Джек Слейд
Опасната блондинка от Рио Кончос (6)

6.

Майсторът на ковчези в Мейбъл беше набит, тежък човек на около петдесет години. Той стоеше под широкия навес сред тезгяха си, обръщаше дъската, махаше талаша, вземаше рендето и продължаваше да рендосва. И все поглеждаше към едрия непознат, който беше се облегнал на един от диреците и го гледаше, като работи. Поглеждаше и към Дейзи, която беше останала в колата.

— Аз правя ковчези — рече той накрая, — а не детски люлки.

Ласитър си поглади носа:

— Вие ли сте Хойт Авилдсен?

— Пише го там отпред.

— Имаме един общ познат — каза Ласитър.

Майсторът на ковчези спря да рендосва и изчисти стърготините от рендето.

— Най-напред ви взех за Бът Мастърсън, но не сте — каза той.

Ласитър се усмихна леко. Ето, че го чу. Приличаше на оня тип, но който познаваше Бът Мастърсън, забелязваше разликата.

— Аз съм Клинт Мастърсън — заяви той.

Майсторът на ковчези продължи да рендосва.

— Никога не е споменавал да има брат.

— Близнаци сме — Ласитър вдигна десния си показалец. Майсторът погледна вяло. — Не се ли вижда? — попита Ласитър развеселен.

Набитият великан прекъсна работата си и остави рендето настрана. За да се увери, че не ги чуват, погледна към улицата и към колата и рече шепнешком:

— Бът Мастърсън е нападнал банката във Форт Колинс. Заловен е във Върнъл Сити и са го осъдили на смърт. Но докато се натъкмят да го обесят, им избягал. Сега искат да им кажа къде се крие.

— Той е в беда и има нужда от помощ — отвърна Ласитър и приближи до тезгяха. — На пръстите на едната ръка може да се изброи къде може да бъде. Къде е?

— Ако вие не знаете… като негов брат — каза майсторът на ковчези раздразнен.

— Узнах за всичко само от вестниците — твърдеше Ласитър.

Набитият мъж погледна покрай него към колата:

— Жена ли ви е?

— Да. Водя порядъчен живот.

— И аз все така го съветвах — каза майсторът на ковчези. — Бът още ли е с блондинката от Рио Кончос? — той се ухили. — Вие Мастърсънови май си падате по русите, както се вижда.

— Сюзън ли?

Лицето на дърводелеца просия:

— Вие я познавате? Хубава женичка — да коленичиш пред нея. Но той е развейпрах. С какво е заслужила такава съдба?

— Кой е бил вторият човек във Форт Колинс?

— Брат й.

— Братът на Сюзън?

— Да, Ник Родни от Рио Кончос. Неприятен човек, ако ме питаш. Обаче гаджето на брат й е съвсем друга работа. Сега ще се ожени ли за нея?

— Като го срещна, ще го питам.

— Не мога да ви помогна — майсторът на ковчези поклати глава. — Наистина не мога. Като прочетох за нападението във Форт Колинс, си помислих: сега има пари, сега ще бъде хитър и ще отиде с нея и с брат й към Рио Кончос. Ник ще вземе годеницата си от Грийн ривър сити и от там — с пощенската кола към Мексико. Но очевидно тримата е трябвало да се разделят. Вашият брат, господин Мастърсън, ще потърси гаджето си и нейния брат. Дали двамата могат да четат и дали са узнали, че той е затворен във Върнъл Сити… — той повдигна рамене. — Можете да отидете там с хубавата си жена и да разпитате дали Сюзън и брат й са се навъртали наблизо. Тогава може би са на път към Рио Кончос.

— Тази Рио Кончос! — възкликна Ласитър. — Знаете ли къде се намира тази река?

— Сигурно не е наблизо, иначе щях да я зная и четиримата нямаше да могат да се крият наоколо.

— Четиримата ли?

— Броя и жените: Сюзън и Вики — годеницата на Ник Родни. Когато бяха тук, имам предвид Бът, Ник и Сюзън, Ник денем мечтаеше за Вики, а нощем я сънуваше.

Ласитър направи физиономия — добър съвет, ама скъпичък.

— Опитайте все пак в Грийн ривър сити — предложи майсторът на ковчези. — Ако Вики вече е заминала, няма защо да се грижите за брат си. Тогава сигурно и четиримата са вече на път за Рио Кончос. Ако пък не е заминала, тогава тя сигурно ще има някаква представа къде може да бъде нейният Ник. А пък той, от своя страна, ще знае къде да намерите брат си и дали има нужда от помощ или не.

Грийн ривър сити — това беше дяволски далеко.

Майсторът на ковчези се ухили:

— Ако хванете влака, след няколко часа сте там — той като че ли можеше да чете мисли.

— Грийн ривър сити е голям град — възрази Ласитър.

Майсторът се разсмя:

— По целия Запад има само една Вики — дългобедрестата шведка. Не я ли знаете?

Ласитър се усмихна и поклати глава.

— Тя пее, танцува и си показва всичко. Пред нея мъжагите се търкалят между масите и се изправят на главите си. Мисля, че барът се казва „Спирит“. Всяко дете ще ви покаже пътя.

— Благодаря ви, господин Авилдсен — Ласитър му подаде ръка. — Може и да сте ми помогнали.

— Със сигурност. Ако Вики вече не е там, спокойно можете да се приберете с хубавата си жена вкъщи, защото в такъв случай вашият брат е в безопасност. Приятно ми беше да се запознаем. Ако срещнете Бът, поздравете го от мен. Желая му всичко най-добро.

Ласитър вдигна ръка, върна се при колата и се качи. Дейзи го погледна в нетърпеливо очакване. Той подкара коня и й съобщи:

— Трябва да продадем колата с коня и да продължим с влака — тя беше разочарована, понеже през цялото време се надяваше, че някак си все ще е възможно един ден да се върнат заедно във Върнъл Сити и той да остане при нея.

— Тук сигурно никога повече няма да се върнем — смяташе той.

— Дадено — реши тя веднага на място, понеже се страхуваше, че той ще й нареди да се върне сама във Върнъл Сити, а тя сега наистина не искаше. В никакъв случай.

Ласитър подкара коня към железопътната гара и се осведоми за влаковете. Следващият влак на запад заминаваше след един час. Значи имаха късмет. Съвсем наблизо имаше обор. Железничарят му описа пътя.

Ласитър се върна при Дейзи, качи се и взе юздите и камшика. Оборът се намираше в следващата пресечка. Голямата порта беше отворена. Ласитър вкара колата в двора, спря и двамата слязоха. Влязоха в обора през една странична порта. Вътре някой работеше — един млад мъж събираше сено. Като ги видя, веднага остави вилата и дойде при тях.

— С какво мога да ви услужа, господине? Госпожо — той докосна шапката си.

— Имаме кон и кола, но трябва да продължим с влак — обясни Ласитър.

— Искате да се грижим за коня ви или искате да го продадете?

— Да го продадем, ако ни предложите добра цена — каза Ласитър.

— Добра цена за кон и каруца! Но, господине, в тези времена! — младият човек си тръгна и те го последваха. Дейзи хвана ръката на Ласитър. На излизане мъжът се обърна към тях: — Но въпреки това ще ви предложа добра цена — той излезе през портата, а Дейзи и Ласитър го последваха. — Тази бричка ли? — попита собственикът на обора, посочи колата и отстъпи настрани.

Дейзи и Ласитър замръзнаха на местата си. Върху спуснатата задна седалка на колата им седеше един мъж и двамата познаха в него аскетичния тип от Форт Колинс. Жесток номер.

Шериф Джъмб Дейнджърфийлд.

Беше открил тяхната кола, незнайно как, и ги беше проследил. Не сам, разбира се, а с цялата си команда, която беше поддържана от нападнатата банка във Форт Колинс.

И Дейзи знаеше какво означава това за Ласитър. Тя беше осведомена кой е този мъж в колата. Беше го наблюдавала всеки ден на процеса в съдебната зала.

Собственикът на обора се оглеждаше поразен, взираше се в Ласитър и в Дейзи, като че ли беше попаднал на двойка мошеници, вдигна ръце и заотстъпва извън кръга на мъжете от командата.

— Аз съм извън играта! — викаше той прегракнал. — Нямам нищо общо с тази работа. Ни най-малко.

Мъжете знаеха това и го оставиха да се оттегли. Той се завъртя на токовете си и се втурна в къщата. Ласитър усети две дула на пушки в гърба си. Дейзи изстена ужасена. Двамата мъже изблъскаха Ласитър напред до колата, а един от тях задържа Дейзи назад.

Погледът на шериф Дейнджърфийлд беше безизразен.

— Хубавичко ни разиграхте, Бът Мастърсън — каза той.

Ласитър направи физиономия:

— Човек прави каквото може.

Аскетичният господин поклати слабото си лице.

— Нямате вече време за шеги, Мастърсън. Съдията ме упълномощи да ви обеся на мястото, където ви заловим. А ние ви хванахме.

Той стана, отвори вратичката и слезе. Посочи към явора зад обора — беше дърво със здрави клони.

— Там ще свършим работата — каза високо, за да го разберат и хората му.

Колко ли бяха всъщност? На Ласитър не му остана време да ги огледа и да ги брои. Само едно беше ясно — бяха много. Прекалено много за сам човек. Но не искаше да им държи сметка. От това само щеше да изгуби.

Шериф Дейнджърфийлд беше упорит, но той познаваше само Бът Мастърсън, а сега си имаше работа с Ласитър, затова беше грешка да се приближава толкова до него. От страна на хората му също беше лекомислено да не го обезоръжат още при портата на обора, но вече беше твърде късно. Ръката на Ласитър беше по-бърза. Твърде късно беше и за просветлението, което дойде на шериф Дейнджърфийлд, че е било погрешно да влиза в обсега на ръцете му.

Ласитър посегна не само към колта на помощник-шерифа, който стърчеше от кобура му, но пипна и шерифа на Форт Колинс, притисна го към себе си, натисна дулото на револвера под брадата му и нарочно падна заедно с него в колата. При това се обърна така, че шерифът да остане върху него и да го покрива с тялото си. Аскетичният кокалест тип беше лек като перце.

Ласитър го обезоръжи и изхвърли от колата колта и тежкия нож, който стърчеше от ботуша му.

Мъжете от командата стояха накуп — безмълвни и безпомощни. Всичко беше станало прекалено бързо. Докато се огледат и шефът им се намираше във властта на този бандит, когото те искаха да обесят на големия явор зад обора. Никой не помръдваше.

И шерифът не смееше да се движи, още по-малко — да се съпротивлява. Такава мисъл като че ли изобщо не му хрумваше, но не беше и чудно. Ласитър натискаше дулото на револвера си толкова здраво под брадата му, че се образува червено кръгче. Беше изненадал този твърдоглав човек.

— Сега твоите мъже ще правят каквото аз кажа, иначе ще ти тегля куршума — заплаши Ласитър.

— Ще се разкайвате за това, Мастърсън — скърцаше със зъби шерифът.

Искаше още нещо да каже, но не можа, понеже Ласитър натисна по-силно с револвера.

— Не ме разбрахте добре, Дейнджърфийлд. Ще ви изстрелям мозъка от главата, ако тук не стане това, което искам.

Той говореше силно, за да могат да го чуят и мъжете наоколо, и Дейзи.

Хората, които бяха го завели до колата, бяха отстъпили няколко крачки.

— Жената да дойде тук — викна Ласитър към тях. — Бързо! Дяволски съм нервен.

Някой махна на Дейзи и тя тръгна веднага, мъжете не я спряха. Пристъпи към вратичката на колата и замръзна на мястото си: погледна с широко отворени очи двете лежащи фигури.

— Качвай се — Ласитър се ухили. — Тръгваме. Напускаме града, никой няма да ни спре — той се поизправи и извика: — Който опита, рискува живота на Дейнджърфийлд.

Дейзи се качи, затвори вратичката и взе юздите и камшика. Тя обърна коня на място и изкара колата от двора навън на улицата.

Ласитър се изправи заедно със слабия мъж и го притисна до себе си на седалката, като държеше колта неотклонно под брадата му.

И двамата извиха глави назад. Момчетата от командата само ги изгледаха.

На улицата никой не забеляза какво става в колата. Ласитър беше насочил колта към шерифа вече отстрани. Нямаше нищо странно в това, че една жена кара двама мъже в кола.

— Какво смятате да правите, Мастърсън? — попита шерифът с прегракнал глас. — Вечно ли ще ме мъкнете като заложник? Това няма да свърши добре, отсега ви го казвам.

— Това, което съм намислил, е много просто — обясни Ласитър. — Не искам да се оставя да ме обесят за неща, които изобщо не съм сторил. Много пъти обяснявах в съдебната зала, че аз не съм Бът Мастърсън. Името ми е Ласитър.

— Да, той не е Бът Мастърсън — потвърди Дейзи. — Знам това.

Погледът на шерифа беше безизразен и на Ласитър му стана ясно, че говори ей така, на вятъра. Но все пак един ден не само този тъпак ще трябва да разбере, че са сгрешили. Ще ги разобличи напълно, сам щеше да има грижата за това.

— Ще ви пусна да избягате — вметна Ласитър. — Но пак ще се видим. Ще търся Бът Мастърсън и когато го хвана, ще дойда с него във Върнъл Сити, за да ви го предам, неверници такива. И пак ще го взема. Бях осъден вместо него и това, че не ме обесиха, не е ваша заслуга.

— Предлагам ви джентълменско споразумение, Бът Мастърсън — каза шерифът и се усмихна леко. — Вие ми давате револвера си и се предавате да ви арестувам. После аз ще…

— Не — прекъсна го Ласитър. — Няма да си сложа главата доброволно в примката. Сам ще оправя всичко.

— Аз съм служител на закона, Бът Мастърсън. Не можете да очаквате от мен да си събера хората и да препуснем към къщи, нали?

Ласитър светкавично бързо навря юмрука си под носа му.

— Все ми е едно какво ще правите с вашите хора, но повече не ме наричайте Бът Мастърсън, че ще ви шибна един — Ласитър кипеше от яд. Беше ясно, че на Дейнджърфийлд не може да му се влияе. — Аз съм Ласитър. Като дойда във Върнъл Сити, ще се разплатя с всички ви — съскаше люто той.

Шериф Дейнджърфийлд си спести отговора, но по аскетичното му лице ясно се четеше какво мисли.

Ласитър се отказа да го убеждава. Хората на Дейнджърфийлд не ги последваха. Дейзи насочи коня на запад извън града. Коларският път следваше железопътната линия много мили нататък. Слънцето беше залязло, свечеряваше се. Ласитър все поглеждаше назад, но конници не се виждаха.

Като се смрачи, нареди на Дейзи да спре и заповяда на шерифа да слезе. Той не чака да го подканят втори път, но когато се отдалечи в тъмнината, го чуха да вика:

— Кълна ви се, Бът Мастърсън! Ще ви преследвам, докато ви хвана, и тогава ще ви обеся.

Ласитър пусна един куршум високо над главата му. Чу се как този кучи син побягна.

Дейзи потегли нататък, като отпусна коня на бърз ход. Ласитър взе юздите от нея и удари с камшика.

— Няма да се откаже — каза тя. — Нали чу. Сигурно ни е видял пред дърводелницата за ковчези и е говорил след това с човека. Ще гледа да пристигне преди нас в Грийн ривър сити при дългокраката шведка.

Ласитър вече беше мислил за това. Обгърна раменете й с ръка и я притегли към себе си.

— Сега става опасно, но нали знаеш, че няма как да се откажа.

— Да, зная, Ласитър! — тя го целуна по бузата. — Но не искай от мен да се върна вкъщи. Искам да остана с теб, защото знам, че мога да ти помогна.

Можеше ли да я отпрати? Тя беше права: досега все му беше помагала. Освен това я обичаше и се радваше, че е при него. Толкова беше хубаво да вдишва аромата й и да я чувства в ръцете си. Към полунощ отби от пътя и вкара колата между едни скали, но когато спря, Дейзи се събуди, протегна се, прегърна го и покри лицето му с горещи целувки.

— Нека да остана при теб и ти остани завинаги при мен — прошепна тя в ухото му.

Тя му съблече якето и му свали шапката.

Той й помогна да съблече роклята си. Ама че дълга рокля…

Прегърнаха се и се зацелуваха, като продължиха да се събличат. Ласитър беше още с ботуши, когато тя го възседна. И двамата бяха много възбудени. Закръгленото й сладко задниче се заиздига и заспуска нагоре-надолу. Той я държеше здраво в ръцете си. Устните й горяха като огън и целувките й бяха сладки като мед.