Нора Робъртс
Краят на реката (9)

Глава 8

Дърветата се сключиха около тях като огромни решетки в средновековен затвор. Франк бе очаквал мястото да е по-открито и уютно, а вместо това се видя да върви смутено през странен свят, където светлината бе призрачно зелена и природата се проявяваше в необикновени, примитивни форми.

Дори звуците и миризмите бяха чужди, могъщи и всепроникващи. Влага насищаше въздуха. Би се чувствал по-сигурен дори на някоя тъмна уличка в източните квартали на Лос Анджелес.

Хвана се, че се оглежда през рамо и копнее за успокояващата тежест на пистолета си.

— Губила ли си се някога тук? — попита той Оливия.

— Не, но хората се губят понякога. Ако сте новак, винаги трябва да си носите компас и да следвате маркираните пътеки. — Тя вдигна глава и се вгледа в лицето му. — Предполагам, че вие сте градски турист.

Той се засмя на определението.

— Правилно си разбрала.

Оливия се усмихна и очите й грейнаха весело.

— Леля Джейми каза, че също е вече такава. Но човек може да се загуби и в града, нали?

— Да, може.

Тя се извърна и забави крачка.

— Беше мило от ваша страна, че дойдохте. Не мислех, че ще го сторите. Не бях сигурна дори че ще си спомните коя съм.

— Помня те, Ливи. — Франк докосна леко рамото й и усети скованост и самоконтрол, които би трябвало да са чужди на дванайсетгодишно момиче. — Мислил съм за теб, питал съм се как си.

— Дядо и баба са чудесни. Много ми харесва да живея тук. Не мога да си представя, че бих живяла на друго място. Хората идват на курорт, а аз живея тук през цялото време — рече тя много бързо, сякаш чувстваше нужда да извади наяве всичко хубаво, преди да премине към другата тема.

— Имате прекрасно семейство.

— Благодаря. Май ще взема да си ги задържа.

Усмивката й се появи и изчезна бързо.

— Аз също имам прекрасно семейство. Но… Това е дънер, който подхранва млади фиданки — посочи тя, в гласа й отново се прокрадна напрежение. — Когато падне дърво или клон, гората се възползва от тях. Тук нищо не си отива напразно. Дънерът е от дъгласова ела, а виждате, че покрай него са израсли фиданки на канадска ела, мъх, папрати и гъби. Когато тук нещо умира, то създава условия за живот на други видове.

Вдигна отново поглед към него. Плувналите й в сълзи очи проблясваха като кехлибар.

— Защо умря майка ми?

— Не мога да ти отговоря на този въпрос, Ливи. Никога не успявам да отговоря докрай на въпроса „защо“ и това ми тежи повече от всичко друго в моята работа.

— Било е напразно. Нещо добро и красиво си е отишло напразно. Тя беше добра и красива, нали?

— Да, да, такава беше.

Оливия кимна, тръгна отново и не проговори, докато не се увери, че се е преборила със сълзите.

— А баща ми не е бил. Не, може да е бил истински добър и красив. Ала тя се е влюбила в него, омъжила се е за него.

— Баща ти имаше проблеми.

— С наркотиците — каза тя без заобикалки. — Четох за това във вестниците, които баба ми е скрила на тавана. Вземал е наркотици и я е убил. Не може да я е обичал. Не може да е обичал нито нея, нито мен.

— Ливи, животът невинаги е толкова прост, нито е черно-бял.

— Когато човек обича нещо, той се грижи за него. Пази го. Ако го обича достатъчно, ще умре, но ще го защити — говореше тихо, ала гласът й бе ожесточен. — Той твърди, че не го е извършил. Но го извърши. Аз го видях. Още го виждам пред очите си, ако си позволя. — Стисна устни. — Щеше да убие и мен, ако не бях избягала.

— Не знам. — Как да отговори на това дете, на неговия тих глас и очи на възрастен? — Възможно е.

— Вие разговаряхте с мен след това.

— Да. Това влиза в задълженията ми.

— Той луд ли е?

Франк отвори уста и пак я затвори. Нямаше място за щадящи отговори.

— Съдът не го счете за луд.

— А вие?

Франк въздъхна. Сега виждаше, че се бяха движили в кръг. Срещу тях вече се мяркаше част от покрива и проблясваха прозорците на хижата.

— Ливи, според мен той е бил слаб човек, затова се е пристрастил към наркотиците. Под въздействие на дрогата е повярвал в неща, които не са верни, и е вършил други, които не са редни. Майка ти се е разделила с него, за да предпази както теб, така и себе си. Вероятно най-вече теб. И ми се струва, че се е надявала, че това ще го накара да се лекува.

„Но е било безполезно помисли си Оливия. Не го е накарало да потърси лекарска помощ, нито го е предпазило.“

— Щом като не е живеел повече там, защо е бил в къщата през онази нощ?

— Уликите показваха, че майка ти го е пуснала.

— Защото още го е обичала. — Оливия поклати глава, преди Франк да е казал нещо. — Няма нищо. Разбирам. Завинаги ли ще го държат в затвора?

„Толкова малко неща са завинаги“, помисли си Франк.

— Беше осъден на двайсет години, първите петнайсет без право на домашен отпуск.

Тя присви очи и се намръщи съсредоточено. Петнайсет години бяха повече време, отколкото бе живяла, но не бяха достатъчно.

— Това означава ли, че след още седем години може просто да си излезе? Ей така, след всичко, което е извършил?

— Не, не непременно. Системата… — Как да обясниш на дете всичките нейни тънкости и условности? — Той ще се яви пред комисия, като на изпит.

— Но хората от комисията не знаят. Те не са били там. На тях ще им е все едно.

— Не, няма да им е все едно. Аз мога да присъствам. — „И ще го сторя — реши Франк, — ще отида и ще говоря от името на детето.“. — Имам право да присъствам, защото съм разследвал случая.

— Благодаря ви. — Сълзите отново напираха и за да ги спре, Оливия протегна ръка да стисне неговата. — Благодаря ви, че говорихте с мен.

— Ливи. — Той пое ръката й, после я докосна с другата по лицето. — Можеш да ми се обаждаш по телефона и да ми пишеш, когато пожелаеш.

— Наистина ли?

— Ще ми е приятно, ако го сториш.

Сълзите престанаха да парят очите й, напрежението й се стопи.

— Тогава ще се обаждам. Много съм щастлива, че дойдохте. Надявам се вие и семейството ви да прекарате добре. Ако желаете, мога да ви запиша за някоя от екскурзиите с водач, докато сте тук, или да ви покажа по кои пътеки можете да се разхождате без придружител.

Франк се усмихна.

— С удоволствие, но само ако можем да те наемем като водач. Искаме най-доброто.

Тя го изгледа със спокойни и сериозни очи.

— Маршрутът до билото е само четирийсет и пет километра. — Челюстта му увисна и тя го успокои през смях. — Пошегувах се. Има хубава еднодневна екскурзия, ако искате да правите снимки.

— Какво разбираш под хубава еднодневна екскурзия?

Усмивката й грейна, бърза и изненадваща.

— Само няколко километра. Ще видите бобри и орли. В хижата могат да ви приготвят обяд в кутии, ако решите да си направите пикник.

— Готово. Какво ще кажеш за утре?

— Ще поговоря с дядо, но мисля, че ще се уреди. Ще мина към единайсет и половина. — Погледна надолу към протритите му затворени обувки. — По-добре е да сте с туристически обувки, но ако нямате, и тези стават. Ще се видим утре.

— Ливи? — извика след нея Франк, когато тя пое обратно към гората. — Трябва ли да си купя компас?

Оливия му хвърли през рамо бърза усмивка.

— Няма да ви оставя да се загубите.

Навлезе между дърветата и вървя бързо, докато не се увери, че никой не може да я види. Тогава спря, обви ръце около себе си, залюля се и даде воля на сълзите си.

Бяха горещи и пареха очите й, гръдният кош я болеше от тежките хлипове. Но когато се наплака, когато отново бе в състояние да диша нормално и изтри лицето си с длани, се почувства по-добре.

Тогава дванайсетгодишната Оливия реши какво ще прави с живота си и как ще го изживее. Ще научи всичко, което може да се научи за гората, за езерата, за планините, които бяха нейният дом. Ще живее и ще работи на мястото, което обича, мястото, на което бе израсла майка й.

С времето ще узнае повече за нея. И за мъжа, който я бе убил. Ще я обича с цялото си сърце. Толкова силно, колкото ще мрази него.

И никога, никога няма да се влюбва така, както се бе влюбила майка й.

Ще стане независима жена. И ще започне още от днес.

Оливия престана да наблюдава отражението си в потока и поседя тихо, докато не се увери, че всички следи от сълзите и мъчителните емоции са изчезнали. Дядо й и баба й трябваше да бъдат пазени — това бе другото обещание, което си даде. Щеше да се погрижи нищо от онова, което върши, да не им причинява болка.

Така че когато излезе на поляната и видя дядо си да плеви цветята, отиде и коленичи до него с усмивка.

— Преди малко и аз свърших тази работа оттатък на хижата. Градината там изглежда наистина хубава.

— Наследила си моите градинарски способности, хлапе. — Той й намигна. — Няма да обсъждаме колко я бива баба ти.

— Тя се справя добре със саксиите. В хижата току-що се настани ново семейство. Мъж и жена със сина си. — Оливия нехайно изскубна буренче. Не искаше да го лъже, ала сметна за по-разумно да заобиколи истината. — Майката каза, че е идвала тук като млада, но не мисля, че другите двама различават храст от таралеж. Във всеки случай искат да изляза с тях утре, само една малка екскурзия. Мисля да ги заведа на езерото Айрли, покрай реката, за да могат да правят снимки.

Както бе клекнал, Роб се отпусна на петите си. Тревожната бръчка вече се бе вдълбала в челото му.

— Не знам, Ливи.

— Ще ми се да отида. Познавам пътя и мисля, че е време да науча повече за управлението на хижата и къмпинга, за маршрутите и дори за по-далечните местности. Преди съм ходила на екскурзии с водач и искам да видя дали ще мога и аз. Ще отидем само до Айрли. Ако се справя добре, бих могла да се подготвя за водач и на други екскурзии през лятото и да изнасям лекции за деца. Като порасна, ще водя дори неколкодневни екскурзии и ще стана естественик като онези, които работят в националния парк. Само че ще бъда по-добра от тях, защото съм израсла тук. Защото тук е моят дом.

Той се пресегна и бръсна страната й с кокалчетата на пръстите си. В лицето на Оливия виждаше Джули, когато бе младо момиче и му разказваше за мечтата си да стане голяма актриса. Тази мечта му я бе отнела. Мечтата на внучката му щеше да я задържи близо до него.

— Още си толкова млада, че имаш време десет пъти да промениш намеренията си.

— Няма. Във всеки случай, докато не опитам, няма да знам дали ме бива и дали наистина искам точно това. Ще ми се да опитам утре, съвсем за малко.

— Само до Айрли?

— Преди да си тръгна, показах на бащата обиколната пътека от хижата. Той все повтаряше, че щял да се загуби. — Внучка и дядо се изкикотиха непринудено. — Едва ли може да стигне по-далеч от Айрли.

Разбрала, че е постигнала своето, тя се изправи и изтупа джинсите си.

— Ще отида да видя дали баба има нужда от помощ за вечерята. — После спря, наведе се и обви ръце около врата на Роб. — Ще те накарам да се гордееш с мен.

— Аз се гордея с теб, дете.

Тя го прегърна по-силно.

— Само почакай — каза тихо и се стрелна към вратата.

Оливия се появи точно навреме. Решила бе, че това ще е задължително в живота й отсега нататък. Винаги ще е точна, винаги ще е подготвена.

Дойде рано в хижата да вземе опакования в кутии обяд за екскурзията. Нейно задължение бе да носи храната. Никакъв проблем за млад и силен човек като нея, мислеше си тя, докато прибираше всичко в раницата. А ще стане и по-голяма, и по-силна.

Метна раницата на гърба си и намести ремъците.

Носеше си компаса, ножа, бутилирана вода, празни найлонови пликчета, за да прибира всички отпадъци и боклуци, камерата, бележник и молив, комплект за първа помощ.

Предишната вечер бе прекарала три часа в четене и запаметяване на информация и исторически данни. Щеше да се погрижи семейство Брейди да прекарат един интересен и ползотворен следобед. Когато заобиколи до входа на апартамента откъм дворчето, видя Ноа да седи на един от дървените столове. Беше със слушалки и барабанеше ритмично с пръсти по страничната облегалка. Краката му бяха дълги, обути в скъсани джинси, опънати и кръстосани в глезените над високите маратонки.

Носеше слънчеви очила с много тъмни стъкла. Мина й през ума, че все пак ще трябва да го види без тях. Косата му бе мокра, сякаш току-що бе излязъл от банята или от басейна. Беше небрежно пригладена назад и съхнеше на слънцето.

Оливия си помисли, че прилича на рок звезда.

За малко не се скова от стеснителност, но изпъна рамене. След като щеше да става водач, трябваше да се научи да преодолява смущението, когато е в компания на момчета и изобщо във всякаква компания.

— Здрасти.

Ноа обърна леко глава, пръстите му престанаха да барабанят. Оливия разбра, че зад тъмни стъкла очите му вероятно са били затворени и той дори не я е видял.

— О, здрасти. — Ноа посегна надолу да обърне касетата, която слушаше. — Ей сега ще ги доведа.

Изправи се и тя трябваше да извие глава назад, за да вижда лицето му.

— Изпробва ли басейна?

— Да. — Той й се усмихна и женското сърце, още спящо в момичешките й гърди, трепна. — Водата е студена. — Отвори вратата и извика. — Ей, водачът е тук. — Иззад вратата на спалнята долетя някакъв неразбираем отговор и той отново се обърна към Оливия. — Можеш спокойно да седнеш. Мама никога не е готова навреме.

— За никъде не бързаме.

— Слава Богу.

Решила, че е по-учтиво да седне, след като той я кани, тя се разположи на каменната настилка. Смълча се, което отчасти се дължеше на стеснителността й и отчасти просто на неопитност.

Ноа изучаваше профила й. Тя го интересуваше, тъй като бе свързана с баща му, с Джули Макбрайд и, признаваше си го, с убийството. А убийствата занимаваха силно въображението му.

Би я попитал за него, ако не беше сигурен, че родителите му ще му одерат кожата заради това. Би рискувал, ала не бе забравил детето, запушило уши с ръце и лице, обляно със сълзи.

— Е… с какво се занимаваш по тези места?

Погледът й неуверено се насочи към него, после се отклони.

— С разви неща. — Усети как страните й пламват от глупавия отговор.

— О, да, с разни неща. Ние в Калифорния никога не го правим.

— Ами, имам някои задължения, помагам в къмпинга и тук в хижата. Занимавам се с туризъм и ходя на риболов. Изучавам историята на района, флората и фауната, неща от този род.

— Къде ходиш на училище?

— Баба ми преподава вкъщи.

— Вкъщи ли? — Той побутна надолу слънчевите си очила и тя зърна за миг тъмнозелените му очи. — Ама че работа.

— Тя е доста строга — измънка Оливия, после Франк Излезе навън и тя с облекчение скочи на крака.

— Силия идва. Сетих се, че трябва да отида да взема обяда.

— Аз го взех. — Оливия намести раницата. — Студено пържено пиле, доматена салата, плодове и кейк. Сал, главният готвач, прави най-хубавия кейк.

— Не бива да носиш всичко сама — каза Франк, но тя се дръпна.

— Това е част от задълженията ми. — После погледна зад него, зърна Силия и отново се смути. — Добро утро, госпожо Брейди.

— Добро утро. Видях кошута от прозореца тази сутрин. Вървеше през мъглата като в приказките. Докато откъсна поглед от нея и взема камерата, беше изчезнала.

— Вероятно ще видите и други. Черноопашатите елени се срещат често в гората. Може да зърнете и някой лос.

Силия излезе навън и потупа камерата, овесена на каишка около врата й.

— Този път съм подготвена.

— Ако сте готови, да тръгваме. — Оливия вече бе огледала — надяваше се, дискретно — обувките, облеклото и останалите им принадлежности. Щяха да свършат работа за кратката и лека екскурзия. — Можете да ме спирате винаги когато искате да снимате, да си починете или да питате нещо. Не знам доколко сте запознати с Олимпийския полуостров и дъждовната гора — каза тя и тръгна.

Беше упражнила изложението си тази сутрин, докато се обличаше, и го започна почти по същия начин както предишния път, когато леля й бе влязла в ролята на туристка заради нея.

Когато спомена за мечките, Силия не реагира със страх като Джейми, а въздъхна.

— О, много бих се радвала да видя някоя.

— Да, мамо, положително.

Силия се засмя и обви ръка около врата на Ноа.

— Отчайващи градски момчета, Ливи. И двамата. С тях работата ти няма да е лесна…

— Няма значение. Това е полезно за подготовката ми.

Назоваваше им наименованията и отличителните белези на различните дървета, но имаше чувството, че само Силия проявява интерес. При все че Ноа като че ли се оживяваше, когато им посочваше някой орел, кацнал високо в обраслите с мъх и лишеи клони на дърветата. Но когато излязоха на брега на реката, хоризонтът се разшири и настроението на тримата се разведри.

— Това е Куинълт — каза Оливия. — Тя тече към океана. Олимпийската планинска верига опасва вътрешността.

— Господи, красиво е! Чак ти спира дъхът. — Силия бе вдигнала камерата и усърдно кадрираше и щракаше. — Погледни как планината се откроява на фона на небето, Франк. Бяло, зелено и сиво на син фон. Сякаш фотографираш картина.

Оливия изрови от главата си всичко, което знаеше за планините.

— Ъъ, връх Олимп всъщност е под две хиляди и четиристотин метра, но се издига от дъждовната гора, която е почти на морско равнище, затова изглежда по-висок. На него има… мисля, че бяха шест глетчери. Ние се намираме на западните му склонове.

Тя ги поведе покрай реката, като им показваше изкусно построените бентове на бобрите, подобната на мрежа нацъфтяла кукувича прежда, нежно белеещия се блатен невен. Разминаваха се с други туристи, движещи се по същата пътека сами или на групи.

Силия спираше често да снима и мъжете й позираха търпеливо, ако не с ентусиазъм. Оливия успя да хване червенокрака жаба, Силия снима и нея и се смя от сърце на протяжното й немощно крякане.

После, за нейна изненада, погали жабата по гърба с пръст. Между познатите на Оливия едва ли имаше друга жена, която би пожелала да погали жаба. Тя пусна животинката и двете си размениха усмивки на пълно разбирателство.

— Майка ти намери сродна душа — промърмори Франк на сина си.

Оливия тъкмо щеше да им покаже гнездо на орел рибар, когато един малчуган профуча по пътеката, бягайки от младите си родители, които го викаха и тичаха след него.

Детето се спъна, подхлъзна се и се просна по очи в краката на Оливия. И заплака с всичка сила.

Тя понечи да се наведе, но Ноа я изпревари, вдигна момченцето и го залюля, като шеговито възкликна:

— Ау! Страхотно!

— Скоти! О, миличкото ми момченце, казах ти да не тичаш! — Изплашената майка го грабна, после се обърна към останалия си без дъх от тичането съпруг. — Той кърви! Ожулил си е коленете.

— По дяволите! Много ли? Чакай да видя.

Докато момченцето се мяташе в ръцете на жената и пищеше, Оливия свали раницата.

— Раните ще трябва да се промият. Имам бутилирана вода и комплект за първа помощ.

Захвана се за работа с такава вещина, че Франк направи знак на Силия да се върне.

— Ще трябва да го държите да не мърда — каза Оливия. — Не мога да го почистя, ако рита.

— Знам, че боли, скъпи. Ей сега ще се погрижим за теб. — Майката целуна Скоти по бузата. — Хайде, остави ме да почистя одрасканото. Много ти благодаря. — Тя взе марлята, която Оливия бе навлажнила, и двамата със съпруга й се помъчиха да задържат детето неподвижно достатъчно дълго, за да видят колко е пострадало.

— Само драскотини. Ожулил си си коленете, приятел. — Бащата се мъчеше да говори шеговито, но лицето му бе пребледняло, докато гледаше как жена му почиства кръвта.

Оливия подаде йода, ала щом зърна шишенцето, Скоти отново запищя пронизително.

— Ей, знаеш ли от какво имаш нужда? — Ноа извади от задния си джоб шоколадче и го размаха под носа на детето. — Имаш нужда да си развалиш обяда.

Скоти зърна през сълзи шарената опаковка. Устните му трепереха, но вместо писък, от тях се изтръгна жален хленч.

— Бонбон!

— Позна. Обичаш ли бонбони? Този е много специален. Той е само за храбри момчета. Обзалагам се, че ти си храбро момче.

Скоти подсмръкна, протегна ръка, твърде зает с шоколадчето, за да забележи, че майка му бързо превързва коленете му.

— Да.

— Заповядай тогава. — Ноа му го подаде и веднага го отдръпна, колкото момченцето да не може да го стигне. — Забравих. Мога да дам този бонбон само на някого, който се казва Скоти.

— Аз съм Скоти!

— Сериозно? Тогава е твой.

— Благодаря. Много ви благодаря. — Майката премести вече развеселеното дете на скута си и приглади коса със свободната си ръка. — Помогнахте ни в критичен момент.

Оливия, която прибираше пакета за първа помощ, вдигна поглед.

— Ако имате намерение да правите и други екскурзии, трябва непременно да носите със себе си такъв комплект. Има ги в магазина за подаръци на хижа „Ривърс Енд“ или можете да си го купите от града.

— Слагам го на първо място в списъка. Заедно с шоколадче за спешни случаи. Още веднъж ви благодаря. — Жената се обърна към Франк и Силия. — Имате прекрасни деца.

Оливия понечи да обясни, но наведе глава и не каза нищо. Ала не толкова бързо, че Силия да не забележи разстроеното й изражение.

— Вие двамата сте добър екип — отбеляза весело тя. — И от това малко приключение ми се отвори апетит. Кога ще обядваме, Лив?

Оливия вдигна глава, премигна. Лив? Звучеше силно, уверено и нахакано.

— Малко по-нататък има едно хубаво място. Може да ни провърви да видим и бобрите, а не само бентовете им.

Избра сенчеста полянка съвсем близо до пътеката, на която можеха да се разположат и да се любуват на реката или на планините отсреща. Въздухът бе топъл, небето ясно, случили бяха един от онези чудесни летни дни, характерни за полуострова.

Оливия загриза вътрешната страна на бузата си и се отдръпна малко. Искаше да понаблюдава как се държат помежду си членовете на семейство Брейди. Изглеждаха така естествени, така сплотени. След време, когато станеше по-голяма и си спомнеше този приятен час, щеше да го оприличи на ритъм. Те имаха общ ритъм в движенията, в говора, в мълчанието. Съкровени техни малки шеги, забележки, закачки, жестове.

И щеше да разбере, че колкото и да се обичат с баба си и дядо си, връзката помежду им не е точно такава.

Делеше ги едно поколение. Животът на майка й и нейната смърт.

Но в момента разбираше само, че сърцето й се свива от копнеж, че боли от завист. Това я накара да се засрами.

— Ще отида малко нататък. — Стана, като положи големи усилия да го направи нехайно. — Да видя дали няма да открия бобри. Ще се върна да ви взема.

— Горкото дете — промърмори Силия, когато Оливия се отдалечи по пътеката. — Самотна е. Струва ми се, че и сама не осъзнава колко е самотна.

— Баба й и дядо й са добри хора, Силия.

— Сигурно. Но къде са другите деца? Децата на нейната възраст, с които би трябвало да играе в хубав ден като този?

— Тя дори не ходи на училище — вметна Ноа. — Каза ми, че баба й, й преподавала вкъщи.

— Сложили са я под стъклен похлупак. Красив — добави Силия, като се огледа, — но все пак похлупак.

— Боят се. И имат основание за това.

— Знам, но какво ще правят, когато тя започне да блъска криле в стъклото? И докъде ще стигне тя, ако не го стори?

Ноа се изправи.

— Мисля и аз да се поразходя нататък. Никога не съм виждал бобри.

— Има добро сърце — с усмивка отбеляза след него Силия.

— Да, както и любознателен ум. Надявам се, че няма да започне да я разпитва.

— Имай му малко доверие, Франк.

— Ако нямах, щях и аз да тръгна да търся бобри, вместо да подремна. — С тези думи той се изтегна и сложи глава в скута на жена си.

 

 

Ноа я намери да седи притихнала край реката. В съзнанието му се запечата образ, много подобен, но и така различен от онзи на обезумялото от мъка момиченце.

Сега тя просто седеше с шапка, нахлупена над косите с цвят на светъл карамел, с изпънат гръб, вперила поглед във водата, която течеше бърза, искряща и бистра.

Този път не бягаше от скръбта. Учеше се да живее с нея.

Нещо като да стигнеш „края на реката“, каза си той.

Оливия бързо обърна глава, когато той приближи. Задържа погледа си на лицето му. Хубавите й очи гледаха сериозно. Той се приближи и седна.

— Идват да играят тук — каза тя, снишила глас. — Не се плашат много от хората. Привикнали са с тях. Но е по-вероятно да се покажат, ако не вдигаш шум и не се движиш много.

— Предполагам, че прекарваш доста време тук.

— Винаги има да се види нещо. — Тя продължаваше да оглежда реката.

Ноа я караше да се чувства странно. Не можеше да реши, дали чувството бе приятно или неприятно. Знаеше само, че е различно от всичко, което бе изпитвала досега. Нещо като сърцето ти да барабани двойно по-силно.

— Съвсем различно е от Лос Анджелес, нали?

— Абсолютно. — На този етап от живота му Ел Ей бе неговата вселена. — Но е хубаво. Мама много си пада по природата и разните му там дивотии. Нали знаеш, спасете китове, спасете петнистата сова, спасете нещо си. Много се вживява в тези неща.

— Ако повечето хора го правеха, сега нямаше да се налага да бъдат спасявани — каза го достатъчно разгорещено, за да предизвика усмивката му.

— Да, и тя все това повтаря. Аз нямам подобни тревоги. Общо взето си харесвам градския парк, след като има кош за баскетбол.

— Обзалагам се, че никога не си ходил на риболов.

— Защо да ходя? — Той й хвърли бърза усмивка, от която барабаненето в гърдите й се ускори още повече. — Мога да отида право в „Макдоналдс“ и да си купя сандвич с риба.

— Пфу!…

— Ей, искаш ли да знаеш кое е „пфу“? Да забодеш беззащитен червей на кука и да го удавиш, за да издърпаш някоя мятаща се лигава риба. — Фактът, че тя се усмихна, че очите й заблестяха меко и шеговито като на възрастен, го зарадва. — Това е отвратително.

— Това е изкуство — поправи го Оливия, едва ли не строго, но сега бе обърнала поглед към него, а не към реката. — В града не е ли пълно с народ, с шум, с коли, със смог и прочее?

— Да. — Той се отпусна назад и се подпря удобно на лакти. — Затова ми харесва. Непрекъснато се случва нещо.

— И тук непрекъснато се случва нещо. Погледни. — Забравила стеснителността си, тя сложи ръка на коляно то му.

Двойка бобри плуваше весело срещу течението. Лъскавите им глави се плъзгаха по повърхността и я набраздяваха с леки вълнички, които образуваха разширяващи се кръгове около тях. После, като в сън, над отсрещния бряг се издигна розова чапла и с величествено размахване на крилете се понесе над реката, толкова наблизо, че сянката й за миг прелетя над тях.

— Но в града никога не си виждал това.

— Май не съм.

Забавно му беше да наблюдава бобрите. Реши, че на истина са много симпатични, когато кръжат, пляскат из водата и се преобръщат да плуват по гръб.

— Ти знаеш за майка ми.

Ноа я погледна сепнато. Тя отново се бе обърнала към водата, изражението й бе упорито, решително. Имаше хиляди неща, за които му се искаше да я попита, ако му се удаде възможност, но сега, когато тя сама подхвана темата, разбра, че не може.

Тя беше още дете.

— Да. Голяма трагедия.

— Гледал ли си някой от нейните филми?

— Разбира се. Доста от тях.

Оливия стисна устни. Необходимо й бе да научи. Необходимо й бе някой да й каже. Ноа щеше да го стори. Надяваше се само да се отнесе към нея като към голям човек, а не като към хлапе, което трябва да се щади.

— Будеше ли възхищение?

— Нито един неин филм ли не си гледала? — Тя поклати глава и Ноа се размърда притеснено, не знаеше как да й отговори. Най-добрият отговор до който майка му често прибягваше, бе простата истина. — Беше много, много добра. Аз обичам най-вече екшъните, нали разбираш, но съм гледал нейни филми по телевизията. Господи, беше страшно красива.

— Не те питам как е изглеждала. — Гласът на Оливия прозвуча рязко и това го накара да се сепне. — Питам те каква е била. Беше ли добра актриса?

— Да. Наистина беше добра. Кара те да повярваш. Предполагам, че именно по това се познава.

Раменете й се отпуснаха.

— Да — кимна Оливия. — Тя е заминала оттук, защото е искала да стане актриса. Просто ми се щеше да разбера дали е била добра. „Карате да повярваш“ — повтори тихо, после скъта тези няколко думи дълбоко в сърцето си. — Баща ти… дойде тук, защото аз го помолих. Той е прекрасен човек. Трябва да го знаеш. Имаш родители, които са загрижени за нещата, за хората. Не бива никога да забравяш това.

Тя се изправи.

— Ще отида да ги доведа да видят бобрите, преди да тръгнем обратно.

Ноа остана да седи на същото място. Не бе й задал въпросите, които се въртяха в главата му, но тя сама бе отговорила на един от тях. Как се чувстваш, когато си дъщеря на популярна личност, загинала от насилствена смърт.

Чувстваш се ужасно. Направо ужасно.