Майкъл Ян Фрийдман
Лицата на огъня (16)

Глава четиринадесета

Този път, когато отидоха да посетят свещения район на обирратците, никой дори не ги погледна. Беше доста странно, като се има предвид враждебността, на която се бяха натъкнали само преди един ден.

„Сякаш сме невидими“ — помисли си командирът. Каза си, че трябва да сподели това впечатление с Боунс. Все пак именно той им беше поставил тези лицеви протези, подкожни бои и оптически пластове върху лицата, чието предназначение беше да изглеждат като малурианци. След това въпросът беше да се разровят в складовете на кораба и да се намерят някои облекла, които да стоят свободно по тялото и които да се носят от обирратците. Ето и двама жители на свещения град. Сега интересното беше колко дълго ще могат да изтраят протезите, преди лицата им да започнат да ги сърбят и да бъдат принудени да ги отлепят от тях. Защо малурианците нямаха по-лесни за имитиране черти?

— Как се чувстваш? — попита Кърк другаря си. Скоти изръмжа.

— Сякаш лицето ми е хванато в менгеме. Ако знаех, че ще е толкова неудобно…

Командирът го погледна.

— Пак щеше да го направиш.

Лицевите му мускули се опитаха да изразят усмивка, но протезата му попречи.

Инженерът повдигна рамене.

— Да, предполагам, че си прав.

Шотландският му акцент и външният вид на малурианец изглеждаха много странно и не се връзваха един с друг. Но все пак никой от тях не би минал за местен жител, ако трябваше дълго да говори. По-разумно би било да ограничат всякакви разговори с малурианците до няколко думи, ако е възможно.

Когато приближиха пазарния площад, командирът огледа отделните маси. Някои от тях предлагаха свежи зеленчуци, други — дълги, богато украсени роби с непознати религиозни мотиви, а трети — метални и керамични съдове. Ако някъде близо до сергията имаше статуя и от нея все още беше останал някой свободен крайник, търговецът го използваше, за да закача по него стоките си. Тук миришеше по по-различен начин, отколкото в други райони на свещения град. След малко Кърк разбра защо е така. Единият ъгъл на площада беше затрупан догоре от препълнени контейнери с боклук, някои от които бяха толкова претъпкани, сякаш бяха там от времето, когато е бил започнат строежът на града.

„Лично аз мисля — каза си командирът, — че на кубайа би им харесало тук. Има толкова неща за ядене. Но все пак какво зная аз? Аз съм просто един невеж чужденец от друга планета.“

Кърк почувства, че някой го дръпна за ръкава. Обърна се — беше Скоти. Инженерът показваше едно място някъде към средата на противоположната страна на площада.

Виждаше се някакъв отворен вход и няколко обирратци, застанали от вътрешната страна. Всичките държаха чаши в ръцете си. Докато наблюдаваха това, дойдоха още клиенти.

— Може и да не знам много — каза инженерът тихо, — но мога да надуша кръчма от една миля разстояние.

Кърк промърмори: „Информацията се движи бързо и лесно, когато има алкохол за разхлабване на езика.“

Скоти погледна Кърк, като смръщи малурианските си вежди, докато размишляваше.

— Джеймс Джойс?

Командирът поклати глава.

— Монтгомери Скот. „В отпуск на Гама Теридиън XII.“ Онова малко местенце до реката с хубави барманки и птички, които летят около салджиите.

— Да — каза шотландецът. — Прав си. Не си спомням цитата, но добре си спомням барманките.

Кърк не си мислеше, че това място ще е така весело, като онова на Гама Теридиън 12, но те не бяха тук на почивка.

— Хайде — каза той на другаря си. — Нека видим дали няма да се намерят някои по-приказливи.

Прекосиха площада и отидоха до отворения вход така уверено, сякаш бяха оттук. Някои от обирратците спряха разговорите си, погледнаха любопитно новодошлите, но никой не ги предизвика. Вътре откриха точно това, което очакваха. Слабо осветление, мрачни ъгли с маси в тях, както и непрекъснато малко конспиративно бърборене на различни гласове, твърде наподобяващо на коя да е друга кръчма, в която командирът бе ходил. Все пак имаше нещо, по което мястото се отличаваше от другите. Нямаше бар. След като Кърк се размисли върху това, забеляза, че няма и сервитьорки. Но все пак имаше мъже с чаши в ръце. Очевидно ги бяха взели отнякъде другаде.

— Капитане — промърмори Скоти.

— Знам — отговори Кърк, като се стремеше да говори тихо. — Откъде може да се вземе пиене тук?

Въпросът съвсем не беше без значение. Без чаши в ръцете си, те стърчаха като два кола — едно положение, което едва ли благоприятстваше събирането на информация.

Някои от седналите на масите започнаха да ги гледат втренчено. Разбира се, можеше и да бъде плод на собственото им въображение, но ако постояха така още малко, всички щяха да ги загледат. Кърк смяташе бързо да излезе, когато един младеж съвсем неочаквано изникна пред тях. Държеше ръката си обърната с дланта нагоре и се взираше в командира. Кърк също го погледна.

— Да? — попита момчето, а кожата между бузите и челюстта му потрепна. — Искате ли нещо за пиене?

„По дяволите — помисли си Кърк. — Ето как ставало!“

— Съвсем определено искам — отговори капитанът. — И едно за моя приятел.

— Разбира се — отговори младежът. — Ще ви донеса по едно от Фатарас. Там никога не ги разреждат.

Но той все още не тръгваше, а просто гледаше многозначително към отворената врата.

Като разбра намека, Кърк извади от джоба на туниката си няколко малуриански монети. Макар по-голямата част от разплащанията на планетата да се извършваха чрез електронно прехвърляне на фондовете, в околностите на столицата все още функционираше примитивна система, използваща метални монети като тези, употребявани преди много столетия на земята. За щастие монети като тези лесно се фалшифицираха. Командирът подаде парите, които носеше, като се надяваше, че ще бъдат достатъчни. От блясъка в очите на момчето разбра, че е платил повече, отколкото е необходимо, но не и толкова много, че да събуди подозрение.

— Побързай — каза той на момчето, — остатъкът е за теб!

Той го произнесе така, сякаш предварително е имал намерение да му даде голям бакшиш. Като кимна с глава нетърпеливо, момчето тръгна. Кърк го наблюдаваше как излиза през вратата и за момент се почуди дали не беше попаднал на някакъв млад мошеник. Все пак трябваше да гарантира по някакъв начин, че пратеникът му ще се върне. Другите също видяха сделката, но явно никой не помисли, че има нещо необичайно. Като хвана Скоти за ръката, командирът посочи една незаета маса в най-тъмния ъгъл. Обирратците на съседната маса ги наблюдаваха, докато преминаваха покрай тях, и дори не си правеха труда да прикрият любопитството си. Все пак, както и на вратата, никой не ги спря или попита каква е причината да са тук, независимо че те не бяха тукашни. В затворено общество като това този факт нямаше да остане незабелязан дълго време.

Те седнаха. Секунда по-късно, много по-бързо, отколкото Кърк беше очаквал, момчето се появи с една табла. На нея имаше две чаши, които момчето много добре балансираше. Като се огледа наоколо, то забеляза новите си клиенти и им донесе поръчката. След това се наведе с таблата над масата и постави чашите пред капитана и Скоти. Отправи към тях поглед, изразяващ благодарност, а може би за да се убеди дали не искат нещо друго, и си замина.

Кърк вдигна чашата си и опита от съдържанието й. Течността беше подобна на мляко, ароматна, съвсем студена — странна комбинация, но във всеки случай — приятна. Ако имаше някакъв алкохол или друг стимулатор в сместа, Кърк не можа да го открие.

— Не е лошо — каза той на Скоти.

Главният инженер повдигна рамене.

— Бих си взел нещо по-стряскащо, ако разбираш какво имам предвид.

Още веднъж Кърк се изкуши да се усмихне, но протезата му попречи отново. Известно време те седяха там, отпиваха от питието, докато капитанът се опитваше да измисли някакъв начин да започне диалог с някой обирратец. Най-накрая, като не можа да измисли нещо по-подходящо, реши, че трябва да подходи директно.

Обърна се към един от вероятно постоянните посетители на заведението, който стоеше на съседната маса, и го погледна в очите. В отговор на това мъжът вдигна чаша.

— Добър ден — каза Кърк, като също вдигна чашата си.

— Имало е и по-лоши — отговори обирратецът, — но, от друга страна, имало е и по-добри.

Сред обикновените хора поздравът с пръсти, допрени до слепоочието, който Фаркухар обичаше толкова много, не беше приет.

— Вие сте нови тук — забеляза обирратецът.

Командирът кимна:

— На посещение сме.

— Ужасно неподходящо време за посещения, като се има предвид проблемите тук.

— Всъщност — отговори Кърк — именно заради проблемите сме тук.

Тази реплика възбуди любопитството на мъжа.

— О, имате семейство тук и се безпокоите за него?

Командирът замълча, сякаш се мъчеше да си спомни нещо.

— В известен смисъл — каза той накрая. — Искам да кажа, че всички ние сме братя тук, нали?

Явно беше, че малурианецът разбра мисълта му и кимна.

— Да, така го чувствам и аз — и като посочи двамата малурианци до себе си, добави: — Всъщност така се чувстваме всички ние.

Кърк се обърна към Скоти.

— Виждаш ли, казах ти, че ще ни приемат добре тук.

Инженерът промърмори одобрително:

— Никога не съм се съмнявал. Все пак това е свещен район. Ако не постигнете съгласие в тези трудни времена, кога друг път би станало?

Новият им приятел въздъхна шумно.

— Времената са трудни, така е. Точно вчера проклетите мантайлци преминаха през свещения град заедно с чужденци от друга планета и няколко души въоръжена охрана. Беше като шамар по лицето. Беше едно напомняне, колко малко ни уважават!

Един от приятелите му се разхили.

— Така е! Но ние им показахме, че те не могат да правят каквото си поискат. Няколко наши момчета излязоха и започнаха да стрелят — дори застреляха един от охраната.

Първият обирратец направи жест, сякаш показваше, че това не е нещо, с което трябва да се гордееш.

— Загубихме двама, а те само един. Нашите момчета не бяха много по-възрастни от момчето, което ви донесе питиетата. Според мен това е нещастие, а не нещо друго.

Кърк се усмихна съчувствено и това не беше преструвка. Беше му неприятно да види тези двама младежи убити.

— Поне им показахме какво можем! Не остана незабелязано, както ставаше преди.

Първият обирратец не хареса тази идея.

— И какво от това? Ще престанат ли да се отнасят с нас, като че ли сме втора ръка? Ще спрат ли да обиждат свещената земя?

Третият мъж, който беше на масата и мълчеше досега, каза:

— Никога няма да спрат! Освен ако не ги принудим!

— Така е — каза първият обирратец. — Но все пак има достатъчно време за това и не е нужно млади хора да умират преждевременно.

Той потъна в спомени, но след като мислите му се върнаха към масата, се обърна отново към командира и Скоти:

— Но вие не сте дошли, за да ни слушате как се караме, нали?

Кърк поклати глава.

— При цялото ни уважение към вас — не. Човек би могъл да чуе същите аргументи от всеки обирратец, мисля аз.

Командирът се огледа наоколо, сякаш беше пълно с шпиони, и добави:

— Макар че бих дал много, за да чуя мнението на няколко души в района.

Тримата мъже кимнаха мрачно.

— Разбирам кого имаш предвид — каза първият мъж.

— Знаеш ли къде можем да ги намерим? — попита Скот.

Въпросът беше посрещнат със смесени чувства. На Кърк му се стори, че мъжете знаят, но нямаха желание да издадат такава важна информация. От друга страна, той и Скоти се представяха за хора от друг район, а комуникациите между различните общности на обирратците бяха важни, ако трябваше да се противостои на мантайлците. Накрая желанието им да се противопоставят на мантайлците надделя над предпазливостта.

— Ако искате — предложи третият обирратец, — можем да ви заведем при тях.

— Много бихме искали — каза командирът. — И колкото по-скоро, толкова по-добре.

Обирратците се спогледаха.

— Защо пък не? — каза вторият.

След като стигнаха до съгласие, те вдигнаха чашите и ги пресушиха. Кърк и Скоти направиха същото. С всички тези подправки в питието това не беше лесно, но те се справиха.

— Елате! — каза първият обирратец и тръгна към вратата сред увеличаващата се тълпа.

Преоблечените хора го последваха, а другите двама се движеха отзад.

Навън слънцето беше напълно залязло. Небето на изток беше обагрено в златистозелено и умиращата светлина се отразяваше в старинните стени на площада. Това прибавяше някаква ефирност на мястото, която беше изненадваща и трудно можеше да се възприеме, като се имаше предвид земният вид на площада през деня.

Третият обирратец, мълчаливият, трябва да беше забелязал изражението на лицето на капитана.

— Красиво, нали? — попита той.

Кърк кимна.

— Да, наистина.

— За пръв път ли виждате тази гледка?

— Да — отговори командирът.

— В такъв случай — отбеляза обирратецът искрено, — завиждам ви.

Те прекосиха площада, минавайки покрай маси и сергии. Търговците вече ги нямаше. Те преминаха точно оттам, откъдето бяха дошли Кърк и Скоти преди известно време. Както и да е, вместо да тръгнат към широкия път, обирратецът ги поведе към друг изход — най-тясната улица, която бяха виждали досега. Щом излязоха в хладното и силно засенчено пространство между сградите, капитанът забеляза, че улицата е без изход, така че къщата, в която се укриваха, трябваше да е някъде преди края на улицата, зад някоя от тези врати, макар че никоя от тях не привличаше особено много вниманието. Но, разбира се, именно в това беше идеята: да не се набива на очи. Ако криеш нещо или някого, ти не го правиш на място, което привлича вниманието върху себе си.

На средата на улицата вторият обирратец се обърна към Скоти:

— Откъде казахте, че сте? — попита той.

— Не сме казвали — отговори инженерът. — Но ние сме от Торил.

Мъжът кимна.

— Никога не съм бил там — каза той. — Хубаво място ли е?

— Най-хубавото — отговори Скоти.

„Добре върви“ — каза си Кърк.

Естествено, те бяха разгледали най-подробно географската карта на района и бяха избрали подходящ град, от който уж идват. Но след като не бяха местни хора, те трябваше да отбягват подробни разговори. Стана така, че вторият обирратец нямаше възможност да пита повече, защото първият спря и почука силно на малка дървена врата. Две почуквания едно след друго, пауза за около секунда и трето почукване, а накрая още три едно след друго.

Вратата се отвори. Чифт сребристи очи бяха осветени от светлината и като проблясваха, огледаха всеки един от посетителите.

— Всичко е наред! — каза вторият обирратец. — Те са приятели от Торил и са дошли да си поговорим.

Часовоят измърмори нещо, обърна се към някого, който беше по-навътре, и излая нещо, което капитанът не можа много добре да разбере. След това им направи жест с ръка да влязат. Те се движеха бавно, защото не се виждаше добре — след затварянето на вратата светлината, която се процеждаше от улицата, съвсем изчезна. Като протегна ръка, Кърк напипа стена и продължи да върви, опирайки се в нея.

Продължиха така доста време, като си мислеха колко малки изглеждаха сградите от външната страна. Командирът използваше времето, за да реши какво да каже на Меники и Омалас. Те вероятно нямаше да им отделят много време, след като разберат кого са поканили в скривалището си. Все още си подбираше думите, които да използва, когато леко припламване на синя светлина се появи вдясно от него. Минута по-късно друга светлина се появи вляво и преди очите му да свикнат със светлините, можа да види, че коридорът завършваше с широка стая. Беше пълно с обирратци — вероятно дванадесет, като не се брояха онези, с които Кърк и Скоти пристигнаха. Всъщност новодошлите бяха заобиколени от малурианците. Вторият обирратец пристъпи напред и посочи другарите си с жест на ръката.

— Няколко посетители — каза той. — От Торил. Дошли са, за да разговарят с нашите водачи.

— Колко интересно! — отбеляза един от обирратците, след като погледна към Кърк. — Аз съм от Торил и през целия си живот не съм ви виждал.

Командирът изпсува наум. Не бяха предвидили възможността делегации от други градове да са започнали да пристигат вече в свещения град. Това беше голям пропуск. Минута по-късно Скоти плати за направената грешка. Един от обирратците зад него го удари смъртоносно отзад по главата и той приклекна на пода. Щом инженерът се строполи на земята, Кърк се обърна бързо, защото очакваше да го последва същото. Като се премести надясно, той избегна тежкия като скала юмрук, който, ако го беше улучил, щеше да го повали на земята до Скот. Хвана китката на противника си с две ръце, завъртя се, приклекна на коляно и хвърли мъжа през рамото си. Обирратецът изкрещя от болка и падна върху сънародниците си.

Като се надяваше, че ще може да се възползва от суматохата, командирът се доближи до изпадналия в безсъзнание Скоти и се опита да го вдигне на ръце. За нещастие не стана точно така. Макар че успя да стигне до приятеля си, без някой да му попречи, и успя да го вдигне от земята, в този момент нещо силно го удари отстрани по главата. Последната му мисъл, преди да загуби съзнание, беше, че всичките усилия на Маккой бяха отишли напразно.