Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- River’s End, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Йорданка Пенкова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 48гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и форматиране
- Xesiona(2011)
- Корекция
- liubomilabuba(2012)
Издание:
Нора Робъртс. Краят на реката
Американска. Първо издание
ИК „БАРД“, София, 2000
Редактор: Саша Попова
ISBN: 954-585-101-5
История
- —Добавяне
Глава 5
Олимпик Рейн Форест, 1987
През лятото на тринайсетата си година Оливия бе високо слабо момиче с буйна, златиста като пчелен мед коса. Очите й, с почти същия цвят, бяха засенчени от дълги мигли, а веждите над тях бяха тъмни и прави. Изоставила бе мечтите да стане принцеса в замък и ги бе заменила с други амбиции. Те варираха между поприщата на пътешественик, ветеринар и планински водач, като в момента целта й беше последното. Гората със своите зелени сенки и влажни аромати бе нейният свят, света, който рядко напускаше. Най-често бе сама в него, но никога самотна. Дядо й я беше научил как да проследи и да издебне елен или лос с камерата си. Как да стои тихо минути, дори часове, за да наблюдава царственото тестване на самеца или грацията на кошутата и малкото й.
Научила се бе да разпознава дърветата, цветята, мъха и гъбите, но така и не бе придобила умението да ги рисува добре, както се бе надявала баба й.
Прекарваше спокойни дни в риболов с нея и това я бе приучило на търпение. Участваше в работата около хижата и къмпинга в Олимпийския национален парк, които семейство Макбрайд държеше от две поколения, и това бе развило у нея чувство за отговорност.
Разрешено й бе да броди из гората, да гази в реките, да се катери по планинските склонове. Но никога, никога не биваше да напуска сама границите на парка. Така бе усвоила урока, че свободата има граници. Напуснала бе Лос Анджелес преди осем години и повече не беше се връщала там. В спомените й за къщата в Бевърли Хилс смътно се мержелееха високи тавани и полирано дърво, цветно великолепие и басейн с искрящо синя вода, заобиколен от цветя.
През първите си месеци в голямата къща сред гората Оливия бе питала кога ще се върнат там, където живее, кога майка й ще дойде да я вземе и къде е баща й. Ала винаги, когато задаваше въпроси, баба й стискаше устни, а очите й ставаха лъскави и потъмняваха. Така се бе научила да чака. После се научи и да забравя.
Израсна висока и жилава. Крехкото момиченце, което се криеше в стенни гардероби, вече бе почти само спомен, който витаеше в сънищата й. Да живее с настоящето, също бе между уроците, който бе научила, и то добре.
Приключила със задълженията си в къмпинга за деня, Оливия пое по пътеката към къщи. Сега следобедът бе само неин, възнаграждение за труда, както заплатата, която баба й внасяше два пъти месечно на нейно име в градската банка. Помисли си дали да иде за риба, или да си направи екскурзия до платото и да помечтае над езерото, но се чувстваше твърде неспокойна за подобни занимания. Щеше да й е приятно да поплува, макар че сезонът едва започваше, ала едно от непоклатимите правила на баба й бе да не плува сама.
Оливия го нарушаваше от време на време и винаги внимаваше да изсуши напълно косата си, преди да се прибере.
Струваше й се, че баба й се тревожи прекалено. Твърде често и почти за всичко. Достатъчно беше Оливия да кихне и тя се втурваше към телефона да вика лекаря. Добре че в повечето случаи дядо успяваше да я спре. Ако Оливия закъснееше с десет минути, Вал излизаше на верандата и започваше да я вика.
Веднъж едва не се бе обадила в планинската спасителна служба, защото тя бе останала да играе с други деца в къмпинга и бе забравила да се прибере, докато не бе започнало да се стъмва.
Като се сети за това, Оливия завъртя очи. Никога не би се загубила в гората. Тук си бе у дома и познаваше всяко кътче, както стаите в къщата. Знаеше, че и дядо и е на същото мнение, защото неведнъж ги бе чувала да се карат на тази тема. След подобни кавги баба й се успокояваше за ден-два, но после се започваше отново.
Оливия остави зад себе си меката зелена светлина и нежните сенки на гората и излезе на поляната, където от поколения се издигаше къщата на Макбрайдови. Слюдата в прастарите камъни блещукаше на меката слънчева светлина. Когато валеше, скритите им цветове, различни нюанси на кафявото, червеното и зеленото, се открояваха и грейваха. Прозорците искряха, винаги готови да пуснат вътре светлината или успокояващия мрак. Построена беше на три нива, всяко разположено върху другото по причудлив начин, със стърчащи отвсякъде тераси, за да се запази общата линия. Цветя, папрати и диви рододендрони обгръщаха основите и преминаваха в пъстра градина, над която дядо й трепереше като над любимо дете.
Огромни теменуги с кадифени пурпурни и бели цветове напираха от каменните саксии, дълга леха с шибои, наперени и розови, опасваше долната тераса.
Оливия прекарваше дълги приятни часове с дядо си и неговите цветя. С ръце в пръстта и глава в облаците.
Тръгна по каменната пътека, като правеше ту гигантски, ту ситни крачки, за да избегне многобройните пукнатини. Изкачи тичешком стъпалата, завъртя се бързо в кръг, после отвори входната врата.
Достатъчно бе да прекрачи прага, за да разбере, че къщата е празна. Все пак извика, по навик, докато вървеше през дневната с нейните големи изтърбушени дивани и топли, жълти стени.
Подуши въздуха и със задоволство долови аромата на пресни курабии. Но въздъхна, когато стигна до кухнята и видя, че са от овесено брашно.
— Какво й пречеше да направи сладки с шоколадови пръчици — промърмори тя, вече бръкнала в големия стъклен буркан, в който бяха прибрани. — Мога да излапам милион сладки с шоколадови пръчици.
Задоволи се и с тези и започна да яде бързо и лакомо, докато четеше бележката на хладилника.
„Ливи, наложи се да отскоча до града. Отивам до супермаркета. Леля ти Джейми и вуйчо ти Дейвид идват на гости. Пристигат тази вечер.“
— Ура! — нададе радостен вик Оливия и от устата й се разхвърчаха трохи. — „Подаръци!“
За да го отпразнува, бръкна в буркана за трета курабия, а после прочете бележката до края и промърмори под нос:
— По дяволите!
„Стой си вкъщи, скъпа, за да ми помогнеш за продуктите, когато си дойда. Можеш да си подредиш стаята. Ако изобщо си в състояние да се справиш с целия хаос там. Не изяждай всички курабии. Обичам те, баба.“
— Уф. — С искрено съжаление Оливия захлупи отново буркана.
Сега пък трябваше да си седи вкъщи. Баба можеше да пазарува с часове. С какво очакваше да се занимава цял ден? Огорчена, тя затрополи нагоре по задното стълбище. Стаята й не беше чак толкова разхвърляна. Просто държеше там нещата си. Защо баба й настояваше да ги прибира, след като веднага щеше да й се прииска да ги извади отново?
Доказателствата за различните й занимания и интереси бяха пръснати из цялата стая. Сбирката й от камъни, рисунките на диви животни и растения със старателно изписани отдолу латински названия. Комплектът за химически опити, за който премираше миналата. Коледа, бе пъхнат на етажерката и забравен, с изключение на микроскопа, заел трайно място на бюрото й.
Там бе и кутията за обувки, натъпкана с нещата, които наричаше проби за изследване: клонки, умрели бръмбари, късчета папрат, косми, ивички тютюн и парченца кора.
Дрехите, които бе носила предишния ден, бяха захвърлени на пода. На същото място, където ги бе изхлузила от себе си. Леглото бе неоправено, с разбъркани чаршафи и одеяла, точно каквото го бе оставила, когато скочи от него на разсъмване.
Оливия намираше всичко това за съвсем приемливо, но отиде, издърпа покривката нагоре и тупна възглавниците няколко пъти. После изрита захвърлените, обувки под леглото и започна да хвърля дрехите в панера или в стенния гардероб. Издуха прахта и остатъците от гума от повърхността на бюрото, натъпка огризаните моливи в стъкления буркан, пъхна хартиите в чекмеджето и реши, че е свършила добра работа.
Подвоуми се дали да не се свие на стола до прозореца, да помечтае и да се поцупи. Дърветата се съживяваха, върховете на високите дъгласови и канадски ели въздишаха и се полюшваха на излезлия отскоро ветрец. Небето на запад бе притъмняло и свъсено като пред наближаваща буря. Можеше да седне и да наблюдава как връхлита, да се опита да различи линията на дъжда, преди да е заваляло и тук.
По-добре, много по-добре беше да излезеш навън, да вдъхнеш мириса, да вдигнеш лице и да поемеш аромата на дъжд и бор. И да бъдеш сама. Винаги бе мислила така. Ароматът се усещаше много по-добре, когато си сам.
И почти се поддаде, понечи да тръгне към високите стъклени врати, които водеха към терасата пред стаята й. Но всички онези кутии, пъзели и игри, натъпкани по лавиците, натежаха на съвестта й. Баба й от седмици я молеше да разчисти и оправи бъркотията. Сега, когато идваше леля Джейми — и сигурно носеше нови подаръци — положително щеше да има лекция как човек трябва да цени и пази онова, което има.
Като изпусна дълга страдалческа въздишка, Оливия започна да сваля старите игри и пъзели и да ги струпва на люлееща се купчина. Реши да ги занесе на тавана, тогава стаята й щеше да стане направо безупречна.
Внимателно изкачи стълбите и отвори вратата. Щом лампата светна, започна да се оглежда за най-подходящото място в ухаещото на кедър огромно помещение, където да складира непотребните си вещи. Стари лампи, не чак толкова неизползваеми, че да бъдат изпратени като помощ за бедните, стояха без крушки и абажури в един ъгъл, където покривът се спускаше косо. Детско люлеещо се столче и бебешки мебели, които й се виждаха много стари, бяха спретнато подредени до една от стените, наред с разни кашони и сандъци. Картините, някога украсявали стените на къщата или на хижата, стояха подпрени в калъфите, с които бяха покрити. Скъцащата етажерка, измайсторена от дядо й в неговата дърводелска работилница, приютяваше семейство кукли и плюшени животни.
Вал Макбрайд не обичаше да изхвърля нищо, Оливия знаеше това. Накрая вещите биваха пренасяни на тавана, в хижата или просто им се намираше друго приложение в къщата.
Отнесе своите кутии до етажерката с играчките и ги струпа на пода до нея. Повече от скука, отколкото от интерес взе да рови в едно от чекмеджетата на стария скрин и да разглежда замислено бебешките дрешки, грижливо завити в хартия и наръсени с кедрови стърготини, за да не мухлясат. В друго имаше одеяло, цялото розово и бяло, обшито с мек сатенен ширит. Попипа го и то събуди у нея някакъв смътен спомен. Но стомахът й се сви и започна да пари, така че побърза да затвори чекмеджето.
Не биваше да идва на тавана без разрешение и изобщо не й бе позволено да отваря чекмеджета, сандъци или кашони. Баба й казваше, че спомените са безценни и когато порасне, ще може да ги извади. Вечно това „когато пораснеш“, мислеше си Оливия. И никога, никога „сега“.
Не разбираше защо държат толкова на тези неща. Това бяха просто куп вехтории, а и тя вече не беше дете. Нямаше опасност да счупи или загуби нещо.
И без това не я интересуваха кой знае колко.
Дъждът започна да почуква по покрива, като пръсти, които барабанят леко по масата. Тя се приближи до малкия прозорец, който гледаше към предната част на поляната. И тогава видя сандъка.
Беше от черешово дърво с куполообразен капак и излъскан месингов обков. Винаги си бе стоял там, напъхан дълбоко под гредите и заключен. Тя забелязваше тези неща. Дядо й казваше, че има очи като на котка, което я караше да се кикоти, когато беше по-малка, и от което сега се чувстваше горда.
Днес сандъкът не беше набутан чак в дъното, нито пък беше заключен. Баба сигурно бе прибрала нещо в него, помисли си Оливия и се приближи.
Знаеше историята за кутията на Пандора, как любопитната жена я отворила и пуснала всички злини да плъзнат по света. Но си каза, че този тук няма нищо общо и коленичи пред него. Пък и след като не беше заключен, какво лошо имаше да го отвори и да надникне вътре?
Вероятно бе пълен със сантиментални вехтории, плесенясали стари дрехи или пожълтели снимки.
Но докато вдигаше тежкия капак, пръстите й изтръпнаха — като предупреждение или предчувствие.
Най-напред я порази миризмата. Накара я да се задъха.
Кедър, от облицовката. Лавандула. Дядо й бе насадил цяла ливада отстрани до къщата. Но под тези ухания се долавяше нещо друго. Нещо хем чуждо, хем познато. Въпреки че не можеше да го разпознае, щом я лъхна, сърцето и затуптя бързо в гръдния кош.
Изтръпването се засили и пръстите й се разтрепериха, когато бръкнаха вътре. Имаше видеокасети, надписани само с дати и прибрани в обикновени черни калъфи. Три дебели албума със снимки, кутии с различна големина. Отвори една, подобна на тази, в която баба й и дядо й прибираха своите старомодни топки за елха.
Вътре имаше шест декоративни флакончета, разположени върху предпазна подложка от дунапрен.
— Вълшебните шишенца! — прошепна тя. И сякаш таванът изведнъж се изпълни с красив алтов смях, мимолетни видения, екзотични аромати.
„На шестнайсетия си рожден ден можеш да си избереш този, който ти харесва най-много. Но не бива да си играеш с тях, Ливи. Може да се счупят. Може да порежеш ръката си или да стъпиш на стъкло.“
Майка й се бе навела над нея, меката коса падаше отстрани покрай лицето й. И със смях, с преливащи от веселие очи, пръсна малко облаче парфюм във вратлето на Оливия.
Ароматът. Маминият парфюм. Оливия отново се надигна на колене, надвеси се над сандъка и си пое дълбоко въздух. Тогава усети уханието на майка си.
Остави кутията и бръкна вътре за първия албум. Той бе тежък и труден за държане, така че го сложи на скута си. В къщата нямаше снимки на майка й. Оливия си спомняше, че бе имало, но те отдавна бяха изчезнали. Албумът бе пълен с тях: майка й като младо момиче, майка й с Джейми и с родителите си. Усмихната, засмяна, гримасничеща срещу фотоапарата.
Снимки пред къщата и в къщата, в къмпинга и на езерото. Снимки с дядо, когато косата му е била по-скоро златиста, отколкото сребриста, и с баба в прекрасна рокля.
Имаше и една, на която майка й държеше бебе.
— Това съм аз! — прошепна Оливия. — Мама и аз.
Обръщаше лист след лист и буквално поглъщаше с очи всяка снимка, докато те изведнъж свършиха. Виждаха се следите по страниците, откъдето бяха махнати.
Обзета от нетърпение, тя остави албума и взе следващия.
Този път нямаше семейни снимки, а изрезки от вестници, статии от списания. Майка й на корицата на „Пийпъл“, на „Нюзуик“ и „Глемър“. Оливия разгледа първо тях, като се взираше внимателно и попиваше всяка подробност. Тя имаше очите на майка си. Знаеше това, спомняше си го, но друго бе да го види така ясно, сама да надникне в тях, сама да види цвета им, формата им, правите тъмни вежди.
Вихър от вълнение, скръб и задоволство, слети в едно, бушуваше в душата й, докато прокарваше пръсти по всеки от лъскавите портрети. Била е така красива, толкова съвършена!
После прелисти нататък и отново се развълнува, когато откри поредица фотографии на майка си с тъмнокос мъж. Той беше красив — като поет, помисли си тя и момичешкото й сърце трепна. Имаше техни снимки в градина и в голяма стая с искрящи полилеи, на диван, където майка й се бе сгушила в скута му, лицата им почти се допираха, усмихваха се един на друг.
Сам Танър. Пишеше, че името му е Сам Танър. Оливия се разтрепери. Стомахът й се сви, сякаш десетки пръсти го бяха стиснали и го извиваха.
Баща й! Това бе баща й. Как бе могла да забрави? Това бе баща й, хванал ръцете на майка й или обвил раменете й.
Хванал ножици, блестящи от кръв.
Не, не, не беше възможно. Това бе сън, кошмар. Игра на въображението. Нищо повече.
Образите започнаха да нахлуват в съзнанието й и тя се залюля, притиснала ръка към устата си. Паниката я хвана за гърлото с парещи пръсти и започна да я стиска, докато дъхът й заизлиза на сподавени хрипове.
Счупено стъкло, искрящо на пода в светлината на лампите. Стъпкани цветя. Топлия ветрец през отворената врата.
Това не беше истина. Тя не можеше да позволи да е истина.
Оливия бутна настрана албума и вдигна последния с треперещи ръце. Там трябваше да има още снимки. Други снимки на нейните родители, усмихнати и прегърнати.
Но пак бяха вестникарски изрезки, с едри заглавия, които сякаш крещяха насреща й:
„ДЖУЛИ МАКБРАЙД УБИТА“
„САМ ТАНЪР АРЕСТУВАН“
„ВЪЛШЕБНАТА ПРИКАЗКА ЗАВЪРШВА С ТРАГЕДИЯ“
Имаше фотографии на баща й, който изглеждаше някак отнесен и съсипан. И още на леля й, на баба й и дядо й, на вуйчо й. И нейна, Оливия трепна, като я видя. От преди години, с ужасени и объркани очи, притиснала ръце към ушите си.
„ДЪЩЕРЯТА НА ДЖУЛИ ЕДИНСТВЕН СВИДЕТЕЛ НА УБИЙСТВОТО Й“
Оливия поклати глава в несъгласие и запрелиства бързо страниците. Ето, още едно лице, което будеше спомени. „Името му беше Франк — помисли си тя. — Той прогони чудовището. Имаше малък син, който обичаше пъзелите.“
Полицай. Гърлото й се стегна от страх. Издаде тих звук. Той я бе изнесъл от къщата, къщата, в която бе дошло чудовището. Където бе всичката онази кръв.
Защото майка й бе мъртва. Майка й бе мъртва. Тя го знаеше, разбира се, че го знаеше. „Но ние не говорим за това — напомни си, — никога не говорим за това, защото баба започва да плаче.“
Заповядваше си да затвори албума, да махне всичко, да го върне обратно в сандъка, обратно на тъмно. Но вече разлистваше страниците, търсеше думите и снимките.
„Наркотици. Ревност. Безумие.“
„Танър признава!“
„Танър оттегля самопризнанията си. Заявява, че е невинен.“
„Четиригодишната дъщеря главен свидетел.“
„Днес процесът срещу Танър взе по-драматичен обрат, когато бяха представени записаните на видеокасета свидетелски показания на дъщеря му, четиригодишната Оливия. Детето е било разпитано в дома на леля си по майчина линия Джейми Мелбърн и записът е направен с разрешението на неговите баба и дядо в качеството им на настойници. Преди това съдия Сато отсъди, че записаните показания могат да бъдат представени като доказателство, за да бъде спестена на малолетната травмата от явяването в съда.“
Спомняше си, сега си спомняше всичко. Бяха седнали в дневната на леля Джейми. Баба й и дядо й също бяха там. Жена с червена коса и мек глас й бе задавала въпроси за нощта, когато бе дошло чудовището. И баба бе обещала, че никога повече няма да я карат да говори за това, че е за последен път.
И наистина беше за последен път. Жената я бе изслушала и й бе задала въпроси. После с нея бе разговарял мъж с внимателна усмивка и топли очи. Тя си беше помислила, че след като е за последен път, после ще може да си отиде вкъщи. Че лошото ще отмине и всичко ще си бъде както преди.
Но вместо това я бяха довели във Вашингтон, в голямата къща сред гората. Сега вече знаеше защо.
Оливия обърна още няколко страници, присвила очи да спре сълзите. Със стиснати челюсти и парещи очи прочете нова поредица объркващи заглавия.
„САМ ТАНЪР ОСЪДЕН“
„ВИНОВЕН! СЪДЕБНИТЕ ЗАСЕДАТЕЛИ! ОСЪЖДАТ ТАНЪР“
„ТАНЪР ОСЪДЕН НА ДОЖИВОТЕН ЗАТВОР“
— Ти уби майка ми, негодник такъв! — произнесе Оливия с цялата омраза, на която бе способно едно младо момиче. — Надявам се и ти да си умрял. Надявам се да си умрял със сълзи на очи.
Затвори албума с рязък жест и внимателно го върна в сандъка заедно с другите. После стана и отиде да изгаси лампите. Слезе по стълбите, прекоси празната къща и излезе на задната тераса.
Седна там и впери поглед в дъжда.
Не бе в състояние да проумее как бе могла да погребе всичко, което се бе случило, как бе могла да го заключи в себе си, досущ както баба й бе, заключила кутиите и албумите в сандъка.
Но знаеше, че никога повече няма да го направи. Щеше да го помни. Винаги! И щеше да разбере всичко, каквото може, за нощта в която бе умряла майка й, за процеса, за баща си.
Ясно й беше, че не може да пита близките си. Те още я мислеха за дете, което трябва да бъде закриляно. Но грешаха. Тя никога повече нямаше да бъде дете.
Чу джипа, който боботеше през дъжда нагоре по пътя. Затвори очи и се съсредоточи. Почувства в себе си някакво ожесточение и се запита дали бе наследила актьорските умения на родителите си. Скри омразата, скръбта и гнева в едно ъгълче на сърцето си и ги заключи там.
После стана и посрещна баба си с обичайната усмивка, когато джипът спря в края на алеята.
— Радвам се да те видя. — Вал вдигна качулката на якето си и слезе от колата. — Тук е пълно с багаж, Ливи. Вземи си якето и ела да ми помогнеш, ако обичаш.
— Не ми трябва яке, няма да се размия. — Излезе на дъжда. Равномерното му ромолене й действаше успокояващо. — Ще имаме ли спагети с кюфтенца за вечеря?
— За първата вечер на Джейми вкъщи? — Вал се разсмя и подаде на Оливия плик с продукти. — Че как иначе?
— Искам аз да ги приготвя.
Оливия премести плика в другата си ръка и посегна за друг.
— Ти? Наистина ли?
Оливия повдигна рамо и влезе в къщата. Вратата се блъсна и се затвори след нея, после отново се отвори, когато Вал влезе вътре с още пликове в ръцете.
— Как така изведнъж? Винаги си казвала, че готвенето е досадно.
Това беше, когато още бях дете, помисли си Оливия. Сега нещата стояха по-различно.
— Все някога трябва да се науча. Аз ще донеса останалото, бабо. — Тръгна да излиза, после се обърна. Гневът я изпълваше, не позволяваше да бъде заключен. Напираше да изскочи навън и да нарани баба й. А не биваше. Бавно отиде при Вал и я прегърна отривисто. — Искам да се науча да готвя като теб!
Остави баба си да премигва от радостно изумление и изтича за останалите пликове.
Какво го прихваща това момиче, чудеше се Вал, докато вадеше пресни домати, чушки и марули. Тази сутрин мърмореше, че трябва да припече няколко филии, и направо изгаряше от нетърпение да изскочи навън. А сега настояваше да прекара свободния си следобед в готвене!
Когато Оливия се върна, Вал вдигна вежди.
— Ливи, да не си си навлякла някакви неприятности в къмпинга?
— Не.
— Искаш да си измолиш нещо? Онази чудесна нова раница, която съм ти приготвила за рождения ден?
Оливия въздъхна, избута падналите над очите й мокри коси.
— Бабо, искам да се науча да готвя спагети. Не е кой знае какво.
— Просто се чудя какъв е този внезапен интерес.
— Ако не знам да готвя, не мога да бъда самостоятелна. А щом ще се уча, нека поне се науча както трябва.
— Е… — кимна доволно Вал. — Моето момиче израства пред очите ми. — Тя се пресегна и докосна лицето на Оливия с върховете на пръстите. — Моята хубава малка Ливи!
— Не искам да съм хубава. — Скритият гняв припламна и замъгли леко очите й. — Искам да съм умна.
— Можеш да бъдеш и двете.
„Промени — мислеше си Вал. — Няма как да ги спреш, няма как да задържиш мига.“
— Добре. Дай да приберем тези неща и да започваме.
Търпеливо й обясни какви продукти ще използват и защо, кои подправки от градината ще добавят и как ще се съчетаят ароматите им. Забелязваше, че Оливия поглъща с огромно внимание всяка подробност, ала това по-скоро я забавляваше, отколкото тревожеше.
Ако можеше да чуе мислите на внучката си, сигурно би се разплакала.
„Обяснявала ли си на майка ми как да приготвя сос? — питаше се Оливия. — Тя стояла ли е тук с теб, когато е била на моята възраст, до същата тази печка, учила ли се е да запържва чесъна до златисто в зехтин? Усещала ли е същите миризми, чувала ли е как дъждът чука по покрива? Защо не искаш да ми разкажеш за нея? Как ще разбера каква е била, ако ти не ми кажеш? Как ще разбера коя съм?“
Вал сложи ръка на рамото й.
— Много добре, скъпа. Чудесно. Направо имаш талант за готвене.
Оливия разбърка подправките в бавно къкрещия сос и остави настрана останалото. Засега.