Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seine schnelle Hand, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 6гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens(2011)
Допълнителна корекция
ganinka(2012)
Форматиране
Xesiona(2012)

Издание:

Робърт Улман. Бързата ръка

Немска, първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1994

Редактор: Стоян Сукарев

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-654-011-0

История

  1. —Добавяне

3.

Тази вечер О’Рурк обиколи почти всички барове. Един от каубоите, който бе сочен предварително като фаворит в стрелбата с револвер, му подвикна от една от масите:

— Ало, шерифе! Крайно време е твоят стрелец-чудо да си нанесе името в листата на участниците в стрелбите! Който е улучил Дъглас Пав от такова разстояние право в китарата, не може да пропусне празната бутилка от тридесет крачки, нали?

— Оставете човека на мира! — изръмжа шерифът намръщено. — Улучил е случайно! Създадохме му достатъчно грижи с това!

— Той ли ти каза, че е било случайно? — намеси се в разговора и друг. — Какво? Нито дума ли не отрони? Това копеле е направо арогантно! Такива ми играят по нервите! Момчета, да тръгнем веднага към ковачницата! Този път Слоън няма да ни се изплъзне! Утре трябва да ни покаже на всяка цена как се стреля с револвер!

Див смях и крясъци огласиха кръчмата. Пияните каубои наскачаха като обезумели, събаряйки столове и маси, и потеглиха към ковачницата, крещейки възбудено.

„Само това ми липсваше още“ — помисли разколебан О’Рурк. Но и той се присъедини с уморени крачки зад беснеещата тълпа. Шерифът изобщо не забеляза облечения в сиво мъж, който водеше коня си за юздите и спираше пред хотела на Алън. Непознатият беше висок и строен. Под привидно равнодушните му очи се извиваше орлов нос. На бедрото му висеше широк колан без патрондаш. Тежък дългоцев револвер висеше отстрани така, че ръката докосваше ръкохватката му почти нежно и ласкаво.

О’Рурк точно в този миг намери своето решение. Той пресече улицата, изпревари викащите каубои и влезе в осветената къща на ковача.

Дорис го поздрави и го покани във всекидневната. Джоунъс МакКълоус бе седнал в едно кресло и държеше в ръката си лула. Клей се бе изправил до прозореца.

— Какво означават тези викове, Макс? — попита загрижено Дорис.

— Отнася се до теб, Клей! — започна припряно О’Рурк. — Ония настояват да вземеш участие утре в стрелбата. Повечето са пияни. Трябва непременно да им кажеш, че това е била чиста случайност.

Клей се обърна. По лицето му не бе трепнало нито едно мускулче.

— Трябва ли непременно да им кажа?

— Ами какво друго? Искат просто да се пошегуват с теб. Нима твърдиш обратното? Че си бил сигурен в ръката си?

— Аз не искам нищо друго, освен да бъда оставен на мира!

— Наивно желание! Та не ги ли познаваш тия навън? След всички подигравки, които си преживял тук, трябва да си по-внимателен с тях!

Клей се обърна бавно към него.

— Какво искаш да кажеш, Макс?

— Точно това, което разбра! Нямам намерение заради твърдоглавието ти да се заплитам в свада с тая пияна тълпа. Мога да се радвам само, че досега стреляха в небето! Нещата могат да се променят, ако някой ги раздразни докрай!

Тълпата бе стигнала вече до къщата на ковача. Много мъже викаха дрезгаво името на Слоън. О’Рурк побледня. Клей се изправи отново до прозореца и видя как някои от прииждащите се прехвърлиха през ниската оградка и щяха да прегазят доматите, насадени в градинката от Дорис. С един скок той се намери до вратата, грабвайки в движение двуцевката, висяща на стената. Той отвори едно чекмедже и вкара два патрона в цевите.

— Клей, моля те! — успя да извика Дорис.

Той се обърна към нея.

— Не разбра ли, че все някога щеше да се стигне до това? Те не ме оставиха да живея в мир! Аз имам право на отговор!

И той излезе навън.

— Патроните са за глиган — извика високо Клей Слоън — и който направи само крачка напред, ще стане на решето! Вън от градинката!

Моментално настъпи тишина.

Един от тълпата тъкмо бе вдигнал крак, за да стъпче доматеното стъбло пред себе си, но си остана така. Гледаше слисано към дулото на пушката, а доматите под краката му блещукаха, отразили светлината на лампите. Чувствайки другите зад гърба си, нахалникът намери сили да се усмихне подигравателно.

— Това истинска пушка ли е, герой?

— Имаш три секунди на разположение! — отряза ледено Клей. Всички чуха как ударникът на пушката отскочи назад.

Решителният тон на Клей бе направил впечатление, защото се чу друг глас:

— Върни се, Тед! Излез, защото тоя веднъж улучи изненадващо.

Буен смях огласи цялата улица.

Клей чакаше с пръст на спусъка. Когато всички напуснаха градинката, той опря пушката си до стената и се приближи до оградата.

— Кажете сега какво искате от мен?

Очите му пронизаха един от пришълците и израза в тях го накара да замълчи. Но ето че отстрани се обади друг подигравателен глас:

— Ами че ти си толкова известен мъж, Клей! Знаеш нашата слабост към добрите стрелци. Ти просто ни липсваш на състезанието. Или стреляш само по бандити, чиито глави са оценени за хилядарки?

— Ако изтрезнееш до утре и устата ти продължава да плещи, както сега, заповядай пак тук! Но сигурно ще разбереш дотогава, че трябва да си изберете друг човек за майтапи.

— Я му затвори балалайката, Пит!

От прозореца се провря цевта на далекобойна пушка и боботещият бас на Джоунъс МакКълоус изпълни улицата:

— Аз също ще затворя нечия балалайка оттук! Само посегнете, момци!

Нахалният каубой продължи пак:

— Слоън, я кажи на дядо си да си легне в легълцето!

Пушката изчезна, но ето че от къщата сякаш излетя огромното тяло на ковача. Най-близкият до оградата даже не разбра как бе издигнат във въздуха и захвърлен почти без усилие точно в средата на тълпата. Едновременно с това Клей докопа един от неканените гости за косата, наведе рязко главата му надолу и просто размаза лицето му с коляно. Прозвуча и пронизителният глас на О’Рурк:

— Само да си извадил оръжието, ще те направя на кайма!

Един от каубоите държеше револвер в ръка. С котешки скок Клей се озова до него, отне му оръжието с лекота и го насочи към купчината мъже:

— Изчезвайте веднага!

— Тази играчка ще си има продължение, Слоън! — изрева нечий гневен глас.

— Утре ще бъда на стрелбището и ще се бия срещу всеки от вас, който ми излезе! Ще се бия само с юмруци!

— И аз ще участвам в представлението — избоботи МакКълоус.

— Ние нямаме нищо против теб, ковачо!

— Аз направих предложението си! — напомни спокойно Клей.

От задните редици на групата се дочу нещо като ръмжене на звяр. Мъжете бяха разбутани и ето че пред тях застана горилообразен, брадат мъж.

— Вярно е, че момчетата бяха малко повечко жадни заради горещините, Слоън. Но шегата много често става сериозен въпрос. Чух нещо за юмручен двубой, Клей. Или вече си забравил за предложението си?

Клей се вгледа в огромния мъж с добродушни очи. Той познаваше този сорт добряци…

— Естествено, че държа на думата си, мистър…

— Тейсти, Джо Тейсти, момчето ми! — каза тихичко той, а в следващата минута гласището му отекна из целия град. — А вие да се разкарате веднага оттук, кривокраки нищожества!…

Мърморейки под носовете си, каубоите се изтеглиха незабавно от оградата на ковача. Пред нея остана само грамадният Тейсти.

— Аз съм играл бокс със самия шампион в тежка категория Съливан, момко! Изкарахме четиридесет и два рунда и може би щях да го победя, ако годеницата ми, която седеше на първия ред в залата, не бе флиртувала така безсрамно с един от състезателите. Така че помисли добре дали си заслужава да станеш за смях пред целия град. Виж това!

И великанът вдигна юмруците си пред лицето на Клей, все едно че му показваше най-огромните чукове.

— Кога ще бъдеш на стрелбището? — чу той спокойния глас на Слоън.

Сянка на невероятно учудване мина през лицето на мъжагата.

— В десет часа. Удобно ли е за теб?

Клей кимна с глава. Тейсти не можеше да повярва на ушите си. Той се засмя гръмогласно, обърна се, направи три крачки надолу и се върна обратно към Клей.

— Но защо, Слоън?… Та аз просто ще те размажа! Не те разбирам! Нито един мъж, който ме познава, не би се учудил, ако ми откажеш сега!

— Точно в десет часа ще бъда на стрелбището, Тейсти! Отспи си, за да си свеж!

Тейсти искаше отново да изрази учудването си, но се отказа, защото бе забелязал, че е облегнал ръката си върху някакво желязо, служещо за обковка на колелата. Желязото бе дебело около половин цол и петдесет сантиметра дълго. Той се усмихна подигравателно и наблюдавайки Клей, му каза почти приятелски:

— Виж сега!

После застана с разкрачени крака, постави желязото на главата си и започна да го огъва пред невярващите очи на тримата. Те гледаха смаяни как под нечовешката сила на мускулите на този мъж желязото започва да се огъва във формата на подкова. От усилието вратът на Тейсти бе набъбнал като шията на бик. Изпускайки свистящ дъх през зъби, той свали желязото от главата си, обхвана двата му края и ги огъна докрай така, че съедини краищата им. Поемайки дъх, Тейсти хвърли този невероятен пръстен на земята.

— Това е, Слоън! Но искам да ти кажа и защо го направих. Защото изобщо не ми доставя удоволствие да смачкам някой, който не отговаря на категорията ми!

Лицето на Клей остана абсолютно неподвижно. О’Рурк си помисли, че ще полудее, когато чу да произнася с почти нежен глас:

— И на мен това не ми доставя удоволствие, Тейсти! Лека нощ! Аз ще бъда точно навреме там!

Клей влезе в къщата и вратата се затвори след него. Тейсти гледаше с все още невярващи очи и почти извика към другите двама:

— Какъв глупак! На такива би трябвало да им зашиват големите усти, но специално на мен това изобщо не ми се нрави! Ковачо, моля те да поговориш с тоя ненормален младеж!

— Когато засегнат гордостта му, това е невъзможно! — твърдо отвърна МакКълоус.

 

 

Малкото гробище на града се намираше точно зад църквата. Шерифът правеше обичайната си обиколка рано сутринта и забеляза точно там, пред познатата от няколко дни прясна могила пръст, фигурата на непознатия мъж в сив измачкан шлифер. Шерифът проследи също така как дърводелецът Кен Хаскил забива с последен удар на чука табелката, на която бе написано името на покойника, и напуска със страхлив поглед гробището. О’Рурк бе като хипнотизиран от дългото дуло на тежкия револвер на непознатия. Отначало кръвта започна да се надига към главата му при мисълта, че това е единият от братята Пав, но по-късно шерифът решително отхвърли своето предположение. Дори и братята Пав не можеха да си позволят такава безумна смелост! Един час преди състезанието по стрелба да се появят в един враждебно очакващ ги град! Не, те положително щяха да поизчакат. След стрелбите следобед започваше прекарването на купените животни. Двуколките на търговците на добитък се виждаха навсякъде около хотела. Колите на фермери от близо и далеч бяха натоварени до ритлите с накупени провизии и стока. Щом отминеше нощта, в градчето щяха да се възстановят пак предишното спокойствие и тишина. И така щяха да протекат следващите шест месеца. До есенното родео… Но сега шерифът почувства, че се изпотява. Цяла нощ той бе будувал и пъшкал. Непрекъснато си бе представял само едно: как от върха на съседния хълм се спускат двама ездачи и наближават града…

— Кой е този човек? — попита О’Рурк дърводелеца, който си бършеше ръцете в омазнената престилка.

Хаскил хвърли продължителен поглед към звездата на шерифа, преди да му отговори.

— Уейд Хоман — изрече накрая той.

О’Рурк погледна отново към гробищата. „Уейд Хоман значи!“ — помисли си той. Точно така или приблизително така си бе представял винаги ония върховни стрелци! Хоман тъкмо се обръщаше и бавно бе тръгнал към него. О’Рурк почувства почти физическа неприязън от приближаващото се безпощадно сурово лице. Походката на този стрелец беше скована и вдървена. По-страшното бе, че Хоман се носеше право към него.

— Добро утро, шерифе! — дочу О’Рурк един спокоен глас и Уейд Хоман се изправи плътно пред него. — Току-що прочетох на табелката там едно прочуто име. Моето е Хоман, Уейд Хоман. Вероятно то ви говори нещо?

О’Рурк промърмори името още веднъж.

— Ами, изглежда, аз… аз съм чувал за вас…

— Ето това вече е добре, шерифе! Даже много добре! Може би сте дочули също така, че аз помагам на хора, които са изпаднали в затруднено положение.

О’Рурк погледна за първи път мъжа в пронизващите му очи.

— Какво имате предвид, мистър Хоман?

— Ами тъкмо това исках да ви кажа, шерифе! Всеки мъж трябва да има някаква професия, от която да разбира повече от останалите. Моята професия е да поемам определени трудности на другите хора и да ги отстранявам докрай. Срещу съответен хонорар естествено. Хонорарът се определя съобразно степента и сложността на трудностите.

— Разбирам, разбирам! — задъхано отвърна О’Рурк.

— Ето това е добре, шерифе! Даже много добре!

Изглежда, този израз бе един от любимите на непознатия. Но ето че той продължи:

— Градът очаква, както разбрах вече, посещение на двама мъже. Аз ги познавам, както познавах и третия, легнал за вечни времена ей там! Ах, какви негодници са те, шерифе! Само да знаете какви мръсници са!

На О’Рурк му хрумна, че не е изключено Уейд Хоман да е от ония ловци на престъпници, които ги преследваха докрай, за да получат възнаграждението, определено за главите им. По костеливото лице на Хоман пробягна усмивка, като че ли четеше мислите му.

— Аз ще остана няколко дни в прекрасното ви градче! Отседнал съм в хотела. Там можете да ме намерите по всяко време. Но искам да ви предупредя, че нямате много време на разположение.

Високата фигура се обърна и пое пътя си, но след няколко крачки поспря и шерифът дочу скърцащия глас, все едно че не се отнася до него:

— Този Клей Слоън е един много интересен млад мъж! Басирам се, че никой от вас още не знае това!

— Да нямате предвид боксовата му среща с оня бик Тейсти!

— Нея също, шерифе! Нея също! Кажете ми, има ли някой в града, който да заложи на това забележително момче?

О’Рурк поклати отрицателно глава:

— Нито един! Че кой ще изхвърли парите си просто през прозореца?

Професионалният стрелец само се усмихна под мустак:

— Ето как сивото ежедневие притъпява зрението на орлите!

Непознатият отмина, оставил шерифа в ново недоумение.

 

 

Малко преди десет часа О’Рурк беше приключил обиколката си и се запъти към мястото за стрелби, където вече се беше събрало куцо и сакато. Повечето бяха пристигнали не за да гледат двубой. Това не можеше да бъде истински двубой — всички бяха единодушни в мнението си! Бяха пристигнали, за да се насладят на това, как Джо Тейсти ще запуши устата на тоя горделивец, който не си намери даже един-единствен приятел за тия две години!

Клей Слоън напусна ковачницата десетина минути преди срещата. Беше облечен както винаги. Носеше сините си дънкови панталони и гълъбовосивата риза. Походката му беше същата — гъвкава и безшумна като на пантера, размахваше леко ръце и лицето му излъчваше същото онова съсредоточено спокойствие, което умножено с равнодушното изражение на очите му го правеше да изглежда различен от останалите. Клей не носеше оръжие. Нямаше и шапка. Ризата му беше широко разкопчана и по нищо не си личеше, че нещо го притеснява или го прави неспокоен.

Погледите, които го следваха, бяха изпълнени с презрение. Поне да беше показал мъничко напрегнатост! Поне да го бяха видели веднъж да се напие като тях! Да бъде нормален човек, като всеки друг в това градче! А той демонстрираше неподозирана арогантност, че видите ли, изобщо не му пука, че ще се боксира с Джо Тейсти, като че ли прави това всеки ден за загрявка!

Само ковачът следваше Клей. Хората направо го съжаляваха. Да даде дъщеря си на такъв никаквец! Вероятно Тейсти щеше да излекува МакКълоус от тази му странна и неразбираема симпатия.

 

 

На площадката за стрелба ги посрещна гробно мълчание. На Клей му се стори, че се появява като диво, екзотично животно, което очаква звероукротителя си. На издигнат предварително подиум между тълпата зрители стоеше и Уейд Хоман. Той се усмихна, когато погледът на Клей се спря на лицето му. За Клей бе повече от ясно какво е значението на тази полуусмивка и кой може да е непознатият мъж. МакКълоус проследи погледа на Клей. Веднага забеляза начина, по който чужденецът носеше револвера си. Промяната у Клей бе незабележима, но ковачът я усети почти инстинктивно.

От една от групите мъже се отдели мечешката фигура на Джо Тейсти и се приближи с бавни, тътнещи стъпки към тях. Направи десетина крачки и остана като огромен дънер в трамбованата земя. Той също изглеждаше обичайно: широкоплещест, мощен, излят като гранит, който не може да се помести.

Клей пристъпи към него.

— Сега знам, че си ненормален! — гневно прошепна Тейсти. — Казвам ти, че не си с всичкия си!

— Да си остане между нас! — отговори му усмихнато Клей.

„Трябваше да се басирам с някого!“ — помисли си наблюдаващият ги Хоман и даже се ядоса, че беше изпуснал този момент.

Джо поклати глава. А после лицето му стана решително и безпощадно. Великанът се бе ядосал истински. Той се гордееше с непобедената си досега сила, а ето че се бе появил някакъв момчурляк, на когото тя даже не бе направила впечатление.

Джо Тейсти отстъпи крачка назад, вярно — само половин крачка, но Клей го последва веднага, като че ли спазвайки дистанцията. Тейсти се считаше за задължен да добави още нещо, затова продължи:

— Е, добре! Да бъде както искаш ти!

И нанесе удар в същия миг. Той не искаше да смачка Клей, искаше просто да го улучи и болката да се пръсне като огнена лава по цялото му тяло, преди да го довърши окончателно. Затова и ударът не беше с извъртане на цялото рамо, а само от лакътя. Това не би могло да се нарече удар или шамар, това приличаше просто на тласкане. Но ето че ръката му се озова в празно пространство и Тейсти се измести полукрачка напред, увлечен от тежестта си. Той се огледа и видя слисан, че Клей го наблюдава от другата му страна. Беше заел бойна стойка и всяка фибра от тялото му вибрираше, докато в сивите му очи се бе появил пламък. Ето че и Уейд Хоман се наведе напрегнато напред. Това бе един от редките мигове в живота му, в които и той бе обхванат от странна възбуда.

Тейсти нанесе втори удар, този път с двете си ръце, като се целеше в тялото на Клей. И отново се олюля, попаднал в празно пространство, но сега се случи нещо неочаквано; ръката на Клей описа полудъга и юмрукът му изплющя по лявото око на великана. Ударът беше все едно боцкане с рапира — бърз и не особено силен. Но той улучи Тейсти точно под окото и исполинът усети бодването. Той не разбра откъде му дойде, защото Клей бе вече зад него, навивайки леко ръкавите на ризата си. Едва сега улученото място започна да наболява. Тейсти се обърна рязко назад, разярен, че е получил първия удар, но заедно с това и респектиран малко от тази невероятна бързина. Някакво си ударче! Гигантът се усмихна презрително и понаведе юмруците си. На всички беше ясно, че неговата цел е да улучи Клей в тялото. Той не правеше и най-малкото усилие да прикрие лицето си. Клей стоеше и изчакваше. Ето че Тейсти симулира ляв прав, спирайки движението си почти по средата, за да нанесе мощен удар с дясната ръка в стомаха на Клей. Но отново улучи въздуха! Този път движението му го изкара от равновесие и той даже подскочи нагоре. Щеше да се спъне и да падне сам, но преди това юмрукът на Клей описа същата саблена дъга и намери същото място — вляво под окото! Този път болката бе разкъсваща. Тейсти бе окончателно разгневен. Той наведе глава като бик и се спусна с широко разтворени ръце напред, като че ли да сграбчи Клей. Но Клей се гмурна под лявата му ръка и като че ли на шега юмрукът му излетя отново нагоре, но този път явно по-силно. Улучи пак същото място, което започна да се подува. Тейсти направо побесня.

— Я спри най-после на едно място! — изрева той и се понесе към Клей, който очакваше като че ли точно тази реакция на бика.

Удар и… отново напразно! Политайки напред, Тейсти бе улучен отново от юмрука на противника си. Все едно че го удари чук пак на същото място! Това бяха удари на рапира — остри и сигурни, от късо разстояние, но ужасяващо тежки — все едно че те жили оса, от която няма спасение!

Кожата под подутото око се пръсна и потече кръв. Тейсти издаде звук като парен локомотив. Настъпи такава тишина, че би могло да се чуе прелитането на муха. Тейсти направо се развилня. Никой не бе очаквал такава бързина от огромното тяло, стъпило здраво на тези къси крака. Юмруците му свистяха, но накъдето и да се насочеха, както и да подскачаше, Клей бе по-бърз от светкавица. Всеки знаеше, че ако Тейсти улучи само веднъж, юмрукът му просто ще сплеска ковача и ще го прати в безсъзнание най-малко за няколко часа. Но това не ставаше! Точно обратното! По-малкият, но стоманен юмрук се стрелкаше с неподозирана бързина и хората не можеха да проумеят как ударът попада все на едно и също място! След около две минути лявото око на гиганта бе окончателно притворено от огромната подутина.

— Ще спреш ли! Спри най-после! — викаше обезумял Тейсти.

А Клей изглеждаше така, като че ли едва сега започва боя. Тези саблени удари не бяха изчерпали ни най-малко силата му. Напротив! Те увеличаваха мощта си и всички чуха болезненото стенание на Джо, когато нов сигурен удар намери пак лявото му око, промъкнал се незнайно как между двете размахващи се ръце на гиганта… Лявото око се затвори окончателно, кървейки обилно. Никой не би могъл да познае в този мъж добродушния, убеден в превъзходството си допреди малко, Джо Тейсти. Пред хората все едно че танцуваше ревяща и опасна мечка, която има само една цел: да улучи поне веднъж, а после да разкъса противника си! Но, изглежда, очите на Клей долавяха движението на мечката, преди да започне то. Лявата ръка на ковача отклоняваше ловко насочения снаряд срещу тялото му, едновременно с това Клей се гмуркаше с неподозирана бързина под идващия отдясно юмрук, а крошето му мълниеносно намираше безпогрешно своята цел — окото! Джо направо ревеше от болка. Тя бе изместила гнева. Тейсти страдаше и това бе видно за всички. И внезапно Клей спря — прав като свещ и спокоен. Той искаше като че ли да подскаже, че биха могли да прекратят. Но ръмжейки като ранен звяр, Тейсти скочи напред. Клей се изви, все едно че спирала се огъва около оста си, обхвана с две ръце дясната става на Тейсти, опря светкавично десния си ботуш в областта на колана на гиганта и падайки по гръб, придърпа тежкото тяло със себе си, премятайки го далеч назад. Описвайки широка дъга, великанът прелетя над него, падайки с глух тътнеж на земята. Все едно че се беше сгромолясал от покрива на къща. Замаян, Тейсти започна да се изправя на крака. Разтърси глава, но крошето бе стигнало лицето му. Този път — дясното око. Десен свит, ляв свит, ново кроше — неотклонно под очите! Тейсти гъргореше и скимтеше, нанасяйки удари на всички страни. И ето че юмрукът му улучи Клей в рамото. Клей отлетя настрани като детски балон, но дори нечовешката сила не бе в състояние да го просне по очи. Той се приземи като котка на ръце и крака и се изправи, преди Тейсти да предприеме каквото и да било. Едва сега Клей започна да се бие истински. Този път нанасяше ударите с извъртане на рамото, мощно и безпощадно. Три, четири, пет крошета попаднаха в окото, непрекъснато в дясното око и все в една и съща точка. Тейсти не криеше своята болка и скимтеше като ранен звяр. Той бе вдигнал ръце, опитвайки се да защити лицето си. Но сега последваха удари по тялото му. С методична бързина те намираха ту стомаха му, ту сърдечната област. Тейсти започна да се клатушка и да залита настрани. Сега вече Клей прилагаше цялата си сила във всеки отделен удар. Очите на Тейсти бяха окончателно притворени, в главата му цареше пълен хаос, болеше го цялото тяло и всеки един мускул. Той започна да се върти насам-натам като чувал с пясък, който служи за тренировка на върховен боксьор. И ето че дойде страхотният удар в областта на черния дроб.

Тейсти размаха ръце и рухна в безсъзнание на земята. Всички бяха като онемели.

Погледът на Клей обиколи застиналите мъже. Той забеляза оня каубой, който го бе тероризирал в продължение на две години, и нахалникът се помъчи да се прикрие зад гърбовете на останалите.

— Покажи се, Ред! Може би все още си на същото мнение, че трябва да си поговорим насаме двамата!

Ред Майлс беше като умрял. Малки капчици пот се бяха появили по челото и устните му.

Клей бавно започна да идва на себе си. Ето че старото изражение се появи отново на лицето му. Нещо тъжно премина като сянка по него и той се загледа в неподвижно проснатото тяло на Тейсти.

— Това е един добър човек! — чуха го да казва като че ли на себе си. — Един наистина добър човек!

Клей пристъпи към МакКълоус, чието лице бе побледняло от напрежение, кимна му с глава и двамата тръгнаха към ковачницата си.

Първият ден след родеото започна като хилядите отминали подобни дни. Но този ден бе малко по-различен. Нещо бе станало в градчето. Нещо, което не бе се случвало досега. Вярно, че от ковачницата се чуваха пак същите удари на чук и Робърт Пиърс се протягаше пак по същия начин и се прозяваше на тротоара, а Роки Стоув бършеше пак със същия парцал стъклата на прозорците си, но всичко се беше променило.

Погледът, който плахо си позволи Пиърс в посока на ковачницата, издаваше страх. Мнението за Клей се бе променило окончателно, но това не означаваше в никакъв случай установяване на някакъв по-близък контакт между него и останалите! Напротив: пропастта между тях бе вече непреодолима. Ето например начинът, по който се биеше Клей. Той беше непознат за тях и ако преди появата на ковача предизвикваше неприятно чувство, то сега се бе превърнало в ужас. Мнозина бяха на мнение, че Клей би могъл направо да умъртви Тейсти, ако МакКълоус не присъстваше на двубоя. В някакъв бар споменаха и имената на братята Пав. Едни започнаха да твърдят, че те ще видят сметката на Клей, защото никой смъртен не би могъл да се противопостави на двамата бързи стрелци. За тази група смъртта на Клей вече беше стопроцентов факт и просто не си заслужаваше да се обсъжда нататък. Трета група — повечето мъже, които нямаха какво да губят, се оглеждаха и ослушваха към шерифа, който седеше мълчалив и дъвчеше мундщука на цигарето си. Според тях именно той беше човекът, който трябва да осигури ред.

— Трябва да поговорим с О’Рурк! — промърмори Пиърс. — Не можем да стоим така!

Стоув изтърси вечния си парцал и направи знак да го последват.

— И какво да предприемем според теб? Да не искаш да отидем при Клей с молба да си вдигне партушините, да излезе извън града и да чака някъде там ония приятелчета — двамата братя?

— Казах само, че трябва да поговорим с Макс О’Рурк!

— С шерифа! Според когото — не го ли чу вчера — Слоън бил най-опасният мъж, когото той е срещал в живота си! Мислиш ли, че Макс би си позволил да каже нещо, което пряко ще засегне авторитета му?

— Но защо той да не поговори с Уейд Хоман? Подръка му е: отседнал е в хотела и дебне братята Пав. Чака да се появят те, за да отнесе възнаграждението за главите им.

Очите на Стоув се закръглиха.

— Изглежда, този човек си го бива, за да се изправи сам срещу явна смърт. Чувал съм разни неща за него и не ми изглежда на самоубиец, полакомил се за четирите бона награда.

— Както и да е! Сега важното е да намерим Макс О’Рурк и той да направи предложението на Хоман.

— Предложението ли? Пак ми замириса на пари.

— Е, и какво от това? Не можем ли да му пуснем за стръв тия четири бона?

Стоув си помисли, че става дума за премията, обявена за главите на двамата братя Пав, и кимна с глава.

— Стръвта си я бива. Бети! — обърна се той към своята пъргава и дребна женичка със зачервени от миене ръце. — Затвори магазина! Така и така днес продажбата не върви.

Когато стигнаха до офиса на шерифа, там вече се бяха стълпили доста мъже. О’Рурк тъкмо говореше:

— Е, добре! Съгласен съм да предложа на Хоман тази сума. Но на вас ви е пределно ясно, че шерифът тук все още съм аз! За съжаление не съм от най-бързите стрелци. Само заради това прибягвам и до услугите на Хоман. За целта трябва да го назнача за помощник-шериф.

— Хубав помощник! С четири хилядарки заплата на месец! — извика подигравателно Вик Баркли. — Като се разчуе това, няма да се спасим от наплива на желаещите да заемат същото място!

Очите на О’Рурк хвърлиха светкавици.

— Ти си пълен идиот, Вик! Катър без капка мозък! Изчакайте ме тук, докато си изясня нещата с Хоман. Връщам се веднага обратно.

 

 

Уейд Хоман седеше пред покрита с бяла покривка маса в гостилницата на хотела и разлистваше някакво пожълтяло от старост списание. Забелязвайки звездата на шерифа, той направи отегчителен жест към съседния празен стол, който можеше да се изтълкува и като безмълвна покана за сядане. О’Рурк се отпусна на показаното му място. Обзе го пак старото неприятно чувство, което понякога стягаше гърлото на този иначе безстрашен мъж. Но преди да успее да каже нещо, вратата се отвори с трясък и в помещението се втурна дребничък жилав мъж.

— Къде е докторът, по дяволите! Жена ми започна да пищи! Госпожа Дейвидс казва, че без доктор няма надежда!

— Джим е тръгнал на път вчера следобед. Докторът е възрастен човек, пък и двуколката му не е състезателна кола. Трябва да се въоръжиш с търпение, Пит!

Човечецът изглеждаше като мокра мишка, която тича насам-натам.

— Да се въоръжа… с търпение ли? — повтори той и напусна със същата бързина стаята.

Чуха го как тича навън, повтаряйки „Въоръжа… търпение…“. О’Рурк се обърна към върховния стрелец, който бе оставил списанието настрани.

— От пет години насам — все същата история. През това време Пит Хупър е ставал три пъти баща и всеки път целият град се побърква заедно с него. Искал да има 25 деца. И трябва да ви кажа, че вече е стигнал до 14!

— Крайно интересно! Но какво искате от мен?

Студеното безразличие на професионалния стрелец отрезви О’Рурк.

— Искам да ви направя едно предложение!

Шерифът бе обмислил по пътя, че четири хилядарки са твърде множко за сделката. Логично бе да се пазарят за две, нещо трябваше да остане в крайна сметка и за построяването на нов затвор. Така си беше най-справедливо!

— И така, на въпроса! Колко ще дадете вие?

— Колко искате?

Хоман гледаше през О’Рурк, все едно че пред него се намира стъкло. Той взе отново списанието и започна да го разлиства. На шерифа започнаха да му треперят ръцете от нерви. Какъв мръсник беше този човек! Най-после сивите студени очи благоволиха да погледнат над списанието! Гласът прозвуча най-спокойно:

— В нашия случай има само две възможности, шерифе! Да изчакам и да обмисля първо всичко на спокойствие. Цялата тая история със Слоън и после другата: какво ще предприемат ония двете братчета. Вашето мнение за това?

— Аз просто нямам мнение! — О’Рурк си позволи да преглътне.

— Разбирам ви. Мисля си, че самият факт, че имате шерифска значка на гърдите си, ви изнервя. Но това е нищо, в сравнение с яростта и състоянието на ония мъже, които носят името Пав! Бих сравнил отмъстителния им дух с кръвожадността на ранени глигани.

— А коя е втората възможност? — по-скоро изпъшка О’Рурк.

— Тя е по-кратка и по-безболезнена. Да се намеся аз и да предотвратя неприятностите. Но както виждате, аз се лишавам по този начин от известно удоволствие. Трябва да признаете, че това е наистина удоволствие. То си струва четирите хиляди долара!

— Четири хиляди долара ли? — повтори О’Рурк. От корицата на списанието му се усмихваше засмяното лице на разсъблечено момиче. Неговите очи бяха усмихнати като слънчев изгрев, но очите на професионалния стрелец бяха като ледени кристали. И шерифът преглътна за втори път: — Съгласен съм, мистър Хоман, обаче…

— Я остави това мистър настрани! Какво обаче?

— Бих искал да сложите значката на помощник-шериф. Само за тази операция… имах предвид…

Отговорът на Хоман беше рязък:

— В живота си никога не съм използвал предпазна мантия за това, което върша. Имам бърза ръка и разстрелвам с нея мъже. На практика не съм нищо повече от палач, с тази разлика, че на него му плащат петстотин долара хонорар да отсече на някого главата.

— Учудвам се на искреността ви! — промълви слисаният шериф.

— Я не се правете на божа кравичка! Та вие ме презирате!

— Не съм казал такова нещо, моля ви!

— Но си го мислите! И вероятно имате право. А сега да си избиете от главата тази работа със звездичката на помощник-шериф. Нямам нужда от нея и не искам да заблуждавам себе си. От десет години върша една и съща работа и слава богу — добре. Но както дочух, на Клей Слоън му се полагало двойно възнаграждение, така ли? Струва ми се, че само той можел да разполага с него — и никой друг. Вярно ли е това?

— Но моля ви! Слоън направо ще се зарадва, че…

— Я не бързай толкова, шерифе! Веднъж вече ти казах, че сивото ежедневие притъпява погледа на орлите. Ти видя сам как се бие това момче.

— Но да не си мислите, че той няма… Моля ви, това е невъзможно!… Та той изобщо не иска тези пари! Ами че той сам ми ги предложи за строеж на затвор! Аз мисля… Аз не виждам основание…

— Какво си мислиш и какво виждаш не ме интересува изобщо! Мен ме интересуват само ония четири хиляди долара. И то едва когато легнат тук пред мен на масата. А сега отидете при Слоън! Казах ви веднъж, че не разполагате с много време.

О’Рурк се надигна с тръпнещи колене. Интересно защо, през цялото време той беше изключил от паметта си името Слоън…

 

 

Доктор Джим Уилсън затвори голямата си чанта и излезе на улицата. Той беше възрастен, изкривен от подагра белокос мъж. Първият, когото видя, беше О’Рурк.

— Каква жена — почти възторжено протегна ръце докторът, — казвам ви, тази жена е направо чудо за медицината! Ах, май че исках да ви кажа още нещо, но какво беше то? Чакайте, чакайте! Спомних си! Май че трябваше да ви предам много поздрави. На вас и на кого още? Момент само… Ах, да! На Слоън… Клей ли беше или нещо подобно!

О’Рурк просто настръхна.

— Поздрави ли! И от кого бяха те?

— Право да ви кажа, не ги питах за имената. Ама ми изглеждаха на непознати. Единият имаше рана в гърба. С куршум от колт. Имал щастие. Изглежда, са го улучили от доста далеч, та куршумът е позагубил от силата си.

Шерифът просто сграбчи доктора за ръката.

— Рана от куршум в гърба ли каза? И двама непознати? Кога, беше това?

— Ами преди три дни, шерифе! Да знаеш само какви забавни хора! Събудиха ме точно посред нощ. И се правеха на толкова потайни!

— Какво точно казаха те? Имам предвид назоваха ли името ми?!

— Абе името ви не назоваха точно. Казаха да поздравя шерифа и тоя, как беше… Изхвърча ми от ума. Щели да си платят дълга точно навреме. Така че да не се притеснявате много. Хайде, довиждане засега! Бъдете така любезен да поздравите и другия. Оле боже, как ме върти ревматизмът в коленете!

Докторът тъкмо бе направил опит да се качи в двуколката си, когато О’Рурк го догони с един скок и го хвана за пеша на палтото.

— Докторе! Сега трябва да понапрегнете мозъка си и да си спомните ясно! Какво друго казаха непознатите?

Уморените очи на доктора се спряха изпитателно на шерифа.

— Май че нещо не е в ред. Вярно ли е предположението ми?

— Може и да е така! Но за бога, мистър Уилсън! Спомнете си още нещо! Какво чухте от простреляния например?

— Той беше направо в плачевно състояние. Раната му беше ужасна. Изглежда, бяха яздили продължително.

— Не ви питам за раната! Какво каза той? Произнесе ли нещо? Умолявам ви да си спомните всичко с подробности.

— Абе като че ли… скърцаше със зъби и повтаряше, че някой трябва да го очаква. Този приятел щял много да се учуди, че ще му платят за всичко с някакви лихви. Не знам защо, но останах с впечатлението, че техният приятел сте вие, шерифе!

— Боже Господи! Не каза ли, че са длъжници на Слоън? Имам предвид…

— О, не! За Слоън говореше другият непознат! Но какво значи всичко това, шерифе? През цялото време имах такива странни чувства. Не знам защо, но ония двамата ми приличаха на бандити.

О’Рурк отскочи настрани и капчиците пот заблестяха по челото му като перли. Трополейки, двуколката на доктора се отдалечи и напусна града, а мислите на шерифа се завъртяха с бясна бързина. Той даже притвори очи, за да реконструира цялата отминала ситуация. Нападението на банката… Ето ги тримата отдалечаващи се ездачи. Шерифът изтегля револвер из нечий кобур и стреля след тях. Клей още не се е намесил. Револверът в ръката му трещи… един, два, три… шест пъти… Шерифът стреля, почти без да се цели. И нищо естествено. В барабана вече няма патрони. Двама от бандитите се обръщат назад, шерифът хвърля револвера си на земята и едва тогава се чуват двата изстрела на Слоън. Виж ти! Единият от бандитите — улучен в главата, а другият — в гърба! Едва сега ставаше ясно защо той бе изпуснал чантата си с пари.

О’Рурк почувства как гърлото му се стяга и коленете му омекват като памук. Какъв глупак съм, изруга се той. Уилсън беше вече далеч извън града, а той не се сети да го попита от колко дни се нуждае бандитът, за да излекува раната си. Чакай, чакай! Все още можеше да поправи грешката си. Шерифът почти затича след доктора, но спря със зачервено лице по средата на пътя. Какво беше казал Уилсън? Че куршумът почти бил загубил мощността си. А колко е необходимо да заздравее рана, която не е причинила други увреждания? Една седмица със сигурност… Крачката на блюстителя на закона определено бе необичайна. С почти вдървени крака той влезе в близката кръчма. Зад бара седеше луничав слаб мъж и наблюдаваше муха, пусната вероятно от него в локвичка вода. Мухата се мъчеше да излезе на сухо, а мъжът я побутваше обратно с клечка за зъби и като че ли нищо друго не го интересуваше. Без да каже нито дума, той изпълни поръчката на шерифа, който гаврътна питието на един дъх.

— Още едно, Сам — изръмжа после дрезгаво той. — Само че двойно този път!

О’Рурк не забеляза учудения поглед, с който го изпрати луничавият кръчмар. Но това нямаше никакво значение за него.

Повече от час шерифът се въртя напред-назад в канцеларията си. Най-накрая свали значката от ризата си и я запокити към стената. Едва сега мислите му се изясниха.

Уейд Хоман! Спасението беше само в него!

Шерифът прихлупи шапка и тръгна към ковачницата. Беше точно по обяд. Пиърс и Крокър се мотаеха на тротоара и се загледаха след него.

— Просто не мога да го позная тоя човек — учудено възкликна Крокър. — Изглежда така, като че ли таралеж му е влязъл в гащите.

Клей и ковачът си бяха в работилничката. Шерифът изстреля нервно и на един дъх още с влизането си:

— Трябва да подпишеш незабавно документ, че се отказваш от наградата за главата на бандита!

Едва след това шерифът избърса с голяма носна кърпа изпотеното си теме под шапката.

— И за какво да направя това? В полза на затвора ли или заради този Уейд Хоман?

— За Хоман! — направо извика О’Рурк.

Клей поклати отрицателно глава.

— Няма да стане!

— Защо да не стане, ако смея да попитам? Абе ти направо ме побърка бе, момче! Не мога да разбера нито един твой ход! Вярно е, че не съм бил никога любопитен. Но трябва да ти призная, че откакто победи Тейсти, ти просто порасна в очите ми. Но може би още не ти е ясно съвсем, че до една седмица тия копелета Пав ще се появят наоколо и ще ни одерат живи.

— До една седмица ли? И кого ще одерат?

— Какво се правиш на ударен? Теб и мен! Защото аз съм улучил единия в гърба. Били са вече при доктор Уилсън и са ни пратили много поздрави по него. Абсолютно убеден съм, че ще ни посетят.

— Това е ясно. Но откъде знаеш, че си го улучил ти?

— Откъде ли? Ах, по дяволите, Джоунъс! Да влезем у вас, трябва да пийна нещо. Краката направо не ме държат.

Дорис постави шише и чаша пред шерифа и той започна да се налива като прежаднял. Клей го наблюдаваше мълчаливо и спокойно. Ето че най-после шерифът спря. Усетил, че е център на внимание, той изпъчи пак гърди и опря ръце върху масата. Възвърнал бе решителното си изражение.

— Слушай, Клей! Да сме наясно! Аз стрелях след теб и улучих втория бандит. Но сега се страхувам. Признавам си, направо ме е шубе. Но въпреки всичко ще изпълня задълженията си докрай. Несъмнено ония ще се появят. Дали ще бъде след една седмица или по-рано, те ще изникнат пред вратата ти и ще те направят на решето. И отговорността ще падне върху мен. Затова съм длъжен да взема предпазни мерки. Ето какви: В хотела се намира един професионален стрелец и стига да му предадем парите, които се падат като възнаграждение на теб, той ще ги посрещне… Така или иначе, ти не искаше тези пари. Следователно е безразлично кой ще ги получи накрая.

— И на мен не ми пука за това — остро отвърна Клей, — но искам да сме наясно, че нямам нужда друг да ми върши работата!

На О’Рурк направо му стана весело. И той се закикоти хрипкаво:

— Олеле, боже! Абе ти да не искаш да кажеш, че ще се оправиш сам с тия кръвопийци Пав? Много те моля, Клей. Работата е твърде сериозна, за да слушам глупостите ти. Трябва да се вземат решителни мерки! Джоунъс, заклевам се пред теб, че съм готов да рискувам и живота си. Но при пълно присъствие на духа и разума.

— Тогава защо не организирате всички мъже в града да очакват тия Пав с пушки в ръце? — попита спокойно ковачът.

— Защото мъжете ни са страхливци — извика О’Рурк. — Тази история не ги засягала. Това е тяхното мнение. Хоман просто им е паднал като подарък от небето. И аз мисля така. Вие не искате тези пари. Вече не ги искам и аз. Е, какво, по дяволите, пречи на Слоън да ги даде на Хоман?

— Ами попитай него! — продума тихо МакКълоус.

О’Рурк обърна глава и приближи плътно до Клей.

— Слушай, Клей! Казвам ти, че е престъпление, ако не дадеш тия пари на Хоман.

— Престъпление значи — почти нежно повтори Клей. И изведнъж гласът му се превърна в острие: — Да си шериф не е детска игра! Щом един мъж се ангажира със значката, той трябва да е наясно, че е възможно да плаща с кръв. Но шериф, който търси съдействие от убиец, върши престъпление. Такъв пазител на реда няма стойност. Той трябва да захвърли звездата си, която олицетворява справедливост и законност. Питам те защо не опаковаш вещите си и да се махнеш оттук? И само като си помисля, че си дошъл да ми даваш съвет как да спасявам именно вашето спокойствие. Я по-добре си мълчи, Макс! Познавам те по-добре, отколкото можеш да си представиш. Говориш уж за мен, а имаш предвид себе си.

— Но дори да е така — изпъшка нещастният шериф, — кажи ми мога ли да направя нещо друго? За кого е добре да напълня трапа без време?

— Не можеш да си сигурен в това! Най-напред ония симпатяги ще потърсят мен. Понапрегни се и разбери какво ти казвам сега! Аз ще бъда първият. Така че ти не знаеш още дали те ще имат възможност да се занимаят с теб след нашата среща.

О’Рурк отвори уста и остана така. Виждаха се пломбите на всичките му кътници. Той беше в това състояние почти минута, а после избухна в такъв смях, че се разтрепериха стъклата на прозорците. Шерифът се завъртя като ненормален из стаята и спря най-после пред МакКълоус.

— Чу ли го? Такъв майтап отдавна не си бяха правили пред мен. Нашият говори като професионален стрелец и си вярва при това! Абе той знае ли изобщо за какво служи револверът? Може би ще каже след малко, че не е улучил случайно единия Пав. Олеле, боже! Ха-ха-ха. Остава да изтърси, че е улучил и втория, за да ме срази напълно. Хайде, направи и това, Клей. Нали изстрелите ти бяха два. Аз или ти улучи втората цел?

— Аз, естествено — обясни спокойно Клей.

О’Рурк просто щеше да се задави от смях. Отпуснал се на един стол, той бе хванал глава и се тресеше на талази.

Клей изгледа Дорис и тя преглътна с усилие. Джоунъс МакКълоус се бе обърнал и гледаше през прозореца навън.

„Ето че отново са отрязани всички пътища за друг живот“ — мислеше си той. Клей щеше да ликвидира бандитите. В това не можеше да има никакво съмнение. Но какво щеше да се случи по-нататък? В града бе пристигнал професионален убиец, чийто живот се състоеше в това да преследва и убива хора. По този начин този човек си изкарваше хляба. А Клей повече от две години не бе хващал револвер в ръка. Ето че съдбата го караше да препаше отново колана с оръжието. Миналото изплува пак като зловеща сянка, която неотлъчно следва спътника си. МакКълоус забеляза, че дъщеря му си трие очите. И той приближи до Клей, който го наблюдаваше с цялата си сериозност.

О’Рурк се беше поуспокоил. Изкашля се и заговори пак:

— Нека всеки да мисли за себе си това, което иска! Но аз възприемам собствените си задължения присърце. За някои може да не съм идеалният шериф, но няма да позволя да се подиграват със звездата ми. Грижата за реда е моя и аз ще си върша работата. Нуждая се от парите, които отказваш, Клей, и ти ще ми ги дадеш!

Клей кръстоса ръце пред гърдите си.

— Съветвам те да се прибереш в дупката си и да не се правиш на чак толкова загрижен. Като му дойде времето, разиграй пак пред всички ролята на непоколебимия шериф. Но не ми дотягай повече! Разговорът ни приключи окончателно.

Тонът на Клей бе повече от категоричен. О’Рурк се надигна с провесени рамене. Той погледна с отчаяние към ковача.

— А като си помисля колко по-просто и безболезнено можеше да бъде всичко! По дяволите!

Почти сломен, шерифът тръгна навън. Преди да отвори вратата, той се обърна и този път думите му бяха спокойни:

— Ти си един маниак, който мисли само за себе си.

Клей излезе от къщата веднага след шерифа. Видяха го да пресича улицата и да тръгва към реката. Той стигна до едно възвишение, изкачи го и спря на върха. Фигурата му се открои ясно на фона на красивото небе.

Дорис го наблюдаваше през прозореца така втренчено, като че ли искаше да съхрани този миг за вечни времена.

— Татко, мисля, че не трябва да допускаме Клей отново да защитава живота си с револвер в ръка! Просто чувствам, че не трябва това да се случва! Говори с тях! С всички мъже в града, разбираш ли! Ние имаме срещу себе си бандити. Трябва всички да ги посрещнат и да ги застрелят като побеснели кучета.

Това бяха жестоки думи. Те просто не подхождаха на жена.

— Няма смисъл, Дорис! Страхът е засилил така човешкия егоизъм, че нито един няма да вземе пушка в ръка. Човешкият дух е колкото велик, толкова и мизерен.

— Но ти трябва да направиш поне опит! Чуваш ли! Да се опиташ да ги убедиш!

Ковачът се усмихна тъжно. Той кимна с глава, без да продума повече, и мълчанието им изпълни цялата стая.

Никога досега в своя живот Клей Алисън не бе чувствал самотата така силно, както в този момент. Лек ветрец си играеше с косата му, но сърцето му беше празно. Дълго стоя така, а накрая тръсна глава и се обърна решително назад. Дорис дочу как пантите на вратата скърцат тихичко и изведнъж й стана горещо. Баща й също се ослуша и двамата се спогледаха, когато дочуха от съседната стая шум от отваряне на чекмедже. Малко по-късно Клей напусна отново къщата и потегли пак към реката.

— Татко! Той е препасал револвера си!

Дорис изтича навън. Тя откри Клей на върха на същия хълм и застана до него, без да каже думичка. Вятърът си играеше и с нейната коса, а погледът й не можеше да обхване безкрая. Просто нямаше нужда от думи. Те бяха един до друг и засега единствената им възможност бе да изчакат. Да стоят и очакват, докато всичко се реши.

Неговата ръка потърси пръстите й, а после като че ли времето спря. Тя го чу да й говори и гласът му идваше някъде отдалеч:

— Не бих могъл да предвидя всичко докрай. Но едно е ясно отсега — тия двама престъпници ще лежат в праха пред краката ми и Хоман няма да се успокои, докато не се присъедини към компанията им. Неговата алчност ще го тласне срещу мен. И тогава ще се случи най-лошото. За хората ще е все едно кой ще падне сразен. Но за мен тия години с теб, Дорис, бяха най-щастливите от живота ми. Няма да ги забравя никога.

— Аз съм против — съвсем тихо проговори Дорис. — Вярно е, че оня е алчен до безумие. Но защо не му хвърлиш парите в краката? Той ще ги вземе и ще се махне оттук. Ще настъпи най-после мир и за нас. Защо не направиш така?

— Защото има неща, които не трябва да се правят от мъж, който все още вярва в себе си.

 

 

МакКълоус беше се изправил на входната врата и гледаше през масата към Пол Дейвидс. Дейвидс просто не му бе обърнал никакво внимание. Той даже не се бе помръднал, докато ковачът изсипа тежките си думи към него. Ето че най-после устата му се отвори:

— Знаех, че ще дойдеш при мен. И О’Рурк се отби вече тук. Още като се появи, знаех, че ще го последваш и ти. Може би ще ме сметнеш за страхливец, ако ти кажа, че не съм пипвал пушката си от пет години насам!

— Говори, говори! — подкани го спокойно ковачът.

— Е, добре! На тоя свят има разни хора и е добре да разчитаме един на друг. Но от никого не бива да искаш това, което той не може да ти даде! Знаеш например, че аз имам шест деца. Да приемем, че се изправя ей тук, до прозореца, и започна да стрелям. Че няма да улуча — това е сигурно. Но какво ще стане по-нататък, Джоунъс? Какво ще стане с децата ми? Кой ще се грижи за тях? Какво ще стане с жена ми? Години ни трябваха, за да посъберем нещичко, да изградим това, което имаме сега. Ти можеш ли да ми кажеш защо трябва да поставям на карта всичко това?

— Преди две години мълния улучи къщата ти, Пол. Не ме разбирай погрешно, но нека си спомним, че аз бях този, който измъкна две от децата ти от огъня. Аз не се питах тогава какво би станало, ако падаща греда ме бе улучила в черепа.

Дейвидс стисна устни.

— Знаеш, че съм ти задължен вечно за това.

— Вечно? Само думи! И то в момента, когато двама бандити са готови да влязат в града. Тук не става въпрос вече за един или друг! Мисля, че са засегнати всички!

Дейвидс се отпусна на стола си и положил ръце върху плота на масата, гледаше в тях като хипнотизиран.

— За мен има една възможност: Хоман! Но щом твоят Клей е такъв горделивец, то лично той трябва да плаща за последиците от това и да не прехвърля топката към нас. Това е моето мнение! Може би щях да ви помогна, ако нямаше друг изход, но аз ти казах, че има един.

— Изход за хленчещи страхливци, които се попикават само като чуят как вие вълкът. Нещастници!

Вратата изтрещя зад гърба на ковача. Навсякъде се повтаряше същото: Крокър не искал да има нищо общо с това, Хаскил се скрил като мишка и наредил да кажат, че отсъства от града.

Пиърс, Крокър и Баркли бяха в барчето на хотела, а на една маса Хоман редеше с отмерени жестове пасианс, хладнокръвен, както винаги.

— Всичко в природата е регулирано — философстваше той. — Например аз не съм виждал досега говедото да се противопостави на ягуар. Кравата просто се скрива зад бика. Ще пиете ли едно от мен, мистър МакКълоус?

Ковачът отказа рязко.

— Апетитът ми изчезва, като гледам тия мухльовци край вас!

Крокър нададе вой:

— Вярно е, че имаш причина да си толкова изнервен. И аз щях да бъда такъв, ако помощникът ми беше откачен! Че кой нормален човек не иска да му помогнат? Вече научихме от шерифа какъв тон му е държал. Кажи ни какво искаш ти пък от нас? Твоят Клей не ще тия четири хиляди долара. Ние също няма да се докоснем до тях. Защо е против това мистър Хоман да ги получи за ангажимента си? Да ти кажа ли защо? Защото е инат като катър. Иска да си блъска главата в стената, без да му пука какви лайна ще остави след себе си! Е, добре, ще го застрелят като яре — това си е негова работа! Но да играе по нервите на един шериф? При положение че ония бандити ще се развилнеят после и могат да подпалят целия град. И защо? Че някой си Клей Слоън се осрал така, че изцапал и нас… Не стига това, ами искаш още и да се застъпваме за него. Изглежда, и ти си превъртял като зетчето си!

МакКълоус се обърна, без да каже нито дума, и почти беше излязъл от помещението, когато го настигна суровият глас на стрелеца. Да кажел на Клей, че му давал още само два дни за размисъл!

Междувременно О’Рурк бе направил своите проучвания. Фактът, че не бе открил нито един човек, който да се изправи заедно с него срещу бандитите, го беше разтърсил до мозъка на костите. Шерифът се чувстваше в офиса си като лисица в дупка, пред която чакат настървените кучета. И скоро пред него се появи пълна бутилка. Когато се свечери, тя беше съвсем празна. О’Рурк се заклатушка навън, вдишвайки прохладния вечерен въздух. Да рискува живота си всеки ден за такива нищожества!

Вярно, че това заключение бе може би несправедливо — О’Рурк бе почти убеден, че се е поизсилил малко. Но крайно време беше вече да е наясно със себе си! Само след броени дни пред него щяха да се изправят двама безмилостни убийци и той щеше да умре. Шерифът се беше изпотил така, като че ли е излязъл от банята, без да се избърше. Видя светлината на входната врата на хотела и се отправи към нея като голяма нощна пеперуда.

Уейд Хоман беше единственият гост. Той стоеше в барчето. Пред него имаше шише уиски, а той продължаваше да реди пасианс. Мътната жълтеникава светлина на петромакса правеше обстановката още по-тягостна.

— Едно двойно за мен! — извика О’Рурк. Той не изчака да му подадат пълната чаша, а стигна на зигзаг до Хоман. — Предполагам, че сте убеден, че направих всичко възможно, за да получите тия четири хиляди — попита предизвикателно той. Беше го обхванал някакъв необясним гняв. Същевременно всичко му бе станало безразлично. Мятайки се от една крайност в друга, шерифът бе намерил спасението си в това засилващо се чувство да излееш яда си, за да се освободиш от страха. Но тонът му не направи никакво впечатление на Хоман. И той продължи да реди пасианса си. — Казахте, че уж сте преследвали братята Пав, мистър Хоман! Питам ви тогава: защо не им излезете веднага насреща?

Хоман го изгледа, както се гледа муха.

— Вие сте пиян, шерифе! Идете си вкъщи и се наспете добре!

— Аз ще заспя така, че няма да се събудя никога! Отговорете на моя въпрос!

— Отговора трябва да го знаете и сам.

— Точно така! — извика О’Рурк, стигайки вдървено до барчето. Обръщайки на един дъх двойното уиски, той се върна обратно. — Знам го вашия отговор! Четирите хиляди долара! За вас съществуват само парите и нищо друго! Нито град, нито мирни семейства, нищичко! Вие сте единственият мъж, който може да се противопостави на бандитите, но няма да го направите без пари. Е, добре, Хоман! Сега искам да ви кажа нещичко! Че именно аз ще ви объркам сметките!

О’Рурк крещеше така високо, че гласът му отекваше далеч навън.

— Да, да! Точно аз ще ви разваля игричката! И ще разбия планчето ви на пух и прах!

— Направо съм любопитен! — студено отряза Хоман.

О’Рурк го фиксираше с кървясали очи. Отначало мълчаливо. Изкиска се тихичко, но постепенно кикотът му премина в неудържим смях. Затресе се от пристъпи на хълцане и смях, като най-накрая успя да се успокои.

— Я ми кажи, Хоман, ако застреляш шериф, ти дълго ли ще бъдеш между живите, а? Хи-хи-хи… Каква физиономия направи само. Пък аз си мислех, че лицето ти е гранитно. Я го погледни, Джеф! На какво прилича само. Един шериф ще му легне на съвестта — той и съвест, ха-ха-ха. Но няма да търчиш повече и да гониш разни нехранимайковци заради наградите, обявени за тях. Леле-мале, как ще се извъртят нещата. Този път ще се криеш ти, преследван от колегите си ловци. Вярно ли е, че вие — ловците на хора — сте по-безжалостни и от най-кръвожадния звяр? Че когато гоните някого, за вас няма граници и разстояния? Какво ще кажеш, герой? Подскажи ми как да те раздразня, за да извадиш револвера и да застреляш шерифа О’Рурк.

— Тръгнете си към къщи! — повтори още по-остро Хоман.

Шерифът се засмя в отговор.

— Бих могъл да те нарека хиена, страхлива…

Уейд Хоман скочи побледнял от мястото си.

— Това вече преминава границите!

О’Рурк се стъписа като че ли за миг, но продължи да се смее.

— Я чакай, та аз тъкмо започвам. Ха-ха-ха. Мисли за кариерата си, Хоман! Ти си един мръсен лешояд. Какъв ти лешояд — ти си просто плъх.

Платеният убиец се беше разкрачил и скърцаше със зъби. Лицето му се беше изострило и станало още по-зловещо. О’Рурк отстъпи назад, разкопчавайки колана с револвера си. Той го запрати с рязко движение през отворената врата към тротоара навън.

— Гледай, Джеф! Хоман не може да твърди сега, че е стрелял при самоотбрана. Е, какво чакаш, юнак? Двама сме само: аз и барманът Джеф. Него можеш да го подкупиш или сплашиш. Хайде, застреляй един шериф де! Нали си велик? Ще те дразня дотогава, докато не издържиш и натиснеш спусъка. Можеш да избягаш и в стаята си. Да си запушиш ушите с картофи. Но ще ме чуваш непрекъснато. И целият град ще ме чуе. И ще разнесат мълвата навсякъде. Че Хоман е подвил опашка като койот и се е оставил да го обиждат или че той е застрелял шерифа. С теб е свършено, момче! Целият Див запад ще ти се присмива. И още нещо! Ще те преследва, докато те спипа накрая. Убийство на шериф се преследва по закон в цяла Америка. Чака те бесилка, Хоман. Ама какво е за теб някакво си въже! Може да имаш пък щастие, преди това да те пречука куршум. Нещастник! Поискало му се да стане зрител. Да наблюдава как ще пречукат един шериф! И ще ме кара да му пълзя в ботушите заради някакви си пикливи четири хилядарки! Няма да я бъде твоята! Ще си спомняш за мен, докато все още се влачиш по тая земя.

Барманът се бе спотаил в ъгъла на барчето и не смееше да диша. Уейд Хоман постоя още малко до масата си, после излезе навън и дълго гледа след клатушкащата се фигура на шерифа.

През тази нощ решителността на шерифа се бе възвърнала и на сутринта той крачеше, правейки обичайния си обход, но без да поздравява никого. Никой не направи опит да се доближи до него. Шерифът стигна така мълчаливо до ковачницата и спря пред нея.

— Значи си имал все пак револвер! — установи той. — Клей, чуй ме какво реших тази нощ. Щом се появят ония, ще им застанем насреща двамата. Може би ще успеем да пречукаме поне единия от тях. Ето за какво исках да си поговоря с теб.

— Тази работа не те засяга, Макс.

— Както кажеш, Клей. Не забравяй само, че аз съм все още шериф тук.

И О’Рурк продължи обиколката си. Сторило му се бе, че в очите на Клей е забелязал нещо като уважение и това го бе изпълнило с удовлетворение. „Аз ще поставя всичко в ред — помисли си той, — първо ще напиша рапорт за смъртта на Дъглас Пав, ще трябва да подредя фактите така, че наследникът ми шериф да навлезе в работата веднага.“

Минавайки край хотела, О’Рурк забеляза високата фигура на професионалиста ловец на хора, който очевидно дебнеше неговото преминаване. И не се излъга в предположенията си. Хоман го заговори още отдалеч:

— Вчера бяхте пийнали малко повече от обичайното. Спомняте ли си за това?

О’Рурк спря и изгледа Хоман от горе до долу с такова спокойствие, че сам се учуди на себе си.

— Даже много добре, мистър Хоман. Спомням си всяка казана дума от мен.

— Така значи! — беше реакцията на Хоман.

— Имате ли други въпроси?

— Това ли е всичко, което можете да ми отговорите на първия въпрос?

О’Рурк отвърна на втренчения, безмилостно леден поглед на убиеца.

— Абсолютно всичко!

И шерифът потегли нататък, обръщайки гръб на Хоман. Той премина покрай църквата, прекоси улицата и, стигайки офиса си, се обърна назад. Хоман продължаваше да стои на предишното си място и да гледа след него.

След като подреди всичко в бюрото си изрядно до педантичност, шерифът опакова личните си вещи, постави ги в едно сандъче, взе две кутии с патрони и излезе в двора зад къщата. Поставяйки консервена кутия на един кол, той започна да се упражнява в стрелба от хълбок — както стреляха всички професионалисти с бързи рефлекси. Цял ден околността се огласяваше от оглушителното ехо на изстрелите. Привечер шерифът се появи в оръжейния магазин на Вик Баркли.

— Опаковай десет кутии патрони калибър 45 милиметра — заповеднически му каза той.

Натъпкал кутиите в походна кожена чанта, шерифът напусна магазина без повече разговори. Баркли забеляза, че жена му наблюдава през прозореца отдалечаващата се фигура на О’Рурк.

— Даже не би ми минало през ум, че този човек ще излезе такъв чешит — промърмори търговецът.

— Какво каза? — обърна се остро назад жената.

— Че наблюдаваме отстрани саможертвата на шерифа. И не си помръдваме пръста за него.

— А, това ли било — разгневи се явно жена му. — Значи и в теб се събуди героят? Виж го ти него! Колко пъти да ти повтарям, че тая история не ни засяга нас двамата? Животът ми с теб и без туй е трагедия. Оставаше да ти хрумне и това: да ми се правиш на мъж! Запомни, че си нищо! Една нуличка, разбра ли това? Даже когато стоиш пред огледалото с пушка в ръка и правиш физиономии на филмов герой. Аз съм се примирила с теб, така че си налягай парцалите и си трай!