Джек Слейд
Опасната блондинка от Рио Кончос (7)

7.

Ник се смъкна от коня и махна на сестра си, която яздеше зад него, да се движи в сянката на къщата. Сюзън прекара коня покрай един коневръз и дойде при него.

Насреща имаше бар. Ръкопляскане от далечни маси се чуваше чак отвън на улицата.

— Вики! — каза Ник Родни мечтателно. — Тия ръкопляскания са за нея.

— Къде можем да пренощуваме тук? — попита Сюзън, която беше по-практична.

— Почакай малко при конете — каза Ник. — Ще я доведа и веднага ще продължим. Това е Вики, моята Вики. Чакай, Вики, идвам!

Той подаде юздите на Сюзън и изтича през улицата.

— Ник! — викаше сестра му разочарована след него.

— Остави го, винаги е бил идиот.

Сюзън се вцепени. Стомахът й се сви на камък, коленете й омекнаха. Обърна се съвсем бавно. Бът Мастърсън стоеше точно зад нея. Беше вдигнал високо яката на якето си и нахлупил шапката си чак до веждите. Можеше ясно да се разпознае, въпреки бледата светлина от фенера. Като че ли беше изникнал от чернилката на нощта.

— Той ми е брат, Бът — каза Сюзън с прегракнал глас.

— Знам. Иначе щях да му забия нож между ребрата. Не, щях да го застрелям още преди в Битър крийк или дори още по-рано.

— Той толкова много ти помогна — възрази му тя.

— Не желая да говоря за него. Интересуваш ме само ти — каза Бът Мастърсън с твърд глас. — Задници като брат ти има достатъчно, навсякъде ги има и не се свършват. Ти си тази рядкост, за която става дума.

— Какво искаш?

— Теб. Какво друго? Ела с мен.

Тя хвърли бърз поглед през улицата. Но Ник отдавна беше изчезнал в бара. Там отсреща отново цареше спокойствие.

— Твоя съм — каза тя. — Но…

— Никакво „но“ — прекъсна я той и я прегърна. — Напускаме града веднага. Колата е отпред на следващия ъгъл. Ще вземем и конете със себе си, иначе току-виж оня глупак отново ни се изпречил на пътя.

Тя отстъпи и взе да се противи:

— Не. Почакай, докато дойде Ник. И той има дял от парите.

— Глупости. Той проигра своя дял. Ти като че ли забрави, че на два пъти се опита да ме измами с плячката.

— Но нали Ник ти обясни, Бът! — молеше го тя.

Той я пусна и хвана конете за юздите:

— Конете и парите са мои. Ако непременно искаш да останеш при Ник…

— Бът! — извика тя, съвсем объркана.

Той повече не й обърна внимание и подкара конете покрай пътя извън осветеното от фенера място.

— Бът! — тя беше напълно раздвоена в чувствата си. Погледна към бара и извика: — Ник! — но брат й не можеше да я чуе. Дявол знае какво правеше сега. Тя погледна след Бът Мастърсън и се изплаши до смърт. Вече нищо не се виждаше от него и от конете. — Бът, почакай! — извика и затича след него. Изпадна в паника. Нима беше заминал вече? Но видя колата под един замъглен уличен фенер. Бът Мастърсън беше завързал конете отзад и дори беше седнал вече на седалката. Тя се спря запъхтяна, опря ръце в ръба на колата и каза, като едва си поемаше дъх: — Почакай!

Той отвори вратичката.

— Качвай се или те оставям!

Сюзън погледна назад към бара. Над входа, върху голяма табела, осветявана от две карбидни лампи, пишеше „Спирит“.

Ник не се виждаше.

Тя погледна Бът Мастърсън и се качи.

Той затвори вратата и подкара конете.

— Знаех си, че си разумна и че бързо познаваш от коя страна е намазана филията.

Тя не пророни нито дума.

Напуснаха Грийн ривър сити и тръгнаха на запад. Светлата лента на пътя и тук водеше покрай железопътната линия, чиито релси отразяваха светлината на звездите. Съмна се, когато пътят се отклони на север от насипа на железопътната линия. Влаковете громоляха по един висок мост над него. Пътят водеше към брод, през който колите можеха да стигнат до другия бряг дори и при високи води. В далечината се чуваше да преминава влак. Тя чу ясно грохота, когато стоманеният червей изгромоля на моста на Грийн ривър сити, който беше построен изцяло от дърво.

Бът Мастърсън спря пред брода и остави конете да пият вода. Слезе да се поразтъпче, но първо провери сбруята.

— По обяд ще сме в Малка Америка — каза той. — Какво ще кажеш да продължим от там с влака? С него ще прелетим бързо като вятъра отвъд в Калифорния.

Сюзън не отговори. Той погледна към нея. Беше останала да седи и гледаше с широко отворени очи, но погледът й минаваше покрай него.

— Виждаш ли, тя няма мнение по въпроса — чу той познат глас.

Кой беше този? Бът застана неподвижен. Имена и лица се нижеха в съзнанието му, без да може да си спомни. Обърна се съвсем бавно, за да не стане някое недоразумение. Никой не обичаше да умира, а още по-малко — един богат човек. С десет хиляди долара беше вече богат човек и за тях ставаше дума сега.

Мъжът зад него беше Елиът Джонсън, един стар амиго от отдавна минали времена.

Бът Мастърсън в никакъв случай не се радваше на тази среща. Наистина ни най-малко.

Елиът Джонсън беше коварно копеле, мародер. Беше събрал добра плячка по бойните полета на Гражданската война, след битките, когато мъртвите още лежаха там. Не беше дошъл сам. С него бяха още Артър Мел и Енди Кевин. И двамата бяха прославени като точни стрелци с револвер. Те бяха ловци, които ловуват по всичко: по диви животни с ценни кожи, по телета и хора.

Погледите им бяха насочени към Сюзън. Смееха се арогантно и ехидно.

Артър Мел, дълъг слаб тип, я посочи с ръка:

— Тя се страхува, Бът. Защо?

— Не се бой за живота си, кукло — каза Анди Кевин. — Най-много да направим още една живинка у теб.

И тримата се разсмяха. Смехът им приличаше на цвилене.

Бът Мастърсън побесня, но му беше ясно, че е попаднал на гладни вълци и че трябва да запази самообладание, ако иска да се измъкне жив със Сюзън и с парите.

— Не сте случайно тук, нали? — отклони той вниманието на тримата към себе си. — Какво искате?

Елиът Джонсън посочи, хилейки се, към Енди Кевин — нисък и дебел тип.

— Той може да чете. Той дори може да чете и вестници. Вярно ли е, Енди? Кажи му, че четеш вестници, кажи му!

— Спестете си труда — каза Бът Мастърсън. — Ако сте си въобразили, че разнасям парите със себе си, сте на грешен път.

— Да не си ги внесъл в банката? — попита иронично Елиът Джонсън.

— Да, но в друга — отговори Енди Кевин и пак зацвили. — Умна банкова операция. Тегли оттук пари с револвера и ги внася там. Хитрец е твоят стар приятел, Елиът.

— Но не е чак такъв хитрец, за какъвто се мисли — каза Артър Мел язвително.

— Не вярвам на всичко това. Ти никога не си внасял пари в банката досега — каза Елиът Джонсън и поклати глава. — Винаги само си теглил… с това — той потупа кобура си. — Нека да поогледаме, Бът.

— От къде на къде сега предявяваш претенции към мангизите? — попита Мастърсън. — Никой от вас не е участвал. Дори не е пазил отвън.

Елиът Джонсън се обърна настрани, плю в пясъка и посочи назад:

— Това е нашата река. А ти искаш да минеш на другия бряг. Искаме пътен данък. Дори конете ти пият нашата вода. Всичко това трябва да се плати.

Тук без бой нямаше да се мине — това му беше ясно от пръв поглед.

— Парите ми не са тук. В банката са — каза той.

— Донеси ги тогава — заповяда Енди Кевин.

Бът се разсмя.

— Ще задържим блондинката като залог, докато се върнеш — каза Артър Мел.

Енди Кевин навири нос с шумно подсмърчане и погледна Сюзън похотливо.

— Е, стига сме си губили времето.

Трябваше да води борба на живот и смърт.

Борба за всичко.

Но Мастърсън се бави твърде дълго. Те не бяха само трима. От другата страна на колата имаше четвърти. В това време той беше се промъкнал към колата. Когато Сюзън изкрещя, беше вече прекалено късно. Бричката се заклати.

Друг тип се хвърли през задната седалка върху Бът, светкавично му наниза телена примка на врата и още докато падаха на пода, я стегна.

Беше братът на Артър Мел, Джон. Смърдеше на кон и чесън. Дори само по това Бът разбра кой ще бъде четвъртият й мъж.

Вече не му достигаше въздух. Имаше опасност да се прекъсне връзката му с околния свят. Виждаше всичко като в червена мъгла.

Елиът Джонсън, Артър Мел и Енди Кевин минаваха тичешком покрай тях. Сюзън беше скочила от колата и бягаше с викове към другия бряг.

— Довърши го кучето! — викна Артър Мел на брат си, като пробягваше покрай него.

Бът пъшкаше и хриптеше. Нямаше ни най-малък шанс с голи юмруци срещу гладката тел. Джон Мел стегна здраво примката.

Бът се претърколи и остана да лежи по гръб върху него. Конвулсивно и като напрегна всичките си сили, се опита да разхлаби примката. Само защото беше чул Сюзън да крещи високо и пронизително, беше отворил очи. И тогава погледът му попадна върху тежкия нож, който стърчеше от левия ботуш на Джон Мел.

Той пусна примката и посегна с лявата ръка към ножа. Успя да го извади от кожената кания и наръга Джон Мел отстрани. Той бавно се свлече назад. Мастърсън дръпна примката от врата си, захвърли я настрана, скочи и измъкна колта.

Тримата мъже бяха хукнали към Сюзън, бяха я настигнали на около двеста ярда зад колата, на брега, и я бяха съборили на земята. Енди Кевин тъкмо я вдигаше на раменете си, при което полата й се загърна нагоре и разкри дългите й стройни крака.

Бът Мастърсън прескочи през колата и се озова на брега.

Тримата замръзнаха на местата си и в същия миг той разбра грешката си. Енди Кевин се наведе напред, пусна Сюзън, сложи крак върху гърба й и насочи револвера си към нея.

Отпусна своя 45-калибров револвер. Все още пъшкаше и се душеше. Шията го болеше, протритата до зачервяване кожа гореше като огън.

— Пусни я — викна той пронизително — или ще ви избия всичките.

— Ти си полудял, Бът — отвърна Елиът Джонсън. — Пусни револвера и се отдалечи от колата или Енди ще свърши с твоята дама.

Мастърсън кипеше от гняв, но това беше гневът на безпомощен човек, нищо повече. Те държаха Сюзън, а с това и него. Примирен пусна револвера.

— Джон — извика Артър Мел на брат си. Той лежеше от другата страна на колата, така че никой не можеше да го види. Високият мъж хукна изведнъж като подгонен от дявола. — Джон! Джон!

Той изтича настрани и се озова на еднаква височина с Бът Мастърсън, когато видя брат си да лежи. Застина на мястото си.

— Джон! — изрева той и се защура наоколо. — Елиът! Тази свиня го е убила! Убил е брат ми!

Залиташе насам-натам. Погледна мъртвия си брат, огледа се за Елиът Джонсън и се втренчи, изпълнен с омраза, в Бът Мастърсън.

Изведнъж измъкна револвера и стреля по него, но той беше предвидил това и отвърна на огъня. Изстрелите на Артър Мел изсвистяха наблизо, но неговото олово попадна в целта.

Големокалибреният куршум подметна слабия човек така, че той се простря с разперени ръце и крака като разпънат на кръст и повече не мръдна. Револверът изхвръкна от ръката му и се заби в меката земя с цевта надолу. Артър Мел беше мъртъв.

Бът се изправи от дебнещото положение, което беше заел. Елиът Джонсън приближи към него.

Енди Кевин, ниският дебел тип, все още притискаше Сюзън с единия си крак и държеше револвера си насочен срещу нея.

Елиът протегна ръка към Мастърсън и той постави колта в нея, без да каже дума.

— Не успя, Бът — каза нехранимайкото злорадо, докато затъкваше револвера му в колана си. — Сега ще делим само на две — Енди и аз — той видя дисагите в колата, избута Мастърсън настрани и се качи на седалката. — Не тъгувай, Бът — каза той и пое юздите и камшика. — Ти имаш опит. Банки има навсякъде. Потърси си някоя друга. Във всеки случай, желая ти успех! — подкара конете и ги насочи към Енди Кевин и Сюзън, като направи широк завой през плитката вода.

Бът Мастърсън стоеше и гледаше след тях.

Очакваше, че ще изпратят Сюзън да дойде при него, но тези копелета взеха и нея със себе си. Когато се отдалечиха покрай брега, Елиът се обърна и Бът Мастърсън вдигна юмрук.

— Ще съжаляваш за това, дърт мръснико! Ще те преследвам и ще те гоня, докато не остане капка кръв в жилите ти! Ще те заколя, свиня такава.

Елиът Джонсън и Енди Кевин едва не умряха от смях.

Петстотин ярда по-нататък бяха конете на четиримата престъпници — взеха ги всичките.

Бът изруга и изгледа колата и конете, докато изчезнаха в гъсталака, след това се обърна — мъртвите братя лежаха върху пясъка. Не беше за вярване. Елиът Джонсън беше радостен, че се е отървал от двамата си съдружници, но този кучи син винаги си е бил такъв — минаваше през трупове.

Пристъпи към Джон Мел и взе револвера му. Беше 45-ти калибър. Завъртя барабана и върна оръжието в кобура. После закрачи през брода към отсрещния бряг, без да се обръща повече назад.