Джек Слейд
Опасната блондинка от Рио Кончос (2)

2.

Когато Ласитър напусна банята след един час, хубавото момиче вече го нямаше.

Облечен с новия си костюм, седна в ресторанта. Хората го оглеждаха скрито с плахи очи. Не беше минало много време, откакто беше убил човек в стаята си!

Сервитьорът дойде и прие поръчката. Овнешка плешка с фасул и чили. И с мексиканско червено вино. Съдържателят на хотела помогна на келнера да сервира.

Ласитър все поглеждаше към залата. Забеляза една привлекателна блондинка. Другите отбягваха погледа му, но тя — не. Издържа погледа му и когато й се усмихна, отвърна му също с усмивка.

И тя седеше сама на маса.

С всеки път усмивката й ставаше все по-широка и когато вдигна чаша насреща й, тя му отвърна със същото. Посетителите напускаха един след друг салона. Когато тя отново погледна към него, той посочи към себе си и към нея и когато тя кимна одобрително, стана и отиде при нея със свалена шапка.

— Ласитър — представи се той.

Тя му подаде ръка и той бързо целуна върха на пръстите й.

— Моля, седнете, господин Ласитър. Аз съм Сюзън.

Той благодари, седна и попита:

— Ще пиете ли чаша шампанско с мен?

Тя се понаведе напред. В усмивката й имаше нещо дяволито и насмешливо.

— С удоволствие. Дори с голямо удоволствие.

Келнерът вече стоеше до тях в очакване:

— Френско шампанско?

— Разбира се, господине — поклони се келнерът почти до покривката на масата.

Съдържателят отново му помагаше. Донесе и кофичка с лед. Ледено охладено. Това беше най-новото. Ласитър беше изненадан, че тази мода е стигнала до това затънтено градче.

Чукнаха се и кристалът звънна. Сюзън го погледна над чашата си право в очите. Кожата й бе лъскава като алабастър, а очите й бяха с цвят на нефрит. Имаше високо чело и тясно късо носле. Зъбите й блестяха като перли. Носеше високо затворена копринена рокля, която подчертаваше стройната й фигура. Тя беше не само елегантна, а направо пленителна.

Пътувала и отседнала само за два дни тук. Чакала в хотела познати от Форт Колинс.

Когато изпразниха чашите, келнерът се завтече към тях.

Сюзън беше приятна събеседничка. Разказваше за Форт Колинс, а Ласитър кимаше одобрително: бил неведнъж във Форт Колинс, кръчмата на Долорес още съществувала, само Долорес вече я нямало. Някой си Стемпи взел заведението. Разбира се, че си спомнял за салона на Пиеро. Ласитър разказа на Сюзън как веднъж играл срещу всички в салона на Пиеро и спечелил хиляда долара. Това било преди около четири години.

Шампанското им се качи в главите.

Сюзън започна да се смее по-силно и все хващаше ръката на Ласитър и я стискаше. Това бяха докосвания, с които хубавичко му влизаше под кожата, а той имаше чувството, че това си е в реда на нещата. Пък му беше и приятно.

Те отдавна бяха последните гости в ресторанта, когато той искаше да поръча още една бутилка френско шампанско. Келнерът беше се прозинал вече няколко пъти, но дотърча с готовност.

Но Сюзън отказа. Тя стана със смях и махна на келнера:

— За бога, за днес стига. Мисля, че вече ме е хванало.

Че си е пийнала, вече се забелязваше, понеже така залиташе, че Ласитър бързо скочи да я подкрепи. Тя се опря на него и го погледна в очите.

Келнерът дискретно се оттегли.

— Само съвсем малки момиченца позволяват на големи момчета да ги отнесат в леглото и после ги отпращат — каза тя с дълбок поглед и гукащ глас. — Аз съм вече по-голямо момиче и при мен момчетата могат и да остават… ако са мили.

Ласитър я целуна.

— Тогава ще те отведа в леглото.

Тя го прегърна и отвърна на целувките му. Стояха притиснати и се целуваха и той усети как пламна желанието у тази чудесна жена. Тя изобщо не го криеше и страстно притискаше скута си към тялото му.

Ласитър я изведе от ресторанта. Само пред входната врата и на стълбището гореше по една лампа.

Спряха в полумрака и отново се целунаха, докато им секна дъхът. Тогава той й разкопча роклята и корсета.

— Боже мой — изстена тя, когато почувства голямата му ръка върху гърдите си. — Какво правиш с мен?

Искаше да каже още нещо, но той затвори устата й с устни.

Мекият блясък в очите й пламна. За малко да се свлече на колене, затова Ласитър здраво я притисна до себе си. Тя мълвеше неразбираеми думи и стенеше сподавено.

Той я взе на ръце и я понесе нагоре по стълбите. Тя пъхна ключа си в ръката му и той видя, че е от осма стая. Значи съседната.

Въпреки това я отведе в своята тясна стая.

Когато поиска да запали светлината, Сюзън запротестира:

— Моля те, недей! — прошепна и духна кибритената клечка.

Той я пусна да стъпи на краката си. По пътя към леглото взаимно си помагаха да свалят дрехите си. Прегръщаха се и се целуваха. Устните им бяха влажни и целувките — възбуждащи.

Стройното тяло на Сюзън изглеждаше цялото в плам, когато паднаха на леглото. Тя го прегърна и кръстоса крака върху му, като че ли не искаше никога повече да го пуска. Стенеше и викаше, и барабанеше с юмруци по гърба му в истеричен екстаз, докато я отнесе върховното удоволствие. То трая дълго и я разтърсваше отново и отново от главата до краката толкова силно, че вече не знаеше къде е попаднала — на небето или в рая.

Ласитър беше просто неизтощим. Сюзън беше жена, която го подлудяваше. Обаче от това печелеше не само той, а преди всичко тя. Любиха се непрестанно цяла нощ и тя все се чувстваше добре. Би се разочаровала, ако този силен мъж не беше толкова активен.

Обаче с всичко това само се хвана на въдицата й. Да, чисто и просто се хвана на нейната въдица, както установи с горчивина на другата сутрин. Беше се оставил да го подведат като новак. Късно разбра, че всичко е било само евтин театър.

Но в този момент, а и когато се пробуди сутринта, още не знаеше за това, нямаше дори и представа.

Тропаше се и се тряскаше толкова силно, че Ласитър се стресна и се събуди. За негова изненада беше вече ден. Сюзън спеше до него. Но и тя беше чула тупурдията и се събуди. Ласитър я прегърна и я притисна до себе си. Понечи да стане и да иде да отвори вратата, обаче вън нахалниците продължаваха да беснеят. Тряскаха, тропаха и чупеха, вратата изхвръкна едновременно от пантите й от бравата и се стовари с трясък на пода. Вдигна се пепел. С този облак прах в стаята влязоха шерифът и няколко помощници. Ласитър се изправи на лакти, прегърна Сюзън и покри гърдите й с чаршафа. Тя имаше разкошни гърди, но проклетниците не биваше да видят това.

— Да не сте полудели? — попита ядосан Ласитър.

— Бът Мастърсън, в името на закона, арестуван сте! — каза шерифът с метален глас. — Станете и се облечете. Предупреждавам ви, че ако се съпротивлявате, ще стреляме.

— Окачете отново вратата и изчезвайте! — викна бесен Ласитър. — Аз не съм Бът Мастърсън.

Шерифът и двамата помощници държаха револверите насочени към него. Шерифът изтегли ударника.

— Без номера, Мастърсън. Иначе ще стреляме.

— По дяволите, аз не съм Мастърсън. Името ми е Ласитър.

— Никой не е очаквал да си признаете — рече шерифът.

— Той е Бът Мастърсън — каза тогава Сюзън.

Ласитър я изгледа изненадан и разбра. За съжаление твърде късно.

За момент беше забравил хубавата и чувствена жена. Тя беше станала от леглото и при това сръчно беше се увила с чаршафа, така че не се виждаше нито сантиметър от тялото й. Стоеше до стената с гордо вдигната глава и вече не го и поглеждаше.

— Как можеш да твърдиш такова нещо? — попита Ласитър.

Но изведнъж той бе престанал да съществува за нея. Тя пристъпи към шерифа.

— Стаята ми е в съседство тук. Бихте ли…

Двама от помощниците на шерифа избързаха пред нея и отстраниха любопитните до стълбището. Сюзън събра нещата си и се измъкна. Без да се изчервява и без да се притеснява от мъжете, напусна леглото и се понесе нанякъде, увита до носа в чаршафа. Ласитър беше учуден, че си я бива, даже и ако е облечена като Пепеляшка.

— Ако искате и писмено да потвърдя, че той е Бът Мастърсън, днес целия ден ще бъда в града — рече тя през рамо.

— Няма да е необходимо, ваша милост — изхриптя шерифът, който не откъсваше очи от нея. Явно, че и той беше впечатлен, щом я наричаше ваша милост, макар да виждаше, че е обикновена уличница. Не беше любовница на Ласитър, иначе не би го обвинила.

Той махна енергично с револвера, след като двамата му помощници се върнаха. Ласитър стана и се облече пред тях: заедно с шерифа мъжете бяха шестима и никой не смяташе да се обръща. Шерифът пристъпи към табуретката и взе колана с револвера.

— Какви обвинения има срещу Бът Мастърсън? — осведоми се Ласитър, докато се обличаше.

— Към вас се предявява обвинение, че сте нападнали заедно с още един съдружник банката във Форт Колинс, при което сте застреляли касиера и банковата чиновничка. Пострадали са много хора при лудата престрелка на улицата. Съдията ще изясни дали за това сте виновен вие или вашият съдружник, преди да ви изпрати на бесилото.

— Разбирам. Моите осемстотин долара са ви навели на мисълта, че може да съм ограбил банка.

— Хайде, хайде — викна нетърпеливо шерифът, — не само осемте стотачки говорят срещу вас.

Ласитър продължи да се облича и изсвири през зъби.

— Сега загрях. Ван Пакстън, ловецът на награди.

— Не ви ли е преследвал?

— Заради обира във Форт Колинс?

— Да. Задигнали сте десет хиляди долара. Неговият дял, ако върне сумата, е десет процента. Хиляда долара награда бяха обявени за главата ви. Това е сума, която би накарала човек като Ван Пакстън да възседне коня. Убеден съм.

Ласитър облече жакета си и сложи шапката си.

— Нямам десет хиляди — той потупа чантата си. — Тук има само осемстотин долара.

— Съдружникът ви още не е заловен.

— Аха, у него значи били парите…

— Ще претърсим всичко тук — каза шерифът. — Готов ли сте? Можем ли да тръгваме?

— Да, готов съм. Надявам се, че няма да трае дълго, затова оставям всичко тук.

Шерифът го изгледа с безизразен поглед. Беше дребен и слаб. Неговото сбръчкано състарено лице напомняше тъжен дакел. Много тъжен дакел. Сигурно имаше язва, която го мъчеше всеки ден. Когато го подкани с ръка към вратата, Ласитър тръгна.

Отвън стояха още четирима мъже. Не бяха шерифски помощници, но бяха въоръжени до зъби. Ласитър знаеше от опит, че невинаги е лесно да докажеш, че си този или онзи, ако хората те бъркат с друг. Но не смяташе да се съпротивлява. Банков обирджия с десет хиляди долара в дисагите обикновено го преследваха не само хората на закона, но и доста такива, какъвто беше Ван Пакстън.

Затова беше уверен, че нещата рано или късно ще се изяснят.

Той крачеше към стълбището, обграден от въоръжени мъже, и като мина покрай вратата на Сюзън, се сети, че знае само малкото й име. Коя беше тази жена в действителност? Защо твърдеше, че той е Бът Мастърсън? Пък и така спонтанно й дойде на устата да го каже. Познаваше ли тя разбойника, който беше обрал банката? Или шерифът така я беше уплашил с въпроса си, че тя не знаеше какво говори.

Дявол знае. Но искаше да я попита, след като го освободят. Ако наистина чакаше познати от Форт Колинс, сигурно щеше да остане в града поне още няколко часа.

Във фоайето хората стояха гъсто един до друг. Всички го гледаха втренчено, като че ли беше някакво страшно, грозно и странно животно. Същото беше и на улицата. Минувачи и коли спираха, всички искаха да огледат групата. Пристигнаха в офиса на шерифа и Ласитър вече напразно се оглеждаше къде е съдията. Мъжете го вкараха в затвора и шерифът го заключи в една килия.

— Къде е съдията, който искал да ме разпита? — попита Ласитър.

Шерифът не му отговори. След като го заключи, той излезе от затвора заедно с помощниците си и Ласитър чу как накрая затръшна плъзгащата се врата, която отделяше затвора от офиса.

Ласитър свали шапката си и седна на нара.

Беше допуснал грешка. Но каква?

Огледа се. Не, оттук измъкване нямаше. Всяка килия представляваше отделна клетка. За да излезеш от нея, се минаваше единствено през вратата.

Унило се опъна на нара и подложи ръце под главата си. Колкото повече размишляваше, толкова повече у него се засилваше чувството, че Сюзън беше ключът към всичко. Трябваше да разговаря с нея. Тогава щеше да узнае всичко. По дяволите! Къде се бавеше съдията?

Когато поиска да се надигне, за да извика шерифа, ключът се превъртя в ключалката и в следващия момент изгромоля плъзгащата се врата. Шерифът подаде глава през вратата, после отстъпи настрани, след като се убеди, че Ласитър все още се намираше в клетката, и пусна един едър, малко бузест, елегантен господин, който изглеждаше симпатичен. Той пристъпи към клетката с широки крачки и засмяна физиономия. Шерифът затвори плъзгащата се врата.

Ласитър се надигна. Мина му през ума, че тук имат симпатичен съдия, и беше убеден, че скоро ще напусне килията.

Съдията му подаде ръка през решетката.

— Името ми е Лонг, господин Мастърсън — огледа го внимателно, докато си стискаха ръцете, обърна устни и кимна няколко пъти. — Бът Мастърсън, чест е да се запозная с вас и още по-голяма чест е да ви защитавам. Описанието, което има шерифът за вас, съвпада, както му отива на око юмрук. Никакъв портрет не може да помогне по-добре да ви разпознаят.

— Аз не съм Бът Мастърсън. Името ми е Ласитър.

— Бът, престанете! — господинът се усмихна и подръпна папионката си.

Имаше черна коса. Отиваше му, както беше сресана на път по средата. За прическата си употребяваше вода със захар. Перчемът му отдясно изглеждаше твърд като дъска, но точно така му подхождаше най-добре на лицето.

— Аз наистина не съм Мастърсън. Това е заблуда. Мислех, че сте съдията. Ако мога да разговарям с него, всичко веднага ще се изясни. Можете ли да уредите това?

— Разговор със съдията ли? Това е дреболия, Бът. Но преди това трябва да имам пълномощно от вас, че искате да ви защитавам. Знаете как е, нали? Сигурен съм, че познавате живота, Бът. Ненапразно съществува и смъртта. Просто човек вече не забелязва, че другите плащат. Шерифът ми каза, че имате осемстотин долара в якето си. Ако не са от банковия обир, ще можете да ми платите. Просто ми обещайте, да ударим ръката и готово.

Той му подаде ръка, Ласитър замахна и я стисна. Доларите наистина не бяха от банков обир. Това беше остатъкът от последните пари за разноските, които беше получил от Бригада Седем. Сега си имаха пътуващ касиер, но пари повече не дойдоха от Вашингтон. Какъв напредък. Агентите нямаше да чакат вече с месеци — само със седмици.

Адвокатът потри ръце.

— Значи всичко е уредено, Бът. Ще ви уговоря среща със съдията. Обаче ще мине още малко време. Той още не е тук. Обвиняват ви също, че сте застреляли и ограбили един човек във Форт Колинс. За това какво ще кажете? Пак не сте били вие, нали?

Ласитър отвори уста.

— Никога не сте били във Форт Колинс — адвокатът се усмихна. — Бът, това е погрешна тактика. Може да ви струва главата, но нали аз съм тук. Ще постъпим по друг начин. Ще признаем всичко. Такова нещо въздейства на съдиите. Те се мислят за Господ Бог и повече се радват на един разкаян грешник, отколкото на сто праведници. Получават по два долара на съдебно заседание. За праведници нищо не получават. Ако светът се състоеше само от праведници, те щяха да умрат от глад.

— Господин Лонг, оставете тактиката настрана. Името ми е Ласитър. Аз не съм Бът Мастърсън. И ако поемате защитата ми, бъдете така любезен да уредите този въпрос.

— Чакай бе, човек! — прекъсна го адвокатът. — Не се страхувай толкова от бесилката. Няма да увиснеш на нея. Аз ще го предотвратя. Ще признаете всичко и ще помолите за милост. Аз ще уредя останалото. Ще се отървете с тридесет години.

— Тридесет години?!

— Ще ги излежиш на една кълка, дето се казва.

— Тридесет години?!

— Бът, при тази поредица от престъпления това е все едно като оправдателна присъда — престори се на учуден адвокатът.

— Аз съм Ласитър и не съм извършил никаква поредица от престъпления.

— Това не е добра тактика.

— Искам да говоря със съдията! — каза Ласитър, побеснял от яд. — Или го уредете, или вървете по дяволите.

— Но, моля ви, Бът, вие…

— Затваряйте си устата! — прекъсна го Ласитър, раздразнен от словоохотливостта му.

Адвокатът преглътна.

— Аз съм Ласитър. Докажете го пред съда.

За малко адвокатът да вземе да си скубе косите. Само че захарта щеше да започне да се сипе по копринената яка на тъмносиньото му вечерно сако марка „Принц Алберт“.

— Но вие изглеждате като Бът Мастърсън. Това не може да отрече никой, който го е виждал.

— Вие сте ме… Вие сте виждали Бът Мастърсън?

— Във Форт Колинс. Преди две години. Впрочем, после ми казаха, че това сте вие, господин Мастърсън.

— Ама човече, припознавате се! — Ласитър се плесна ядосано по челото. — Погледнете ме добре.

— Нали това правя — изхленчи адвокатът.

— Е, и?

— Вие сте Бът Мастърсън.

— Де да мога само да го зърна това копеле — отчая се Ласитър, — само да видя дали наистина толкова прилича на мен.

— Ами да. Ще се изненадате.

— Виждате ли? — Ласитър щракна с пръсти и насочи показалец към адвоката. — И вие не сте уверен. Ние само си приличаме. „Ще се изненадате“ — вие самият го казахте, господин Лонг.

— Не, не!

— Какво не?

Адвокатът клатеше глава:

— Да, да.

Ласитър присви очи.

— Аз Бът Мастърсън ли съм?

Издокараният господин кимна енергично.

— Пръждосвайте се по дяволите! — изрева Ласитър побеснял.

Адвокатът се завъртя на левия си ток и изскочи от затвора.

Ласитър изруга, отдалечи се от решетката и се отпусна на нара.

Сюзън, тази мръсница! Какво му беше надробила само!