Джек Слейд
Опасната блондинка от Рио Кончос (12)

12.

Сюзън пристигна в Ийвънстоун посред бял ден. Подкара впряга по главната улица и спря пред хотела.

Един от администраторите изтича навън, с готовност й помогна да слезе и й пое багажа.

Млад мъж стоеше на рецепцията и през цялото време направо я разкъсваше с поглед. Разбира се, това й харесваше, но други неща й се въртяха в главата сега, а не просто мисълта за един флирт.

Когато се обърна и понечи да тръгне към стълбището, изтръпна от приятна изненада.

Брат й и Бът Мастърсън тъкмо бяха влезли откъм улицата. Беше ги видяла да минават през града.

Физиономиите им бяха мрачни и непроницаеми. Двамата веднага се насочиха към нея.

— Хей, вие пак ли почнахте да се понасяте? — тя се засмя и целуна Бът. Ник я погали нежно по бузата.

— Къде са Елиът Джонсън и неговите мерзавци? — попита Мастърсън.

— И тебе ли извозиха? — попита брат й. — Ще им го върнем.

Сюзън поклати глава и дръпна мъжете по-настрани от вратата.

— Всичките са мъртви.

— Какво? А парите? Небеса, къде са парите?

Сюзън ги осведоми подробно.

— Смъртно гладен съм — рече Ник, след като сестра му беше замлъкнала. — Да поседнем в трапезарията и там ще продължим разговора си.

Бът Мастърсън го гледаше с отвращение.

— Как можеш да мислиш за плюскане точно сега? Не схвана ли? Парите вече са у Ласитър, дето всички го бъркат с мен. И копелето може и да е казал истината, като е заявил пред Глен Фишър, че е предал парите на шерифа от Форт Бриджър.

— Именно затова трябва да похапнем нещо — възрази Ник. — Или искаш веднага да потеглим? Ей тъй, на гладен стомах.

— Къде се срещнахте? — попита Сюзън.

— Тук — рече Бът сърдито. — Но това не е важно. Къде да търсим този Ласитър? Ако има парите и жена, няма да поеме никакъв риск. Ни най-малък. Ще се качи на първия влак и ще изчезне в Калифорния. Ще изчезне, а с него и парите ни. Отвъд в Калифорния ще бъде недостижим за отмъстителя от Върнъл Сити.

— Виждала ли си проклетия отряд от Форт Колинс? — обърна се Ник към сестра си.

Хубавата блондинка поклати глава. В този момент най-различни господа пресичаха фоайето на хотела и всеки я наблюдаваше с възхищение. Това очевидно я ласкаеше.

Мастърсън отдавна беше отвикнал да се ядосва на това.

— Давай нататък — каза той раздразнително и с хриптящ глас. — Ако искаме да си възвърнем парите и всичко да не е било напразно, имаме един проблем. Къде да намерим Ласитър?

— Сюзън да ни заведе на мястото, където онова куче е „обръснало на сухо“ Глен Фишър и неговите приятели. Може би ще ни се удаде оттам да хванем дирите на Ласитър.

— Ами ако се е качил на някой влак? — попита Бът раздразнително.

Ник повдигна рамене.

— Тогава всичко е загубено. Но поне ще разберем, ако започнем да го преследваме.

— А може би той ни преследва? — смяташе Сюзън.

Мъжете я погледнаха.

— Че какъв интерес може да проявява към нас? — попита Мастърсън. — Парите са у него.

„Има си и жена, значи не иска теб.“ Но това последното Бът все пак не й го каза. Само си го помисли. Не виждаше причина Ласитър да ги преследва.

— Във Върнъл Сити, пък и на други места, все още бъркат Ласитър и теб — отвърна Сюзън.

Бът се усмихна ядосан.

— Но, Сюзън, парите са у онова копеле. Сигурно вече седи в някой от влаковете за Калифорния. Какво ще го е грижа него там в далечната Калифорния за кого го смятат тук?

— По дяволите, всичко това звучи логично — подхвърли Ник, — но така до никъде няма да стигнем. Няма ли да хапнем най-напред?

На Мастърсън вече му призля.

— Наистина ли не можеш да мислиш за нищо друго?

И още нещо искаше да каже, но откъм улицата се чу тропот на копита. Тримата се обърнаха и погледнаха през прозореца, който се намираше вдясно до вратата.

Шериф Дейнджърфийлд препускаше с хората си. Сюзън пребледня от уплаха.

— Господи, преследвачите от Форт Колинс!

— Теб ли търсят? — обърна се Ник разтревожен към сестра си. — Нали Дейнджърфийлд те познава. Може да е узнал, че си с нас?

Откъде можеше да знае това Сюзън? Тя не му отговори.

— Да изчезваме! — изпъшка Ник.

— Само спокойно — подхвърли Мастърсън. — Не губете самообладание. Момчетата слизат отзад при странноприемницата. Такъв хотел, като този тук, им е прекалено скъпичък.

— Това не е кой да е шериф, а шерифът на Форт Колинс — задъхваше се Ник.

— Не губете самообладание — повтори Бът през зъби. — Шерифът на Форт Колинс, дето май се храни с желязо, е по петите на Бът Мастърсън. Но този Бът Мастърсън не съм аз. Това е Ласитър.

— Но къде е копелето му недно? Шерифът от Форт Колинс като че ли също не знае — смяташе Ник.

Бът се усмихна ледено и погледна Сюзън.

— Ако не се лъжа, по всичко личи, че този кучи син е бил осведомен съвсем точно от някой шериф. Той не препуска след Ласитър, а преди него. Убеден съм, че е дошъл с командата си в Ийвънстоун, за да причака Ласитър тук.

Ник го изгледа пренебрежително.

— Ти и твоят нюх, а? Е, де да имах твоя нос. Само за няколко минути, за да мога и аз да разбера как стоят работите.

— Искаш ли да пресрещнем Ласитър? — попита Сюзън.

Мастърсън сбърчи нос.

— Това е може би единственият ни шанс да си възвърнем парите пак. Но това не е за теб. Ще замина само с Ник. Ти ще ни чакаш тук.

Сюзън кимна примирено. Бът потупа Ник по гърдите.

— Хайде да оседлаваме.

— Ще ви чакам в стаята си — каза Сюзън и се обърна към стълбището.

— Не изпускай от очи главната улица — извика след нея Ник, който вече беше тръгнал след Бът. Двамата се бяха срещнали също в този хотел. Искаха да отнемат плячката от Елиът Джонсън. Но Елиът и неговите хора бяха мъртви. Ласитър се казваше копелето, което притежаваше парите. И двамата бяха убедени, че съюзът им ще трае, докато убият Ласитър и вземат плячката. После всеки от тях щеше да види какво ще прави по-нататък. Оттам нататък дори и опасната блондинка от Рио Кончос си имаше свои собствени планове.

Тя се спря във фоайето, докато Бът Мастърсън и брат й препуснаха покрай прозореца. Едва след това тръгна към стълбището, качи се на горния етаж и се прибра в стаята си.

Едно от момчетата в хотела внесе куфарите й. Тя му се отблагодари с такава прелъстителна усмивка, че той направо забрави да протегне ръка за бакшиш.

Тя извади кафявата тафтена рокля от куфара си и се преоблече. После извади малкия си пистолет „Деринджър“, това удобно и особено подходящо за дами оръжие. Извади старите патрони и го зареди с два нови.

Все поглеждаше от прозореца към улицата. Уплаши се до смърт, когато двама мъже от Форт Колинс се появиха пред хотела и доста неумело се опитаха да се държат непринудено, за да не бият на очи.

За кого беше всичко това? За Ласитър, когото шерифът от Форт Колинс все още смяташе за Бът Мастърсън?

Нищо друго не желаеше по-горещо от това Бът и брат й да успеят да хванат Ласитър, преди да влезе в града, и да му вземат парите. Искаше да убеди двамата после веднага да напуснат Ийвънстоун. Седнеха ли веднъж с парите в някой влак, тогава щеше да му мисли по-нататък.

Но дотам все още не беше се стигнало. Този момент беше все още далече.

Дявол знае дали Ласитър щеше изобщо да се появи с парите някъде наблизо около нея. В края на краищата, това копеле имаше жена със себе си. Познаваше достатъчно типове като Ласитър. Една жена и малко пари — това беше всичко, което искат от живота. А Ласитър имаше и двете. Защо му е да се излага на риск? Да не е луд.

Тя изруга като каруцар. Ако брат й и Бът, тези двама дръвници, не успееха да спрат Ласитър и да му вземат парите, тя смяташе на своя глава да издири това копеле.

Мъже! Тя погледна с презрение надолу към улицата. Само за едно ги биваше и всички се пъчеха, че са големи майстори в тая работа.

В кафявата тафтена рокля беше пришит един калъф толкова умело, че не се виждаше. Тя скри малкия „Деринджър“ в него. Стражите на Дейнджърфийлд постоянно я държаха под око. Беше й ясно, че имат заповед да наблюдават хотела. Дали само двамата бяха на пост, това не можеше да види от прозореца си.

Спомни си как във Върнъл Сити беше насочила шерифа към Ласитър. Ако Бът Мастърсън и брат й не бяха в състояние да отнемат плячката от Ласитър, тя беше решила да насъска шерифа срещу него.

Времето минаваше. Слънцето се отклони от зенита и се наклони към хоризонта.

Изведнъж се почука на вратата.

Сюзън се стресна и това я върна от мислите й към действителността, обърна се. Дали не беше Ник с плячката? Или пък само Мастърсън? Помисли си и за Ласитър. Но какво ли щеше да иска той от нея. Той си имаше жена. Отиде до вратата, отвори я и замръзна на мястото си.

Шериф Дейнджърфийлд й свали шапка, при това разтегна слабите си бузи в приветлива усмивка.

— Добър ден, мадам. Аз съм шериф Дейнджърфийлд от Форт Колинс. Предполагам, че си спомняте.

— О, разбира се.

— Може ли да вляза?

Какво ли искаше от нея? В стаята щеше да намери само нейния личен багаж.

— Моля — каза тя хладно и отстъпи настрана.

Дейнджърфийлд остана с шапка в ръка.

Сюзън затвори вратата след него.

— Мадам, знам, че сте свързана с Бът Мастърсън — каза той, наложи отново шапката си и любезно се усмихна.

— Вие не знаете всичко.

— Така ли?

Сюзън махна с ръка.

— Всичко свърши. Отдавна вече! Беше кратък, съвсем незначителен флирт.

Свят й се зави. Сърцето й пулсираше чак в гърлото. Ами ако сега дойдеше Бът? Дейнджърфийлд щеше да разбере, че през цялото време е преследвал не когото трябва!

— Затова значи виждам отдавна познати лица от Форт Колинс на улицата пред прозореца си! — подхвърли предизвикателно тя.

— Всъщност ви моля, мадам, но ако не го направите, поемате риска да бъдете наказана. Или накратко, съобщете на моите хора там долу, ако се появи тук Бът Мастърсън.

— Това ли очаквате от мен?

Дейнджърфийлд повдигна рамене.

— Във всеки случай не залагам на бита карта. Установено е, че сте укривали Мастърсън. Имам предвид във Форт Колинс, във вашето жилище. Някой зъл съдия, който не се остави да бъде заслепен от вашата красота, би могъл да ви надене и примка на врата заради това деяние. Бесилото не, но няколко години затвор в Лийвънуърт са ви в кърпа вързани — той посочи фигурата й с галантно движение. — Такава красота, за съжаление, преминава бързо. Твърде бързо.

— Не знам къде е Бът Мастърсън — каза Сюзън. — Нямам представа. Но и той не знае нищо за мен. Защо смятате, че ще ме потърси тук, в този хотел? Да не би да живее в Ийвънстоун? Кажете ми къде! Човек обича да среща стари познати.

Аскетичното лице на шерифа беше безизразно, когато той се поклони и се запъти да си тръгва.

— Настанен съм в странноприемницата — каза той на вратата. — Ако изведнъж нещо вземе да ви тежи на сърцето, можете да ме намерите там.

— Да, сър… — тя онемя.

Вратата вече беше се затворила!

Трябваше да преодолее страха си. Пристъпи отново към прозореца. Хората на Дейнджърфийлд в момента не се виждаха, но тя знаеше, че са там. Сигурно имаше постове и отзад в двора. За да предупреди Бът и брат си, трябваше да напусне Ийвънстоун, но беше убедена, че Дейнджърфийлд щеше веднага да тръгне с командата си след нея и нямаше да изпусне следите й.

Не й оставаше нищо друго, освен да изчака развоя на събитията.