Майкъл Ян Фрийдман
Лицата на огъня (14)

Глава дванадесета

Долната част на лицето на Трафид се свиваше и отпускаше така, както Маккой не я беше виждал никога досега.

— Не бих могъл да кажа колко съжалявам за всичко, което се е случило — каза им той, като търсеше подходяща дума, но след като не я намери, се отказа и продължи: — Трябваше да очаквам такова развитие на нещата и да изпратя повече охрана да ви съпровожда.

Маккой, Джим, посланикът и четиримата малуриански министри отново се бяха събрали в съвещателната зала. Напрежението във въздуха беше почти осезаемо.

— Вие сте действали, както сте намерили за необходимо — отговори Фаркухар дипломатично. Едното му око беше покрито с лепенка. — Няма нужда от разкаяние, първи министър!

— Дори и стотина души охрана да бяхте изпратили, с целия им респект, те нямаше да могат да задържат обирратците след това, което се случи с тези двама младежи.

„Съвсем вярно! — помисли си Маккой. — По дяволите, именно присъствието на охраната беше причина за всичко, което се случи. Ако не бяха последвани от телохранители, може би нямаше да се вдигне толкова шум.“

Трафид се намръщи.

— Да. Смъртта им беше безсмислена — гласът му прозвуча по-твърдо, когато каза: — Както и смъртта на нашия човек от охраната. Явно обирратци са си осигурили доставката на фазерни пистолети. Ще трябва да открием източника и да го премахнем.

— Междувременно — отбеляза посланикът, — аз мисля, че видяхме всичко, което беше необходимо. Сега трябва да седнем и да поговорим. Да видим може ли да се намери решение на проблема.

Министрите го погледнаха.

— Разбира се — отговори Трафид, но на Маккой му се стори, че в съгласието му има по-малко сигурност отпреди. — Можем да започнем този следобед.

Фаркухар кимна.

— Добре. Налага се да започнем колкото се може по-скоро.

— Първи министър — каза Кърк, — бих искал да дам една препоръка.

Посланикът се усмихна любезно:

— Ще се срещнем със Съвета днес, командире. Можете да представите препоръката си тогава.

— Хората може би ще умират, докато говорим! — напомни му командирът. — Ако можем временно да спрем разпространението на конфликта, безсмислената смърт на много хора ще бъде избегната.

Фаркухар смяташе да продължи със своя теза, но Трафид вдигна ръката си.

— Бих искал да чуя препоръката на командира.

„Още едно порицание! — отбеляза докторът. — Кога ще се научи най-после този посланик?“

Кърк се обърна към първия министър:

— Знам колко много държите на религиозните си убеждения и ако ситуацията не беше толкова експлозивна, не бих си и помислил да повдигна този въпрос. Но няма ли да е добре за интересите на всички, включително и за самите кубайа, ако държите животните поне за известно време далеч от свещения район?

Фаркухар се изчерви.

— Командире…

Кърк продължи, като говореше спокойно и твърдо, независимо от появилите се вече противоречия:

— Знам, че искам твърде много, първи министър, но все пак това е уникален проблем, а такива проблеми изискват уникални решения.

Трафид и колегите му слушаха с безизразни лица, поне така изглеждаха на Маккой. Но посланикът не беше толкова внимателен.

— Капитане, мисля, че надхвърляме границите на нашите пълномощия. Не сме дошли тук, за да моделираме наново културните ценности на…

— Нещо повече — продължи Кърк, — трябва да се помисли за безопасността на животните! Представете си, че обирратци са решили да нападнат кубайа, когато първите животни влязат в града, вместо да чакат и да се надяват на решение. Те биха изклали всички животни! — той погледна първия министър. — Може би следващия път ще го направят!

Маккой кимна.

— Кажи им, Джим!

— Капитане — изсъска Фаркухар, очевидно разтревожен, — това е съвсем достатъчно! — след това се обърна към Трафид: — Първи министър, трябва да се извиня, че този мъж обиди вашите традиции! Такова нещо няма да се повтори повече, уверявам ви.

Като каза тези думи, посланикът се обърна и погледна гневно Кърк, който отвърна на погледа му.

„Фаркухар най-после го направи — помисли си докторът. — Успя да изнерви дори Джим Кърк, а това съвсем не е лесно.“

Трафид преглътна с усилие и всички го погледнаха.

— Както казахте, уникалните проблеми изискват уникални решения. Съгласен съм!

Маккой се опитваше да прикрие изненадата си. Беше ли възможно Кърк да е успял да проникне в средновековния манталитет на малурианците и да пусне малко светлина вътре?

— Но, командире — продължи първият министър, — посланикът е прав в едно отношение. Вие не разбирате традициите ни. Кубайа за нас не са просто животни — те носят в себе си живите превъплъщения на най-свещените ни водачи. Не може да се дискутира въпросът за налагане на някакви ограничения на кубайа. Нито за ден, нито за минута!

Надеждите на доктора се изпариха толкова бързо, колкото и внезапно се бяха появили. Трябваше да се досети, че няма да стане.

— Що се отнася до безопасността им — продължи Трафид, — ние сме разтревожени. И ще отговорим на това с увеличени мерки за сигурност. Аз също допускам, че това не е идеалното решение, като се има предвид непостоянството на обирратците, живеещи в свещения град, но докато се намери подходящо решение на въпроса, трябва да се примирим с това.

Маккой напсува наум и си каза: „С други думи, благодаря ви за помощта, но следващия път си я задръжте за вас!“

Командирът прехапа устни. Изглеждаше, че се кани да опита още веднъж, може би като използва по-различен подход. Но, в края на краищата, се отказа, защото добави:

— Щях да бъда немарлив в изпълнението на задълженията си, ако не бях направил това предложение…

Първият министър кимна.

— Разбирам.

Той погледна посланика.

— Този следобед тогава.

— Да — потвърди Фаркухар.

 

 

Когато клингънианецът влезе в помещението, където стояха задържани половината от жителите на колонията, стомахът на Карол се сви. Тя очакваше той да съобщи, че са хванали и убили децата и че са изложили труповете им по начина, по който те го правят.

Вместо това той попита:

— Кой от вас е Ив Бодро?

Думите му бяха накъсани и произнесени гърлено, но иначе се разбираха сравнително лесно.

Управителят на колонията повдигна глава. В ъгъла на устата му имаше лилава подутина — един от нашествениците го беше ударил. А над едното око се забелязваше тъмна рана, получена от удара на един клингънианец на име Малот. Причината за това беше, че докторът не му отговорил достатъчно бързо на въпроса.

— Нещо друго ли? Казах ви всичко, което знам — промърмори Бодро изморено.

Това не беше съвсем вярно, разбира се. Докторът не им беше казал нищо друго, освен че им даде най-общи обяснения за Г-7. Докато те не намереха устройство Г-7, от него нямаше да се изисква повече информация. А то липсваше, ако можеше да се вярва на тези, които ги бяха заловили — макар че те не знаеха какво се беше случило с него. Карол също не знаеше, но имаше свои предположения. Когато видя, че приятелите й са заловени, а мистър Спок не беше между тях, си помисли, че ако някой би могъл да вземе и да отнесе това устройство, би могъл да е само Вулкан.

Разбира се, беше глупаво да излезе и да попита онези, които ги бяха заловили, дали и Спок липсва, така както не би попитала за Дейвид и за другите деца. Тя не искаше да издаде офицера от Звездната флота, в случай че беше взел със себе си устройството.

Като помогна на Бодро, Карол инстинктивно застана между доктора и клингънианеца. Все пак управителят не беше млад мъж, следващият удар можеше да нанесе непоправими щети.

— Стой настрани, жено! — изръмжа новодошлият.

— Какво искаш от него? — попита тя.

Веждите на клингънианеца се присвиха ядосано.

— Не е твоя работа. Махни се встрани!

— Няма нищо, Карол — каза Бодро. — Няма смисъл да се съпротивляваш.

Знаеше, че е прав, но не й беше лесно да го наблюдава как излиза през входа, последван от клингънианеца.

 

 

Стаята, в която се намираха, беше почти толкова голяма, колкото и съвещателната зала, с високи прозорци, не по-малко впечатляващи от тези в залата. В най-отдалечения ъгъл имаше маса, макар че храната все още не беше пристигнала.

— Как можа да направиш такова нещо? — попита посланикът през плътно стиснатите си зъби. — Как можа дори да го измислиш?

С гръб към Фаркухар Кърк повдигна рамене.

— Идеята ми изглеждаше добра тогава — каза той, като се опитваше да се концентрира върху фигурите по матираните стъкла, без да обръща внимание на посланика. По този начин искаше да се измъкне от разговора на четири очи с него.

— Трудно би могло да се измисли по-лоша идея! — каза Фаркухар, като поклати глава. — Такива проблеми се появяват винаги когато при решаването на дипломатически въпроси се ангажира персоналът на един кораб.

— Така ли? — каза Скоти.

Маккой също промърмори нещо.

Командирът само можеше да си представя какви погледи хвърлят двамата на посланика. И той би искал да си позволи същото. Но не биваше да се поддава на изкушението. Опита се да запомни всеки детайл от тези чудесни матирани стъкла, включително и това, колко кубайа бяха изобразени на тях, а те не бяха никак малко.

— Наистина — отговори Фаркухар, без да гледа към инженера. Вниманието му беше изцяло насочено към Кърк. — Вече пропиляхме възможността да се срещнем с обирратците благодарение на вашата склонност сам да решавате нещата. Нали не искате да настроим и мантайлците срещу нас? Помнете каква е нашата задача, командире — да помирим двете страни! Как ще направите това? Като съюзите двете страни срещу нас?

Кърк съсредоточи вниманието си към две отвратително изглеждащи свещени животни. Стилът на изобразяване беше всичко друго, но не и реалистичен.

— Слушате ли ме? — попита посланикът.

Капитанът пое дълбоко въздух и издиша.

— Моята работа е да ви слушам — каза той. — Но не е моя работа да харесвам всичко, което говорите — прибави Кърк тихо.

— Тогава аз предлагам да откриете следобедната ни среща, като се извините на Трафид и министрите му за обругаването на вярата им.

Кърк почувства прилив на гняв, но успя да го потуши.

— Да се извиня? — попита той.

— Точно така! Искам те да имат пълното желание да ни съдействат, когато започнат разговорите, а не да таят в себе си отвращение, за превъзмогването на което ще са ни необходими дни.

Командирът погледна Маккой, след това Скоти. Те също го погледнаха — без съмнение със съчувствие. Явно бяха готови да направят нещо, с което да му помогнат, но то не съществуваше. Те знаеха това, а и Кърк го знаеше.

— Да се извиня? — отвърна той отново и погледна Фаркухар. — Не мислите ли, че вече прекалено много им се извинявахме: че сме закъснели, че искаме да видим животните и свещените места, точно когато конфликтът е в разгара си, дори че сме отнели времето им с предложения, които те отхвърлят. Не мислите ли, че вече им е досадно да слушат извинения?

Посланикът присви очи.

— Командире, преди няколко дни вие изразихте уважение към изпълнението на заповеди. Вашите заповеди към всички, предполагам, са да ми съдействат във воденето на преговорите. Освен ако не отказвате да го правите. В такъв случай аз ще спомена за това в доклада си до Съвета на Федерацията.

На Кърк въобще не му пукаше за доклада на Фаркухар. Съобразяваше се само с изпълнението на поставените му задачи. Или поне дотолкова, че да не отказва да ги изпълнява поради личното си отношение към посланика.

— Добре — отговори той неохотно. — Аз ще… се извиня.

Думите оставиха лош вкус в устата му. Скоти изпсува тихо, а Маккой просто поклати глава.

Посланикът кимна доволно.

— Надявах се, че ще ви дойде умът в главата!

Капитанът си спомни разговора с Карол, когато бяха в колонията. Тя го беше попитала дали е щастлив, дали би заменил капитанския си пост за нещо друго. Какво би й отговорил, ако го беше попитала сега?

Фаркухар се изкашля.

— Моля да ме извините, но аз ще отида да видя защо се бави вечерята. Дипломацията винаги ме кара да чувствам глад.

И като каза това, той излезе от стаята, а след него остана само тишината, режеща като бръснач. Скоти беше този, който накрая я наруши.

— Този е най-себелюбивото, ограничено, инатливо конте, което някога съм срещал…

— Можеш още веднъж да го кажеш — каза Маккой. — И много повече пъти, макар че едва ли подобни характеристики ще разкрият докрай тази личност — и той се намръщи. — Разбрах го какво представлява още щом го видях.

Кърк кимна.

— Така си беше, Боунс. А аз бях достатъчно глупав да те разубеждавам.

— Очевидно — продължи Скоти — посланикът е забравил, че ти неотдавна спаси безценното му укритие.

— Безценно укритие наистина… — отбеляза докторът.

Командирът въздъхна.

— Онова, което ме тревожи, не е личното унижение, а фактът, че съдбата на този свят е в неговите ръце. Аз просто желая да направим нещо, за да се промени положението, преди смъртните случаи да станат твърде много — после добави: — Ако има някакъв начин да се свържем с онези двама обирратски министри… как се казваха… Меники…

— И Омалас — каза инженерът.

— Точно така — каза Кърк. — Меники и Омалас. Ако можем да ги намерим и да говорим с тях, да погледнем нещата от тяхната страна, може би ще ни дойдат някакви свежи идеи.

Боунс го погледна замислено.

— Безценно скривалище — повтори той.

Лицето му сякаш светна.

— По дяволите, може би има начин!

— Какво говориш, докторе? — попита Скоти.

Маккой се обърна към инженера и наклони глава.

— Хм, чудя се…

— Боунс? — попита Кърк. — Ако имаш нещо наум, казвай го.

Очите на Маккой се присвиха.

— Знаете ли, може би няма да е лоша идея, все пак.

И преди някой от приятелите му отново да попита, той ги посвети в плановете си.

 

 

Като прикри очите си от изникналия директно пред него голям бял диск, Лутек спря, за да избърше с ръкав насълзените си очи. Колко ли часа би могъл да издържи човек при тези условия? „Само още малко — каза си той — и проклетото слънце ще се скрие. Само още малко!“ Разбира се, вероятно щеше да има и друг такъв стръмен песъчлив склон като този, който току-що беше изкачил. Проклинайки, клингънианецът продължи напред. На Лутек още от самото начало не му харесваше изпълнението на тази заповед и с всяка измината минута разочарованието му нарастваше.

Първо, не му харесваше идеята да преследва деца, особено деца на хора. Нямаше нищо достойно в това, никакво предизвикателство! Второ, не му беше приятно и самото място. Не само че слънцето грееше в лицето му накъдето и да се обърнеше, като причиняваше болка в очите му, но много по-лош беше въздухът: студен и сякаш изсмукваше влагата от всичките му пори.

Като се закашля може би за стотен път, той се изхрачи и плю, но след това съжали, защото гърлото му стана още по-сухо и раздразнено.

„Колко бих искал да съм на родната планета — помисли си той. — Дайте ми топлината, мъглите и огромните дървета, хвърлящи сянка! Дайте ми място, където войникът може да диша!“

Изведнъж шепа камъчета се размърдаха под краката му и той се подхлъзна, като падна назад на около метър надолу по стръмната стена на склона. Изпсува и отново тръгна. Сякаш самата заобикаляща го среда се беше заела да го провокира и да удължи това абсурдно търсене.

Няколко минути по-късно, много по-внимателен къде стъпва, той се изкачи на върха на склона. Ослепителният блясък на слънцето му попречи да види още от самото начало какво имаше пред себе си. С присвити очи той най-после успя да види какво е. Не, нямаше друг склон, а дълбоко очертана долина. Като всичко друго тук, и тя беше червеникавокафява. Долината се очертаваше не само от полегатите склонове, но и от каменните блокове, които стърчаха от земята на различно разстояние един от друг. Много по-интересен според Лутек беше онзи склон, осеян с безброй неща, подобни на отвори. „Вероятно отвори на пещери“ — помисли си той. Естествено образувани места за укриване, даващи подслон от режещите студени ветрове — нещо, от което човек би се нуждаел, за да оцелее по-дълго време тук, горе в планината.

Пулсът му се ускори. Беше изпълнен с очакване. Ако децата на хората бяха там, където си мислеше, че са, Аутек не само щеше да сложи край на тази отвратителна задача, но щеше също да бъде похвален от командира. А похвалите водеха до повишения.

Когато изваждаше бластера си, му стана почти смешно. Комично беше да си помисли, че ще трябва да се бори с една банда никакъвци от човешки род. Но, от друга страна, защо да си усложнява живота? Само ако видят бластера, всичките им надежди за бягство ще се изпарят. По-добре да ги изплаши веднага, отколкото да се наложи да използва проклетото оръжие по-късно.

Като се наведе ниско, за да намали вероятността да бъде забелязан, клингънианецът избра едно място, от което смяташе да премине, ако слезеше в долината от същата страна, от която бяха и пещерите. Можеха да го забележат само ако бяха поставили наблюдател. И макар че нямаше начин да узнае дали е така, тъй като тъмнината на входа на пещерите беше непрогледна, Лутек се съмняваше дали са взели тази предохранителна мярка.

Децата на клингънианците биха го направили, но те имаха много повече познания как да преследват и какво да правят, когато бъдат преследвани. Играта на хищник и жертва беше втората им природа.

Лутек тръгна към долината. Като се предпазваше от студа и от заслепяващото бяло слънце, той вървеше колкото е възможно по-вдясно, като се отклоняваше от начертания път само когато срещнеше някоя голяма и твърде гладка скала, за да може да я прескочи.

Нямаше никакъв признак за раздвижване в пещерите. Никакви звуци. Значи все още не бяха го забелязали.

Разбира се, пещерите можеше и да са празни, но не му се вярваше да е така.

Не можеше да бъде сигурен, но някакъв инстинкт го караше да мисли, че някой се крие в тази тъмнина!

Пропълзя още малко напред. Нищо не подсказваше, че са го забелязали. Той изръмжа недоволно. Защо човеците не упражняват децата си как да се защитават? Нима очакват цялата Галактика да бъде благосклонна към тях? Приближи се още повече, като преодоля най-големия каменен блок, който му се беше изпречвал досега на пътя, а след това и един по-малък. Трябваше да се концентрира върху безшумното си придвижване, да не помръдне нещо, което да се строполи надолу по хълма и да го издаде. Крачка по крачка скъсяваше разстоянието. Земята сякаш му помагаше, като не го изненадваше с нищо по пътя. Движенията му не изискваха голямо усилие или напрежение. А и защо да не е така? Той си беше клингънианец, нали? И не просто клингънианец, а Гевиш’рае!

Внезапно, без дори сам да си даде сметка защо, Лутек се извъртя и насочи бластера си в точка директно зад себе си — в едно място, където голямата празна долина се срещаше с мрачното синьо небе. Там нямаше нищо. Нищо и никой. Той се намръщи и внимателно огледа цялата долина. Отново нищо. Мъжът се намръщи още повече и постави оръжието си встрани.

Клингънианците бяха научени да се доверяват на инстинктите си, но този път той се беше заблудил. Нямаше никой друг наоколо, с изключение на него и децата, които преследваше. Всички други от колонията бяха под контрол долу в сградите, а в този свят нямаше животни. Не съществуваше никаква заплаха за него и затова предположи, че съзнанието му играе някакви номера.

„Нищо чудно — помисли си той, — че се чувствам малко зашеметен, след като стоях под това слънце.“

Като се обърна към пещерата, той се опита да измери разстоянието, което му оставаше да преодолее. Предположи, че са по-малко от десетина метра.

Оставаха му няколко мига, за да открие това, което търсеше. Като заобиколи последната скала, Лутек подходи към пещерата под такъв ъгъл, който му позволяваше да се появи пред входа й от горна страна. Все още не се чуваха звуци от вътрешността на пещерата, но това не го тревожеше. Ако пещерата беше празна, в което се съмняваше, нямаше да загуби нищо с направените усилия. Ако децата бяха вътре, упорството му щеше да бъде възнаградено. Искаше му се само да не е толкова сухо там. Би му се искало вече да е приключил с преследването, за да се върне на Кад’нра и да диша нормален за него въздух.

Няколко крачки, още само няколко крачки го деляха от пещерата. Той заобиколи едно място, където калта му се стори по-рядка. Придвижваше се напред, като си подбираше по-добри места за стъпване. Хванал бластера си здраво в едната ръка, клингънианецът приклекна и постави другата на земята, за да се закрепи. Не искаше да се подхлъзне точно сега, след като се беше добрал дотук толкова безпрепятствено. Продължи да се прокрадва напред и най-после достигна мястото — една малка издатина точно до първата пещера. Като се стегна, той скочи и се завъртя, прицелвайки се в тъмнината пред себе си. Очакваше да чуе някакъв вик, може би опит на някой да притича пред него. Всъщност нямаше никакви признаци, които да показват, че проклетата дупка е обитаема — просто полъх на студен въздух, който го удари в потното чело.

Разбира се, човеците може би спяха в отделни кътчета на пещерата. В такъв случай те все още не бяха го забелязали. Проблемът беше, че не можеше да бъде абсолютно сигурен в това. След заслепяващата светлина на слънцето тъмнината в пещерата беше непрогледна. Трябваха му няколко минути, докато очите му свикнат. Секундите минаваха. Беше студено. Въздухът в пещерата беше като балсам за него в сравнение с този отвън. Вероятно нямаше да се случи нищо лошо, ако направеше няколко крачки навътре, само и само да се махне от този ужасен вятър и бронзовата слънчева светлина и да отиде на някакво по-удобно място, дори само за момент. Внимателно, Лутек вървеше напред в тъмнината. Очите му вече бяха привикнали достатъчно, за да може да различи неясни силуети, макар че никой от тях не се движеше. Като държеше бластера, насочен към тях, той се придвижи още малко напред. Фигурите все още стояха неподвижно, не се забелязваше дори слабото повдигане на гърдите, характерно за хората, когато спят. Когато се приближи достатъчно, той разбра защо е така.

Това не бяха живи същества, а просто скали, разположени така, че създаваха впечатление за глава и тяло, ръце и крака. Клингънианецът изръмжа тихо: „Смешно наистина, колко приличаха на човеци тези скали.“ Той бутна една от по-малките фигури с обутия си в ботуш крак и видя как тя се отмести и отдели от останалите.

Смешно наистина. Като огледа пещерата, Лутек не откри нищо, което можеше да привлече вниманието му. Очевидно децата бяха в другите пещери, ако изобщо бяха тук. Единственият начин да разбере това, беше да провери. Но той не тръгна веднага. Позабави се, за да позволи на относително топлия въздух в пещерата да отнеме поне част от сковаността, обхванала уморените му мускули.

Клингънианецът се ухили. Струваше му се, че е по-лесно да диша тук, макар че едва ли въздухът беше по-влажен, отколкото навън. Ако затвореше очи, почти можеше да си представи, че е на родната планета, в малката водна градина на родителите си. Мина му през ум колко добре би било, ако можеше да събуе ботушите, тежката кожена ризница, прилепнала по тялото му, и да скочи за малко в басейна.

Но дългът зовеше! Като потисна обзелото го недоволство, Лутек тръгна към изхода на пещерата, където слънчевата светлина беше още по-ослепителна отпреди. Имаше чувството, че нещо пробождаше очите му, затова погледна встрани. Ужаси се от мисълта, че ще трябва да прави този преход от светло на тъмно и обратно при претърсване на всяка пещера. Досадна работа, а още по-точно — болезнена! За съжаление, единствената възможност да затвори очи, докато преминава от една пещера в друга, беше неприемлива. Представи си как някой от другите, или самият Гидрис, го срещат, докато върви от една пещера към друга пипнешком, като слепец. Той се изплю и отново съжали. Каква отвратителна работа беше тази! Отвратителна работа и отвратителна планета! Когато се върна до отвора на пещерата, Лутек погледна втренчено пред себе си. Не можеше да различи нищо. Беше завеса от огън, една… Внезапно той почувства страшна болка в слепоочието си — падна на едно коляно. Секунда след това почувства втора болка в тила. Клингънианецът обви ръце около тялото си, сякаш за да се предпази — ядосан, объркан и малко уплашен от това, което му се случи. Нещо голямо и тежко го удари по дясната ръка — онази, в която държеше оръжието, но той не го изпусна.

„Трябва да видя — каза си той, — трябва да видя кой ме атакува!“ Като присви очи, различи през кръвта, която се спускаше надолу по веждите му и влизаше в очите, няколко малки фигури, които се насъбраха около него като лешояди на мърша. Насочи оръжието си към най-близката и натисна спусъка. Тогава почувства нещо върху рамото си — изви се и видя фигура, която беше по-голяма от другите.

Нямаше време да различи чертите на Вулкан и мракът го обгърна отново.