Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seine schnelle Hand, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 6гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens(2011)
Допълнителна корекция
ganinka(2012)
Форматиране
Xesiona(2012)

Издание:

Робърт Улман. Бързата ръка

Немска, първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1994

Редактор: Стоян Сукарев

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-654-011-0

История

  1. —Добавяне

6.

Цялата улица кънтеше от пронизителния глас на госпожа Баркли. Мъжът й се подготвяше да тръгне на път, като оседлаваше коня си и поставяше на седлото най-необходимите неща. Жена му не спираше да кълне и реди обидни думи. Малко преди да възседне коня си, Баркли се обърна и цялата улица чу някакъв оглушителен плясък. Той отекна като хвърлена бомбичка. Женският глас секна, но затова пък сега избоботи познатото гласище на Баркли:

— Ако чуя още една дума от теб, ще ти нашаря задника така, че да не можеш да седнеш на него!

Госпожа Баркли нито се чу, нито се видя повече. Мъжът й пресичаше улицата, когато забеляза сериозното лице на приближаващия ковач.

— Кажи на доктор Уилсън, че Клей е ранен тежко в корема, Вик!

— Какво! Но това е невъзможно, Джоунъс.

— Напротив! Аз не мога да се отдалечавам сега оттук. Така че побързай!

Баркли разбра всичко.

Ако ония някак разберяха, че Клей е тежко ранен, тогава страхът щеше да обхване целия град. Нямаше да има нито един, който да се противопостави на Пав. А сега всички може би се надяваха тайно, че този, който е застрелял не кого да е, а великия Хоман, не може да няма шансове и срещу тия двама бандити. Но с вестта за състоянието на Клей щеше да изчезне и последната им надежда. Кръвта на Баркли се отдръпна от лицето му, като си помисли за последствията. Той бе прекарал живота си в този град и познаваше всички с подробности. За момент му мина през ума да принуди някого да докара вместо него доктора до града. Той самият би могъл да остане и да помогне на МакКълоус срещу бандитите. Но трябваше да отхвърли тази мисъл веднага. Дори ако успееше да накара някой да се качи на коня, този някой нямаше да пресече никога хълмовете отсреща, а щеше да се спотаи някъде и да изчака…

— Джоунъс, потърси Пит Хупър. Той е един от малкото справедливи и смели мъже.

Ковачът поклати отрицателно глава.

— Жена му още не е станала след раждането. И после всичките тия деца! Не, Вик! Аз стрелям по-бавно, но затова пък точно и сигурно. Тръгвай и не се спирай никъде. Ако щастието е на твоя страна, утре привечер ще си вече тук с доктора!

— Ще успея, Джоунъс! Опитай се да издържиш дотогава. Не се съобразявай с никого! И се пази от Хаскил, защото той насъсква останалите.

Ковачът дълго гледа след отдалечаващия се ездач. После изпусна една дълбока въздишка. До него продължаваха да долитат някакви приказки и той осъзна, че дочува пак Хаскил. Той обясняваше на някого, че Уейд Хоман бил порядъчен човек и че той щял да поеме разноските по погребението му тук. Ковачът се прибра бавно в къщата си и видя отворените очи на Клей.

— Боли ли те? — попита го той.

— Не особено — отрече веднага раненият, но ковачът видя фините капчици пот, които бяха покрили лицето му. Клей забеляза загриженото му изражение и направи опит да се усмихне. Удаде му се да изглежда почти радостен. — Какво ще кажеш за този Хоман, а? Дяволски бърз! Може да се каже, че не бях срещал такъв като него.

Колкото и бавно да работеше мисълта на ковача, той разбра какво се криеше зад установяването на този факт и би могъл да каже сам думите, които не изговори Клей.

Когато Дорис обърна глава и го погледна в очите, ковачът беше наясно, че и тя се е досетила за същото нещо.

Две години Клей не беше упражнявал ръката си. Бе се изгарял на огъня, а от въртенето на чука пръстите му се бяха покрили с мазоли. За миг МакКълоус изпита вина за това, че нещата са се развили именно така, а не по друг начин.

— Да ти помогна ли да се съблечеш, Клей? Докторът ще дойде едва утре. Ти трябва да останеш в леглото.

Клей поклати глава и оная странна, неразгадана досега усмивка се появи пак на устните му.

— Съблича се само мъртъв човек, Джоунъс! Още не е излят куршумът, който ще ме повали.

Ковачът закрачи напред-назад из стаята. Но изведнъж го спря гласът на Клей:

— Джоунъс!

— Да!

— Утре сутринта фермерът Роример ще дойде да си получи поправеното колело.

— Изобщо не ме интересува — сопна се ковачът.

— Но ти му обеща да е готово утре сутринта!

МакКълоус преглътна. А после излезе навън. След малко се чуха удари с чук и фученето на духалото. Клей дишаше спокойно и дълбоко.

— А сега, Дорис, искам да ме превържеш по-здраво с една широка превръзка. Вземи после две парчета кожа, от оная за юзди, и ми направи нещо като широк колан.

Дорис се изправи замислена до него и изви поглед настрани.

— Но татко ми е казвал, че при такива рани превръзката не трябва да е стегната! Той разбира от такива неща. Бил е на война. Видял е много.

— Вярно, че трябва да е хлабава! Но когато човек лежи. А когато язди…

Момичето остана като попарено. Думите, изглежда, не можеха да стигнат до нейното съзнание.

— Да язди ли? Но, Клей! Това е…

— Изслушай ме, Дорис! Дори още да не знаят, скоро всички ще разберат, че съм ранен. И тогава над този дом ще се спусне не буря, а смерч.

— Не! Те няма да посмеят!

— И още как! Тази игра ми е ясна от самото начало. Не я играя за първи път. Страхът от бандитите ще прогони и последната им капчица ум. Те имат един-единствен шанс: аз да напусна града и да изчакам братя Пав някъде между хълмовете.

Дорис заклати категорично глава:

— Никога! Никога няма да позволя това! Баща ми също, в това съм напълно убедена. Ние имаме пушки. Аз също мога да си служа с тях.

— Знам това. Но нима искаш да повалиш няколко от съгражданите си само и само Пав да ме открият тук, в къщата, и да имат по-голям шанс? Дорис! Аз трябва да се добера до хълмовете! Не разбираш ли това? Там ми е позната всяка пътечка, разпознавам и най-малкия шум. Сред природата имам по-голям шанс. Мога да намеря и най-точната позиция. А когато съм между четири стени, превъзходството ще е на тяхна страна. Тук те ще са в стихията си. Защото като мародери са свикнали на такава стрелба. Чуй ме добре! Раната ми не е толкова лоша, просто усещам това. Щастието пак беше на моя страна. При рана в корема, при която куршумът е разкъсал вътрешен орган, аз щях досега да полудея, виейки от болка.

— Знам, че ми говориш, за да ме успокоиш. Аз виждам потта по лицето ти. Ти просто умееш да се владееш.

— Браво на теб! Излиза, че човек с дупка в тялото изпитва едва ли не удоволствие. Щях ли да те лъжа, ако имаше някаква болка? Моля те да разбереш какво искам от теб. Ако остана тук, между нас тримата и братята Пав битката ще бъде до смърт. Но какво ще спечеля аз? Ще ги дочакам на легло, влязъл сам в този капан. Още щом разберат, че съм ранен, те ще нападнат през нощта. Ще подпалят къщата и докато изскачаме от нея, помисли какво може да се случи с баща ти и с теб. А когато ги причакам сред хълмовете, правилата за бой ще диктуват не те, а аз!

Дорис бе приседнала и на лицето й се четеше мъчителният ход на мислите й.

— И още нещо, Дорис — каза тихо Клей, като гледаше малко встрани, — всичко това беше писано да се случи — още тогава, когато се появих за първи път у вас. Човек не може да сменя кожата си. Когато някой притежава бърза ръка и е убил с нея даже веднъж — той е жигосан завинаги и няма такъв сапун, който да отмие белега. Дори човекът да иска да се променя след това. Трябва да го проумееш най-после, дете! Когато човек приеме нещо с разума си, му става по-леко да се примири. Аз се опитах да осъществя нещо, което беше илюзия от самото начало. Аз се провалих с опита си, мила Дорис! Донеси сега първо превръзката, а после широкия ремък и ми помогни да свърша тия неща. Скоро ще се стъмни, а дотогава аз искам да съм на позиция.

Дорис седеше на трикрако столче и го наблюдаваше безмълвно. Но ето че се надигна и излезе с уморени крачки от стаята. Върна се с широка ивица кожа, от която правеха хамути за конете.

Дорис я уви и я превърза около раната, без да каже нито дума. Клей се беше изправил и стоеше уверено на краката си, както винаги. Едър, с мургавееща кожа, той излъчваше предишната сила и спокойствие. Само стиснатите му зъби издаваха, че нещо не е наред. За секунда Дорис остана безпомощна пред него, а после му обърна гръб и изтича в обора. Клей избърса потта от лицето си, свали уинчестъра от стената и го прегледа дали е зареден. Оправи револвера на кръста си и тръгна вдървено към обора, внимавайки къде стъпва. Там Дорис оседлаваше коня му. Когато вдигна глава, очите й бяха мокри. Клей пъхна пушката в кобура, прикрепен към седлото, и бавно възседна коня си. Вече бе на седлото, когато болката преряза тялото му и го изкриви. Ръката му се вкопчи в предната извита част на седлото, а изумената Дорис видя как след малко лицето му се отпуска и стойката му възвръща самоуверения си вид. Девойката имаше чувството, че всичко, което се разиграва пред очите й, е само лош сън и че тя трябва да разтърка очите си, за да чуе пак уверените гласове на баща си и на мъжа, когото обичаше, да ги види как се надпреварват да удрят с чукове върху звънтящата наковалня. Гласът на Клей долетя до нея все едно от другия свят:

— Когато всичко се оправи, аз ще се върна!

Като в просъница Дорис видя как Клей излиза през високата врата на обора. Той изчезна като видение, а от ковачницата продължаваха да се чуват удари с чук. Отнякъде звучеше неприятният глас на Кен Хаскил. А после настъпи тишина, в която отекваше само ръмжащият бас на разгневения ковач.

— Не можеш да ни упрекнеш в нищо! — продължаваше да каканиже отровното гласче на Кен Хаскил. — Ти беше застанал до прозореца, когато говореше с Баркли, и се чу всичко: Слоън е тежко ранен! Улучен е в стомаха.

МакКълоус държеше като играчка в ръка огромния чук и гледаше мрачните лица на мъжете пред себе си.

— Но дори да е така, какво искате вие?

— Ние нямаме никакво вземане-даване с ония бандити — продължаваше пак неуморният Хаскил. — Цялата история засяга само Слоън.

Джак Крокър често-често преглъщаше до него.

— Утре ония двамата ще са изправени вече пред къщата ти. Затова искам да те попитам не е ли все едно къде се намира твоят дом? На шест мили от града има — знаеш я — една напусната овчарска колиба. Настояваме да изнесем Слоън чак там!

— Друго нещо? — извика ковачът и една вена запулсира на челото му.

Ето че между Дейвидс и Крокър се промъкна някаква мършава ръка, държаща револвер, готов за стрелба.

— Я се овладей, Джоунъс! — изгърмя басът на Пиърс. — Ако искаш да защитаваш Слоън, можеш да направиш това и в колибата. Между другото той едва ли ще оживее с този куршум в стомаха.

— Това ли е всичко? — изсъска ковачът, а после изрева с такъв глас, че всички отстъпиха неволно назад: — Ах, мръсни копелета! Дошли сте, за да прогоните един ранен. И то човек, който е помогнал на целия град! Имате наглостта да ми го кажете право в лицето! Изчезвайте! Чупете се моментално или ще ви размажа кратуните до една!

Огромната му ръка вдигна чука, все едно че е клечица. Пиърс закрещя, обзет от истерия:

— Остани на място, Джоунъс, или ще стрелям в теб!

— Ще стреляш друг път! Я хвърли револвера! — дочуха те суров глас и когато обърнаха глави, забелязаха Пит Хупър със заредена пушка в ръка. До него се бяха изправили още шест мъже с мрачни лица. Всички бяха с пушки. — Достатъчно гледахме тази игра отстрани! — продължи Хупър. — Досега не си мръднахме пръста, тъй като не бяхме пряко засегнати. Но ето че ножът опря до кокала!

— Теб пък какво те засяга всичко това! — извика Крокър. — Плати си първо дълговете и тогава си отваряй устата и се застъпвай за друг.

Мършавият човечец с избелелите дрехи втренчи очи в дебелака срещу себе си:

— И това ми било градски съвет! Ей това същество пред мен ще ми говори за благото на града и за бъдещето му — точно този, който е готов при първата опасност да се скрие в дупката си, а когато се наложи да помага — да остави тежко ранен човек на лешоядите! За такъв бих жертвал и последните си пари, за да му купя надгробната плоча. С такива като Крокър разговорите трябва да се водят, като им изпразниш два пълнителя в тиквите. И аз бих направил това незабавно, ако не мислех за децата му и жена му. Като се върнеш вкъщи, да им целунеш краката, защото на тях дължиш жалкия си живот!

Гласът на дребничкия мъж се извиси така, че го чуха до края на града:

— А сега да се измитате по къщите си! Имате само пет секунди на разположение.

Дулата на пушките се насочиха напред. Групата мъже се разпръсна, като между ругатните им се открои гласът на Крокър.

— Ще съжаляваш за това! Ще пълзиш по корем пред мен и ще скимтиш като кученце.

Пит Хупър плю в праха:

— Свине!

Той плю втори път и се обърна към МакКълоус:

— Не трябваше да се чудим толкова, Джоунъс. Но такъв е животът. Когато човек е смачкан от грижите, не можеш да очакваш от него геройства. Какво става с Клей?

— Не мога да кажа точно! — Джоунъс отпусна чука върху наковалнята. — Куршумът го е улучил в стомаха.

— Това е лошо. Остава ние да обмислим какво да предприемем. Нямаме много време. Скоро ще се стъмни.

— Дали ония ще предприемат нещо срещу нас? — попита някой.

Хупър се обърна към него:

— Кого имаш предвид — градските съветници или братята Пав?

— Съветниците.

— Те са твърде страхливи, за да предприемат нещо срещу нас. Сега ще се съберат при Стоув и ще обсъдят какво да направят с парите. Ех, дяволите да ги вземат! Само да не беше се случвало това с Клей! С какво удоволствие бих гледал развръзката!

МакКълоус огледа всеки един от мъжете. Това бяха хора с лица на наемни работници, каубои и ратаи, чийто хляб излизаше с много горчива пот. Трябваше да си признае, че точно от тях той не очакваше помощ. Най-малкото те биха защитавали търговците, които от години ги бяха притиснали и ги смучеха като кърлежи.

— Аз не знам кой всъщност е Клей. Не искам и да ми казваш това — обади се отново Хупър. — Знам само, че вие двамата сте ни помагали винаги. Кажи какво трябва да направим сега!

— Имате ли муниции?

— Достатъчно, за да направим братя Пав на решето.

— Тогава двама мъже да поемат от тази минута охраната на улицата. Да застанат на оня ъгъл отсреща.

— Мислиш ли, че те ще ни посетят през нощта?

— Няма нищо сигурно. Но ние нямаме право на пропуски. Щом се появят, ще ги оставим да наближат и ще стреляме в залп… Дорис, какво има, момичето ми? Защо си побледняла така? Нещо… нещо да не се е случило с Клей? — гласът на ковача се извиси и се пречупи.

— Клей се качи на коня си и замина… — промълви девойката.

— Какво! — МакКълоус излетя като хала навън, обиколи къщата и обора и се върна обратно. — Кога излезе той?

— Преди час!

Ковачът се превърна в стихия.

— Намерете коне! Трябва да го потърсим незабавно! Живо действайте, господа!

— Момент, татко. Клей ме помоли да ти кажа, че това е негов личен въпрос и не иска никой да тръгва след него.

Слисан, бащата гледаше дъщеря си.

— Но как се е качил на седлото? — попита учудено Хупър.

— Татко, аз мислих много досега и смятам, че Клей е имал друга причина да напусне града. Ти трябва да го потърсиш на всяка цена! Той направи това, тъй като не искаше да ни създаде трудности. Тръгна сам и ранен срещу… — Дорис не можа да довърши, задавена от сълзи.

— На конете, мъже! — извика ковачът. — Не търсете седла, да поемем бързо по следата, докато тя още си личи в тревата! Клей не може да е отишъл много надалеч.

Няколко минути по-късно конниците препускаха към хълмовете, следвайки тъничката диря, останала във високите треви.

Скоро се стъмни така, че не можеха да различат каквото и да е. Достигнаха до дълбока падина, оградена от гъсти храсталаци. Спряха и дочуха пръхтене на кон. МакКълоус се провикна радостно:

— Насам! Той трябва да е тук някъде! Клей, Клей! Чуваш ли ме?

Ковачът бе слязъл от коня си и обикаляше храсталака. И ето че скоро се натъкна на ранения си приятел, който лежеше в безсъзнание в една просека. Мъжете веднага отсякоха няколко здрави клона и направиха нещо като носилка, върху която положиха и завързаха Клей. Потеглиха обратно и не след дълго раненият отвори очи. Ковачът яздеше близо до него с горяща факла в ръка и забеляза, че Клей е дошъл на себе си. Гръмовният глас на ковача стресна останалите.

— Какво беше намислил бе, момче! Каква беше цялата тая глупост! Вече порасна и продължаваш да се държиш като непълнолетен. Човек не напуска своя дом по начина, който си избрал ти!

— Ама и ти си един глупак, Джоунъс! — опита се да се усмихне Клей, но гримаса изкриви лицето му. Той отново склопи очи. Отвори ги чак когато стигнаха къщата на ковача. Внимателно го положиха на леглото му.

— За да не скочиш пак — докосна го МакКълоус. — Ще ти кажа само, че ако се появи бандит наоколо, малко по-късно той ще е вече в гробищата.

— Жаден съм, Джоунъс!

— Намокри му устните, Дорис! Къде те боли?

— Отзад, в гърба!

— В гърба ли? — Ковачът веднага разбра, че това е от куршума. Той предизвикваше болката в гърба. — А друго нещо? Да усещаш парене в стомаха си или някоя друга болка по тялото?

— Нищо друго, Джоунъс! И този път имах щастие. Просто знам това. Куршумът не е засегнал нищо сериозно. Той е стигнал гърба ми и се е спрял в мускула отзад.

— Клей, ако това е истина, ще ме видиш за първи път пиян! Но да изчакаме. Най-доброто за теб сега е да заспиш!

— Подай ми колта!

Дорис му подаде с боязън тежкото оръжие. Клей превъртя с едно движение на палеца си барабана и той изтрака. Мъжете, които стояха до прозореца, се обърнаха и го изгледаха.

Отмина и тази нощ и слънцето се показа бавно зад хоризонта. Мъжете бдяха, сменяйки се на пост, а тия, които си почиваха, спяха на пода в къщата.

— Трябва да поставите човек горе на ей оня хълм — обади се по едно време Клей. — Ако застане до брезовите дръвчета, ще наблюдава цялата околност, без да го забележат.

МакКълоус беше първият, който стоя на пост до брезичките.

Скоро жаждата започна да мъчи Клей. Усилиха се и болките в гърба му. Дорис не се отделяше от неговото легло. През отворената врата някой извика: „Джеф“, и след секунда се появи мъж от тяхната група. Клей бе предупредил всички, които влизат в стаята или преминават покрай прозореца му, предварително да казват имената си. Напрежението бе достигнало своя предел. Зареденият колт беше непрекъснато в ръката на Клей. И никой от мъжете не се съмняваше в това, че животът му е поставен на карта, ако не извика името си като парола.

— Мисля, че кана горещо кафе ще ни свърши добра работа — обърна се мъжът към Дорис, която веднага стана и влезе в кухнята.

Към обяд постът на хълма с брезичките нададе вик:

— Виждам ездач!

— Трима мъже да отидат веднага на другия край на улицата — извика Клей. — Ония са се разделили и ще се появят от различни страни. Оставете ги да приближат съвсем и тогава стреляйте, докато зачервите цевите.

Ехото на отдалечаващите се стъпки заглъхна. Мъжете бяха заели позиция. Тишината беше непоносима.

— Дорис, вземи оная пушка и залегни тук в ъгъла!

Клей лежеше в леглото си, изправен от кръста нагоре, и тежкият колт се беше слял с ръката му. Дори и най-нищожното шумолене не се изплъзваше от слуха му на диво животно.

— Чувам тропот на конски копита. Който и да язди срещу нас, се приближава като ненормален.

— Те ли са?

— Твърде е вероятно да не са те!

И наистина не бяха братята Пав!

— Но това е Баркли! — извика един глас. — Хей, Вик! Къде е проклетият доктор?

Гласът на ездача беше одрезгавял от прах и възбуда.

— Уилсън ще бъде тук надвечер. Ела насам, Джоунъс! Имам важна новина за вас! Елате всички насам!

И Баркли се появи в стаята на Клей — напрашен, с възпалени очи, но с някакво вътрешно сияние. Изчака, докато се съберат всички.

— Радвам се, че изглеждаш добре, Клей! Искам да ви кажа да не се притеснявате повече за бандитите!

— Но как така! — неволно попита Хупър.

— Защото и двамата са вече мъртви! Доктор Уилсън е подписал съдебния протокол за тяхната смърт. Тя е настъпила след куршумите от служебното оръжие на шериф Дуайт Кой. Ти, Клей, си улучил Джаки Пав в лявото рамо. Братчетата си имали гнездо в някаква пещера, но нямали късмет при срещата си със споменатия шериф. Той също вървял по петите им от половин година насам, не можейки да им прости смъртта на своя приятел — шерифа на селището Чъкуотър. Тримата братя имали наглостта да го застрелят в центъра на града… А сега ще изляза малко навън и ще станете свидетели на невероятен цирк.

Стъпките на Баркли отекнаха шумно навсякъде. Вън на улицата той се провикна така, че затресе стъклата. Чуха го да вика имената на търговците поотделно. След всяко име си прибавяше по нещо свое. Съобщи им и невероятната вест за смъртта на братя Пав. После прибави нещо такова след техните имена, че на мъжете в стаята им беше неудобно да го слушат пред дама.

Но Клей се усмихна на Дорис и й подаде револвера си.

— Можеш да го поставиш пак в чекмеджето на твоя скрин. А когато доктор Уилсън ми извади куршума, ще потеглим за Аризона.

Момичето пое тежкото оръжие с нежната си ръка и когато го обърна, за да го постави в кобура, на барабана капна една малка сълза.

Край
Читателите на „Бързата ръка“ са прочели и: