Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seine schnelle Hand, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 6гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens(2011)
Допълнителна корекция
ganinka(2012)
Форматиране
Xesiona(2012)

Издание:

Робърт Улман. Бързата ръка

Немска, първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1994

Редактор: Стоян Сукарев

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-654-011-0

История

  1. —Добавяне

2.

Фред Слокъм бе новата атракция на градчето, колкото и отрицателна да беше оценката за него. Бяха слушали много за тия пословично бързи, върховни стрелци, но никога не бяха виждали никого от тях. А ето че той беше пристигнал и докато спеше в хотела си, мъжете изпълниха кръчмите, а жените го обсъждаха, събрали се на кафе и допрели глави една до друга. Имената на знаменити стрелци като Кинг Фишер, Вес Хардин, Дивият Бил Хичкок, Клей Алисън се чуваха отляво и отдясно. Оказа се внезапно, че в градчето имало мъже, които някога и някъде са срещали поне един от тези стрелци. Например Пол Жавит твърдеше, че е присъствал лично на престрелките на Вес Хардин. Като пресметнаха годините, се оказа, че това трябва да е станало, когато Пол тъкмо е прохождал… Но всички разговори все пак си имаха един реален фон и това бе случилото се с Клей Слоън. Изведнъж целият град заговори за този млад мъж. Никой не можеше да проумее неговата дързост. Всички бяха единодушни, че на бедното момче за няколко секунди му е изскочила чивията… Тоест, че си е загубил разсъдъка.

— Че как иначе! Та нали аз лично видях миналата година как стори път на един каубой на тротоара, когато оня търсеше повод, за да се сбие с него! Всички момчета му се смяха тогава. Приемам го като човек, но знам, че е страхливец — това бе мнението на Джак Крокър и можеше да му се вярва, защото бе все там, където се случва нещо.

И наистина, Клей бе предизвикван поне дванадесет пъти през тези две години. И то не само от хъшлаци, чиято грубост бе наплашила всички околни. Между тях имаше и слабаци, които по всеобщо мнение не биха издържали под ударите на якия ковач. Но Клей не бе се оставил да го въвлекат в бой. На никого не беше направило впечатление, че в повечето от тези случаи Клей бе с Дорис и може би бе избягвал свадите заради нея. Напротив! Това, че не се показваше като мъж в нейно присъствие, правеше вината му още по-тежка. Та имаше ли някой друг, който ще се остави да го обиждат и нагрубяват в присъствието на избраницата му, на любимото момиче? Нима можеше да се радва на уважение мъж, който не реагира мъжки на обидите и подигравките! Клей беше избягнал всеобщото презрение само заради това, защото бе учтив и любезен, винаги готов да помогне, като оставаше скромен и мълчалив. Към всичко това се прибавяше и фактът, че е пришълец, а в градчето бяха привикнали да знаят с пълни подробности кой какъв е. За Клей не се знаеше нищо, освен това, че всяка свободна минута прекарва на реката, седнал на брега и опрял замислено глава на ръцете си. Или пък другата му странна привичка: да язди неоседлан кон между хълмовете дотогава, докато конят се покрие с пяна и спре с треперещи крака, изчерпал силите си докрай.

 

 

В градчето имаше само една църква. Там проповядваше пастор Хенри Декстър, който след дълъг размисъл бе решил да посети ковачницата и да разговаря с Джоунъс МакКълоус за съдбата на Клей… След това отчето бе направило опит да говори с новия гост в хотела на Алън Ферхълс. Когато чужденецът се бе появил в гостилницата на хотела и си бе поръчал стек, гарниран с фасул и домати, Хенри Декстър се бе обърнал към него със звучния си глас, излизащ сякаш от ерихонска тръба. Такова гласище можеше да озвучи цяла катедрала. И така Фред Слокъм бе чул, че някой иска да говори с него.

— Чест и почитания, свещенико, защо не! Седни и нека не те безпокои това, че ще кльопам пред теб! Но си падам само по горещия стек.

— Обръщайте се към мен с името Декстър, мистър Слокъм, Хенри Декстър!

Слокъм бе набучил парче от стека и след като го бе поднесъл към устата си, бе кимнал с глава.

— В градчето се говори за това, че Клей Слоън си е изпуснал нервите.

— Така ли?

— Клей Слоън не е участвал досега в никакви свади. Дори когато са го обиждали в присъствието на годеницата му, той е избягвал насилието.

— Ами тогава той е страхливец!

— И хората са убедени в това, мистър Слокъм. Но то не зависи от самия човек.

— И по-добре! Защото в противен случай по глобуса щяха да подскачат само герои.

— Позволете ми един въпрос, мистър Слокъм! Бихте ли влезли в конфликт с човек, който във всяко отношение е под вашето ниво?

— Зависи от случая. Но си мисля, че не.

— Това очаквах и аз. Защото преди малко разговарях тъкмо по тия въпроси с ковача и неговата дъщеря и трябва да споделя с вас, че ги намерих безкрайно разтревожени за Клей.

— Така значи!

— Точно така! Наистина, те не ме упълномощиха за това, но ми се струва, че очакваха от мен да ви помоля за извинение и да забравим тягостната случка, разиграла се рано тази сутрин.

Вилицата на Слокъм бе паднала с трясък на масата.

— Оня Слоън присъства ли на вашия разговор?

— Естествено, че не! Аз съм против това човек да бъде унижаван…

— Но знае ли той за вашето посещение тук?

— Убеден съм в това!

Слокъм бе започнал отново да дъвче, въртейки заплашително глава. Декстър го наблюдаваше с напрегнато очакване. Най-накрая Слокъм бе преглътнал и процедил:

— Е, добре! Благодаря ти, свещенико.

— Но за какво?

— Че ми спестяваш позора да застрелям този нещастник! Надали ще проумееш това, но в професионален кръг, така да се каже, бих загубил много от реномето си!

Свещеникът се бе надигнал, опитвайки се да се усмихне.

— Напротив! Дори съм убеден в това — бе промърморил смутено той.

 

 

— Това вече преля чашата! — извика Клей срещу ковача и започна да обикаля наоколо като тигър, хванат в клетка. — Кажи ми кой ви дава право на теб и на Декстър да се грижите за мен по тоя начин, да го вземат дяволите?

— Декстър ти мисли доброто — прозвуча гласът на Дорис от стаята й. Тя бе застанала до скрина и ръката й си играеше нервно с махалото на порцелановия часовник.

— Не съм молил никого да ми мисли доброто! — гневът просто струеше от Клей. — Не е ли достатъчно това, че не нося револвера? Не им ли стига, че се оставям да ме обиждат разните му пияндета и нахални хлапета? Че по три пъти на ден душата ми стене, смачкана в тая дупка, в която прахът лепне по дробовете? Кажи ми, Джоунъс! Трябва ли да се оставя да бъда унижаван от някакъв си мухльо с револвери? Да ставам за смях пред цял един град! Това ли е животът, който ти имаше предвид?

Очите на Клей бяха като свредели, когато спря пред ковача и се взря в лицето му. Гласът му стана малко по-тих:

— Не можеш да изискваш това от мен, Джоунъс! И Дорис не може да иска това! Аз ще поставя нещата на местата им!

С бързи крачки той стигна до вратата и я отвори с рязко движение. Дорис извика след него:

— Няма ли поне да ни изслушаш, Клей?

Отговорът му бе съпроводен с гневен смях:

— Да те изслушам ли, Дорис? И какво ще ме посъветваш ти? Да се оставя да ми одерат кожата като теле и да остана да лежа вън в праха, гледайки как негодникът си подсвирква доволно!

— Искам да ми отговориш честно: би ли приел предизвикателството на Слокъм, ако оня те предизвика на двубой с револвери? Би ли отхвърлил неговото изнудване?

— Този път не! Дори бих накарал да ми завържат очите и ще го улуча, още преди пръстът му да докосне спусъка!

— Тогава всичко досега е било напразно!

Безнадеждният й глас и примиреното й изражение накараха Клей да излезе окончателно от кожата си. Той се обърна рязко и се приближи към нея.

— Е, добре, Дорис! Да се изясним докрай! Да оставим настрани това, че щом си помисля за оня нещастник, и ръцете ми от само себе си искат да го направят на решето! Но ти наистина ли си на мнение, че за всички ни е по-добре аз да се свивам в дупката си при всяко предизвикателство?

— Не, Клей! Нито един истински мъж не би издържал това!

— Щом мислиш така, защо изпратихте свещеника при оня мухльо с револверите? Да се моли за мен ли?

— Ти знаеш какво правиш, когато те обхване гневът! Никой не може да те спре! И какво? Ще убиеш за секунда някой глупак, който се заяжда с теб. Знам колко много се промени ти през тези две години! И не съм предполагала, че днес ще се случи това! Все пак няма повече да ти давам съвети! Сам ще видиш, че щом юмрукът ти създаде респект, нещата ще се развият по съвсем друг начин. Но вярвай ми, Клей, колкото и да мразя сбиванията, аз бих се радвала да видя как просваш по средата на улицата оня нахален каубой. Юмручният бой е едно — стрелбата между теб и Слокъм ще бъде съвсем друго! И още нещо, Клей! Сам ти казваш, че си убеден в това, че Слокъм има много по-бавна ръка. Ще ти достави ли удоволствие да застреляш един по-слаб от теб? Това ще е чисто убийство!

— Убийство ли? — извика Клей.

— Ами как другояче да го наречем? Да предизвикаш някой да посегне към оръжието си, въпреки че предварително знаеш колко по-бърз си от него и че ще го разстреляш на място!

— Че да не се натискам аз да му дупча кожата! Ако ме остави на спокойствие, ще може да възседне коня си и да продължи нататък!

— Ти твърдиш, че е под достойнството за един мъж да избягва предизвикателствата. Но това са мисли, които не могат да напуснат кръга на миналото ти. Това са понятията за чест на оня върховен стрелец Клей Алисън, който се довлече с ужасната рана в гърдите до нашия дом… Вероятно днес си на друго мнение и се питаш защо си оставил да се измъкнат без отмъщение ония мъже, които са стреляли в теб! Както върви, скоро няма да остане жив нахалник в града!

— Много добре! Отлично дори! Значи да гледам как нахалникът ми прави гримаса в лицето и аз да му отвръщам със същата гримаса, вместо да му избия зъбите до един! Да се превръщам в огледалния образ на маймуна, която иска да види за първи път мутрата си с очи. Като стрелец аз не можех да живея спокойно, но като страхливец спокойствието ми изчезна съвсем! Ти не разбираш ли това, по дяволите?

— Напротив! Разбирам го много добре!

— Проклятие тогава! Сега можеш да ми отговориш на въпроса какво си имала предвид, като изпрати свещеника с набожните му благопожелания при Слокъм? Аз виждам вече презрителните гримаси! Чувам оня ужасен, унизяващ ме присмех и високомерието в очите им. Клей Слоън е страхливец! Клей Слоън се крие и търси защита зад женската престилка като безпомощно мъниче и скимти! Ето ти материал за разговори за цяла година! Да те замерват с гнили домати, а когато отидеш на танци — да ти стрелят около подметките на ботушите и да гледат сеир!… И ти очакваш с цялата си сериозност да участвам в този цирк, без някой ден всичко в мен да експлодира! Но моето предимство е, че знам какво става! Сега например ще си разменим няколко думи с тоя никаквец Фред Слокъм!

— За бога, не! — ужасена промълви Дорис.

Клей се беше обърнал вече към вратата. Чертите на лицето му бяха станали каменни.

— Изобщо не се тревожи, Дорис! Аз ще тръгна без револвера.

Ковачът и дъщеря му го видяха, когато премина под прозореца. Не се чу никакъв шум от стъпките му.

— Не знам вече кое е по-лошото — промърмори почти беззвучно ковачът, — дали, когато е с револвера, или е без него!

От една смехотворна, на пръв поглед напълно безобидна историйка пред очите им започваше началото на една трагедия.

— Слоън е тръгнал към хотела!

Оказа се, че доста хора веднага узнаха това и мълвата тръгна навсякъде. И шерифът О’Рурк проумя необикновеното в ситуацията.

Клей нямаше със себе си револвер!

Следователно нямаше предпоставки за страхове. Един стрелец, дори и чудовище по характер, не би стрелял никога по беззащитен човек.

 

 

Фред Слокъм, който продължаваше обяда си, чу тихото изскърцване на дъска зад гърба си и замръзна така — с вилица и нож в ръце.

Стекът ухаеше апетитно, но на Слокъм му беше приседнало. И той обърна глава. На две крачки зад него беше Клей. Гледайки го в очите, ковачът го заобиколи бавно и застана пред него, плътно опрял се на ръба на масата. Слоън носеше панталон от син дънков плат и гълъбовосива риза.

— Чух, че Декстър се е намесил в история, която не го засяга — проговори полугласно, почти нежно Клей.

Слокъм почувства отново как нещо стяга гърлото му, когато погледна в сивите очи на ковача. Колкото и да се съпротивляваше вътрешно, нещо не му даваше възможност да бъде спокоен. Той чу гласа си, който идваше като че ли от друг човек:

— Изглежда, ти не си съгласен с това!

— Изобщо не, Слокъм!

Слокъм отмести чинията си настрани и сви ръцете си в юмруци.

— Но ти ме предизвика, Слоън, това поне ти е ясно, нали?

— Това беше отговор на твоето предизвикателство! Предполагам, че не очакваш от мен да си замълча!

— Очаквам нещата да бъдат изяснени между нас двамата! — очите на убиеца гледаха лицето на Слоън. — Предполагам, че имаш револвер? — попита той остро. Макар и трудно, неговото хладнокръвие бе започнало да се възвръща.

Клей се наведе малко, ръката му посегна към ботушите и се появи на масата с нож, чието острие беше дълго, широко и си личеше, че ще реже като бръснач.

— Ти вземи ножа, Слокъм! Аз ще се бия с голи ръце!

Като стрелец Фред презираше ножовете. За един мъж с бърза ръка бой, при който липсва онова очарователно пушече дим, което да раздразни леко очите; при който го няма това дивно свистене на куршума, ехото от изстрела — такъв бой не струваше нищо. В безшумното впиване в тялото на един нож нямаше нищо героично, нищо мъжко. То бе подходящ начин на себеизява за един мексиканец или индианец! Но за върховен стрелец?…

— Аз не се бия като гладиатор, Слоън! Донеси револвера си! Или ако нямаш такъв, вземи един от моите!

Лицето на Клей потъмня от гняв.

— Твое право е да се откажеш от двубой с нож. Но да ти кажа ли мнението си за ония, които могат да се перчат само с револвер?

— Ще се върнеш ли с револвер или ще си играем на приказки? — изръмжа сърдито Фред.

В ъгълчето на устните на Клей се появи ехидна усмивчица. И той кимна с глава.

— Покажи ми един от пищовите си! Извади патроните! Искам да разбера дали с ютиите ти може изобщо да се стреля!

Слокъм измъкна колта от левия кобур и със заучено движение отстрани патроните от пълнителя. Постави оръжието до ножа. Посребреното удължено дуло, тежката дръжка, барабанът за шест заряда — всичко говореше, че револверът беше превъзходен, от най-новите модели и значи двойно по-опасен.

Слокъм наблюдаваше насмешливо ковача. Но усмивката му замръзна, когато забеляза светкавичната бързина, с която Клей започна да превърта колта в ръката си. За частици от секундата оръжието описа няколко дъги и палецът на този мним ковач беше вдигнал вече ударника, за да възпроизведе изстрел. Слокъм не бе виждал в живота си подобна ръка! Клей претегли колта в дланта си и започна да говори с една неподозирана нежност:

— Ръкохватката е неудобна, пружината на ударника е стегната малко повече. Предавката към спусъка трябва да е още по-твърда. Самият спусък трябва да е малко по-мек. При изстрел бие нагоре. Ръкохватката е малко по-дебела и пречи на захвата. Трябва да си суперстрелец, за да улучиш целта с тази играчка. Ако я задържиш още известно време, няма да се радваш дълго на тоя хубав свят! Не бих искал такъв боклук дори като сувенир!

Матово искрящото оръжие полетя отново към масата. Фред Слокъм го гледаше слисан, като че ли го виждаше за първи път. С невероятно усилие той вдигна глава и погледна спокойните очи на Слоън. Имаше чувството, че стоманен обръч е стегнал гърдите му. Не можа да каже нито дума.

И Клей остана мълчалив. Едва сега Слокъм забеляза белега от куршум на гърдите му. Погледът му залепна там и дрезгавият му глас процеди:

— А да имаш случайно по-хубаво оръжие от това?

Клей се наведе над масата и почти докосна лицето на Фред:

— Не прави опит да разбереш това, Слокъм!

Както бе наведен, Клей прибра ножа си и напусна помещението.

Стъписани и неразбиращи още нищо, хората навън вторачиха погледи след него. Клей Слоън вървеше с обичайната си пружинираща, безшумна походка и скоро се прибра в ковачницата.

Объркването беше пълно, когато няколко минути по-късно мъжът с двата револвера — Фред Слокъм — обязди коня си и изчезна от града.

Главата на шерифа не можеше да побере всичко това! Той продължи да стои на улицата, след като хората отдавна се бяха прибрали по домовете си. Вярно, че шерифът мислеше малко по-бавно и по-трудничко. Но колкото и да премисляше случилото се в този забележителен за градчето ден, видяното и чутото не можеше да даде отговор на всички въпроси! И шерифът реши да се осведоми в хотела. Но и съдържателят му, оня меланхоличен плешивец със зачервени очи, поклати със съжаление глава. Нищо не бил видял, нищо не бил чул! Че за какво му е да наднича в чужди дела? В главата му цял живот се бяха въртели цифри и баланси, а нали Фред Слокъм си беше платил за цели пет дни? Беше използвал леглото си само няколко часа и беше изчезнал, без да си иска парите!

Хенри Декстър майстореше табелка до църковната врата, чийто надпис умоляваше всички, влизащи в църквата, да оставят оръжията си в преддверието. Там на стената бяха поставили многобройни закачалки за тях. Тази молба не се отнасяше за редовните посетители, но нали в града се появяваха непознати? Табелката трябваше да им покаже какво да направят, преди да се помолят заедно с него.

 

 

А градчето като че ли бе потънало в спокоен, почти летаргичен сън. Слънцето напичаше дървените тротоари и като че ли всички спяха, изтощени от работата през седмицата. Беше неделя. Магазините бяха затворени. От занаятчийските работилнички не се чуваше никакъв шум. И почти никой не забеляза как откъм север в градчето се появи самотен ездач. Той бе облечен в дълъг жълт, покрит с прах шлифер, а лицето му бе скрито под широката периферия на каубойска шапка. Мъжът имаше неспокойните очи на невестулка, от които не убягва нищичко. Малката камбанка на църквичката започна да бие и се появиха първите хора, тръгнали за неделната служба.

В същия миг откъм юг в градчето влезе втори ездач, облечен също в жълт шлифер и скрил лице в сянката на широкопола шапка. И по неговия път се виждаха хора, поели към църквата.

Трети ездач с абсолютно същото облекло бе спрял коня си пред банката на Харолд Фарлей и равнодушно прехвърляше юздите около гредата за завързване, но без да направи обичайния здрав възел. Непознатите, които преминаваха през града по това време на годината, носеха подобни дрехи, така че пришълците не направиха първоначално никакво впечатление.

Харолд Фарлей се беше изправил на вратата на дома си и гледаше след богомолците, пъхнал палци в джобчетата на жилетката си. Фарлей беше баптист и по тази причина не ходеше на презвитерианските проповеди. Мъжът с жълтия шлифер се бе приближил до банкера, след като се бе огледал предпазливо наляво и надясно. От двете странични улици се приближаваха зловещо и бавно другите двама конници.

Чак сега погледът на Фарлей се спря на непознатия мъж. Беше неделя. Ако този човек беше клиент, той щеше да му каже любезно да го потърси утре. Всеки би искал поне в неделя да се радва на спокойствие. Фарлей почти бе отворил уста, за да уведоми непознатия, но устата му остана полуотворена, без от нея да се отрони звук! Право към корема му бе насочен огромен револвер, а същият този непознат му казваше почти приятелски:

— Хайде да влезем вътре, мистър Фарлей! Да си поговорим там малко за някои неща!

Другите двама ездачи с жълтите шлифери спряха точно пред банката. Те огледаха цялата улица и едва тогава свалиха от седлата си големи кожени чанти. На улицата не се виждаше никой, с изключение на пияницата, чиито крака стърчаха зад една бъчва до близкия бар. Бъчвата служеше да събира дъждовна вода, а търкалящата се наблизо бутилка и пронизителното хъркане показваха какво се беше случило със снощния герой. Пияният каубой не можеше да представлява никаква опасност. Единият от мъжете с жълтите шлифери кимна с глава. Без да бързат, двамата влязоха в къщата и заключиха вратата след себе си.

 

 

Дорис и баща й чакаха Клей. Още в ранни зори той бе възседнал коня и бе потеглил към близките възвишения.

Двамата чуваха как се отварят и затварят вратите на околните къщи. Хората отиваха на църква.

— Трябваше да не го молиш да идва с нас! — укорително подхвърли бащата. — Знаеш, че никога не е правил това!

Дорис бе застанала до прозореца и гледаше към хълмовете. Някъде откъм реката към кобалтово синьото небе се издигаше почти отвесна черта от дим.

— Не съм го молила за това, татко! Тази сутрин той ме съпроводи до реката, както всеки път. И внезапно сам поиска да дойде с нас. Не те ли радва това?

— Радва ме, но…

— Все твоето „но“! Не разбираш ли какво означава това? Та той е убивал хора! Досега е имал задръжки да влезе в църква. Най-после е преодолял себе си. Сега язди след последните ята диви патици и после ще се върне, за да дойде с нас в църквата! Ти разбираш ли какво значи това?

От усмивката широкото лице на ковача затрептя в бръчици. Той постави ръце на раменете на дъщеря си и я изгледа продължително и нежно право в очите.

— Изглежда, че и татко ти разбира, дъще! Естествено, че ще го изчакаме да се върне!

Минути по-късно Клей се появи на покрит с пяна кон. Чуха го как въвежда коня в обора, как го изтрива и му дава храна.

— Колкото по-упорито се бориш за нещо, толкова по-сигурно можеш да го задържиш, казваше майка ти. Няма да останем повече тук. Ще се преместим в Аризона.

Изненадана, Дорис обърна глава към баща си. Тя знаеше, че той е доволен от живота си. Той беше от тези хора, които веднага пускат корени, където и да се намират. Но тук ковачницата му бе добре подредена. Работа — колкото искаш! Уважаваха го всички. Два пъти досега бе сменял местожителството си. Бе започвал всичко наново, но никога не бе капитулирал пред някого. Първия път се бе противопоставил на крадливите команчи. Едва когато стрела бе улучила жена му и той я бе видял да умира в нозете му, бе поел към друго място. Вторият път беше след една безнадеждна битка с пясъчните бури, които засипваха по пътя си всичко засято, пресушаваха потоци и реки и бяха превърнали живота им в непрекъснат ад. Баща й не беше се примирил и тогава, а ето че сега сам вдигаше ръце. Но Дорис знаеше защо баща й иска да потеглят към Аризона. Тя можеше да предположи каква вътрешна борба му е струвало това решение.

 

 

Тротоарът бе тесен, затова Клей и Дорис вървяха зад широкоплещестата фигура на ковача. Клей размишляваше над думите на Джоунъс МакКълоус.

— В Аризона тревата била двойно по-висока от тукашната. Целият хоризонт бил просто червен от градински чай. Ти ще ловиш мустанги, а аз ще ги подковавам! Какво мислиш по въпроса, Клей? Какъв живот, а?

Двамата се бяха изгледали съвсем сериозно и избухнаха едновременно след това в облекчителен смях. В този живот имаше моменти, които като че ли пращаха лъч светлина. Над покривите продължаваха да се точат безкрайните клинове на дивите гъски. Клей гледаше след тях.

— Тия са от изостаналите — като че ли на себе си полугласно каза Клей. — Те няма да стигнат никога до Мексико. По техния път вече има толкова много орли…

От църквата се дочуваше песен. Тя идваше като че ли изпод земята. Преминаха покрай хъркащия пиян каубой. От църквата току-що бе излязъл шерифът и, опрял ръце на колана си, гледаше към тях. О’Рурк не би могъл да отговори сам кое го бе накарало да излезе навън. Когато разпозна Клей, той леко притвори очи.

И точно в този момент от банката се измъкнаха с развети шлифери трима мъже. Ръцете им придържаха с усилие претъпкани кожени чанти. С най-голяма бързина мъжете възседнаха конете си и ги пришпориха бясно. Харолд Фарлей се появи, крещейки отчаяно, на вратата на банката си, държейки в ръка револвер като детска играчка. Револверчето пукна два пъти и изстрелите отекнаха като жалостиво детско гласче. Фарлей стреляше за първи път в живота си и, както се оказа, за последен. Единият от бандитите се полуобърна на седлото и стреля само веднъж. Фарлей рухна на земята. Едва тогава бандитите забелязаха групичката на тротоара. Те чуха вика на Клей, с който той заповядваше на ковача да залегне незабавно. Видяха как Клей тласна момичето зад бъчвата с вода, а сам той се стрелна като огромна щука към спящия каубой и измъкна револвера от кобура му.

Бандитите веднага засипаха тротоара с куршуми. Макс О’Рурк бе успял с един скок да се скрие в църквата. С трескава бързина той бе измъкнал един револвер от закачените на стената, показа се навън и започна да стреля след конниците. А през това време Клей бе огледал спокойно и със заучени движения револвера на каубоя. И когато О’Рурк захвърли, проклинайки, празния револвер край себе си, Клей вдигна ръка. Бандитите бяха вече на повече от сто ярда от него. Той се прицели и стреля. Последният ездач подхвърли ръце във въздуха и излетя от седлото. Предпоследният, като че ли ударен с юмрук, се килна над шията на коня си.

Той успя да се задържи с усилие там. Оръжието в ръката на Клей произведе само тия два изстрела. Ударникът изчатка напразно. Каубоят бе оставил празни гилзи в барабана на колта си.

Улученият бандит не падна направо на земята. Кракът му се бе закачил в стремето и тялото му продължи да се влачи около петдесет метра и едва тогава изплашеният кон спря. Шерифът се приближи с широка крачка.

— Какъв изстрел само! — викаше той. — Браво, Клей! Това разстояние бе доста голямо за мен!

О’Рурк продължи да тича нататък. Той не беше видял, че и вторият от бандитите е улучен.

Фарлей лежеше по гръб с широко разперени ръце.

От църквата наизлизаха хора. Мъжете държаха револверите си в ръце. Клей бе клекнал до Дорис, чиято бяла риза бе започнала да почервенява. Пияният каубой продължаваше да си хърка кротичко.

Дорис потисна болката си и се опря на ръката на баща си. Опита се да се изправи на крака.

— Няма страшно, Клей! В ръката е. Аз съм просто уплашена! Моля те, остани тук!

— Ще се върна веднага! — успокои я Клей.

— Остани, моля те! Улучи един! Това е достатъчно!

— Това си е работа за О’Рурк, Клей! — намеси се и ковачът. — Ела! Трябва да занесем Дорис вкъщи! Раната кърви силно. Чакай, те са две! Чисти мускулни рани!

Двамата понесоха Дорис към къщи. През това време група доброволци бяха потеглили по прясната следа след бандитите. Един мъжки глас крещеше пронизително, че Фарлей бил само тежко ранен, докато бандитът е умрял на място, улучен в главата! Парите били спасени. Единият от бандитите изпуснал, изглежда от страх, чантите с ограбеното от банката. Друг глас питаше през прозореца в дома на ковача как е Дорис, ще се оправи ли от раната си или няма да я бъде. Най-после в този кошер от работливи пчелички се бе случило нещо необичайно!

Късно вечерта преследвачите се върнаха прашни и без успех. О’Рурк застана пред застреляния от Клей бандит и се почеса замислено по темето.

— Това лице ми се струва познато!

Той се прибра в канцеларията си и след като порови из книжата си, нададе тържествуващ вик:

— Точно както си мислех и аз! Ето го същия! Дъглас Пав — тридесет и четири годишен! Убийства, банкови грабежи, нападения на влак — издирва се жив или мъртъв! Ето го при нас, само че мъртъв! Има двама други братя — Джаки Пав — трийсетгодишен, и Дейвид Пав — четирийсетгодишен. Ето ти четирилистна детелина! Награда за всеки от тях по две хиляди долара! Я извикайте Клей при мен! Той не знае, че е спечелил двете хилядарки!

Клей пристигна заедно с ковача и Дорис.

— Не искам тези пари! — беше недоволната му реакция.

— Само без такива приказки! Спечелил си парите най-честно! Помисли само! След твоя изстрел бандитите изпуснаха своята плячка. Така че Фарлей не е изгубил нищо, като не смятаме раната му! Фарлей е казал, че ще прибави още два бона премия. Та това са четири хиляди долара, Клей! Ти ставаш изведнъж богаташ!

— Казах вече, че не искам тези пари!

Още преди шерифът да каже нещо, Дорис бе взела думата:

— Споделям мнението на Клей! Не искаме да имаме нищо общо с това! Искам да ви кажа само, че съм виждала убития тук! Това стана преди няколко дни. Той премина покрай нашата къща. Съвсем ясно помня гърбавия му нос!

— Бил е изпратен да разузнае. Мошениците от тоя сорт действат предпазливо. Но въпреки това не ви разбирам.

О’Рурк явно се беше разгневил:

— Не се прави на глупак, Клей! Всички сте от едно тесто! Я ми кажи, като си толкова чувствителен, защо изобщо стреля? Ами ако ония бяха убили Дорис? Щом можеш да се откажеш от четири хиляди долара, направи благодеяние! Вземи ги и ги остави на разположение на кметството! С тях бихме могли да построим един приличен затвор. На два пъти вече от моя хамбар бягат крадци, защото нямам даже решетки на прозорците.

— Вземи парите и прави с тях каквото щеш! — отсече Клей и се обърна да си върви.

— Тогава ще подпишеш документ, че се отказваш от парите.

— Няма проблеми!

Джак Крокър бе хванал възбудено Клей за ръката и питаше с широко отворени очи:

— Абе, човек! Ти наистина ли се прицели? Как го улучи от такова разстояние?

— Ами откъде да знам? Онова желязо просто ми подскочи в ръката и всичко стана от само себе си.

Когато Клей се отдалечи с ковача и Дорис, започнаха дискусиите:

— Да се улучи с колт от такова разстояние е направо невъзможно! Това си беше просто случайност!

— Невъзможно, но лицето му изглеждаше така, като че ли всеки ден е стрелял по живи цели, и то между закуска и обяд!

— Я стига бе! Всеки мъж би се учудил, ако улучи от такова разстояние, а на тоя не му трепна лицето!

Ето че се появи и пияндето, с чийто револвер бе стрелял Клей.

— Абе чух нещо за някакво възнаграждение. Помислих си, че и на мен ми се пада нещо от тия хартийки! Защото без моя колт нямаше да има нито погребение, нито пълен трезор!

— Идиот! — изруга О’Рурк. — Че нали ако не те бяха полели с вода, щеше да спиш и досега!

Брадясалият дребен мъж с криви крака пламна от яд:

— Я стига дрънканици! Сън ли е това — да спиш с чувството, че нещо ще се случи? Затова легнах на една страна, така че всеки да може да ползва револвера ми, ако потрябва! Я кажи ми с какво щеше да улучи Клей оня тип, отдалечаващ се с коня си? Може би щеше да хвърли по него лулата си?

— Абе ти да не си откачен?

— Точно обратното!

Човечецът извади револвера си и го повъртя малко с два пръста пред очите на О’Рурк и останалите.

— Ето че ви се удаде възможност да видите това произведение на изкуството! С него може да се улучи муха от двадесет крачки. Това се казва колт! В сравнение с него, вашите револвери са като детски тапешници! И според вас не трябвало да има премия? Схващате ли какво имам предвид?

Каубоят с кривите крака имаше в този момент само една мисъл в главата си: как да откопчи някой и друг долар и да го превърне в приказна пълна бутилчица! Неговото следващо излияние нямаше равно на себе си:

— Джентълмени, призовавам ви към размисъл! Дали наистина този Слоън е изкусен стрелец? Очевидно не! Аз вече съм осведомен за това. Даже трябва да го съдя за това, че опозори фантастичното ми оръжие, стискайки го с двете си ръце! Ами погледнете го сами! Станало е матово от срам! Но да проследим нещата нататък! Нима считате, че точно така се цели и улучва един професионалист? Ако самият Слоън твърди това, нека да докаже на родеото, че е върховен стрелец! Виждате сами, че не Слоън се справи с този хубавец тук, а кой?… Помислете само малко с превъзходните си куфалници!… Естествено, че този колт в ръчичката ми! И кой заслужава наградата?… Отново колтът! А на кого принадлежи той? На този сладък, жаден Джеси Требс, дето се е изправил пред вас! Но да помислим с кого ще я сподели тази наградичка Джеси Требс! Ами много просто — с ония невероятни трийсет мъже, които преследваха като истински дяволи някакви си бандити и които ще се превърнат в ангелчета, когато се наредят пред силните бутилчици. Е, човече, ти, който носиш с достойнство петоъгълната звезда на шериф! Кажи ми не съм ли напълно прав?

Требс беше се обърнал леко и бе хвърлил бегъл поглед върху лицето на убития. Изведнъж очите му се разшириха и той не успя да продължи. Беше се вторачил в гърбавия нос на мъртвеца, а в очите му се появи ужас. Настъпи гробна тишина.

— О… господи… не! Но това е… това е… Дъглас Пав!

— Е, и какво?

— Какво ли? Дъглас Пав! Единият от тримата братя Пав! Та те са най-безпощадните хора на земята! Аз изчезвам веднага, джентълмени! Разделете наградата помежду си! Боже, какви прекрасни мигове ви очакват — каубоят започна да се измъква с неподозирана бързина към вратата.

О’Рурк извика след него:

— Момент, Требс! Какво знаеш ти за братята?

— Какво знам ли? Достатъчно, за да не претендирам дори за един цент от това възнаграждение!

— Нещо конкретно!

Требс се обърна и първата му работа бе да плюе върху пода. Изведнъж бе изтрезнял и в очите му се четеше разум. Той извади колта си и го постави върху масичката, намираща се в близост до вратата.

— А това нещо ви го оставям на вас. Зареден е. Достатъчно за шестима.

О’Рурк пристъпи към него и с нетърпящ възражение глас го попита:

— Абе ще ни кажеш ли най-после каквото знаеш или не?

Требс отстъпи войнствено назад, отвори уста и изкуственото му чене изтрака леко така, че го чуха всички. Явно не му беше по мярка.

— Една малка история ще ви е достатъчна, за да помните и уважавате Джеси Требс! И така, действието се развива в щата Канзас. Джаки Пав се влюбва в едно момиче. При тях увертюри няма! Карат я по късата процедура. Ясно е, нали? Но момичето си имало брат. Той вади нож да пообръсне Джаки, само че на друго място. И докато Джаки лекува раните си, Дейвид и Дъг — другите двама братя — започват едно преследване на момчето, каквото не помни страната. Два месеца непрекъснато след него, а какво са направили с ножа, след като са хванали момчето… По-добре изобщо да не съществуват фабрики за производство на ножове! Все има отмъстителни хора, джентълмени, но тия… Пратете от мен много поздрави на Слоън! Кажете му да си осигури своевременно в гробищата едно хубаво сенчесто местенце. Все пак действа успокоително мисълта, че когато дойдат да се помолят за теб, слънцето няма да свети и напича главите на близките ти… Ако и те са останали живи! Предполагам, че си доволен от сведението, любими шерифе?

Вратата хлопна след дребния каубой и О’Рурк остана след малко съвсем сам. Изглежда, трябваше да се откаже от мисълта да обогати градчето със солиден затвор.

 

 

А родеото беше започнало и дните се нижеха с невероятна бързина. Битките се водеха при невиждан наплив от зрители. Победителите нямаха като че ли друга амбиция, освен да превърнат спечелените пари в течно състояние. Дъглас Пав, нападателят на банката, бе отдавна погребан. Свещеникът бе чел надгробното слово, само шерифът бе стоял до него с изражението на загрижен човек. Или по-скоро човек, когото очакват тежки изпитания.

Би следвало Клей Слоън да бъде в центъра на събитията. Един опасен, прословут с жестокостта си бандит бе застрелян при опит да обере банка. Целият Запад би трябвало да наостри уши при новината, че е бил осуетен един брилянтно подготвен грабеж. Но думите на каубоя Джеси Требс се бяха превърнали във възглавница, набодена с игли, върху която трябваше да седи цял един град. Кой можеше да остане спокоен, когато някъде наоколо в планината се бяха скрили двама безскрупулни бандити и изчакваха момента, за да си отмъстят.

О’Рурк не мислеше много-много за Клей. Защото той самият бе стрелял след бандитите. Ясно бе видял лицата им. Те бяха отвърнали на изстрелите му. „Няма начин да не се върнат — мислеше си О’Рурк, — ще дойдат да отмъстят за брат си. И тоя нещастник Клей! Защо му трябваше да се намесва!“ Никой средно разумен човек не би се разсърдил на шериф, ако той стреля след бягащи бандити. Но важното бе, че не шерифът бе улучил единия от братята. Целият град, какво ти градът — цялата страна знаеше вече, че Клей Слоън е оня стрелец, проснал Дъглас.

Шерифът влезе в офиса си и се отпусна тежко на походното легло. Винаги бе искал именно това: да се случи нещо вълнуващо и да им покаже на всички какво представлява. Ето че събитието бе дошло! Но точно на него ли трябваше да се паднат тия братчета Пав? Като че ли в страната липсваха други негодници, които не бяха чак толкова опасни!

О’Рурк просто нямаше покой. Надигна се и закрачи напред-назад в малкото помещение. Не! Така не можеше да продължава! Трябваше да си поговори с Клей! Това беше най-сигурното. Този момък трябваше да изчезне от града. Това беше най-доброто решение и за него. О’Рурк знаеше много добре, че е недостойно точно той да настоява за това, но нямаше друг изход. Скоро излезе пак на улицата. Срещна Робърт Пиърс, Кен Хаскил и Джак Крокър. Те изглеждаха така, като че ли са очаквали именно шерифа си.

— И какво ще последва сега? — подхвърли Крокър. — Утре родеото продължава със стрелби с револвер и пушка и после край!

— Знаеш ли, че Джеси Требс се изпари преди два дни? Изглеждаше непукист, а изчезна, и то само защото револверът беше негов. Заслужава си да се замислим върху това! — гласът на Хаскил изразяваше явна тревога.

— Трябва да вземем мерки, които да успокоят града — добави Пиърс. — Парите на Фарлей не ни интересуват изобщо. Още повече че имат осигуровка. Не можем да се противопоставим на братята.

Тази страхлива безпомощност разяри О’Рурк.

— Да не искаш Фарлей сам да им изпрати парите си, за да ни оставят на мира? — изръмжа той. — Съветвам ви да внимавате да не напълните гащите от страх. Та това си е работа на Клей. Какво толкова се е случило? Показахме на всички бандити, че в нашия град обирите не остават безнаказани!

„Ама какъв идиот съм! — мислеше си същевременно шерифът. — Става дума за главата ми, а съм седнал да дърдоря глупости! И все пак това беше възможност да им покажа твърдостта си. Че не ме е страх!“

О’Рурк изпита почти физическа наслада от възхищението в очите на тримата. Той се поизпъчи и сложи ръка на дръжката на револвера си.

— Мисля, че притесненията ви са излишни. В края на краищата аз все още съм тук. Освен това имаме много време. Двадесет и четири часа, докато свърши родеото. Оставете ме да помисля за това!

Крокър потисна една въздишка.

— Можеш да си говориш каквото си искаш, Макс! Щом човек като Джеси Требс си оставя револвера и изчезва като заек, само защото са стреляли с оръжието му, тогава какво остава за нас? Заявявам, че нямам нищо общо с цялата тази история тук!

— Аз също! — присъедини се веднага Пиърс. — И те моля да не ме гледаш така. Какво съм виновен аз, че…

— Нищо не си виновен ти — прекъсна го О’Рурк, — но щом всички сте на мнение, че те ще си отмъстят за смъртта на своя брат и ще търсят оня, който го е улучил, тогава става дума за отговорността на целия ни град! Не става дума дали искате, или не искате това! Този факт трябва да е ясен на всички ни!

— Като казваш „факт“, имаш предвид дулата на револверите им, нали? — бе недружелюбният отговор на Крокър. — И така, ще те изчакаме, за да видим какво ще измислиш, Макс. Ние също ще понапрегнем главите си. И вдругиден ще направим сравнение, като видим кой какво е решил.