Джек Слейд
Опасната блондинка от Рио Кончос (3)

3.

Сюзън се наведе към Бът Мастърсън и го погали нежно по лицето. Целуна го внимателно и прекара върха на пръстите си по очертанията на профила му.

— Висок си колкото Ласитър и изглеждаш като него. Пък и иначе всичко ви е еднакво. Човек може да би вземе за братя, дори за близнаци. Преследвачите от банката тъкмо пристигнаха. Тези мъже никога не са те виждали. Тази нощ е нашият шанс. Никой няма да ни преследва. Всички си мислят, че оня в затвора това си ти. Шерифът и помощниците му са убедени, че са те хванали. И преследвачите от банката така си мислят.

— Ще търсят Ник. Понеже не са намерили парите у този Ласитър, ще търчат след Ник като дяволи. А това е опасно и за нас.

— А, с Ник не могат да те объркат. Освен това тебе повече никой не те търси, защото си мислят, че са те заловили.

— Тъй му се пада, ако го хванат — каза Бът Мастърсън злобно.

Докато той пробиваше път на излизане от банката със стрелба, оня проклетник Ник беше изчезнал с плячката през задната врата и оттогава повече никакъв не се видя. Не откриха дори диря от него и от плячката. Десет хиляди долара бяха им паднали в ръцете, както можаха да разберат от всички вестници.

Ник беше брат на Сюзън. Тя беше убедена, че се е потулил някъде и не смее да се покаже. Точно както смяташе и Бът Мастърсън. Обаче Бът Мастърсън все й възразяваше, че двамата са се уговорили да напуснат банката отпред, през вратата към улицата, където бяха конете. Във вестника беше коментирано, че било евтин трик един от бандитите да избяга през предната врата, и при това с техните коне, за да обърка преследвачите и за да ги принуди да се разделят. Но така и стана. Второто отделение на преследвачите не откри и следа от Ник. Не успяха да издирят нито него, нито плячката.

— Ходи ли втори път при шерифа? — искаше да знае Бът Мастърсън.

— Направих така, че да се срещнем на улицата.

Бът Мастърсън изгледа хубавата жена:

— И?

— Казах му, че Ласитър, т.е. Бът Мастърсън, е бил във Форт Колинс, че го знаят там и че познава Долорес и Стемпи, в случай че отрече да е бил някога там — тя се подсмихна хитро. — Адвокатът, когото шерифът изпрати при Ласитър в затвора, също позна в негово лице Бът Мастърсън.

Бът Мастърсън се усмихна кисело:

— Адвокат ли? Познавам ли го?

— Казва се Лонг — рече Сюзън и го погали нежно.

Бът Мастърсън поклати глава:

— Никога не съм чувал това име.

— Няма значение. Важното е да си мисли, че Ласитър — това си ти.

Бът Мастърсън я притисна към себе си. Беше разкошна жена и откакто я познаваше, беше готов на всичко, за да е щастлива. Десетте хиляди долара добре щяха да й дойдат. Но Ник, нейният брат, беше изчезнал с тях. Ако тя играеше комбина с него, отдавна да не е тук. Но ето че на умното дете му беше хрумнало да предаде другиго, с когото Бът само си приличаше. Шерифът беше реагирал мигновено. И шерифът от Форт Колинс, който преди час беше пристигнал в града с отряд преследвачи, също беше обявил, че заловеният бил Бът Мастърсън.

Всъщност Сюзън имаше право. Това беше един шанс да се измъкнат от този град. Освен това той трябваше да отиде на лекар. Все повече отмаляваше. Раната не беше опасна, куршумът бе го засегнал само повърхностно и бе загубил малко кръв, но нараненото място се възпаляваше все повече. Такова нещо можеше да е и смъртоносно.

Той хвана ръката й:

— Сигурно всичко ти е готово?

Тя кимна. Красивите й очи блестяха.

— Накъде да поемем? — попита той. — През границата?

— Да, ще вървим все на север, към Грийн ривър сити.

— Ще намерим ли и Ник там? — попита той с хрипкав глас.

— Точно заради това ще пътуваме към Грийн ривър сити — рече тя сериозно. — Там той си има момиче. Искаше да отиде да я вземе, като забогатее.

— Сега е богат — рече Бът Мастърсън през зъби.

Красивата жена кимна. В този момент устните й очертаваха само една тънка линия.

Тя не мразеше брат си и се боеше, че Бът ще убие този безделник. Но страшно я беше яд на това копеле и Бът Мастърсън го знаеше. В крайна сметка десет хиляди долара си бяха един хубав куп пари, а този нехранимайко просто беше избягал с тях. Двамата не само бяха израснали заедно, но и бяха живели все заедно досега.

Техните родители бяха грънчари. Живееха сред мексиканци край реката Рио Кончос и криво-ляво бяха си пробили път в живота. Ник, този самохвалко, все парадираше, че е кръщаван във водите на Рио Кончос и че това било особено предимство пред другите хора. За Сюзън това може би беше вярно, но не и за този нехранимайко, който въпреки уж специалната кръщелна вода, беше станал безделник и само губеше на дядо Господ времето, а на тях открадна парите.

Той отново я притисна към себе си:

— Не лъжи. Ще го пипнем.

— Не искам да се биете.

Той я погледна в очите. Тя се боеше. Но за кого? За него или за брат си? Като всеки нехранимайко и Ник си служеше добре с револвера и с картите за игра. Но и Бът Мастърсън не се чувстваше по-долу от него. Дори напротив. Дяволски рано беше, когато за пръв път му се наложи да си послужи с револвера. Дали имаше и четиринадесет години.

Баща му държеше една станция за смяна на конете, тази при Уелс Фарго. Веднъж я нападнаха бандити, понеже им трябваха назобени коне. Преследвачи бяха по петите им. Баща му не даваше конете. Никой от четиримата бандити не обърна внимание на хлапето. Когато понечиха да убият баща му, той беше там, където трябваше да бъде, и с револвера на баща си застреля нападателя в гръб, а останалите държа в шах, докато пристигне отрядът преследвачи.

Бандитите узнаха кой е проснал нападателя и кой ги е надвил едва след като пристигнаха преследвачите им и им разрешиха да се обърнат. Никой не вярваше на очите си, като видяха момчето.

Но Бът не спря дотук, ами започна често да си служи с револвера. Само че това остана единственият път, когато беше на страната на правото и закона.

Половин година по-късно индианци нападнаха станцията, избиха всички и откраднаха конете. Само Бът Мастърсън се отърва жив. Станцията беше опожарена напълно и той нямаше къде да се подслони. Дни наред се луташе през местността. Гладуваше и мръзнеше нощем. Опита се да открадне хляб от един магазин, защото беше гладен и не умееше да си изкара хляба по друг начин, а не искаше да проси. Собственикът на магазина го хвана и искаше да го заведе при шерифа. Но Бът Мастърсън пазеше револвера на баща си и с негова помощ все пак отнесе хляба. Оттогава все бягаше и се измъкваше. И досега. Хляб повече не беше крал. Но затова пък нападаше пощенски коли, ограбваше банки и дори беше се прославил като обирджия на влакове. Но големият удар все не му се удаваше. За голям удар си беше избрал банката на Форт Колинс. Обаче и от нея не можа да измъкне повече от десет хиляди. Все още не му беше ясно как така нямаше повече пари. Нали трезорите уж бяха пълни.

Нямаше и цент в джоба си. От какво щяха да живеят? На всичко отгоре и раната го мъчеше.

Искаше му се да си разчисти сметките с оня кучи син Ник.

Къщата, в която бяха се укрили във Върнъл Сити, беше един запустял и полуразпаднал се блокхаус от времето на първите заселници по тези места. Намираше се в северните покрайнини на градчето и беше от времето на основаването му. Непосредствено до нея имаше запустяла дъскорезница. Не бяха срещали жива душа в този отдалечен ъгъл на Върнъл Сити. Само Сюзън беше посмяла да отиде до града, и то сама. Като видя пред хотела едрия мъж, който личеше, че не е тукашен, се изплаши до смърт, защото си помисли, че това е Бът Мастърсън. Едва в последния момент разбра заблудата си и тя я наведе на мисълта да изпрати анонимна бележка на шерифа, че Бът Мастърсън бил отседнал в хотела.

Но мъжете в офиса изобщо не реагираха. Тя беше пъхнала бележката под вратата. Може би не бяха я забелязали веднага. Сюзън отиде набързо в хотела, за да задържи непознатия и да го идентифицира като Бът Мастърсън.

Скоро установи, че приликата между двамата мъже не бе чак толкова голяма, както беше й се сторило в началото. Но шерифът се хвана. А само това беше важно.

Имаха коне и открита кола. Щом се зазори, Сюзън излезе и впрегна конете, после пренесе всичкия багаж от къщата в колата. Накрая помогна на Бът Мастърсън да се раздвижи навън. И двамата се изплашиха, защото той едва можеше да върви. Вече няколко дни бяха в тази къща и Бът Мастърсън почти не беше се движил, само беше лежал, за да се пази и да отпочине. Влезе в тази къща без чужда помощ, но състоянието му беше се влошило обезпокоително.

— О, боже! — въздъхна Сюзън слисана. — Трябва да отидеш на лекар. Веднага ще те закарам.

— Не — изстена той със сподавен глас. — Не тук. Не във Върнъл Сити.

На входната врата се спря и се облегна на страничната греда.

Тя го гледаше разочарована и безпомощна.

— Не можеш ли да продължиш? — попита тихо.

Той се огледа и постави десницата си върху револвера. Беше му ясно, че ако са го предали, няма никакви шансове, особено в това състояние. Знаеше също, че въжето му е сигурно.

Но наоколо нищо не помръдваше. Беше се стъмнило.

— Давай — рече той през стиснати зъби.

Сюзън го изведе от къщата към колата. Той се подпираше на нея и беше се отпуснал толкова тежко, че едва не я събори. „Де да беше тука Ник“ — помисли си тя.

Когато стигнаха колата и той се отпусна на тапицираната седалка, и двамата бяха изтощени до смърт.

— Не се бави — прошепна той нетърпеливо. Изобщо не беше забелязал, че и тя е на края на силите си. — Тръгвай най-после.

Тя се изправи, грабна юздите и камшика и с вик подкара конете.

— Карай на север. Гледай да не сбъркаш пътя. В златотърсаческите лагери край Марш пийк има повече лекари, отколкото в някой голям град, понеже там се печели добре. Едно и също лекарство предписват срещу всичко, дори и против кашлица ще ти изпишат от него, стига да им плащаш с чисто злато. А старите хора са много във всеки такъв лагер от копачи, защото търсят последния си шанс. Те често боледуват. Като почне да ги мъчи ревматизмът, един лекар може да натрупа състояние.

Тя се надяваше, че е прав и че навреме ще намерят лекар.

Подкара направо през запустелия двор на някогашната дъскорезница. Работилниците още стояха и големите отворени врати зееха черни насреща им. Между последните обитаеми къщи в покрайнините излезе на улицата и подкара конете на север.

Бът Мастърсън се огледа напрегнат. Никой не им обръщаше внимание. Зърна хора пред вратите и минувачи по тротоарите, но вече беше твърде тъмно. Уличното осветление не стигаше до последните къщи.

Тресеше го. Температурата и близостта на Сюзън създаваха приятно, но измамно чувство за сигурност. Бът го съзнаваше и затова беше нащрек.

Успяха да излязат от града, без някой да ги забележи.

Беше ясна нощ, макар че нямаше луна. Небето беше без облаци и лъскавият небосвод се простираше от хоризонт до хоризонт. Сивата и прашна лента на стария пощенски път, който тук следваше прастар мулетарски път, се виждаше ясно.

— Как се чувстваш? — поинтересува се Сюзън.

Той хвана ръката й и се подсмихна вяло.

— На сигурно място. При теб се чувствам на сигурно място, момичето ми от Рио Кончос.

Тя извърна глава и потърси погледа му в тъмнината.

— Нали си кръщавана с вода от Рио Кончос? — попита той.

— Да.

— И Ник също, свинята му недна — рече Бът Мастърсън изтощен. — Но това няма да му донесе късмет. Ни най-малко, по дяволите. Сега така си мисли, защото парите са у него. Обаче ще му го избия от главата. Ще му го избия от главата на това куче.

Сюзън си спомни за едрия непознат, с когото беше прекарала една цяла нощ. Беше приятен, дори и сега й лазеха тръпки по гърба, като си спомнеше с каква страст и жар я беше любил. Мисълта, че тялото й беше докарало този мъж до такъв екстаз, я изпълваше не само с удовлетворение, но и с гордост.

При тази мисъл тя се усмихна замечтано. Знаеше, че Ласитър го грозеше опасността да умре на бесилото вместо Бът Мастърсън, но това не беше мисъл, която я притесняваше. Безкрайно себична, тя беше убедена, че е възнаградила този мъж за жертвата. В края на краищата, тази нощ му беше дала всичко.

Със сигурна ръка и сигурен поглед насочваше впряга през тъмнината на север.

 

 

Съдията, много стар човек, гледаше Ласитър с физиономия на оплаквачка и удари три пъти с дървения чук по масата.

— Ще ви обесим, Бът Мастърсън — каза той и отново удари три пъти с дървения чук по масата.

„Аз не съм Бът Мастърсън“ — искаше да каже Ласитър. Но по време на процеса беше го казал много пъти, без да му свърши някаква работа. Ден след ден. Отново и отново.

Чукът на съдията отново изтактува по масата.

— Присъдата ще бъде изпълнена утре рано при изгрев-слънце.

Мъртва тишина цареше в голямата зала, в която присъстваха почти сто души.

Когато съдията стана, всички се надигнаха.

Ласитър установи поразен, че коленете му бяха омекнали.

— Закривам съдебното заседание — извика съдията към залата и погледна надолу към Ласитър. — Понесете го като мъж, Мастърсън! — кимна му, слезе от подиума и излезе от бара през една задна врата.

Понесе се шепот. Всички гледаха към Ласитър. Шерифът и помощниците му го обградиха с насочени револвери и го поведоха бързо през салона към главния изход. Адвокатът ги последва, а след него напираха хората от публиката.

Бът Мастърсън беше убил повече от една дузина хора. Когато съдията съобщаваше злодеянията на опасния бандит и стрелец, често се чуваха викове на възмущение и яростно освиркване. Но сега Ласитър срещаше предимно съчувствени погледи. И любопитство можеше да се види в очите на слушателите. Мнозина се питаха как понася, че така ненадейно се е озовал пред края на живота си.

Отвън на улицата любопитните се тълпяха и по двата тротоара. Новината, че Бът Мастърсън е осъден на смърт чрез обесване, се беше разпространила като степен пожар. От къщите и от страничните улички се стичаха още хора. Деца тичаха на ята след престъпника и стражата, но бяха странно тихи.

Шерифът беше разбран човек и правеше все по-големи крачки, за да спести на осъдения на смърт мъките, които му причиняваше показването пред тълпата. Накрая групата започна да подтичва и последните ярдове бяха пробягани.

Ласитър мислеше, разбира се, за бягство, но нямаше и най-малък шанс. Освен ако действаше като Бът Мастърсън — да вземе едно от децата наоколо като заложник. Но двамата шерифи — от Върнъл Сити и колегата му от Форт Колинс, че и техните помощници, щяха сигурно да го застрелят на място.

Само шерифите и Лонг останаха в затвора, след като заключиха Ласитър отново.

— Облекчете съвестта си — подкани го шерифът от Форт Колинс. — Кажете кой беше съучастникът ви при банковия обир и къде можем да го намерим?

— Нали ви казах, че не съм Бът Мастърсън. Казвам се Ласитър.

Шерифът от Форт Колинс беше висок и слаб мъж, с гладко избръснато аскетично лице. Името му беше Джъмб Дейнджърфийлд. Беше известен като дяволски упорит и решителен преследвач на бандитите. Понеже не беше успял да залови лично Бът Мастърсън, сега просто копнееше да издири и да арестува неговия съдружник.

— Казахте го вече сто пъти през последните дни — отвърна снизходително той.

— А вие вече сто пъти ме питахте кой ми е бил съдружник и къде се крие.

— Мастърсън, бъдете разумен — подхвърли адвокатът. — Та това е един шанс да поправите част от грешките си.

Ласитър го погледна в очите:

— Казахте тридесет години. А какво стана?

Лонг обърна артистично очи, с което искаше да изрази безпомощност.

— Мастърсън, как можех да допусна, че сте натрупали толкова много злодеяния на ваша сметка? Ако знаех, изобщо нямаше да поема защитата ви.

— Имате ли още някакво желание, Мастърсън? — попита шерифът от Върнъл Сити.

Ласитър се усмихна насила:

— Да. Не ме наричайте Бът Мастърсън, понеже не съм Бът Мастърсън.

— Да тръгваме — рече недоволно аскетичният тип.

Шерифите заключиха затвора. Лонг се приближи до вратата на клетката.

— Сигурно имате роднини и приятели, на които да съобщя.

Ласитър пъхна ръце в джобовете на панталона си и поклати отрицателно глава.

— Съжалявам — каза Лонг.

— Няма защо — отвърна Ласитър.

През всичките дни тук беше обмислял как да съобщи на момчетата на Бенкер във Вашингтон. Но за това би трябвало да накара не само Лонг, ами и небето, и пъкъла да препускат към най-близкия телеграф. Тук никой нищо не знаеше за Бригада Седем, а и той беше се обвързал с клетва да мълчи. Сега беше твърде късно да роптае.

Този път положението изглеждаше дяволски сериозно.

— Между нас казано, господин Мастърсън — каза адвокатът и погледна дали плъзгащата се врата е затворена, — вие познавате Хойт Авилдсен, нали? Сигурно може да ви помогне? Всъщност на това разчитах. Офисът тук не се охранява чак толкова добре.

Ласитър притвори клепачи:

— Хойт Авилдсен ли?

— Да, майсторът на ковчези в Мейбъл. Хойт Авилдсен. Не беше ли ви помогнал вече веднъж? — Лонг извади скъпия си златен джобен часовник. — Не ви остават вече много часове. Той ще трябва да побърза, защото всички вестници вече писаха, че вие сте затворен тук. Пък и Мейбъл не е много далеч от Форт Колинс.

— Авилдсен — Ласитър махна с ръка, че отказва.

Лонг отново прибра часовника си.

— Ако това ще ви помогне, утре рано сутринта ще присъствам.

— Ще трябва да станете прекалено рано.

— Че какво ми струва — усмихна се кисело Лонг. — В края на краищата, нали след това няма да се видим повече.

За момент на Ласитър му заседна буца в гърлото. Трябваше да се измъкне оттук по някакъв начин или безвъзвратно беше свършено с него.

Лонг пристъпи от крак на крак:

— С удоволствие бих дошъл утре, обаче трябва да уредим още една дреболия. Утре рано няма да имаме време за това. Ако може сега да…

Ласитър го погледна и той млъкна.

— Пари ли?

Адвокатът кимна.

Ласитър бръкна в джоба си:

— Колко искате?

Лонг се поколеба:

— Тридесет и два долара — каза той.

Ласитър нямаше представа това безсрамна цена ли е или специално определена. Но и не се замисли много: пари имаше. Повече пари, отколкото време. Ако не станеше чудо в последния момент, му оставаше да живее още дванадесет-тринадесет часа.

Даде му четиридесет долара и когато Лонг взе да търси ресто, махна с ръка и отказа.

— Тогава до утре рано сутринта — запъна се Лонг объркан и набързо излезе от затвора. Плъзгащата се врата изгромоля по релсата и се затвори с тихо метално изщракване.

Ласитър гледаше празно във въздуха.

Буквално казано, престъпниците хвърляха топа, окачени на металната испанска примка. Нямаше майтап. На бесилото хората направо пукваха. Не, това не можеше да се нарече просто умиране. Ласитър не беше виждал много екзекуции. Но въпреки това в съзнанието му бяха се запечатали подробности. Потръпна. Наложи се да поседне.

Трябваше да издъхне тук, във Върнъл Сити, и то вместо друг човек. Върнъл Сити. Преди въобще не беше чувал, че има такова местенце на земята. Тук устройвали състезания: избирали ту най-хубавата крава, ту най-хубавото момиче и така нататък. Беше пропуснал всичко това само защото беше налетял на Сюзън.

Стана и се заразхожда нагоре-надолу из тясната килия: три крачки напред и три крачки назад. Скоро отново седна на нара, опъна се и кръстоса ръце под главата си. Мислите му започнаха да се гонят. Докато гледаше втренчено в тавана, му идваха все нови и нови идеи как да избяга, но ги отхвърляше бързо. Никоя нямаше да свърши работа.

Вратата на клетката трябваше да е отворена — това беше необходимо за всяко бягство. Тъй като килията щеше да бъде отворена едва когато ги извеждат на екзекуция, шанс за бягство имаше едва непосредствено преди… в последния момент.

Ако и тогава не му се удадеше да избяга, втора възможност нямаше да има. Във всеки случай не в този живот.

Плъзгащата се врата се задвижи. Ласитър се надигна на лакти. Беше един от помощник-шерифите, един мършав навъсен човек, чиято физиономия беше по-кисела и от тази на шерифа.

— От хотела сами предложиха да ви изпържат един гълъб — съобщи той на Ласитър. — Че то един гълъб е само за единия му зъб, рекох им. Той е едро момче. Та значи ще турят два в тигана. Въпросът е само кога. Ей сега ще ви донесат кафе, а вечерята е към седем часа. Но ако искате гълъбите сега… Кафето ще е довечера.

Ласитър установи изненадан, почти смаян, че не чувстваше никакъв глад. Той трябваше да умре, а те мислеха за ядене.

— Какво, не знаете ли? — попита киселицата.

Ласитър не отвърна.

— Тогава ви предлагам сега да изпиете кафето, а гълъбите ще изхрускате довечера — той се ухили. — Да похвърчат още малко бедните животинчета.

Ласитър кимна.

Помощник-шерифът си тръгна, като звънеше с шпори и затръшна плъзгащата се врата.

Изведнъж Ласитър рипна от нара, но твърде късно. Току-що си беше изпуснал късмета. Помощникът беше влязъл в затвора с „Колт“ в кобура и беше се приближил до вратата на клетката. Само едно светкавично бързо движение и…

— Хей, помощник — викна Ласитър с дрезгав глас, приближи се към вратата на клетката и стисна с всяка ръка по един от металните пръти на решетката.

Вратата се отвори с грохот и старият мърморко подаде глава през нея.

— Какво има, господин Мастърсън?

Ласитър преглътна. „Елате“ — искаше да каже, но не смееше да се издаде.

— Е, какво има? — попита помощникът.

— Гълъбите…

— Да? Какво гълъбите?

— Искам ги още сега.

Помощник-шерифът го изгледа подозрително, като че ли току-що е обявил, че ще извърши убийство.

— Пък аз си мислех, че ще проявите милост и ще ги оставите да си похвърчат още малко. Обаче тогава кафе ще има чак довечера в седем.

Вратата се затръшна.

Ласитър гледаше втренчено в празното пространство и след малко отново седна на нара. Дали не беше проиграл единствения си шанс? Изруга, че беше изпуснал тази възможност. Едва след това беше разбрал как е можел да спаси живота си.

Не се мина и час и двама келнери от хотела и една кухненска помощничка му сложиха трапеза. Дори донесоха маса и стол и ги сложиха пред неговата килия.

След като гълъбите бяха сервирани, сигурно щяха да отключат вратата и да внесат масата. Шерифът вече стоеше готов на прага с ключовете в ръка. Сърцето на Ласитър пулсираше чак в гърлото.

Но стана съвсем по друг начин. Изведоха го от килията и го поканиха да седне на масата. Шерифът и още осем тежковъоръжени мъже го обкръжиха с насочени към него пушки и револвери.

Не можеше и залък да преглътне. Хрупкаво препържени, гълъбите лъщяха до златисто. Ароматът им беше изпълнил затвора и шерифския офис. И вино имаше на масата.

— Е, как е, Мастърсън? — попита шерифът сърдито. — Не си ли гладен?

Ласитър посочи въоръжените мъже:

— Това не е подходяща атмосфера за едно голямо ядене.

— Голямо ядене ли? — изгледа го тъжно шерифът. — Това е предсмъртното ти ядене.

— Ами давайте, пречете ми тогава — рече Ласитър с дрезгав глас.

— Не мислете за нищо — каза шерифът съчувствено. — Мислете си само за яденето. Гледайте си само масата и гълъбите. Хората ми няма нито да мърдат, нито да говорят. Забравете ни за малко.

Не. Нямаше апетит. Първата хапка му заседна на гърлото. Докато кашляше, шерифът му наля вино и му подаде чашата:

— Прекарай си залъка.

Ласитър отпи, като хвърли скрит поглед към кобура на шерифа. Беше спазил инструкцията и оставил колта си в офиса.

Той беше единственият, който посмя да влезе в обсега на ръцете му.

Не му бяха сервирали нож. Само вилица. Дъвчеше без желание. Всяка хапка като че ли се уголемяваше в устата му. Пиеше много вино, за да преглътне, докато забеляза, че то му действа. И веднага престана да пие. За бога! Ако искаше да си спаси живота, му трябваше преди всичко бистра глава.

Ласитър стана.

Шерифът го изгледа отгоре надолу:

— Пържени гълъби. Кой ви внуши това? Можехте да си поръчате пържола, една истинска пържола, голяма колкото клозетен капак. По-умно щеше да е.

Помощникът с киселата физиономия отбягна погледа на Ласитър.

Ласитър се върна в килията и шерифът отново го заключи. Въоръжените мъже се оттеглиха в офиса, за да не пречат на келнерите и на кухненската помощничка да разтребят.

Шерифът му донесе кафето доста след седем часа. Пак беше без револвер. Просто му подаде чашата през решетката.

— Фенерът трябва да свети цяла нощ — каза той, като посочи железния светилник, който висеше на стената срещу клетката. — Ако ви пречи, охраната е инструктирана да го угаси, но да остави в такъв случай плъзгащата се врата отворена, така че да пада малко светлина от офиса.

Ласитър пое чашата и седна на нара. Течността беше толкова гореща, че си опари устните.

Малко след това влезе оня, киселицата, и окачи фенера.

— После ще ти намеря и пържола, Мастърсън — каза той шепнешком, като гледаше към вратата. — Но на никого няма да казваш. Ясно?

Ласитър се усмихна и кимна за благодарност.

Помощник-шерифът пак носеше колта си в кобура.

Този дребничък и сух човек беше вече последната надежда на Ласитър. Но разочарованието му беше голямо. Когато дойде един час по-късно да му донесе пържола, просто така — в ръка, беше си оставил колта вън. Според инструкцията.

Ласитър остана разочарован.

Помощник-шерифът се приближи до вратата и му подаде пържолата през решетката.

— Е, какво има? Не си ли гладен?

Ласитър стана и тръгна бавно към него и по време на тези две крачки разбра, че това е последният му и единствен шанс.

Стана му ясно какво трябва да направи. Нападна светкавично бързо, сграбчи изненадания помощник-шериф за ръката, дръпна го към решетката и провря другата си ръка, вклещи шията му в мъртва хватка и притисна главата му към решетката.

Мърморкото изпусна пържолата и издаде сподавен вик. Ласитър го притисна толкова силно към вратата, че му изкара въздуха. При това заби левия си показалец в гърба му, за да го заблуди, че е въоръжен.

— Ключът! — просъска той.

— В офиса — изпъшка помощник-шерифът с мъка.

Ласитър погледна нататък. Вратата беше останала отворена само на един тесен процеп. През него проникваше светлина. Повече не се виждаше.

В очите на помощника тлееше смъртен страх.

— Сам ли си? — прошепна Ласитър.

— Не. Джоел е още там. Джоел Пинтер — пъшкаше тежко помощникът. Потеше се. Бодливата му, небръсната брада лъщеше от влага. Той преглъщаше и се душеше.

— Извикай го.

— Джоел! — викна помощникът.

Но това беше само сподавено пищене.

Ласитър поотпусна хватката и натисна показалеца си в гърба му.

— Джоел, Джоел — сега извика ясно и разбираемо.

Чуха се стъпки. Най-напред се подаде сянката му, а после и Джоел. Отвори плъзгащата се врата още малко и замръзна върху релсата й.

— Прави каквото ти казва — каза Ласитър с остър глас. — Иначе ще го гръмна.

— Пипна ме. Въоръжен е — стенеше жално киселицата.

Човекът на вратата беше млад. Зяпаше изумен към клетката.

Ласитър отново натисна с показалеца.

— Донеси ключа за килията и се приближи — каза помощник-шерифът. — Нищо не можем да направим. Ще ме ликвидира. Знаеш, че той няма какво да губи. Но аз…

Младият човек не знаеше какво да прави. Съвсем по друг начин беше си представял това нощно дежурство.

— Джоел, по дяволите! — пъшкаше старият. — Вземи ключа и го донеси. Иначе ще ме утрепе.

Младият помощник-шериф се врътна и изчезна. Сухият старик изви очи нагоре към Ласитър:

— Направих каквото искаше, Мастърсън.

— Затваряй си устата. Не съм Мастърсън — изскърца със зъби Ласитър. — Ще ви го докажа!

Искаше да каже още нещо, но младият помощник дойде и се спря на вратата. От кобура му стърчеше дръжката на нов револвер 45-ти калибър. Държеше ключа в дясната си ръка.

— Ела! — изхриптя помощник-шерифът.

Джоел тръгна към клетката.

— Стой! — каза Ласитър. — Револверът!

Младият мъж гледаше безпомощно ту към единия, ту към другия.

— Колтът ти! — заповяда Ласитър.

— Прави каквото ти казва — изграчи сухият старик.

Помощник-шерифът прехвърли ключа в лявата си ръка, извади револвера внимателно от кобура и го държеше безпомощно.

— Пъхни го през решетката — заповяда Ласитър.

— Хайде! — просъска старият помощник-шериф, като се потеше.

Младият мъж подаде револвера на Ласитър през решетката, Ласитър го грабна светкавично бързо и го насочи към двамата.

— Отключвай — рече той през зъби.

Сухият мъж се втренчи в Ласитър, като че ли беше дух. Беше разбрал, че са го измамили. Гледаше го побеснял право в лицето.

— Отключвай! — изсъска Ласитър остро. — Или ще ви застрелям и двамата!

Помощник-шерифите си размениха погледи. Накрая старият кимна. Бяха сами и Ласитър не им оставяше никакъв избор. За тях той не беше Ласитър, а Бът Мастърсън и на сутринта трябваше да го обесят. Какво имаше да губи този човек? Щеше да стреля.

Младият мъж отключи и отстъпи назад.

Ласитър излезе от клетката и им кимна да влязат в нея. Без да кажат дума, те влязоха един след друг.

Старият вървеше напред. Ласитър заключи и прибра ключа.

— Да не вземете да крещите като идиоти — предупреди ги той. — Може да поостана в офиса. Тогава ще се върна и ще ви дам да се разберете. Ясно ли е?

Те кимнаха мълчаливо.

Ласитър отиде до вратата и хвърли един поглед в офиса. Наистина беше празен. Два фенера светеха. Един висеше на стената до вратата, а друг стоеше на бюрото на шерифа.

Ласитър затвори плъзгащата се врата и я залости. Тръгна към шкафа с пушките, където беше багажът му заедно с дисагите и с колана, на който висеше револверът му.

Обаче не успя да стигне до там. Външната врата се отвори с трясък и шерифът с лице на дакел влезе, следван от доста мъже, които бяха въоръжени с револвери и пушки.

— Така… пристигнахме — рече той. — Смяната. Можете да…

Тогава откри грешката си и видя, че онзи мъж там пред него не е някой от неговите помощници, а Бът Мастърсън, човекът от килията на смъртните, когото трябваше да обеси след няколко часа.

Мъжете, които го следваха, познаха бандита. Всички стояха като вкаменени. Никой не беше вдигнал оръжието, само Ласитър — и беше се прицелил в шерифа.

Стреля веднага. Пусна куршумите над мъжете в гредата над вратата и едновременно с това се придвижи към задната врата. Взе разстоянието с две крачки. Мъжете се хвърлиха на пода, за да не бъдат улучени.

Ласитър отвори задната врата и излезе, затръшна вратата зад себе си и се спусна в тъмнината.