа, отколкото мускулите.

— Проклети мантайлски шпиони — процеди през зъби невъоръженият обирратец. — Наистина ли си мислехте, че ще ни заблудите с вашата история, че идвате от Торил? — той пристъпи напред. — А сега аз искам да знам две неща: кой ви изпрати и с каква цел?

Командирът промърмори:

— Преди да говорим подробно по този въпрос, бих искал да ви кажа, че не сме тези, на които приличаме.

Очите на обирратците се присвиха.

— Какво пък означава това?

— Ние сме чужденци — обясни Скоти. — Членове сме на дипломатически екип на Федерацията, чиято задача е да помогне за слагане край на вашия конфликт с мантайлците.

— Чужденци? Как е възможно?

— Знам, че е трудно за вярване — каза Кърк, — но е истина — той повдигна ръка към лицето и докосна бузите си. — Всичко това са протези и подкожно оцветяване. Ние сме хора.

— Да, разбирам — каза обирратецът, макар че гласът му прозвуча доста скептично. — Предполагам, че има начин да докажете твърдението си.

Командирът кимна.

— Можете да разтворите ризата ми. Маската покрива само лицата и ръцете ни.

Мъжът явно все още не вярваше, но посочи един от другарите си и му заповяда:

— Направи каквото казва, Заабит.

Въпросният Заабит затъкна фазера си в колана отзад, така че затворникът да не може да го достигне, когато се приближи към него и започна да разкопчава туниката на Кърк. Обирратецът затаи дъх.

— Какво има? — попита шефът на групата.

— Не лъже — отговори Заабит, като се обърна с лице към своя другар. В изненадата си той беше застанал с гръб към Кърк и му даде идеална възможност да грабне оръжието. Но при сегашното положение командирът не би го направил.

Водачът погледна затворниците по нов начин.

— Значи вие наистина сте чужденците! — каза той.

— Да, така е — потвърди командирът. — Не сме дошли в свещения град, за да ви шпионираме, а за да намерим водачите ви Меники и Омалас. Искаме да говорим с тях.

Лицето на водача се смръщи.

— За какво?

— Искаме да чуем тяхната версия за конфликта — обясни Кърк. — Ако има начин за разрешаването му, ние не можем да го открием, като говорим само с мантайлците.

Обирратецът размисли върху казаното:

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но Меники и Омалас не са тук, а дори и да бяха, нямаше да си губят времето, за да разговарят с вас.

— Да си губят времето? — извика Скоти, а възмущението му прозвуча. Дори очите му да приличаха на малуриански, в тях пробягнаха огньове.

— Правилно — отговори обирратецът. — Защото то ще бъде именно губене на време. Не съществува възможност за помирение с мантайлците. Те са завладени от онези проклети кубайа.

— Вероятно — предположи командирът — ние би трябвало да оставим Меники и Омалас да вземат сами решение. Все пак ние представляваме една трета страна в…

— Достатъчно! Нямам нужда от чужденци, които да ми казват кое е добро за хората ми!

Имаше нещо в начина, по който беше произнесена думата „хората ми“, което наведе Кърк на една мисъл.

— Вие сте един от министрите — каза той.

Обирратецът кимна.

— Така че познавам добре мантайлците, особено онези в Съвета, и когато ви казвам, че вашето съдействие няма да доведе до нищо, знам какво говоря.

— С цялото си уважение към вас — отговори Скоти, — вие дори не сте пробвали! Ако все пак се върнете към масата за преговори…

— Защо? — попита министърът. — За да ми се казва отново и отново, че свещените места са без значение, че са по-маловажни от стадо мръсни животни. Да бъда унижаван от мъже, които не виждат по-далече от собствените си абсурдни поверия!

— Е, добре тогава — каза командирът, — останете тук и правете това, което трябва, но кажете ни по-подробно от какво се нуждаете, за да се опитаме да намерим решение.

Меники подсмръкна.

— Искате да кажете: да ви информирам и след това да ви изпратя на мантайлците?

Кърк кимна.

— Нещо такова. Просто ни е необходимо още нещо, за да продължим дейността си. Цялата информация, която получихме досега, ни беше дадена от Съвета, а тя е доста едностранчива.

Министърът поклати глава. Не му вярваше.

— Възможно ли е наистина да вярвате, че ние ще ви позволим да си отидете?

Командирът се намръщи. Определено нямаше никакъв напредък.

— Какво искате да кажете?

Лицето на Меники потрепна — в знак на съжаление ли?

— Искам да кажа, че не можем да ви оставим живи. Не и след като сте видели укритието ни.

Устата на Кърк пресъхна. С крайчеца на окото си забеляза, че Скоти го гледа.

— Няма да е много умно — каза капитанът. — Макар че сте взели комуникаторите ни, моите хора знаят, че сме тук. Ако се забавим прекалено дълго, те ще кажат на Трафид.

— Не се страхуваме от Трафид — заяви министърът.

— Това е глупаво. Мантайлците могат да дойдат тук и да ви сразят когато си поискат. И вие знаете добре! Нашата смърт ще ги накара да направят това още по-скоро.

Меники повдигна рамене. Обърна се към въоръжените обирратци, стоящи от двете страни на Кърк и Скоти.

— Ликвидирайте ги — заповяда министърът.

Другарите му повдигнаха фазерите си, а Кърк нямаше никакви съмнения относно унищожителната им сила.

„Дотук с говоренето — помисли си Кърк. — Време е да се използва алтернативата.“

Преди обирратецът до него да натисне спусъка, командирът замахна със завързаните си ръце и събори оръжието на земята. Като не даде възможност на изненадания обирратец да се съвземе, той го удари по устата. Обирратецът политна назад. Кърк се спусна към оръжието, но не успя да го вземе, защото беше завързан. Няколко сантиметра не му достигнаха да вземе бластера. В това време обирратецът се беше ориентирал в ситуацията и също се опитваше да достигне до оръжието. Отчаяно командирът събра коленете си и се оттласна отново напред. Този път успя. Пръстите му обхванаха фазера точно навреме, за да успее да се обърне и да го насочи срещу врага си. Като разбра, че не е успял, обирратецът отдръпна ръце и отстъпи назад. Чак тогава Кърк погледна към Скоти. Оказа се, че инженерът не се е справил така добре, както капитанът. Беше хванал обирратеца в яростна хватка. Оръжието не беше в нито един от двамата — то лежеше на пода, далеч от тях. Докато Кърк гледаше всичко това, Меники посегна към оръжието, но в този момент Кърк изпрати яркочервен предупредителен изстрел, който беляза пода между министъра и неговата цел.

— Ако бях на твое място, щях да отстъпя — каза Кърк, а след това се обърна към своя противник и преди той все още да е решил нещо, добави: — Имам предвид всички вас.

Като въздъхна облекчено, Скоти разхлаби краката си и позволи на обирратеца да измъкне главата си.

— По дяволите — каза той, — радвам се, че не трябва да държа това нещо повече.

След като обирратецът отстъпи, Скоти, гърчейки се по пода, отиде и взе фазера. След това се изправи в клекнало положение и погледна към Кърк.

— Мога да ви охранявам, сър, докато се оправите, макар и да сте в по-добро положение от мен!

Обирратците изглеждаха като втрещени. Като че ли нямаха много опит в тези неща.

Командирът кимна.

— Благодаря ви, Скоти! — каза той, докато лазеше към стената и накрая опря гърба си в нея. След това, като си помагаше с пети, успя да се изправи.

— Добре! — каза той и насочи оръжието към тримата противници. — Твой ред е, мистър Скоти.

След няколко минути инженерът успя също да се изправи на крака. Обърна се към Кърк и като се опитваше да се усмихне под протезите, отбеляза:

— Добра работа, сър.

— Така изглежда.

Като се обърна към обирратците, той каза:

— А сега ще опитаме един по-различен подход.

— Както и аз — каза един глас, идващ отвъд отворената врата.

Секунда по-късно прегърбената фигура на възрастен мъж влезе вътре. Меники изпсува и застана между тях.

— Не го наранявай! — помоли той. — Не представлява опасност за вас!

— Няма да нараня никого — увери го Кърк. — Не, щом като можем да избегнем това.

— Всичко е наред, Меники — каза другият министър. — Аз му вярвам.

Меники се намръщи.

— Твърде много се доверяваш, Омалас.

По-възрастният мъж повдигна рамене:

— Може би. А може би ти не се доверяваш достатъчно.

Като използва ситуацията, Скоти насочи фазера към въжетата, с които бяха завързани глезените му. Само за няколко секунди бяха разрязани от лъча.

„Нелоша идея“ — помисли си Кърк и направи същото.

— Не беше необходимо. Щяхме да ви развържем — каза министърът.

Обирратецът, изглежда, се забавляваше, защото кожата в ъглите на очите му се набръчка, докато наблюдаваше другия министър.

— Меники понякога се разгорещява — каза той, — но обикновено следва моите съвети.

По-младият мъж поклати глава.

— Не и този път, Омалас. Твърде много се е насъбрало — не само нашият живот и този на хората ни, но и успехът на целия бунт. Без нас двамата кой ще ръководи бунта?

Омалас посочи Кърк и Скоти.

— Тези мъже ни посочват начин за разрешаване на спора без повече кръвопролития. Това не заслужава ли да се опита?

Меники измърмори:

— Изходът, който те ни предлагат, е фалшив, дори и да вярват в него. Мантайлците са упорити като магарета. Ти също знаеш това.

— Може пък — каза Омалас — и мантайлците да казват така за нас.

Той погледна Кърк за потвърждение.

— Вярно ли е?

Командирът се опита да се усмихне, но протезите не му позволиха.

— Страхувам се, че е така — каза той, като кимна.

По-възрастният обирратец го погледна.

— Значи вие вярвате, че можете да установите траен мир дори между такива непримирими противници?

— Правили сме го и преди.

Омалас изглеждаше доволен.

— Много добре тогава! Аз няма да изляза от скривалището си, за да се срещна с Трафид и другите. Може би няма да ни посрещнат така радушно, както очаквате, но ще се погрижа да имате необходимата ви информация, за да си свършите работата.

Меники изсъска нещо. Очевидно той все още имаше някакви резерви относно това, дали чужденците да бъдат оставени живи.

— Благодаря ви! — каза командирът, като не обърна внимание на реакцията на по-младия мъж.

— Междувременно ще трябва да ни върнете фазерите. Страхувам се, че другарите, които ме чакат долу в стаята, ще разберат погрешно нещата, ако ви видят с оръжие в ръка.

Кърк се поколеба. Можеше ли да вярва на обирратци? Но всъщност имаше ли някакъв избор?

— Ела, приятелю! — каза Омалас. — Помолихте ме да разчитам на думата ви. Сега вие трябва да разчитате на моята.

Недоверчиво командирът постави фазера в ръката на обирратеца, като изпсува нещо тихичко. Скоти направи същото.

— Чудесно! — каза обирратецът, като върна фазерите на притежателите им. — А сега елате с мен! — обърна се към чужденците. — Ще накарам някой да ви развърже напълно. След това ще говорим за всичко онова, което желаете.