Робърт Улман
Бързата ръка (1)

1.

Тъкмо ковяха оковете за колата на фермера Роример. Клей стоеше пред огнището. Беше гол до кръста и тялото му блестеше от пот. До него огромната ръка на Джоунъс МакКълоус въртеше чука и ехото отекваше звънливо надалеч. Личеше си обаче, че МакКълоус не бе съсредоточен в работата си. Неговите очи следяха Клей, който бе обхванат от странно неспокойствие. Смениха местата си. Клей извади нажежен до бяло къс желязо от жаравата, докато Джоунъс натопи огъваното досега с чука парче метал в една каца с вода. Пара и съскащо цвърчене бяха последицата от това движение на МакКълоус, но помощникът му Клей като че ли не виждаше и не чуваше нищо. Той се ослушваше за нещо навън, а може би се вслушваше в себе си. Изглеждаше като болен. Дори и сега, когато положи нажеженото парче метал върху наковалнята, оставяйки го да се оформя под ударите на нечовешки силната ръка на ковача, Клей сякаш не беше тук.

По челото на Джоунъс се появиха дълбоки бръчки. Клей бе изпаднал пак в обичайното си състояние. Нещата не вървяха добре! Демоните продължаваха да измъчват това момче и неговите вътрешни терзания не го напускаха! Това изпъкваше още по-ясно на фона на тяхното мълчание. Всеки от тях — и Дорис, и той, и Клей — се стараеше да покаже едно привидно спокойствие, но това правеше нещата още по-лоши. Няколко думи щяха да променят може би нещичко! Въпросът бе кой да ги произнесе пръв. Навън се простираше необятният и привлекателен свят. В обора пръхтеше конят на Клей. А в чекмеджето лежеше, хванал прах, револверът на този млад мъж, който бе станал неговата зла орис…

От улицата долиташе шумотевицата на ежедневието.

Робърт Пиърс тъкмо бе отворил вратата на магазина си и протягаше ръце, за да се разсъни. Прозявката му бе толкова звучна, че се дочу чак в ковачницата.

А Роки Стоув бършеше стъклата на прозореца на кръчмата си. Със същия парцал почистваше и финия кристален прашец, останал от чашите по тезгяха, а от него прозорците потъмняваха, което бе причина Стоув да ругае всяка сутрин търговеца, който му беше продал стъклата. Така и не му бе дошло наум досега да използва друг чист парцал за прозорците…

И тъкмо когато се случваха всичките тия неща, в селцето се появи чужденецът. Ездачът имаше брутално, остро изсечено лице с малки, недоверчиви очички. Устните му бяха като резка, драсната като че ли с кръв. Мъжът носеше два револвера и скочи от коня си, щом спря пред ковачницата. Разкрачен, той свали черните ръкавици от ръцете си. За разлика от потъмнялото му от слънцето лице, ръцете му бяха мъртвешко бледи и костеливи.

— Десният заден крак. Подковете го веднага! — изръмжа той заповеднически.

— Добро утро! — отговори МакКълоус и се изправи пред наковалнята. Извиси се почти с една глава над непознатия.

Чужденецът го огледа със своя пронизващ поглед, но това не смути ковача. Той бе преценил светкавично от какъв сорт е човекът, появил се тук. МакКълоус погледна предпазливо към Клей, който продължаваше да държи желязото с клещи в ръка и като че ли не бе забелязал непознатия. Държането му можеше да се приеме като незачитане на клиента. Лицето на непознатия започна да потъмнява.

— Не ви ли казах, че бързам? — със застрашителна грубост продължи той.

МакКълоус отпусна чука си и се обърна към Клей:

— Да прекъснем за малко — и хвърли поглед към копитото на коня. — Трябва ни една малка подкова, мистър! Момент, може би имам такава в склада!

Чужденецът не го изчака да се отдалечи и се обърна към помощника:

— Ей, ти! Я да напоиш коня!

Троснатият тон върна моментално Клей в действителността. За частица от секундата той обхвана с погледа си натрапника и установи опасните подробности по него. Веждите му се свиха навъсено, а около устните му се издълба упорита бръчица.

— Кладенецът е точно до къщата!

Непознатият се разкрачи. По лицето му не трепна нито едно мускулче.

— Казах да напоиш коня ми! — злобно процеди той.

МакКълоус тъкмо се връщаше в ковачницата. Една мисъл владееше съзнанието му, когато дочу острите думи на непознатия и видя застиналите черти на помощника си: да не допусне Клей да бъде въвлечен в свада, защото щеше да стане страшно.

— Аз пък ти отговорих, че кладенецът е до къщата, чужденецо!

МакКълоус застана бързо между двамата.

— Аз ще напоя коня ви! Мисля, че тази подкова ще стане. След десетина минути ще можете да потеглите!

В този момент високо над тях се чуха пронизителните крясъци и удари с крила на стотици птици. Ковачът погледна към небето. Точно над главата на непознатия, в синевата на безкрая, под формата на непрекъснато променящо се огромно ветрило летяха на юг хиляди диви патици. Чужденецът каза нещо, но нито Клей, нито ковачът успяха да го дочуят.

Клей стоеше като прехласнат и МакКълоус обърна бавно глава към него. По гърдите на Клей отчетливо се виждаха зараснали рани от нокти на ягуар, а точно в средата червенееше белегът от страхотна рана от пушка. Ръката на Клей, продължаваща да стиска тежките клещи с нажеженото желязо, започна да се повдига бавно, като със същата бавна отмереност се обърна и лицето му към чужденеца. Той никога в живота си не беше виждал подобни очи! Юмрукът на Клей се издигаше все по-високо, а заедно с него и клещите, и огненото парче метал между зъбците като заплашителен ореол, готов да се стовари върху главата на непознатия.

— Каза ли нещо? — прошепна дрезгаво Клей.

Непознатият преглътна слисано.

— Попитах дали каза още нещо? — направо изригна Клей.

Роки Стоув от другата страна на улицата изпусна парцала, с който бършеше прозореца си и погледна към ковачницата… И Харолд Фарлей, който се бе запътил към банката си, се спря като вкоренен на пътя…

Клей Слоън живееше от две години в този град.

Но никой не го познаваше отблизо. Никой не го бе видял да влиза в бар и да пие. Той не беше се появявал на нито една от танцовите забави. Не носеше оръжие, беше мълчалив и любезен…

Но чужденецът имаше чувството, че се е изправил пред хищник! Стоеше като парализиран, не можеше да помръдне нито ръка, нито крак и студените му очи станаха неспокойни. С върховно усилие той успя да се обърне и да продължи по улицата нагоре. МакКълоус го дочу да подвиква през рамо:

— След десет минути ще се върна за коня!

Ковачът въздъхна с облекчение.

— Извини ме, Джоунъс — покашля се Клей, — но този тип, изглежда, е свикнал да стъписва хората с револверите си!

Ковачът кимна замислено с глава.

— Ще ми подадеш ли ножа, Клей?

И докато ковачът изрязваше деформираната роговица на копитото, за да направи място на подковата, Клей гледаше след дивите патици. Това бяха първите ята. След тях щяха да прелетят хиляди, десетки хиляди. В продължение на дни техните пронизителни крясъци и удари с криле щяха да звучат над градчето.

С рязко движение Клей се обърна и тръгна към сумрачния ъгъл на ковачницата. Там имаше втора наковалня. Клей постави нагорещеното желязо върху нея, взе най-тежкия чук и започна да удря. Удряше с цялата си яростна сила и капчиците пот блестяха по него като перли. Изглеждаше, като че ли води непримирима битка с непокорен, твърдоглав противник, докато желязото се огъваше и изтъняваше под мощта на гнева му.

„Ще си го изкара на наковалнята — мислеше си Джоунъс МакКълоус, — това е реакцията му след срещата с един стрелец и човек, който си изкарва прехраната с помощта на оръжието.“

Джоунъс МакКълоус видя дъщеря си Дорис, която тъкмо влизаше в ковачницата през вратата, свързваща работилницата с къщата им. Тя хвърли продължителен поглед към ъгъла, в който така бучеше и трещеше, като че ли там дузина пияни мъже бяха почнали да трошат инструментите…

А през това време чужденецът бе достигнал до банката. Той изчака, докато Харолд Фарлей извади ключ и отключи вратата. Харолд го забеляза и поздрави учтиво. Рядко се случваше клиент да се появи толкова рано и да търси услугите му.

— Името ми е Фред Слокъм — думите идваха от непознатия като изстрели. — Искам да обменя малко пари!

Фарлей повтори името му на глас и го покани в банката.

— Нещо му стана май на тоя Клей Слоън! Не бях го виждал никога в такова състояние. Мога дори… — Фарлей се обърна към непознатия и думите секнаха в гърлото му.

Очите на Слокъм излъчваха омраза. Той измъкна пачка банкноти от джоба си и ги подхвърли на банкера.

— За тия песос искам долари!

— Но разбира се! Момент само! Ей сегичка ще ви обслужа! Само да сваля кепенците.

— Това можете да свършите и след това!

Фарлей погледна крадешком към мрачното лице на чужденеца. И на него му бе станало ясно какъв човек се намира пред него. Започна да кима угоднически с глава и побърза да отвори трезора. Там преброи банкнотите и се обърна към чужденеца:

— Ще получите 120 долара, мистър Слокъм. Курсът тук, на север, е малко по-неблагоприятен от този на…

— И това е добре! Хайде, дайте ми доларите!

„Какъв неприятен тип“ — помисли си Фарлей.

От друг на негово място той би научил със сигурност какво се е случило в ковачницата. Как можа да попадне на такъв пън? Най-невероятното бе, че Клей Слоън се бе осмелил да се противопостави на един явен убиец и се бе измъкнал безнаказано. Не! Това просто не беше за вярване!

Фарлей отключи трезора, като открехна едва-едва вратата му. Този чужденец определено не му харесваше! Но въпреки предпазните мерки, Фред Слокъм успя да хвърли едно око към вътрешността на стоманената каса. Това бе достатъчно, за да светне целият. Трезорът просто пращеше от пачки банкноти. След няколко дни приближаваше търгът на добитък. Щяха да пристигнат търговци отвсякъде, за да изкупят говедата. Те не носеха пари в наличност със себе си. Плащаха само с чекове и за Фарлей тези дни бяха върхови за годината. Фактически, банката му изпълняваше предназначението си два пъти по за пет дни в годината. През останалото време работата почти замираше. Фарлей започна да брои доларите пред чужденеца.

— Кога ще започне родеото? — попита Слокъм.

— След четири дни. Ще вземете ли участие в него? Най-добрият стрелец с револвер ще получи награда от 500 долара.

Студените очи на чужденеца останаха безизразни. Той нави банкнотите на руло, без да ги брои, задържа ги в ръка и каза като че ли на себе си:

— Че това не са никакви пари!

— Положително! Но конкуренцията просто липсва! Нашето градче е малко изолирано. Не идват много гости. Родеото го правят само местните хора. И те носят револвери, но надали някой от тях е застрелял нещо друго, освен някой чакал или лисица. Тези петстотин долара могат да се спечелят много лесно.

— Напълно възможно. Как казахте, че се казва помощникът на ковача?

— Клей Слоън.

Чужденецът повтори името, като че ли искаше да го запамети завинаги.

— Какво друго знаете за него?

— Много малко неща! Знам, че е сгоден за дъщерята на ковача. Те пристигнаха заедно — чакай да си помисля малко, точно така — преди две години и се установиха тук. Спокойни, благонадеждни хора. Направо симпатични!

— Този Слоън ще направи ли опит да спечели петстотинте? — в гласа на Слокъм се бе появило нещо дебнещо.

Фарлей махна с ръка.

— Положително не! Аз не съм го виждал никога с оръжие. Мисля си дори, че той изобщо не може да стреля!

Слокъм сбърчи вежди.

— Да няма оръжие ли? Не познавам досега мъж, който да не носи оръжие.

— Напротив! Аз, например, също не нося.

— Ами оня колт под мишницата ви? — попита иронично непознатият.

Фарлей трепна и дясната му ръка инстинктивно подскочи към същото място.

— Не трябва да носите тясно сако! За колта няма нужда от кобур. Достатъчна е само презрамка от по-мека телешка кожа!

— Благодаря ви — промърмори слисаният Фарлей, — само че аз нося револвер просто по предписание. Застрахователните агенции изискват това.

С равнодушно изражение Фред Слокъм напусна банката.

 

 

Фарлей гледаше със смесени чувства жилавата, отдалечаваща се фигура. Много по-приятно бе да виждаш гърба на подобни типове, отколкото да са с лице срещу теб, особено когато трезорът ти е пълен с банкноти! Въздъхвайки облекчено, Фарлей излезе навън. Той свали железните решетки от прозорците и размишляваше над думите на чужденеца, докато отваряше капаците. Така и не забеляза кога до него се изправи шерифът Макс О’Рурк, който също се бе загледал след непознатия. А точно в този момент чужденецът влизаше в хотела на Алън Ферхълс отсреща.

— Добро утро, Фарлей! Кой беше този човек?

— Фред Слокъм. Обмени песос за долари.

— Значи е пристигнал от юг. Изпитвам антипатия към хора, които носят по два револвера, идват от юг и използват ръкавици като оня там.

Шерифът О’Рурк беше висок на ръст, с коса, побеляла на слепоочията. Всички в градчето знаеха, че тази служба не му е по сърце, защото при всяка възможност той подхващаше все историята как от двайсет години мъкнел тази значка, а хората били все неблагодарни. Толкова дивотии вече не се случвали в градчето. И наистина всички считаха шерифа си за твърд мъж, бяха свикнали да го срещат с все същия стар служебен револвер по улиците, по които досега не бе се случвало нещо особено.

— Клей Слоън се нахвърли срещу оня приятел с клещите в ръка, а нагорещеното желязо почти опря до носа му! Той избухна така, че си помислих дали няма да започне да се стреля на секундата!

Шерифът обърна учудено глава към Фарлей.

— Слоън ли казваш? — попита той, невярващ на ушите си.

Банкерът поклати няколко пъти глава.

— Точно той! И Стоув го видя. Но знаете ли кое беше най-интересното? Че Слокъм не предприе нищо! Съвсем нищичко! Не помръдна нито сантиметър. Само се обърна и се отдалечи от ковачницата!

— Типове като Слокъм нямат страх. Ако Клей носеше оръжие, той щеше да бъде застрелян светкавично. Хм, значи Клей Слоън направи това! Странна история!

— Слокъм ме попита какво знам за него.

— Ето че идва неприятното! Тия, които си изкарват хляба с револвери, са по-чувствителни и от примадоните танцьорки. Благодаря ти, че ми каза, Фарлей! Работата е наистина много сериозна!

О’Рурк продължи обиколката си. Това той правеше всяка сутрин и вечер. Имаше хора, които сверяваха часовниците си с неговата поява. Той патрулираше из града по съвсем определен план, който не беше променен нито веднъж в продължение на дълги години.

О’Рурк чу отдалеч следващите един след друг удари на чук от ковачницата, видя покрития с прах кон на чужденеца пред нея, както и Джоунъс МакКълоус, занимаващ се с подковата.

Звездата на шерифа проблесна на слънцето и ковачът вдигна глава.

— Здравей, Джоунъс! Какво прави Клей вътре? Изглежда, иска да разбере докога ще издържи чукът на ударите му?

Ковачът знаеше, че в градчето умират за някоя нова клюка. Той прикова с последен пирон подковата към копитото на коня и пускайки крака му на земята, го плесна с ръка по задницата.

— Превъзходно животно! Не трепна през цялото време!

Необузданите удари вътре в ковачницата секнаха изведнъж. И двамата вън чуха как парчето желязо изхвръква от строшения чук и се удря в стената.

Голото тяло на Клей бе обляно в пот. Кожата му бе мургава като на индианец. Добре оформените му и твърди като стомана мускули се повдигаха от учестеното дишане. Тежкият чук в ръката му бе със счупена дръжка. Нагорещеният къс желязо, който бе удрял, бе станал на тънка пита и все още блещукаше, поел гнева на ковача. Изглежда, Клей бе изпитал някакво жестоко удовлетворение, което го бе успокоило отчасти. И когато се приближи към двамата, той се усмихна почти приятелски на шерифа.

— Здравей, Клей! Ако не се лъжа, с чука е свършено!

— Не се лъжеш, Макс!

Клей и Джоунъс се засмяха от сърце и О’Рурк съвсем се обърка.

— Смейте се, смейте се — изръмжа той, — а в града обикаля ли, обикаля един побеснял никаквец с два револвера на кръста и се осведомява наляво и надясно какво представлява някой си Клей! Но нали затова си има шериф — той да изсърба накрая попарата!

Клей избърса с опакото на ръката си потта, която се стичаше по гърдите му. Той постави остатъците от чука на наковалнята и погледна остро О’Рурк в очите.

— Този стрелец беше вече тук. Твърде много го мързяло да напои коня си сам. Убедих го, че един добър стопанин трябва сам да се грижи за коня си.

По лицето на шерифа се появиха хиляди бръчици. Те се появяваха, когато той бе особено загрижен.

— Не искам произшествия в града си! Ти ще си единственият мъж в Дивия запад, осмелил се да излезе срещу един убиец с чук в ръка! Вероятно не ти е съвсем ясно колко опасни могат да станат тия хора, щом някой им полази по нервите…

— Сърдечна благодарност за загрижеността ви, шерифе! Но аз нямам нужда от помощ!

Един изпитателен поглед се насочи към Клей. МакКълоус побърза да се вмъкне в разговора:

— Не се притеснявай, шерифе! Този чужденец бърза и ще напусне съвсем скоро града.

— Стига да не го привлече наградата за най-добрия стрелец на родеото! Клей, ти трябва да ми обещаеш нещо! Ако Слокъм предизвика свада, да не тръгнеш по свирката му и да го раздразниш докрай! Ще спестиш и на себе си, на мен, пък и на града ни много неприятности!

Клей се взря в сините очи на шерифа. Те го накараха да се усмихне смутено и да кимне с глава в знак на съгласие:

— Да! Добре, добре! Сигурно е така! Та аз не съм откачен! Нали така, Джоунъс? Клей Слоън не е полудял, проклятие!

— Добре! — промърмори шерифът и чувство за превъзходство се появи в изражението на лицето му.

Ето че бе дошъл и неговият миг — да приложи уменията си на място! Един млад мъж се бе подчинил безусловно на стратегическата мисъл на шерифа и бе повярвал безпрекословно, че звездата и револверът на О’Рурк ще спасят живота му!

О’Рурк махна величествено с ръка и продължи по обичайния си път.

Пред широко отворената врата на хотела шерифът се сблъска с Фред Слокъм, който забеляза веднага излъсканата до блясък значка и несъзнателно се спря на мястото си. Слокъм хвърли втори бърз поглед към револвера на шерифа, а после втренчи безизразните си очи в мършавото му лице. Той светкавично си беше изработил мнение за него и нагло се захили.

— Тръгнал съм към ковачницата, шерифе! Препречили сте ми пътя!

Очите на шерифа трепнаха неспокойно. Леденият тон в гласа на Слокъм не предвещаваше нищо добро. По съвсем друг начин си бе представял срещата с този нехранимайко. Той даже бе разиграл мислено сцената как ще се появи в хотела и с назидателно вдигнат пръст ще му каже на тоя тук, че няма да търпи в града си стрелби. Гласът му трябваше да звучи остро и категорично — така, че да достигне до Алън Ферхълс, който клечеше по цял ден в кабинката до таблото с ключовете на стаите. После целият град щеше да знае с най-големи подробности как шерифът се е справил с един наемен убиец…

— Името ми е О’Рурк — заекна шерифът. — Макс О’Рурк.

— Много интересно, шерифе! Радвам се, че се запознах с вас, но сега ми направете път!

Слокъм спокойно би могъл да премине край шерифа. Между него и рамката на вратата имаше място поне за двама мъже. Но, изглежда, той знаеше точно какво иска. Усмивката му беше студена и цинична, когато О’Рурк му направи път. Слокъм мина така, че почти изблъска шерифа и щеше да го събори на тротоара, ако в последния момент ръката на О’Рурк не бе намерила опора в перилата на верандата.

Макс се огледа бързо наоколо и облекчено въздъхна. Никой не беше видял случилото се. Той тегли едно проклятие наум.

Това си беше чисто поражение. По-срамно поражение от това не можеше да се случи. Да не говорим за това къде би отишъл целият му авторитет, ако някой бе видял всичко отстрани.

Шерифът продължи загрижено пътя си, но стъпките му не отекваха вече така сигурно и категорично, както преди.