Джек Слейд
Опасната блондинка от Рио Кончос (4)

4.

Нощта беше мастилено черна. По главната улица прокънтяха изстрели. Предупредителни изстрели. Ласитър не можа да види с колко мъже беше пристигнал шерифът, обаче ги чу да викат по улицата. Бяха се разделили. Една група приближаваше тичешком, миг след това задната врата се отвори с трясък. Дебел сноп светлина падна в двора. Другите се втурнаха навън с викове: човек след човек, наредени като мъниста. Като че ли нямаха край…

Ласитър бягаше колкото може по-бързо и все поглеждаше назад. Откъде беше събрал шерифът изведнъж толкова много хора?

Изтрещяха изстрели и изсвистяха куршуми. Не беше възможно да са го видели. Бягаше през почти пълна тъмнина. Едва по-надалече блещукаха светлини зад прозорците на къщите, видя и запалени улични фенери.

Ласитър се прехвърли през оградата и побягна покрай обора. Попадна на широка пресечка, която водеше към главната улица, и замръзна на мястото си. Какво ли беше това оживление там отпред? Имаше чувството, че целият град беше се втурнал да го преследва.

В един град, където имаше толкова много празници, сигурно и екзекуцията щеше да е празник — във всеки случай после, след като престъпникът е издъхнал. Като че ли всички се чувстваха ощетени, че ги лишават от това удоволствие.

Ласитър се обърна и побягна в другата посока. Спря и се облегна на един куп дърва за горене зад къща, в която не светеше нито един прозорец.

Беше изтощен и на края на силите си. При дишането потта се лееше от челото му, гърдите му се издигаха и спускаха ускорено.

Беше свободен! Беше избягал от палача!

Затова се смееше, макар че му идваше да се просне и да се остави в ръцете на съдбата.

Сега трябваше да опази свободата си.

Постепенно се успокои. Шумът от главната улица стигаше до него, дочу и все по-далечни изстрели.

Искаше да напусне града, но не пеш.

Напрегнато се взираше в тъмнината. Наостри уши. Изстрели трещяха на запад и на юг. Дявол знае кой го беше видял там…

— Вие сте Бът Мастърсън — прозвуча ненадейно женски глас пред него в мрака. — И утре трябва да ви обесят.

— Да — каза той, макар че съвсем не беше Бът Мастърсън, но това за бесенето си беше вярно.

— Така си и помислих, щом чух изстрелите. Човек като вас не се дава лесно.

Жената беше излязла от къщата, вратата още стоеше отворена. Зърна това едва сега. Тежкото му дишане беше заглушило този шум.

Жената не беше вече млада, ако съдеше по гласа, но беше приятен, успокояващ и будещ доверие женски глас.

Тя се приближи. Той видя само една сянка, но когато спря пред него, съзря блясъка в очите й.

Беше с цяла глава по-ниска от него. Лъхна го мирис на парфюм. Той затвори за миг очи и изтри с опакото на ръката потта от челото си.

— Кой сте вие, щом не сте Бът Мастърсън?

Той сведе поглед:

— Следили сте съдебния процес?

— Бях там всеки ден. И днес също. Дожаля ми за вас.

Ласитър пое дълбоко въздух.

— Бът Мастърсън ли сте или не?

Той поклати глава, но се сети, че тя изобщо не би могла да види това.

— Не, не съм този бандит. Аз съм Ласитър.

— Припознали ли са се?

— Приличам на него. Наистина съм любопитен да го видя.

— Искате да го търсите? — невероятно, но в гласа й прозвуча уплаха.

— Ще трябва, ако искам да се отърва от това обвинение.

Почувства, че тя иска да каже нещо, но замълча, понеже шумът се приближаваше. Чуха се крачки и ругатни. После проехтяха изстрели. Всичко ставаше в непосредствена близост. Жената хвана ръката на Ласитър и го дръпна да влезе. Остави го в тъмния коридор и тихо затвори вратата. Заключи. Чу се само прещракването на ключа.

Звуковете се приближиха и скоро се чуха в къщата.

— Тихо — прошепна тя.

Мъжете отвън вече тичаха покрай вратата. Само след секунди отново стана тихо.

— Благодаря ви — каза Ласитър.

— Вие сте в беда, господин Ласитър — каза тя и обхвана с двете си длани ръката му. — Това е името ви, нали?

— Да.

— А аз се казвам Дейзи Гордън. Това е моята къща. Омъжих се преди пет години и овдовях само няколко дни по-късно.

— Съжалявам.

— Ще ви трябва кон. Давам ви моя. Но ще трябва да почакате, докато се поуспокоят хората в града. Може би ще намерите някаква възможност да ми върнете коня или да ми съобщите откъде да си го взема. Имам само този.

— Мога да ви платя коня, ако искате.

— Предпочитам да ми го върнете. Някога. Не е бърза работа. Елате — тя отново намери пипнешком ръката му. — По-добре да не запалвам лампата. Внимавайте да не се блъснете някъде.

Ласитър я последва. В къщата беше тъмно като в рог.

— Наведете се — прошепна тя пред една врата.

Големият мъж наведе глава и вече видя прозорците. Нощното небе беше светло.

Жената го хвана с две ръце и го обърна.

— Сега можете вече да седнете.

Ласитър седна в креслото зад себе си. Тя заобиколи масата и изчезна в тъмнината.

— По време на процеса все се говореше за Бът Мастърсън — каза тя. — За вас самия така и никой нищо не узна.

Ласитър замълча.

— Лонг не ви защитава добре — каза тя. — Останах с впечатлението, че той беше убеден, че вие сте Бът Мастърсън. С това повлия на съдията.

— Къде седяхте? — попита Ласитър.

През цялото време се опитваше да си представи залата и лицата на хората от публиката. Да, имаше и жени. Но не си спомни лице, което би подхождало за този глас.

— Най-отпред, на първия ред — рече тя. — Всеки ден бях там.

Ласитър преглътна — не беше предполагал. Разбира се, че си спомняше.

— Но тогава вие сте страшно млада — всъщност беше я взел за ученичка, за една любопитна ученичка. Сега си спомняше вече добре: тя беше руса с вирнато носле.

— Сигурно сте гладен? — каза тя.

— Благодаря, не съм гладен.

— Искате ли нещо за пиене?

— Да, благодаря.

— Сок или вино? — тя се усмихна сдържано. — Извинете, имам и уиски. Ръжено е.

— Чаша уиски, моля. Би било много любезно от ваша страна.

Тя стана и се приближи до прозореца. Вече нищо не се чуваше. Тя спусна пердетата, после драсна клечка кибрит. Двамата се погледнаха и се засмяха, като че ли беше светнала лампа. Най-после се видяха. Не, не беше момиче, а истинска жена, макар и много млада жена.

Тръгна към шкафа и се върна с бутилка и чаши. Наля и двамата вдигнаха чаши, чукнаха се и отпиха. Тя само го опита, но той изпи уискито на един дъх. Жената заобиколи масата с бутилката в ръка, за да му налее още.

— Къде ще търсите Бът Мастърсън? Мислили ли сте за това?

— Нали всъщност вече започнах — каза той.

Тя му наля:

— Изморен сте, трябва да спите поне няколко часа. Можете да легнете в моето легло. Аз ще ви събудя, когато стане спокойно в града.

Ласитър наистина беше изморен. Денят, който трябваше да е последен в живота му, поне според съдията, му беше струвал много усилия.

— Да, и аз така мисля — той отпи една глътка уиски. — Няколко часа сън ще ми дойдат добре.

Тя постави бутилката върху масата и се отдалечи. Някъде в дъното запали светлина, спусна пердетата и разгъна одеяло. През това време той си пиеше уискито, но стана, когато тя се върна. Спря се съвсем близо пред него и го погледна с нежна усмивка.

— Създавам ви куп главоболия — каза Ласитър.

Тя поклати глава:

— Но, моля ви, аз го правя с удоволствие. Толкова се радвам, че им избягахте. Сега поспете добре. Аз ще ви пазя.

— Ужасно сте мила към мен, Дейзи. Дано да ми се удаде случай някога да се реванширам.

— Няма защо — погледна го тя, изправи се изведнъж на пръсти и се хвана за раменете му, повдигна се, целуна го в устата и понечи бързо да се обърне, но той я прегърна и я притисна към себе си.

Когато я целуна, тя затвори очи.

Ароматът на косите и на парфюма й го подлудяваха. Целува я дълго, дълго. Тя отвори очи и обви врата му с ръце. После отвърна на целувката му.

— Остани при мен — прошепна в ухото му. — Завинаги. И ме вдигни на ръце. Моля те!

Той изпълни желанието й и тя въздишаше и се смееше щастлива, когато я понесе на ръце.

— Угаси светлината — каза тя.

Той отиде и духна лампата, след което потъна заедно с Дейзи в широкото легло.

— Боже мой, колко съм щастлива, Ласитър! — прошепна тя.

Целуваха се с все по-силна страст. Той отвори роклята и корсета й. Като докосна гърдите й, усети как тялото й потръпна. Съблече я, докато се целуваха и се галеха. Той самият също се съблече. Мина се доста, докато тя започна да диша по-тежко. Когато беше обхваната от екстаза, той усети по това, че здраво го обви с ръце и крака. В този момент й дойдоха такива неподозирани сили, че едва не го задуши.

Чак по някое време през нощта заспаха здраво прегърнати. Като се събуди, беше вече сред бял ден. Слънцето беше изгряло отдавна. Дейзи лежеше в ръцете му и се усмихваше щастливо на сън.

Искаше му се да е далеч от този проклет град. Внимателно се освободи от прегръдката на Дейзи.

Но когато понечи да стане от леглото, тя се събуди. Уплаши се, като видя колко е късно, но бързо се опомни.

— Просто ще останеш, докато пак се стъмни — каза тя, прегърна го, събори го по гръб и се претърколи върху него. Целуваха се нежно. — Знам, не можеш да останеш — рече тя. — Трябва да откриеш този бандит, за да докажеш, че Бът Мастърсън е друго лице. Ще дойда с теб.

— Ще е прекалено опасно за теб, скъпа — Ласитър искаше да каже още нещо, но тя му затвори устата със страстна целувка.

— Не можем да чакаме до довечера — каза тя след малко. — Кой знае каква преднина е взел вече Бът Мастърсън, като е разбрал, че са те арестували вместо него. Ще те изведа с моята кола от града, без изобщо някой да разбере нещо. Накъде искаш да заминем? Имаш ли представа къде е Бът Мастърсън, къде би могъл да бъде?

Ласитър поклати глава:

— Май имал приятел в Мейбъл. Може би той ще знае къде се крие.

— Да тръгнем към Мейбъл. Познавам пътя.

Преди да е имал възможност да възрази, тя му затвори устата с устни, прегърна го и го целуна така, че кръвта му закипя в жилите. Разтвори крака и го възседна. Толкова се разгорещи и беше така всеотдайна, че накрая падна като простреляна върху него, след като страстта я беше понесла към шеметни висини. Той я държеше в ръцете си и я галеше по гърба.

Обичаше я, затова и не мислеше да я изоставя. Беше го приела в къщата си и с това може би му беше спасила живота. Ласитър можеше да си представи как шерифът от Форт Колинс и градският шериф с по една команда въоръжени мъже сега го гонеха, както дяволът гони душите на грешниците, и как преобръщаха всичко в града и в околността, за да го хванат, докато той си лежеше спокойно тук до Дейзи.

Станаха от леглото, когато слънцето беше вече почти в зенит. След като закусиха, Дейзи отиде в града, за да разбере какво става. Ласитър стоеше на прозореца зад пердето и я чакаше да се върне.

Отиде до вратата и я отвори. Дейзи се усмихваше щастлива и увисна на врата му.

Той я целуна нежно и я погали с върха на пръстите си по лицето. Изглеждаше като младо момиче. Тясното лице издаваше френския й произход.

— Шерифът на Форт Колинс е тръгнал с хората си на север от града — осведоми го тя след това, останала съвсем без дъх от целувките. — Някой си те бил видял на зазоряване в северната част на града.

— А градският шериф?

— Той все още те търси тук, в града.

Ласитър присви очи.

— Не се страхувай, Ласитър. Тук няма да те намери. Ще опаковаме багажа, ще впрегнем и тръгваме — каза тя решително. — Тоест ти оставаш вкъщи. Аз ще уредя всичко. Ако пътят е чист, ще се качиш в колата и ще се покриеш с одеяло през глава. Никой във Върнъл Сити няма да се сети, че точно аз те карам в колата си — тя се засмя и го целуна. — Хайде, вече е обяд.

Беше напазарувала цяла кошница. Ласитър я наблюдаваше през прозореца, който гледаше назад към двора, докато потегли с колата с един кон. Тя се огледа и му махна. Той излезе бързо, качи се при нея в малката каручка, сви се на дъното й и се покри през глава с одеялото, което му беше приготвила. Дейзи потегли веднага и насочи впряга към главната улица. През целия път през града тя му описваше какво вижда.

Минаха покрай шерифския офис, но шерифът не се виждаше никъде.

Дейзи подкара коня на бърз ход и го насочи на изток от града.