Нора Робъртс
Краят на реката (8)

Глава 7

Франк Брейди въртеше бледосиния плик в ръцете си. Името му и адресът на полицейското управление бяха написани на ръка, чисто, точно и несъмнено по детски, както и обратният адрес в ъгъла.

Оливия Макбрайд.

Малката Ливи Танър, каза си замислено той, призрак от миналото.

Осем години. Така и не бе успял да забрави онази нощ, онези хора, онзи случай. Опитал се бе. Свършил си бе работата, справедливостта бе възтържествувала, доколкото е възможно и момиченцето бе отведено набързо от близките, които го обичаха.

Закрито, приключено, край. Независимо от историите за Джули Макбрайд, които се появяваха от време на време, клюките, слуховете, филмите, които се излъчваха в късните часове по телевизията, всичко бе свършило. Джули Макбрайд щеше да остане завинаги трийсет и две годишна и красива, а човекът, който я бе убил, нямаше да види затвора отвън още цяло десетилетие, дори повече.

Защо, по дяволите, момичето му пишеше след всичките тези години? И защо, по дяволите, просто не отвори писмото и не разбере?

Ала се колебаеше, взираше се навъсено в плика, докато в стаята дрънчаха телефони, влизаха и излизаха полицаи. Установи, че му се иска да звънне собственият му телефон, за да може да остави настрана плика и да поеме нов случай. После изруга наум, разкъса го, разгъна единствения лист от същата на цвят хартия и прочете:

„Драги детектив Брейди,

Надявам се, че ме помните. Майка ми беше Джули Макбрайд и когато тя беше убита, вие ме отведохте в къщата на леля ми. Идвахте да ме видите там. Аз още, не разбирах, че тя е убита, нито че вие водите разследване. Вие ме накарахте да се почувствам в безопасност и да повярвам, че дори през деня има звезди. Помогнахте ми тогава. Надявам се, че ще можете да ми помогнете и сега.

Аз живея с баба си и дядо си в щата Вашингтон. Обичам ги много и тук е прекрасно. Леля Джейми дойде на гости тази седмица и я попитах дали не може да ми даде вашия адрес, за да ви пиша. Не съм казала на баба и дядо, защото това ги натъжава. С тях никога не говорим за майка ми или за стореното от баща ми.

Имам въпроси, на които не може да отговори никой освен вас. За мен е ужасно важно да науча истината, но не искам да наскърбявам баба. Вече съм на дванайсет години, ала тя не разбира, че когато мисля за онази нощ и се мъча да си спомня, всичко ми се обърква и става още по-зле. Ще говорите ли с мен?

Мислех си, че ако решите да заминете на почивка, бихте могли дори да дойдете тук. Спомням си, че имахте син. Казахте, че той ядял скакалци и понякога сънувал кошмари за извънземни нашественици, но сега е голям и предполагам, че вече не ги сънува.“

„Господи!“, засмя се Франк смаяно. Това дете имаше феноменална памет.

„Тук могат да се правят много неща. Нашата хижа и къмпингът са наистина хубави, ако искате, ще ви изпратя брошурите ни. Можете да ходите на риболов, на екскурзии, да карате лодка. В хижата има плувен басейн и нощни развлечения. Също така сме близо до някои от най-красивите плажове на Северозапада.“

Въпреки че почувства как устните му потрепват иронично при тази реклама, той хвърли поглед и на останалото.

„Моля ви, елате. Нямам с кого другиго да говоря.

Искрено ваша,

Оливия“

„Господи!“ Той сгъна писмото, напъха го обратно в плика и в джоба на сакото си. Ала не бе така лесно да прогони Оливия от мислите си.

Цял ден носи в себе си както писмото, така и спомена за Оливия. Реши, че ще й напише любезен отговор, с доброжелателен, но неангажиран тон. Можеше да й разкаже, че есента Ноа започва да учи в колеж и че е обявен за най-добър играч на баскетболния турнир. С много подробности, непринудено. Ще изтъкне работата и семейните задължения като извинение да не отиде.

Каква полза щеше да има, ако замине за Вашингтон и разговаря с нея? Това само би разстроило всички засегнати. Не можеше да поеме подобна отговорност. Баба й и дядо й бяха добри хора.

Франк бе ги проучвал, когато подадоха молбата за попечителство. Просто за да е наясно, каза си той сега, както си бе казал и тогава. През първите години бе направил още няколко проверки — просто за да се увери, че детето се чувства добре.

След това бе затворил книгата. И нямаше намерение да я отваря отново.

Той беше ченге, напомни си, когато зави по улицата към дома си. Не беше психолог, нито социален работник и единственото, което го свързваше с Оливия, бе убийството.

Тя едва ли щеше да се почувства по-добре, ако говори с него.

Паркира в алеята зад яркосиня хонда сивик. Тя бе заменила фолксвагена на жена му преди четири години. И двете брони бяха плътно облепени със стикери. Жена му може и да се бе отказала от любимата си костенурка, но не й от своите каузи.

Велосипедът на Ноа бе заменен с буик втора ръка, който синът му ухажваше като момиче. Само след броени седмици момчето щеше да го натовари и да потегли към колежа. Мисълта за това прониза Франк като стрела в сърцето.

Цветята около вратата цъфтяха пищно под грижите на Ноа. Бог знае от кого бе наследил градинарските си способности, мислеше си Франк, докато слизаше от колата. Но заминеше ли в колежа, двамата със Силия щяха да ги уморят само за месец.

Влезе през входната врата под звуците на „Флийтуд Мак“. Обзе го униние. Силия обичаше да си пуска „Флийтуд Мак“, когато готви, а ако бе решила да готви, Франк трябваше да се примири с мисълта, че ще се промъква среднощ в кухнята да търси добре скритите си запаси от суха храна.

Дневната бе разтребена — още един лош знак. Фактът, че наоколо няма разхвърляни вестници и обувки, означаваше, че Силия си е тръгнала рано от работата си в приюта за жени и е в настроение да домакинства.

Той и Ноа си патеха, когато Силия влизаше в ролята на домакиня. Тогава ги очакваха домашно приготвена вечеря, която бе по-скоро хранителна, отколкото вкусна, разтребена къща, където нищо не може да се намери, а често и сгънато пране, което пък означаваше, че половината им чорапи са безследно изчезнали.

В домакинството на семейство Брейди всичко вървеше много по-гладко, когато Силия оставяше домакинските задължения на съпруга си.

Щом влезе в кухнята, най-лошите му предчувствия се потвърдиха. Силия стоеше до печката с доволен вид и бъркаше нещо. На плота имаше пресен хляб с дебела напукана кора, а до него огромна жълта тиква.

Но тя изглеждаше така дяволски хубава с тази права светла коса, прибрана на конска, опашка, с тези тесни момчешки бедра, които се поклащаха в такт с музиката, и дълги, красиво оформени боси стъпала.

На лицето й се бе установило изражението на преднамерена наивност, зад което, Франк винаги бе мислил така, се криеше безгранична решимост. Нямаше нещо, което Силия Брейди да бе пожелала и да не бе успяла да постигне.

Точно както успяваше да манипулира по един или друг начин и него още откакто беше двайсетгодишна студентка, а той двайсет и три годишен новак, който я бе арестувал по време на протестна демонстрация срещу опитите с животни.

Първите две седмици от връзката им преминаха в препирни. Вторите две прекараха в леглото. Тя отказваше да се омъжи за него, така че се караха главно на тази тема. Но той също не бе лишен от решимост. Годината, през която живяха заедно, се оказа достатъчна, за да сломи съпротивата й.

Приближи я неочаквано изотзад и я грабна в прегръдките си.

— Обичам те, Силия.

Тя се обърна в ръцете му и го целуна леко.

— Въпреки това ще ядеш черен боб и тиква. Полезно е за теб.

Франк реши, че ще го преживее, пък и разполагаше с мини пици, скрити дълбоко в хладилника.

— Ще ям и пак ще те обичам. Аз съм упорит човек. Къде е Ноа?

— Излезе да поиграе баскет с Майк. След това има среща със Сара.

— Пак ли?

Силия не можеше да не се усмихне.

— Тя е много мило момиче, Франк. И тъй като той потегля след няколко седмици за колежа, двамата гледат да прекарват колкото може повече време заедно.

— Просто не ми се иска да се привързва толкова към нея. Той е едва на осемнайсет.

— Франк, след половин семестър в колежа Сара няма да е нищо повече от избледнял спомен. Е, какво те тревожи всъщност?

Той не си направи труда да въздъхне, ала взе бирата, която тя му подаде.

— Спомняш ли си случая „Макбрайд“?

— Джули Макбрайд? — Силия вдигна вежди. — Разбира се. Това бе най-големият и най-нашумелият случай в твоята кариера и ти все още се натъжаваш, когато пуснат по телевизията някой от нейните филми. Но какво е станало? Ти го приключи още преди години. Сам Танър е в затвора.

— Момиченцето.

— Да, спомням си. Много ти беше мъчно за него. — Тя разтърка ръцете му. — Много си милозлив.

— Родителите на майка му получиха родителските права. Отведоха го в щата Вашингтон. Те имат имот там, хижа и къмпинг на Олимпийския полуостров. Включени са в националния парк…

— Олимпийския национален парк? — Очите на Силия светнаха. — О, това са красиви места. Ходила съм там на екскурзия през лятото, след като завърших гимназия. Наистина са опазили гората от онези алчни кръвопийци.

За Силия алчен кръвопиец бе всеки, който иска да отсече дърво, да разруши стара сграда, да ловува зайци или да излива бетон върху селскостопанска земя.

— Защитничка на дърветата.

— Ха, ха. Само ако имаше представа каква вреда могат да причинят секачите, които не мислят в перспектива и…

— Не започвай, Сий, ще ям боб и тиква.

Тя се поцупи малко, после сви рамене и понечи да стане. Тъй като в плановете му не влизаше да я вдига на крака, Франк бръкна в джоба си и извади писмото.

— Само прочети това и ми кажи какво мислиш.

— Значи сега те интересува какво мисля. — Но след като прочете първите няколко реда, тя седна отново и войнственият плам в очите й се претопи в съчувствие.

— Бедното дете — промърмори. — Толкова е тъжна. И толкова храбра.

Тя приглади с пръсти писмото, после го подаде на Франк и отиде да разбърка отново тенджерата.

— Знаеш ли, Франк, една семейна ваканция, преди Ноа да потегли за колежа, ще дойде добре на всички ни. Не сме били на палатка още откакто той беше на три години и ти се закле, че няма да спиш и една нощ повече на земята.

Половината от бремето, което писмото бе стоварило върху него, падна от плещите му.

— Наистина те обичам, Силия.

 

 

Оливия полагаше големи усилия да се държи нормално, да скрие тревогата и вълнението, така че баба й и дядо й да не забележат нищо. Вътрешно бе задъхана и напрегната, главата я наболяваше, но се справи със сутрешните си задължения и дори успя да хапне малко на обяд, та никой да не обсъжда липсата й на апетит.

Семейство Брейди щяха да пристигнат скоро.

Изпита облекчение, когато дядо й бе извикан в къмпинга непосредствено след обяда, за да оправи някаква дребна повреда. Не беше трудно да си измисли извинение, за да остане, вместо да го придружи, макар да я гризеше съвестта, че не постъпва много честно.

Чувството за вина я караше да проявява двойно по-голямо усърдие, докато миеше терасата пред столовата на хижата и поливаше градината около нея.

Пък и от тук се виждаше идеално кой пристига и кой заминава.

Оливия оплеви латинките, които се бяха надвесили над ниската каменна стена във весели жълто-оранжеви тонове и сложи колчета на ослепително белите маргаритки зад тях, без да изпуска от поглед отбивката към рецепцията.

Ръцете й се потяха в градинарските ръкавици, които бе сложила само за да може да се ръкува със семейство Брейди като голям човек, без мръсотия под ноктите. Искаше Франк да види, че е достатъчно голяма, за да разбере всичко за майка си и за баща си.

Не желаеше той да гледа на нея като на малко дете, което трябва да бъде пазено от чудовища.

Щеше да се научи сама да прогонва чудовищата, помисли си Оливия. И в същия момент, напук на добрите си намерения, разсеяно се перна по бузата и се омаза с кал.

Беше се сресала, вързала бе косата си на спретната конска опашка, която бе измъкнала през отвора на червената си бейзболна шапка. Носеше джинси и фланелка на „Ривърс Енд“. Дрехите й бяха чисти сутринта, но въпреки старанията й да се пази, коленете на джинсите вече бяха изкаляни.

Нищо, това щеше само да им покаже, че работи, че не е безотговорна, реши Оливия.

Досега трябваше да са пристигнали. Нужно бе да дойдат скоро, наложително бе. Иначе дядо й можеше да се върне и да познае Франк Брейди. Сигурно щеше да го познае. Дядо й помнеше всички и всичко. И тогава ще намери начин да й попречи да разговаря с него и да му задава въпроси. Всичките й планове, усилия и надежди щяха да отидат на вятъра, ако не пристигнеха скоро.

На терасата излязоха мъж и жена и седнаха до една от железните масички. Някой от персонала щеше да дойде да им сервира напитки или нещо за хапване и с нейното усамотение ще е свършено.

Оливия се придвижваше покрай терасата и слушаше с половин ухо как жената чете туристическия справочник. Правеха планове за утрешната екскурзия и обсъждаха дали да не се спрат на някой от дългите маршрути, като поръчат от обедите за пикник, които предлага хижата.

При други обстоятелства Оливия би прекъснала работата си за да им препоръча тъкмо това, да им опише лично маршрута, който жената като че ли бе склонна да избере. Гостите приемаха с радост препоръки от първа ръка и близките й я поощряваха да споделя с тях онова, което знае за местността. Но днес мислите й бяха заети с други неща, за да си бъбри с тях, затова продължи да работи упорито покрай терасата, докато почти се скри от погледите им.

Видя голямата стара кола да подскача по пътя, но веднага забеляза, че мъжът, който я кара, е твърде млад, за да е Франк Брейди. Имаше красиво лице — поне онази част, която се виждаше, защото носеше слънчеви очила и шапка с козирка. Косата му се подаваше от нея, вълниста и кестенява, с изсветлели от слънцето кичури.

Жената на седалката отпред също беше красива. Майка му, предположи Оливия, макар че и тя не изглеждаше много възрастна. Може пък да му беше леля или по-голяма сестра.

Прехвърли наум резервациите, като се опитваше да си спомни дали днес се очакват други гости, после зърна още един пътник, проснал се на задната седалка.

Сърцето й заби неистово в гърдите и отекна в главата и с тъпо пулсиране. Изправи се бавно тъкмо когато колата взе последния завой и спря.

Позна го веднага. Изобщо не й се стори странно, че неясният спомен за лицето му придоби отчетливи очертания още в мига, в който Франк слезе от колата. Сега си го спомняше прекрасно: цвета на очите му, звученето на гласа му, усещането от докосването на ръката му, голяма и нежна върху страната й.

Наред с болката в главата, Оливия почувства леко замайване и повдигане, когато той обърна глава и я видя. Коленете й се разтрепериха, тя свали ръкавиците и ги напъха в задния си джоб. Устата й беше пресъхнала, ала се насили да се усмихне любезно и тръгна.

Той също.

В този момент жената и младият мъж, които също слязоха, престанаха да съществуват. Както и стената от високи дървета, поразително синьото небе, пърхащите пеперуди и чуруликането на птиците.

Оливия виждаше само него, както в онази нощ, когато бе отворил вратата на стенния гардероб.

— Аз съм Оливия — каза с глас, който прозвуча много далечно в собствените й уши. — Благодаря ви, че дойдохте, детектив Брейди. — Подаде ръка.

Франк се питаше колко пъти сърцето му ще се къса при вида на това малко момиче. От нея се излъчваше такова достойнство, очите й бяха толкова сериозни, усмивката така любезна. А гласът й трепереше.

— Радвам се да те видя отново, Оливия. — Пое ръката й в своята и я задържа. — Ливи. Вече не ти, ли викат Ливи?

— Да. — Усмивката й стана по-топла, съвсем мъничко. — Приятно ли беше пътуването?

— Много приятно. Решихме да дойдем с кола, така че взехме тази на сина ми. Само тя е достатъчно голяма, за да се чувстваш комфортно на такова дълго пътуване. Силия?

Той протегна ръка и прегърна жена си през раменете. Оливия не пропусна да забележи нежния жест. Тя обичаше да изучава начина, по който общуват хората. Жената се намести непринудено до него и се усмихна дружелюбно. В очите й се четеше симпатия.

— Това е Силия, съпругата ми.

— Здравей, Ливи. Каква красива местност. Знаеш ли, на времето съм лагерувала във вашия къмпинг, когато бях на годините на Ноа. Запомних завинаги тези места. Ноа, това е Ливи Макбрайд, хижата е собственост на семейството й.

Той вдигна глава, кимна — учтиво, но сдържано. Единственото, което каза, пъхнал ръце в джобовете си, бе „Здрасти“. Но зад тъмните очила изучи внимателно всяка черта от лицето й.

Тя бе по-висока, отколкото очакваше. Източена. Напомни си, че представата му за нея бе останала свързана с момиченцето, което притиска ръце към ушите си с обезумяло от страх и мъка лице.

Не бе забравил изражението й. Не бе я забравил.

— Ноа пести думите напоследък — отбеляза сериозно Силия, но очите й се смееха и това накара Оливия също да се усмихне.

— Ако искате, можете да оставите колата тук, докато се настаните. Всички апартаменти с изглед към езерата бяха заети, но ще имате наистина прекрасна гледка към гората. Това е един от семейните апартаменти на приземния етаж и има собствено дворче.

— Звучи прекрасно. Спомням си, че навремето правих снимки на хижата. — За да даде възможност на Оливия да се отпусне, Силия сложи ръка на рамото й и се обърна да разгледа сградата. — Изглежда така, сякаш е пуснала корени тук, като дърветата.

Сградата бе внушителна, стара и величествена. Триетажна, със стръмен покрив над централното крило. Прозорците бяха широки, за да разкриват пред гостите великолепните пейзажи. Дървото бе избледняло до бледокафяво и с тъмнозелените си корнизи хижата изглеждаше като неразделна част от гората, както дърветата, които се извисяваха над нея.

Пътеките бяха покрити с камъни, между които растяха дребни вечнозелени растения, туфи папрат и горски цветя. Мястото изглеждаше по-скоро приятно диво и не покътнато, отколкото изкуствено поддържано.

— Сградата най-малко не се натрапва. Който я е строил, е разбирал колко е важно да се съобразяваш с природата, а не да я изтласкваш на заден план.

— Моят прадядо. Той е издигнал първата постройка, после той, брат му и дядо ми са достроявали. Той е из мислил й името й^[1]. — Оливия устоя на желанието да изтрие потните си длани в джинсите. — Няма река, която да свършва тук или нещо подобно. Това е метафора.

— За това, че намираш къде да се подслониш и да отдъхнеш в края на пътя — предположи Силия и Оливия се усмихна.

— Да, точно така. Тъкмо такива са били намеренията му. Всъщност първоначално е било само странноприемница, а сега е курорт. Но ние искаме да съхраним същата отморяваща атмосфера и полагаме всички усилия да опазим района, грижим се хижата да допринася за чистота на гората и езерата, а не да ги замърсява.

— Говориш на нейния език — намигна й Франк. — Силия е непоколебим природозащитник.

— Всеки, който има мозък в главата, е такъв — отвърна веднага Оливия и Силия кимна одобрително.

— Ще се разбираме чудесно. Защо не ме разведеш да ми покажеш хижата, докато тези големи силни мъже се занимаят с багажа?

Когато Силия я поведе, Оливия се обърна и хвърли поглед на Франк. Нетърпението направо струеше от нея, но стори онова, за което бе помолена и отвори едната половина на голямата двойна врата.

— При предишното ми идване така и не успях да вляза вътре — каза Силия. — Средствата ми бяха доста ограничени, пък и тогава се отнасях с презрение към всякакви материални блага. Аз бях едно от първите хипита.

Оливия спря и премигна.

— Наистина ли? Не приличате на хипи.

— Сега си слагам гердана на любовта само за специални случаи, като годишнината на Удсток.

— Франк също ли е бил хипи?

— Франк? — Силия отметна глава и се разсмя, искрено развеселена. — О, не, не и господин Консервативен. Този човек е роден полицай… и републиканец. Е — въздъхна тя, — какво да се прави. О, но това е прекрасно!

Направи полукръг в централното фоайе, като се възхищаваше на подовете и стените от натурални борови и елови дъски, на голямата каменна камина, която в августовската жега бе пълна с глинени вази свежи цветя, вместо с пламтящи цепеници. Фотьойлите и диваните в меки землисти тонове бяха наредени на уютни сепарета.

Доста от гостите пиеха кафе или вино, съзерцаваха гледката навън или изучаваха своите пътеводители.

Украсата бе от произведения на изкуството на коренното американско население: картини, стенни пана и медни ведра, пълни с великолепни букети от свежи цветя и зеленина.

Повече приличаше на широка дневна, отколкото на фоайе, каквито, реши Силия, вероятно са били и намеренията на собствениците.

На рецепцията от полирано дърво стояха мъж и жена в блестящи от чистота бели ризи и зелени ловджийски жилетки. Програмата за деня бе написана на ръка върху стара плоча за писане, на плота се мъдреше керамична купа с карамели в пастелни цветове.

— Добре дошли в „Ривърс Енд“! — Жената насочи усмивката си за миг към Оливия, преди да се обърне любезно към Силия. — При нас ли ще отседнете?

— Да, Силия Брейди със семейството си. Съпругът и синът ми разтоварват багажа.

— Да, госпожо Брейди, радваме се, че ни гостувате. — Докато говореше, жената почукваше по клавиатурата под плота. — Надявам се, че пътуването ви е било приятно.

— Много. — Силия забеляза табелката с името, прикачена за жилетката й. — Благодаря, Шарън.

— И ще останете пет нощи. На ваше разположение са комплексните ни услуги за семейства, които включват закуска за трима всяка сутрин, екскурзии с опитен водач по ваш избор…

Оливия престана да слуша встъпителното приветствие и обясненията на Шарън и погледна към вратата. Стомахът й отново се сви, когато Франк влезе, следван от Ноа. И двамата бяха натоварени с пътни чанти и раници.

— Мога да ти помогна, Шарън. Ще покажа на семейство Брейди стаите и ще им обясня кое къде е.

— Благодаря, Ливи. След като, ще ви води лично член на семейство Макбрайд, вие сте в най-добрите ръце, госпожо Брейди. Приятно прекарване.

— Насам, моля. — Като се сдържаше с всички сили да не бърза, Оливия ги поведе по коридора встрани от фоайето и зави надясно. — Фитнесклубът е вляво и обслужва гостите с отстъпка. До басейна можете да стигнете през него или като излезете през южния вход.

Тя сипеше информация: часове за хранене й почивка, обслужване по стаите, възможности за наемане на канута, рибарски принадлежности, велосипеди.

Пред вратата на апартамента се отдръпна да им направи път и въпреки че бе много напрегната, й стана приятно, когато Силия ахна от задоволство.

— Великолепно е! Направо великолепно! О, Франк, виж тази гледка. Сякаш сме насред гората. — Веднага се отправи към вратите за дворчето и ги отвори широко. — Защо живеем в града?

— Свързано е донякъде с възможностите за работа — сухо отвърна Франк.

— Двойната спалня е тук, а другата — ето там.

— Ще отида да си оставя нещата. — Ноа тръгна към другия край на дневната.

— Сигурно искате да разопаковате багажа, да се настаните. — Оливия сключи ръце, после отново ги пусна. — Мога ли да ви донеса или обясня още нещо? Аз… Има няколко кратки и леки маршрута, в случай че искате да се ориентирате в местността този следобед.

— Франк, защо не влезеш в ролята на скаут? — Силия се усмихна, неспособна да устои на молбата в очите на Оливия. — Ние с Ноа вероятно ще помързелуваме край басейна, Ливи може да те разведе наоколо още сега, а после ще полегнеш да си изпънеш костите.

— Добра идея. Имаш ли нещо против, Ливи?

— Не, не, нямам нищо против. Можем да излезем направо оттук. — Тя посочи вратите към дворчето. — Има една лека обиколка от около километър, за която не е нужно дори да се обличате специално.

— Звучи чудесно. — Той целуна Силия и прокара длан по ръката й. — Ще се видим след малко.

— Не бързай. — Тя тръгна след тях, спря на вратата и проследи с поглед как момичето води мъжа към дърветата.

— Мамо?

Не се обърна. Продължи да ги наблюдава, докато силуетите им се загубиха в сенките на гората.

— Ъмм?

— Защо не ми каза?

— Какво да ти кажа, Ноа?

— Това е дъщерята на Джули Макбрайд, нали?

Силия се обърна към него. Беше застанал на прага на стаята си, опрял небрежно рамо на рамката на вратата с остър, леко ядосан поглед.

— Да. Защо?

— Не сме дошли тук, за да бродим из горите и да ловим риба. Татко мрази риболова и неговата представа за ваканция е да се излежава на въжената люлка в задния двор.

Тя едва не се разсмя. Абсолютно вярно беше.

— Накъде биеш?

— Дошъл е да види момичето. Това означава ли, че по убийството на Джули Макбрайд е изникнало нещо ново?

— Не. Няма нищо такова. Не знаех, че се интересуваш от тези неща, Ноа.

— Защо да не се интересувам? — Той се приближи и взе една от яркочервените ябълки в синята купа на масата. — Това бе татково разследване, и то много важно. Хората още говорят за него. И той мисли за него. — Ноа посочи с брадичка в посоката, в която бе тръгнал баща му. — Въпреки че не говори по този въпрос. Какво става, мамо?

Силия повдигна рамене, после ги отпусна.

— Момичето, Оливия, му писа. Иска да го пита за някои неща. Не мисля, че баба й и дядо й са й говорили много за случилото се, нито че знаят за писмото й до баща ти. Така че нека ги оставим двамата за малко насаме.

— Разбира се. — Ноа захапа ябълката и погледът му се зарея натам, накъдето момичето бе повело баща му. — Просто се чудех.