Майкъл Ян Фрийдман
Лицата на огъня (13)

Глава единадесета

На Кърк му се стори, че свещените за обирратци места изглеждат толкова стари, колкото и самата цивилизация. Улиците бяха тесни и лъкатушещи, приличащи повече на пътеки между дву— и триетажни сгради. Те се спускаха една към друга като пияни заговорници. Пътищата бяха покрити с калдъръм, изтъркан и изпотрошен в течение на много години; на много места липсваха камъни, като техните места бяха запълнени с пръст. На почти всяка пресечка пред посетителя изникваха статуи, повечето от които в напреднал стадий на рушене. Най-често срещаното нещо бяха млади жени и деца, чиито ръце държаха каменни цветя. „Мястото мирише на старо“ — мислеше си Кърк, докато се движеха в редица из лабиринтите, образувани между две полуразрушени сгради. От тях се носеше миризма на мухъл, която човек обикновено свързваше със старинни книги или с онези стари мостове, които все още можеш да видиш някъде там в Айова. Беше такова място, в което той вероятно би се помотал, за да го опознае по-добре. Разбира се, ако ги нямаше недружелюбните погледи и тихо изричаните псувни, които съпътстваха групата му на всяка крачка.

— Не се ли чувстваш малко нежелан тук? — попита Маккой.

Командирът кимна.

— Не малко, а доста много, Боунс! Те сигурно се чудят какви са намеренията ни.

— Това е точно така — каза Скоти. — Особено след като с нас се движат няколко въоръжени мантайлци, които ни охраняват.

— Честно казано, аз не виждам смисъл да коментираме. Първият министър съвсем ясно показа, че няма да ни позволи да се разхождаме из града без ескорт. И сега, след като имах възможност да видя как изглежда всичко, се радвам, че той настояваше.

Кърк погледна към няколкото души охрана, които Трафид им беше дал. Вярно беше, че тук имаше кръвопролития по улиците и можеше да има още, преди този конфликт да бъде решен. Но Скоти беше прав. Обиколката им из града можеше да се тълкува като опит да се подчертае надмощието на мантайлците, а това би влошило и без това изострената обстановка.

Когато те се появиха на улицата и прекосиха една друга, сравнително по-широка, командирът забеляза площад, пълен с хора, на разстояние две пресечки по-нататък. Беше първото обширно и открито пространство, което виждаха, откакто бяха дошли тук. Кърк го посочи.

— Какво е това?

По-близкият от двамата мъже, които бяха в охраната, отговори:

— Пазарът. Тук е мястото, откъдето обирратците в този район купуват храна и дрехи.

Изглеждаше интересно. И без това нямаше повече смисъл да се обикаля по улиците. От друга страна, може би обирратците да се подразнят, ако хора от друга планета и техните пазачи нахлуят на пазара им. А и без това вече достатъчно бяха нарушили спокойствието им.

— Можем ли да го разгледаме? — попита Фаркухар.

Командирът се ядоса сам на себе си, че въобще беше заговорил за това. За щастие охраната имаше достатъчно ум в главата си.

— Не е препоръчително — каза един от тях на посланика. — В такава тълпа е почти невъзможно да се гарантира безопасността ви.

— Така е — отговори Кърк. — Всъщност аз мисля, че вече видях достатъчно от това място.

Посланикът поклати глава.

— Аз не съм съгласен.

— Каква изненада! — прошушна Маккой в ухото на командира.

— Мисля, че е важно да съберем колкото е възможно повече информация — продължи, като се усмихваше Фаркухар. — Не е необходимо да се смесваме с тълпата. Можем да стоим настрани.

Хората от охраната се спогледаха и след това се намръщиха.

— Ще поема отговорността върху себе си — увери ги посланикът. — Имате думата ми!

„О, боже — помисли си Кърк, — накрая те ще отстъпят!“ Но той грешеше. Един от охраната се обърна към Фаркухар и поклати глава.

— Не мисля, че ако вие поемете цялата отговорност, това ще има някакво значение за първия министър. Страхувам се, че аз ще трябва…

Войникът беше прекъснат от вик, с който се призоваваше духът, предвещаващ смърт в дома. Без дори да помисли, командирът хвана посланика и го събори на земята точно зад една дървена количка. Минута по-късно той беше доволен, че рефлексите му бяха толкова бързи. Като надникна иззад рамото на посланика, Кърк видя няколко младежи обирратци, които откриха огън по тях.

От другата страна на пътя Скоти и Боунс бяха успели да се прикрият зад една полуразрушена скулптура. „За нещастие — помисли си командирът — Съветът забрани на чуждоземците да носят оръжие. Иначе битката би завършила толкова бързо, колкото и започна.“ Охраняващите ги мантайлци залегнаха и отвърнаха на огъня. От тактическа гледна точка действията им бяха погрешни. Един от тях плати за това — беше директно улучен. Той политна назад, удари се в една стена, после бавно се свлече върху калдъръма. В средата на гърдите му димеше овъглена дупка. Приятелят му обаче остана твърд. Без да трепне, той се прицели, стреля и събори един от нападателите. Преди още младежът да падне на земята, Кърк видя почернелите развалини, които бяха негово прикритие, и разбра, че охраната им се е приготвила също да убива.

Когато другият обирратец видя, че приятелят му пада, той започна да отстъпва, като стреля няколко пъти, за да прикрие бягството си. Мантайлците хладнокръвно го обсипаха с кървавочервени лъчи. Младежът се превърна в димяща факла и падна в краката на една жена. Тя отвори широко очи от ужас и прикри с ръце устата си. За секунда или две настъпи пълна тишина, докато всички осмисляха станалото. След това обирратци започнаха да се държат отвратително.

— Трябва да се измъкваме оттук! — промърмори посланикът, като разбра веднага опасността. Опитваше се с цената на много усилия да остане спокоен, но очите му изразяваха страх.

— Ти си съвсем прав — каза Кърк.

Той посочи с пръст надолу по улицата в посоката, откъдето бяха дошли, но така, че да бъде забелязан от Боунс и Скоти. След това почти вдигна Фаркухар от калдъръма и тръгна в посоката, която беше указал. Вървеше бавно и спокойно. Или поне толкова спокойно, колкото беше възможно при тези обстоятелства.

Посланикът започна да увеличава темпото, почти се затича, но командирът го спря.

— Не! — каза той. — Ако започнеш да бягаш, значи си признаваш вината. И те ще тръгнат да бягат след нас.

Кърк видя, че той е по-ядосан откогато и да било. Устата му беше изкривена от омраза.

— Довери ми се! — каза капитанът на Фаркухар. — Така е най-добре, ако искаме да се измъкнем живи оттук.

От жената, в чиито нозе падна младежът, се изтръгна стенание — слабо, напевно виене, с което тя оплакваше загиналия. Не след дълго се присъединиха и другите. Оцелелият войник сложи тялото на приятеля си върху своето рамо. Върху калдъръма остана петно кръв. Той все още държеше фазера си в ръка, макар че имаше достатъчно ум да не го показва открито.

— Командире — проговори Скоти, щом се присъедини към Маккой и Кърк. — Добре ли сте, сър?

Един обирратец започна да се движи след тях като огромен страшен хищник със стотици лица, които ги обвиняваха.

Командирът кимна. Все още имаше чувството, че Фаркухар може всеки момент да хукне нанякъде. А за да успее планът му, той имаше нужда от всички тях заедно. Ако се разделяха, никой не можеше да каже какво точно ще се случи.

— Добре сме, мистър Скот, а сега нека да насочим вниманието си напред и да видим дали можем да удържим положението.

Изведнъж се чу вик, по-различен отпреди, по-гърлен, изпълнен със сила: Кърк не му обърна внимание, а погледна само веднъж назад, за да се увери, че охраната им върви след тях. Той разбра целта им, края на улицата, и тръгна натам.

След тази улица, разбира се, щеше да има и друга, а може би и трета. Вероятно щяха да успеят да излязат от свещения район и тълпата щеше да спре да ги преследва. Може би.

Командирът все пак не разчиташе само на това. След като се бяха отдалечили от обирратците и те не можеха да видят какво държи в ръцете си, той издаде комуникатора.

Разбира се, можеше да го направи и по-рано. Но обирратците можеха да си помислят, че това е някакво оръжие, насочено срещу тях, и след това ситуацията можеше да ескалира.

— Кърк вика „Ентърпрайс“.

— Аз съм „Ентърпрайс“ — отговори Сулу. — Случило ли се е нещо, командире?

Такава беше ползата за човек, когато служи с някого дълги години — би могъл да познае, че имаш проблем, преди ти да си успял да му кажеш това.

— Съвсем определено, лейтенант! Кайл да локализира координатите ми и да телепортира петима души, между които двама малурианци: един умрял и един жив.

Той би поискал и охраната да бъде телепортирана, но това щеше да бъде акт на отчаяние. Основанието за голям конфликт беше вече налице, не беше необходимо да се налива още масло в огъня. Преследвачите му не го чуха. Като преминаха следващата пресечка, Кърк забеляза, че видът на сградите започва да се променя. Преценката му беше правилна. Намираха се на няколко пресечки разстояние от линията, обозначаваща края на свещеното място. А „Ентърпрайс“ все още не им идваше на помощ. „Хайде, Кайл!“ — помоли се Кърк.

Още един камък прелетя ниско над главите им, като удари посланика в главата. Когато се обърна към командира, на лицето му бяха изписани страх и възмущение, а кръвта от слепоочието му се процеждаше надолу. Мъжът щеше да побегне, Кърк видя това, изразено върху лицето му. Джим хвана ръката на Фаркухар по-здраво.

— Не го прави! — каза му той. — Дори не си помисляй да го направиш!

Като издаде брадичката си напред, посланикът направи усилие да стори това, което му беше казано, но долната му устна трепереше. Съвсем ясно беше, че трудно се сдържаше да не избухне.

Камъните продължаваха да се сипят върху тях. В един момент дори едно малко дете изтича пред тях, хвърли камък към Скоти, след това се усмихна подигравателно и избяга. Но те понасяха всичко, дори бяха благодарни, защото, докато обирратците хвърляха само камъни, те все още имаха шанс. А и печелеха време, необходимо на Кайл, за да ги телепортира.

Накрая някой хвърли по тях парче скала, твърде голямо, за да не му бъде обърнато внимание. Маккой трябва да беше погледнал назад към преследвачите, защото беше ударен в челото доста силно и краката му се подкосиха. Наложи се Скоти да го хване, за да не падне. Докторът явно беше в безсъзнание. След малко, с помощта на инженера, той успя да се закрепи на крака и да продължи да върви, като се клатушкаше. От двете страни на лявото му око, надолу по лицето, се стичаше кръв. Но все пак Маккой имаше късмет. Ако тази скала беше хвърлена с малко повече сила, тя можеше да го убие.

Като погледна нагоре към небето, Кърк отправи още една молба към Кайл: „Телепортирай ни! Защо се бавиш толкова много?“ Сулу изчака на другия край на линията.

— Командире, Кайл казва, че има твърде много малурианци наблизо. Ще бъде необходимо време, за да изолира онези, които са с теб.

— Кажи на Кайл да бърза колкото е възможно повече, лейтенант!

Кърк изключи комуникатора си и го прибра, а след това се обърна към един от мантайлците, който дишаше много тежко, защото носеше трупа на убития си другар.

— Прибери си оръжието, по дяволите!

Охраната го погледна неразбиращо. Кърк повтори отново:

— Прибери си оръжието! Веднага!

— Но, ако те ни атакуват сега…

— Това ще си е за наша сметка.

Мантайлецът поклати глава.

— Аз не…

— Това, което искаше да каже, е — добави Маккой, — че повече убийства биха могли да превърнат града в кървава баня, а този факт е по-важен от това, дали ние четиримата ще живеем или не.

Неохотно охраната промени положението си.

С ъгълчето на окото си Кърк забеляза, че върху него беше хвърлено нещо. Той се наведе. Когато то отмина, Кърк видя какво е било: парче от старинна мазилка. Друго парче мина със свистене покрай Скоти.

Те приближаваха вече към пресечката. „По дяволите, почти стигнахме до края й. Господ да ни е на помощ — помисли си командирът, — ако трябва да се измъкваме оттук пеша!“ Сякаш за да потвърди опасенията му, нещо силно го удари в гърба. Той премигна, но продължи да върви напред, като не забравяше многото хора, които бяха срещу тях. Напсува ниско на глас. Стрелбата с камъни се усили — все по-силни и по-тежки ставаха ударите. Капитанът получи удар отзад по главата, който го накара да прехапе устни от болка. Усети вкуса на кръвта. Преди още да е успял да я изплюе, друг камък го удари по коляното.

Нямаше да издържат дълго! Обирратците ставаха все по-злобни. Скоро един или двама от хората му щяха да паднат на земята и това щеше да бъде началото на края. Втората пресечка изникна пред тях. Но преди да я достигнат, всички обирратци се бяха събрали там и блокираха пътя им. Нямаше накъде повече да отстъпват.

Бяха в капан. Внезапно войникът от охраната извади фазера и го размаха над тълпата. Без да знаят, че оръжието не е нагласено за смъртоносна стрелба, всички обирратци отстъпиха моментално, а някои, които бяха най-отпред, паднаха на колене. Това беше моментът, когато всичко отиде по дяволите! Обирратците, намиращи се на пресечката, започнаха да хвърлят камъни и да призовават към отмъщение за смъртта на братята си.

Мъжът от охраната се опита да зареди оръжието си, но добре насочено парче скала го удари по челюстта.

Загубил равновесие, натоварен с другаря си на рамо, той се свлече на земята. Не успя да си послужи с фазера.

„Няма да се предам!“ — каза си Кърк. Попадал беше стотици пъти в много по-трудни ситуации и се беше справял. В същото време трябваше да си признае, че този случай може да е изключението, което потвърждава правилото.

А и каква смърт: в ръцете на тълпата, бореща се за стадо тъпи животни! След това видя как обирратците ги заобикалят. Когато водачът им взе парче скала и се приготви да го хвърли, Кърк се опита да избегне удара. Камъкът прелетя покрай него, не удари никого, но въпреки това нямаше да е лесно да избегне предстоящия ръкопашен бой…

Нищо не се случи.

После разбра защо. Вече не стоеше на тясна улица в свещения град, а беше на платформа в залата за телепортиране на „Ентърпрайс“. Което беше още по-важно — Скоти и Боунс бяха с него, макар и да не изглеждаха добре. Там бяха и мантайлецът с убития си другар.

Доктор М’Бенга, сестра Чапъл и един екип травматолози стояха близо до Кайл и очакваха пристигането на групата. Щом Кърк и другите слязоха от платформата, олюлявайки се, всеки един от тях беше поет от човек на екипа.

— Добре съм — каза командирът на двете едри сестри, които му се притекоха на помощ. — Наистина е така!

— Аз ще реша така ли е или не — каза М’Бенга. След това се обърна към сестрите: — Заведете го в лазарета и не му позволявайте да ви заповядва!

— Добре — каза Маккой, когато няколко души от здравния персонал го поведоха в същата посока. — Внимавайте с командира, той е лукав дявол! — и намигна, макар цялото му лице да беше окървавено.

Кърк се зарадва, като видя, че докторът не е загубил чувството си за хумор. Като въздъхна, той позволи на сестрите да го придружат до лазарета.