Майкъл Ян Фрийдман
Лицата на огъня (15)

Глава тринадесета

Когато пръстите на Спок притиснаха връзката нерви на мястото, където се съединяваше вратът с рамото, клингънианецът застина в неговата смъртоносна хватка. Като го пусна, Спок видя как безжизненото тяло се свлече на земята.

По лицето на клингънианеца имаше кръв — резултат от раната на главата. Вероятно това беше причината, поради която Спок с такава лекота се справи с него. Той хвърли критичен поглед към децата, насъбрали се около него — три момчета и две момичета с изцапани в червено дрехи, всяко въоръжено с доста голямо парче скала, и чак тогава разбра какво беше станало.

— Това беше клопка! — каза той.

В гласа му се усети съвсем отчетливо изненада, може би дори възхищение. Той веднага съжали за несръчната си изява на чувства.

Едно от момчетата, с черна коса и тесни черти на лицето, кимна нетърпеливо.

— Да, сър! — каза то, като произнесе думите толкова бързо, че Спок едва успя да го разбере. — Забелязахме клингънианеца доста отдалече, така че имахме време да се приготвим. Скрихме се в последната пещера, защото решихме, че най-напред той ще претърси най-голямата. Когато влезе вътре, ние се приближихме с камъните и зачакахме.

Спок протегна ръка.

— Не е необходимо да обясняваш повече. Мисля, че разбрах смисъла на стратегията ви.

Момчето спря, макар и да изглеждаше разочаровано. Спок съжали, но имаше много по-важни работи, които трябваше да се свършат веднага.

Независимо от всичко клингънианецът все още здраво стискаше оръжието си. Като клекна до него, Спок изтръгна оръжието от ръката му и го мушна в торбичката, която носеше през рамо. След това провря ръце под тялото и почти го изправи. Най-накрая Спок повдигна една от ръцете му и я постави върху рамото си.

— Какво правиш? — попита едно от по-матовите деца.

— Трябва да го скрия — отговори Вулкан. — Всъщност всички ние трябва да се скрием някъде! Вероятно много скоро останалите ще открият отсъствието на този тука и ще организират хайка за издирването му.

Момчето с русата коса кимна и се обърна към останалите.

— Хайде да приберем камъните и да ги върнем обратно в пещерата.

Спок забеляза съобразителността на момчето. Част от камъните имаха кръв по тях. Тази следа би била достатъчна за който и да е клингънианец, ако я забележи.

Още по-интересно беше, че никой не се поколеба да изпълни инструкциите на момчето. Очевидно то беше водачът им и вероятно идеята да нападнат клингънианеца беше негова.

Вулкан погледна за момент, за да види коя от пещерите използват децата, за да скрият „снарядите си“. Оказа се, че е съседната на пещерата, в която клингънианецът беше влязъл. Очевидно от нея децата бяха излезли, за да замерят с камъни жертвата си. Като ги последва, Вулкан продължи към дъното на скривалището, там, където се съединяваха наклоненият таван и мръсният под. Наведе се и остави клингънианеца на земята, после провери пулса му. Все още беше силен. Независимо от раната, беше вън от опасност. От друга страна, нямаше да дойде на себе си още известно време. Това, което той направи с него, оставяше жертвите в безсъзнание обикновено три-четири часа. Спок провери в колана на клингънианеца за храна. Почти винаги клингънианските войни носеха малко храна със себе си. Не се разочарова. В една торбичка имаше няколко тежки, кафяви зърнени пилети. Не бяха естетични на външен вид, но щяха да свършат работа.

Като взе храната, той се присъедини към децата, които вече стояха в кръг близо до входа на пещерата. Когато погледнаха към чуждоземската храна, гладът се изписа върху лицата им. Бяха твърде малки, за да се бият с клингънианец.

Спок разпредели пилетите и видя как децата тутакси ги погълнаха. Той не остави нищо за себе си. Русокосото момче му подаде половината от дажбата си.

— Ти също трябва да ядеш — каза то.

Спок поклати глава.

— Нуждите ни са различни — обясни той и това беше вярно.

Детето вероятно никога преди не беше срещало Вулкан, но нямаше причина да не му повярва. Като повдигна рамене, то изгълта и останалата част от храната.

— Вие не сте яли от доста време — каза Вулкан.

— Имахме някакви закуски със себе си — обясни третото момче, което беше червенокосо и с лунички. — Ние ги взехме, когато се качвахме в… — то погледна другите и след това се поправи: — Когато отидохме на игрището. Но закуските се свършиха и ние огладняхме.

Момчето с черната коса се облегна напред.

— Какво става в колонията? — попита то, като преглътна, но запази спокойствие. — Как са нашите родители?

Спок му отговори:

— Знам не повече от вас. Напуснах лабораторията наскоро след като клингънианците пристигнаха.

Едно от момичетата, по-малко от другите, с бледа кожа и нежни черти на лицето, искаше да попита нещо, но, изглежда, размисли и погледна в земята.

Момичето, което беше седнало до нея, попита:

— Видяхте ли да убиват някого?

Погледът й беше твърд, но не можеше да не се забележи потрепване в него.

Вулкан поклати глава.

— Не, не съм. Клингънианците обикновено не убиват, освен ако не са принудени да го сторят. Те не са толкова жадни за кръв, колкото някои от нас си мислят — и той въздъхна едва доловимо. Не му беше приятно да говори с децата за това. — Но все пак аз не изключвам възможността от нещастни случаи…

Децата се спогледаха. Някои от тях не можеха да скрият опасенията си. Русото момче най-добре успяваше да прикрие страха си. Имаше нещо в него, което му се струваше познато — нещо в начина, по който се държеше, или в начина, по който присвиваше очите си, когато слушаше. Вулкан просто не можеше да си спомни, а и мръсотията по лицето на детето му пречеше.

Момчето каза:

— Защо са тук клингънианците? Какво търсят?

— Тази планета не е чак толкова далече от признатите граници на Империята. Възможно е просто да отстояват правата си — Спок замълча. — Между другото, по-вероятно е да са получили информация за характера на изследователската работа в колонията и да искат да вземат новите технологии, които са развити в нея.

Детето промърмори:

— Да, има логика.

— Това, в което няма логика, е нападението ви над клингънианеца, който ви преследваше.

Децата го погледнаха така, сякаш току-що им беше казал, че самият той е клингънианец.

Вероятно беше твърде рязък в смяната на темите. Това беше област в разговора между хората, в която той все още беше слабо просветен, независимо от усилията, които майка му беше положила в детството му.

— Но ние го хванахме! — протестира червенокосото момче. — Хванахме го точно както искахме.

— Вероятно е така — отговори Вулкан. — Но няма начин да разберем какво би последвало, ако не се бях намесил.

— Ще го направим отново, този път без ничия помощ — предложи тъмнокосото момче. — Ще видиш колко е лесно!

Спок поклати глава.

— Не мога да позволя да се повтори ситуацията! Твърде опасно е! Дори най-малката грешка би могла да ви струва живота.

Децата го погледнаха строго.

— Нашите родители се борят за живота си — напомни му тъмнокожото момче.

— Сигурен съм в това — каза Вулкан, — че родителите ти биха предпочели да останеш в безопасност, да избягаш в планината колкото е възможно по-далеч и да останеш там, докато дойде помощ.

— Ами ти? — попита русокосото момче. — Какво ще правиш?

Това беше единственият въпрос, на който Спок не можеше да отговори.

— Все още не знам — каза той.

— Ти ще се опиташ да помогнеш на хората в колонията — каза тъмнокосото момче, по-сигурно в това от самия Вулкан.

— Ако обстоятелствата позволят — съгласи се Спок, — ще се опитам да го направя.

— А шансовете ти няма ли да са по-добри, ако получиш малко помощ? — попита русокосото момче.

Беше почти логично. Вулкан вярваше на детето.

— Да, така е. Шансовете ми ще са по-големи. Но шансовете ми да ви загубя също ще се увеличат.

Момчето поклати глава.

— Ние не можем просто да избягаме и да се скрием — каза то, като навлажни устните си. — Ние показахме, че можем да помогнем, и ще го правим и в бъдеще — с теб или без теб!

Спок повдигна вежди. Детето притежаваше смелост, която не се срещаше често и при възрастните. Изглежда, вдъхновяваше и останалите. Вулкан въздъхна. Очевидно той нямаше друг изход. Ако децата не се съгласяха да се оттеглят на по-сигурно място, трябваше да ги защитава. Единственият начин да направи това, беше да си обединят силите.

Ситуацията не му беше особено приятна, но все пак не можеше да се съгласи с алтернативата да ги остави сами да се справят с опасностите.

— Добре — каза той, — ще работим заедно. Ако отново се наложи да поставяме капани на преследвачите ни, те трябва да са по-ефикасни от този, който вие използвахте при него — той посочи с глава клингънианеца, който лежеше неподвижен в дъното на пещерата.

Децата се спогледаха. Тъмнокосото момиче кимна.

Русото момче се обърна към Спок.

— Добре, договорихме се!

— Бих искал да знам имената ви. Аз съм…

— Мистър Спок — каза русото момче малко по-бързо от него. След това, като осъзна грешката си, добави: — Аз знаех.

— А ти? — попита Вулкан.

За пръв път момчето изглеждаше смутено. Накрая каза:

— Дейвид.

— Аз съм Пфефър — представи се червенокосият.

— Гарсия — съобщи тъмнокосото момче.

— Медфорд — каза момичето с матовото лице.

— Уон — съобщи накрая името си другото момиче.

Спок не можеше да не забележи, че всички използваха фамилните си имена, освен Дейвид, който единствено се представи с първото си име. Той запомни това, но остави да мисли върху него в бъдеще.

 

 

Когато Крюге погледна човека, наречен Бодро, мъжът поклати глава. Изглеждаше напълно объркан.

— Не разбирам. Мисля, че вече обясних всичко на Малот.

Клингънианецът се намръщи. Постави тъпия връх на дългия си и дебел пръст на гърдите на доктора и натисна силно костта.

— Може и да си обяснил на Малот, но на мен не си!

Стояха на открито извън сградата, изложени на студения вятър. Макар че клингънианецът не беше облечен подходящо за такова време, той не се чувстваше неудобно. Вниманието му беше погълнато от желанието да узнае нещо повече. Ако Г-7 наистина беше оръжие, той трябваше да научи всичко за него. Искаше да го чуе от този, който го беше разработил, а не от Малот, който като всеки клингънианец също имаше свои амбиции по отношение на оръжието.

— Добре — каза Бодро. — Какво точно искате да знаете? — изражението му се промени. — Може би трябва да ми кажете какво вече знаете и аз да продължа оттам.

Крюге не виждаше нищо нередно в този подход.

— Знам — започна той, — че група от деца липсва. Един, на име Риордан, ни каза.

Той погледна, за да види дали има промяна в изражението на доктора, и се зарадва, като видя ефекта. Очевидно Бодро знаеше за децата, а сега разбра, че и клингънианците знаят.

Вторият офицер продължи.

— Знам, че те са откраднали устройство Г-7, което е основен възел в инсталацията ви. Освен това знам, че Г-7 е оръжие със значителна мощ и че вие не желаете да попадне в ръцете на враговете ви.

Тогава се случи нещо странно. На Крюге му се стори, че човекът почти се усмихна. Клингънианецът си помисли: „Усмивката му е фалшива. Направи го, за да ме заблуди.“

Той погледна гневно Бодро.

— Сега е твой ред да ме обучаваш!

Човекът обаче го попита:

— Как се казваш? — пленникът повдигна рамене. — Просто исках да знам името на този, който ще ме убие.

Крюге почувства как черните му очи се присвиват под сбръчканите вежди.

— И защо мислиш, че ще те убия?

— Защото аз имам намерение да ти кажа, че всичко, в което вярваш, е лъжа или по-точно няколко лъжи. А аз не вярвам, че ще харесаш информацията ми.

Устните на клингънианеца се присвиха.

— Добре, кажи!

— Щом като искаш… — отговори Бодро. — В колонията няма други деца, освен Тимоти Риордан, независимо от това, какво ти е казал той. Без съмнение е излъгал, защото е бил изплашен. И честно казано, не мога да го обвиня за това.

Крюге го погледна подозрително.

— Никакви деца? Как е възможно? Нашите сензори ги откриха!

Човекът сякаш се поколеба или просто клингънианецът си помисли, че е така.

— Хванали сте ехо. Духове. Поне така наричаме някои неща, които объркват показанията на сензорите на корабите.

— Духове? Имате предвид различни ефекти, които водят до смущения в сензорните системи?

— Да, точно така. Неща, които сякаш са тук, а всъщност не са. Тези явления са свързани с аномалиите в магнитното поле. Тъй че вие можете да търсите навсякъде децата, за които ми съобщихте, но никога няма да ги намерите!

Крюге се замисли.

— Тогава кой е взел устройството Г-7?

— Това — каза управителят — аз не знам. Открихте ли кой липсва?

Клингънианецът се намръщи.

— Освен децата, за които казвате, че не съществуват — никой. Всички се намират в списъка, освен този хлапак Риордан — той навлажни устните си и продължи: — Може би момчето е лъгало през цялото време? Може би самото то да е скрило Г-7.

Ясно бе, че той се ядосва дори само при мисълта за такава възможност.

— Не мисля, че е така. Вие сте го видели — отговори човекът. — Прилича ли ви на дете, което би рискувало живота си, за да скрие някакво устройство от вас?

Крюге се намръщи отново.

— Да предположим, че не е то. Тогава кой би могъл да го направи?

— За нещастие — каза Бодро, — не мога да ви помогна. Но мога да ви кажа следното: не бих се интересувал от Г-7. Самото устройство трудно би могло да се нарече оръжие или пък да се използва като база за създаване на такова.

Крюге имаше чувството, че управителят го взема за глупак. Смяташе ли, че клингънианците ще приемат думите му просто ей така? Защо е трябвало да крият устройството, след като то не представлява такава ценност?

Човекът отново повдигна рамене.

— Пак ви казвам: не знам със сигурност, но ако се осмеля да направя предположение, бих казал, че това е направено с цел да ви попречи да разработите противодействаща технология. Все пак ние евентуално ще развием нашата технология за преобразуване на планетите до такава степен, че да можем да променим една цяла планета. Не вярвам клингънианската империя да се опита да унищожи постиженията ни само за да попречи на Федерацията да разшири сферите си на влияние.

Крюге издаде напред брадичката си.

— Не, клингънианците не постъпват така, поне така не правят Гевиш’рае.

„Но камордагците? Трябва да говоря с Велед за това — изглежда като нещо, което би могло да се изпробва“ — помисли си той.

Крюге се изплю на земята и като че ли така изрази отношението си към това, което Бодро му беше казал.

— Ако искаме да отстраним Федерацията от някоя планета, ние бихме го направили и околната среда едва ли би ни затруднила по някакъв начин.

— Честно да ви кажа — отговори Бодро, — аз съм изненадан — той присви рамене. — Но, както виждате, наистина няма значение, какво вие бихте направили с Г-7. По-важно е какво си е помислил този, който е взел устройството!

Крюге се размисли върху думите на управителя. След секунда-две реши, че те си заслужават да се обмислят по-внимателно, а после продължи:

— Вие ще се върнете при останалите.

Бодро кимна.

— Както желаете.