Майкъл Ян Фрийдман
Лицата на огъня (12)

Глава десета

— Сигурен ли си? — попита Велед.

Гидрис кимна.

— Съвсем сигурен! Разбира се, Малот имаше само един ден на разположение, за да прегледа цялата изследователска информация — доста малко време. Но е ясно дори и за новак, че централното устройство, онова, осигуряващо ускорен растеж на растенията, липсва.

Велед промърмори недоволно:

— Тогава някой от колонията също липсва.

Първият офицер изглеждаше обезпокоен.

— Никой не липсва — докладва той. — Всъщност ние сме броили един човек два пъти.

Командирът на Кад’нра се наведе напред и постави лакти върху бюрото пред себе си — същото това бюро, което доскоро бе принадлежало на един от жителите на колонията. Велед си беше присвоил жилището на човека и го беше направил свой генерален щаб.

— Как е възможно това? — попита недоволно Велед.

— Не мога да кажа със сигурност, но предполагам, че възрастта му е оказала влияние. Той е на дванадесет години.

— Твърде млад е вероятно, за да бъде записан в списъците на колонията.

— Така предполагах и аз — съгласи се Гидрис. — Защото той е единственото дете в колонията.

Велед се замисли върху това.

— Федерацията прави списъци на всички компоненти на съоръженията си и на всички хора… защо ще пропусне определен човек независимо дали е млад или не — той поклати глава. — Трябва да има някакво друго обяснение.

Първият офицер се опитваше да намери отговор.

— Грешка при въвеждане на данните може би?

Командирът издаде звук, изразяващ неодобрението му.

— Предположенията са само загуба на време, Гидрис. Доведи ми момчето. Може би то самото ще ни каже.

 

 

— По дяволите — промърмори Кърк.

— Можеш да кажеш това отново — присъедини се Скоти. — Никога досега не съм виждал такова стадо.

— Кубайа са най-много на брой тук — съгласи се водачът им Мантайл, не без гордост в гласа.

— Не — каза Маккой, — многобройни са звездите. Тези създания тук са цял легион.

Огромна синьо-зелена долина се разстилаше пред него и тя беше една от няколкото, които достигаха до хоризонта. В долината течеше широка, пълноводна река, искряща от бронзовата светлина на Алфа Малуриан. А в реката от бряг до бряг и от край до край по течението се бяха разположили кубайа — животните, които бяха в центъра на религиозния конфликт в тази част на Вселената.

На хребета стояха петима души: трима офицери от „Ентърпрайс“, посланик Фаркухар и техният водач. Всички те яздеха флейър — високи създания с вретеновидни крака, дълги висящи уши и кучешки муцуни. Животните бяха добре дресирани. Стояха напълно неподвижно, независимо от силния вятър, който разнасяше пясъка по повърхността на земята, образувайки нежни вълни.

Кубайа в сравнение с тях изглеждаха дебели и недодялани, притиснати едни в други в реката. Миграционният им инстинкт ги насочваше право към свещения град. От мястото, където Кърк ги наблюдаваше, изглеждаха като малки моржове с къси мускулести крака вместо перки. Цветът на кожата им варираше от ръждиво до тъмнокафяво. Не особено привлекателно беше това животно, поне за командира. Но всъщност не красотата беше онова, което се нравеше на мантайлците, а духовното им значение.

— Бихте ли искали да погледнете по-отблизо? — попита водачът.

— Разбира се — отговори посланикът. — Моля, водете ни.

Водачът им се казваше Ебан. Той пришпори животното надолу по склона. Фаркухар побърза да се нареди след него, макар че изглеждаше вдървен и доста непохватен в опитите си да балансира върху гърба на флейър. Когато Кърк и офицерите му се приготвяха да тръгнат след тях, Маккой погледна командира.

— На кого смята, че прави добро впечатление тоя? — промърмори той.

Кърк не отговори. За щастие игрите на началство, на каквото се правеше Фаркухар, го тревожеха по-малко, отколкото Маккой.

С удар на юздите, които малурианците използваха, за да подкарат своите животни, но твърде различни от тези при конете на Земята, Кърк пришпори своя флейър и последва Фаркухар.

Когато слязоха долу, вятърът промени посоката си и те бяха обгърнати от доста неприятна миризма — нещо като от кокоше яйце, държано твърде дълго на слънце. Не беше трудно да се открие източникът й. „Това е кубайа — помисли си командирът. — Трябва да е от тях.“ Някои от най-близките животни вдигнаха глави, сякаш бяха разбрали мислите на Кърк и се бяха обидили. Въпреки това те не изглеждаха ни най-малко обезпокоени от човешкото присъствие.

Ебан извика през рамо:

— Не се страхувайте да приближите. Свикнали са да виждат ездачи наоколо.

Той посочи нагоре по течението, където командирът можа едва-едва да забележи двама малурианци, възседнали същите животни като техните.

— Ние имаме мъже и жени, които патрулират по определени участъци от реката, за да предпазват животните от хищници.

— Да, разбирам — отговори посланикът. — Много е интересно.

Маккой промърмори нещо — наистина твърде тихо, за да бъде чут от посланика, но ясно, за да може да го чуе Кърк. Боунс си беше прав — посланикът се натягаше малко. Но Фаркухар не беше първият дипломат, който, като отправяше ласкателства, не се сещаше кога трябва да спре.

— Всъщност — продължи водачът им — самите хищници не са най-голямата опасност. Или поне не по начина, по който вие си мислите — той посочи тревата, която покриваше земята — сега тя беше полегнала под внезапния порив на вятъра. — По-голямата опасност е вятърът, който носи миризмата на хищниците. Кубайа може и да изглеждат лениви, но щом усетят миризмата на гетрикс, веднага се раздвижват — той издаде някакъв звук с езика си, подобен на въздишка. — Ако не защитим стадото тъй, както бащите ни са го правили преди нас, повече кубайа ще умрат в паническо бягство, отколкото в лапите на гетрикс.

Скот, който беше мълчал почти през цялото време, погледна командира и каза:

— Извинете, сър, но това не ни ли дава решение на проблема?

Кърк се гласеше да попита инженера какво точно има предвид, но преди да проговори, сам се сети.

Скоти се усмихна.

— Разбрахте ли какво имам предвид, командире?

Кърк кимна.

— Да, наистина.

Фаркухар приближи към тях.

— Има ли нещо, което трябва да знам? — попита той.

— Да, има — отговори му командирът. — Мистър Скот може би намери решение на въпроса, как да бъдат задоволени и мантайлците, и обиррадците.

— И какво е то? — попита посланикът.

След като Скот му обясни, Фаркухар се намръщи.

— Е? — попита Маккой.

Посланикът кимна мъдро.

— Може и да стане. Ще изпратя съобщение на Съвета да ни очакват.

 

 

— Името ти?

Детето преглътна. Велед позна, че това е от страх.

— Тимоти Риордан.

Командирът на Кад’нра погледна първия си офицер.

— Има двама Риордан, записани във файла със списъка на колонията.

Велед фиксира момчето. То започна да преглъща още по-силно.

— Защо е станало така, че ти не си записан заедно с другите?

Риордан — ако наистина така му беше името — поклати глава.

— Не знам.

Велед погледна Гидрис, който, изглежда, мислеше, че момчето лъже, докато командирът не беше сигурен.

— Кажи истината! — каза Гидрис, като положи ръката си върху рамото на момчето. — Или ще се погрижа да те принудят.

Очите на момчето станаха червени и влажни, когато погледна клингънианеца. Носът му започна да тече.

Чудно нещо е как децата на хората можеха да бъдат пречупени. Велед беше чувал за това от разказите на други командири, които бяха имали работа в колонии на Федерацията, но не вярваше. А сега, когато го виждаше със собствените си очи, неговото учудване беше голямо. Изведнъж му се прииска да свърши с тази работа колкото е възможно по-бързо.

— Хайде — каза той на момчето, — нека свършваме! Ти криеш нещо. Какво е то?

Тимоти Риордан подсмръкна.

— Казах им да се върнат — прошепна той.

Велед се наведе напред, ръцете му опряха в коленете и лицето му беше на няколко инча от лицето на момчето.

— Кой? На кого каза да се върне?

Момчето дишаше учестено.

— На Дейвид и другите — Риордан погледна нагоре с широко отворени от страх очи. — Казах им, но те не искаха да ме послушат.

Гидрис стисна още по-здраво рамото на момчето.

— Този, когото нарече Дейвид и другите, кои са те? Те ли са взели устройство Г-7?

Изведнъж момчето се смути.

— Г-7 — повтори то, след което поклати глава. — Не, устройство Г-7 е в лабораторията.

Първият офицер изрева:

— Искаш да кажеш, че не знаеш какво се е случило с Г-7? Помни, че животът ти зависи от това, което ще ми отговориш!

Риордан погледна последователно към двамата, като започна отново да подсмърча.

— Не знам нищо за Г-7. Кълна се! — и след това допълни: — Не ме наранявайте, моля ви!

Командирът изпита едновременно яд и отвращение. С един жест той даде знак на Гидрис да пусне момчето.

— Не мога повече да наблюдавам тази проява на страх!

Риордан се изчерви силно.

„Огорчен от думите ми — предполагаше Велед, — може би сега ще покаже някаква проява на смелост.“

Но нищо подобно не се случи. Риордан просто погледна встрани. „Ето затова — помисли Велед, — в края на краищата, Федерацията трябва да се подчини на Империята. Хората и техните съюзници са слаби. Те нямат достатъчно сили и затова избягват конфронтацията, докато клингънианците процъфтяват именно върху нея.“

— Изведете го навън!

Гидрис послушно свлече момчето от стола и го изтика по посока на вратата. Риордан се спъна, но успя да се задържи на краката си, поглеждайки Велед отчаяно и изплашено. След това Гидрис го изведе извън стаята и остави командира сам със своите мисли. Клингънианецът поклати глава. Ако един от синовете му се беше държал като това дете — той щеше отдавна да е умрял, при това от ръцете на собствения си баща. Като прогони отвращението, с което си помисли за това, той се запита каква ще е следващата му стъпка. Имаше само един отговор. Независимо от обяснението на Риордан, очевидно другите деца, които също не се появиха в списъците на колонията, трябва да са взели устройство Г-7. И ако беше така, те трябваше да бъдат хванати.

 

 

Както и преди, Трафид и колегите им ги очакваха. Този път Кърк и групата му не се телепортираха в хола с шестте стени. Те просто дойдоха пеша, минавайки покрай цял взвод охраняващ персонал. Отново бяха разменени поздрави, осъществени символично от Трафид и Фаркухар. Първият министър изглеждаше малко по-нетърпелив от последния път, когато командирът го видя. Така изглеждаха и другите малурианци.

— Да не би нещата да са взели лош обрат? — предположи Кърк.

Трафид го погледна.

— Съобразителен сте, командире. Щом кубайа приближат свещения град, бунтовете се разпростират и в други градове. Когато възстановим реда на едно място, ние откриваме, че обирратци са създали хаос на две други — лицето му се разкриви в гримаса. Това леко потрепване се почувства по-силно от друг път. — Нещастните случаи се увеличават. Обирратци са много упорити.

„И те не са единствени“ — помисли си Кърк, но не сподели с друг впечатленията си.

— Съжалявам, че трябва да чуя това — отбеляза посланикът, като с тази си реплика напомни кой е началникът тук. — Но може би ние ще намерим начин да разрешим спора ви — допълни той.

— Така разбрах и аз — каза първият министър. — Моля, представете предложението си.

В един момент командирът си помисли, че Фаркухар ще спомене Скоти и по този начин ще отдаде дължимото му за това, че идеята беше негова. Но, както се оказа, той нямаше такова намерение.

— Изглежда — започна посланикът, — трябва да убедим кубайа да не вървят по свещената земя на обирратци, но не насила. Съгласни ли сте?

Трафид се замисли за момент.

— По принцип — да. Вие разбирате, че ние сме не само против силата, но и против всяко нещо, което би могло да премести кубайа против желанието им.

— Разбирам — каза му Фаркухар. — Както ни стана известно, кубайа имат силно отрицателна реакция към миризмата на хищниците. Накратко: те бягат от тях.

— Вярно е — потвърди Трафид.

— В такъв случай, защо да не се опитомят един или два хищника и да се пуснат в района на свещения град? — усмихна се Фаркухар. — По този начин животните няма да бъдат наранени, но ще бъдат принудени да стоят надалече от този район. Така ще се угоди и на обирратци.

Маккой и Скот застанаха от двете страни на Кърк. Той погледна всеки един от тях. Докато беше началник тук, никой нямаше да прави гримаси по адрес на Фаркухар, независимо от това, колко неприятен им беше. Министрите се спогледаха. Секунда-две те се съвещаваха тихо. След това се обърнаха отново към посланика.

— Не се приема — каза Трафид.

Усмивката на Фаркухар посърна.

— Не се приема! Защо?

Първият министър повдигна рамене.

— Обирратци ще се възпротивят на присъствието на гетрикс в свещените им места толкова силно, колкото и на присъствието на кубайа.

Устата на посланика беше отворена. Той я затвори, а след това хвърли поглед към Скот, сякаш искаше да му каже: „Направих всичко, което беше по силите ми, но наистина не беше много оригинална идеята ти.“

Очите на инженера се присвиха, но той не каза нищо. Кърк се възхити на самообладанието му. Ако беше на негово място, вероятно нямаше да си държи устата затворена.

Разбира се, Маккой нямаше намерение да се откаже толкова лесно, колкото Фаркухар.

— Момент! — каза той. — Нека помислим още малко върху това. Ако не можем да пуснем истински живи гетрикс, защо да не използваме тяхната миризма? Ние сме в състояние да я извлечем, без да причиним някаква болка на животните.

Трафид протегна ръката си.

— Това ще бъде също неприемливо за обирратци. Каквото и да е свидетелство за присъствието на гетрикс, дори миризмата им, ще се сметне за оскверняване на свещената им земя.

Но докторът все още не се предаваше.

— Добре — каза той. — Нито животните, нито миризмата им. Тогава какво ще кажете за химическа смес с миризма на гетрикс, създадена в лаборатория? Ще има същия ефект върху кубайа като истинската, но ще е изкуствена и няма да обиди обирратците.

— Истинска или синтезирана — отговори първият министър, — тя ще мирише на гетрикс и обирратците ще отхвърлят идеята.

Маккой се намръщи.

— Какво ще стане, ако тази смес е с миризма на някакъв хищник, за който на тази планета не са чували? Например терран улверин или алдебаран киргис? Вероятно ще има същият ефект върху кубайа.

Трафид поклати глава.

— Страхувам се, че няма да стане. Трябва да знаете, докторе, че обирратци просто не са разумни хора. Не ви завиждам за задачата, която ви е поставена!

Маккой изпсува тихо.

— Струва ми се, че има някакво разрешение на въпроса. Само да можехме да го намерим…

Скоти го потупа по гърба.

— Дали е така или не, докторе, вие доста се потрудихте.

— Но не достатъчно добре — отбеляза Фаркухар и се обърна към малурианците: — Извинявам се от името на всички нас! Следващия път няма да ви губим времето с такива незначителни предложения.

— Незначителни — промърмори Скоти. — От всички…

Един поглед на командира беше достатъчен, за да го накара да спре насред изречението.

— Посланик — каза Трафид, — не бива да се тревожите, че сте ни отнели времето. Все пак ние не очакваме вие сами да се заемете с решаването на проблема. Знаем, че ще е необходимо и нашето съдействие.

Фаркухар постави показалеца и средния си пръст на слепоочието.

— Както желаете, първи министър.

Този път погледите на Маккой и Кърк се срещнаха. Едно е да покажеш уважение, дори почит, друго е да се унижаваш и да раболепничиш. Особено когато малурианците не обръщат внимание на това. Кърк не беше човек, който би поучавал някого как да си върши работата. Но ако беше на мястото на посланика, би действал малко по-различно.

 

 

— Виждате ли, капитане? — каза Крюге, докато стоеше в градината, създадена от хората.

Велед, който беше коленичил долу, не погледна веднага към втория си офицер. Беше твърде зает да гали дългите тъмни листа на един стрък „огнен цвят“, който Крюге му беше посочил.

— И откъде казват хората, че са взели тези цветя? — попита командирът.

За щастие Крюге вече знаеше отговора на този въпрос.

— От разрушения Ул’луд.

Велед прие информацията и кимна.

— Ул’луд под командването на капитан Амаг — изръмжа той. — Да, сигурно е така.

Велед остана още минута клекнал, а Крюге се чудеше какво ли се върти в главата на началника му.

След малко Велед отново проговори:

— Досещаш ли се, Крюге, какво са правили, когато ги прекъснахме? Отстранявали са умрелите растения около „огнените цветове“, за да засеят тези другите на тяхно място. По-нисшите организми не са можели да издържат на присъствието на клингънианска форма на живот. Точно по този начин, по който жителите на колонията не могат да понасят нас — той поклати глава и продължи: — Федерацията е толкова слаба, че в сравнение с нея дори един Камор’даг изглежда силен.

Крюге кимна. Командирът беше умен мъж. Ако искаше един ден да стане също командир, щеше да е добре да го слуша внимателно.

Внезапно той се обърна и видя Гидрис да стои на входа. С него бяха още двама — Лутек и Аорас.

Секунда по-късно командирът също се обърна.

— Имаш ли нещо да ми кажеш, Гидрис?

Вторият офицер не изглеждаше доволен, че вижда Велед и Крюге заедно, но все пак успя да прикрие чувствата си.

— Да, наистина, капитан Велед. Террик е завършил сензорното сканиране на околността.

— И?

— Изглежда, Тимоти Риордан не е бил единственият човек, който не е отбелязан в списъка. Сензорите са открили още пет други, скрити сред хълмовете на север оттук. И, сър, всички те са деца!

Велед помисли малко и се усмихна.

— Значи онзи кучи син Риордан е казал истината — поне що се отнася до това, че има и други деца, освен него. Аз съвсем не съм сигурен, че той не знае нищо за открадването на устройството. Във всеки случай независимо дали Риордан знае или не, тези другите трябва да са взели Г-7 или поне да знаят къде е скрито.

Гидрис кимна.

— Явно е така.

Изведнъж на Крюге му дойде една идея и той се обърна към командира:

— Господарю?

Очите на Велед се присвиха.

— Говори!

Крюге повдигна брадичка, горд от себе си.

— Хората явно са си направили доста труд, за да не стигнем до устройството. Вероятно тази технология, как се казваше… тераформинг ли беше… може би не е толкова добра.

Веждите на първия офицер се присвиха в знак на любопитство, но не беше в негов интерес да изрази нещо друго, освен презрение.

— Какво означава това, втори офицер?

„Дали пък механизмът Г-7 не е оръжие все пак?“ — помисли си Велед. Чертите на лицето му се изостриха.

— Ако е така, можем само да се радваме, че устройството е в ръцете на деца. Дори и да знаят как да го използват, те едва ли ще могат да го направят както трябва. И ако можем да го занесем на нашата планета… — устните му се присвиха, — възможностите са доста интересни.

Крюге се опита да разгадае забележката на началника си. Дали Велед имаше предвид, че ако постави в краката на Императора това устройство, ще спечели още повече слава за Гевиш’рае и ще повиши политическото им влияние? Или пък имаше предвид да запази оръжието в тайна от Капронек и да го използва за постигане на сила и надмощие по друг начин. Той се усмихна при тази мисъл.

— Вие намирате нещо смешно в думите на командира? — попита Гидрис, без да се опитва да прикрие враждебността си.

Крюге се стегна, но не защото говореше с човек с по-висок ранг.

— Не, сър. Разбира се, че не е смешно.

— Тогава защо се усмихвате?

Крюге сви рамене.

— Забавна ми беше мисълта за възможностите, сър.

Като погледна третия си офицер, Велед протегна ръка.

— Стига вече, Гидрис. Не съм обиден.

— Но, капитане…

— Нищо! Има много работа за вършене и аз съм избрал именно теб, за да я свършиш.

Той забеляза как гърдите на клингънианеца се изпъчиха напред при този израз на доверие.

— Вземи половин дузина мъже, включително Лутек и Аорас, и намерете липсващите деца — всичките! Когато ги намерите, ще откриете и устройството.

Гидрис удари юмрук в бойното си снаряжение.

— Слушам и изпълнявам!

Този път Крюге не показа усмивката си, а Гидрис беше възпрян да го накаже от самия господар. Това беше добро предзнаменование за бъдещето му на Кад’нра.

Вероятно нямаше да се издигне в чин преди края на тази мисия, но след като тя свърши, Гидрис щеше да направи добре да внимава за гърба си.