Нора Робъртс
Краят на реката (5)

Глава 4

Известно е, че самопризнанията успокояват душата, но в случая те преди всичко помогнаха на Сам Танър да докара на фокус действителността. По-малко от час след като написа своите сълзливи показания и призна, че е убил жена си брутално и със замъглено от дрогата съзнание, той упражни гражданските си права.

Обади се на същия адвокат, за когото твърдеше, че само е усложнил брачните му проблеми, и поиска от него да внесе възражение. Беше паникьосан и изтощен и вече беше забравил половината от онова, което бе признал.

Така че адвокатът, който пръв заяви, че самопризнанията са изтръгнати под натиск, който нареди на клиента си да се придържа към своето право да не говори и извика подкрепление, бе специалист по бракоразводни дела.

Екипът на защитата щеше да се ръководи от Чарлс Брайтън Смит — шейсет и една годишна лисица с артистична сребриста грива, лукави сини очи и ум като лазер. Поемаше с удоволствие престижни дела и нищо не му допадаше повече от шумна съдебна схватка, която се превръща в главна атракция на медийния цирк.

Преди да отлети за Лос Анджелес, той вече беше започнал да събира своя екип от проучватели, чиновници, адвокати, експерти, психолози и специалисти по психологически профили на съдебните заседатели. Беше позволил да изтече информация за номера на полета и времето на пристигането си и когато слезе от самолета, бе елегантно издокаран и подготвен за атаките на репортерите.

Гласът му бе звучен и плътен, излизаше изпод диафрагмата му като на оперен певец. Лицето му бе строго, с внимателно подбрано изражение, което трябваше да показва загриженост, мъдрост и състрадание, докато произнасяше впечатляващото си встъпително изявление.

— Сам Танър е невинен и също жертва на цялата трагедия. Той загуби по най-брутален начин жената, която обичаше, а сега полицията, в желанието си да закрие час по-скоро случая, го хвърля в още по-голям ужас. Ние се надяваме бързо да поправим тази несправедливост, за да може Сам да се отдаде на скръбта си и да се върне вкъщи при своята дъщеричка.

Не прие никакви въпроси, не направи други коментари. Остави бодигардовете си да разбутат тълпата и да го отведат до чакащата лимузина. Когато се настани вътре, беше сигурен, че медиите ще отразят най-подробно встъпителното му изявление.

И беше прав.

Вал Макбрайд видя по последните новини кадрите от пристигането на Смит в Лос Анджелес и изключи ядосано телевизора. За тях всичко беше игра. За медиите, адвокатите, полицията, обществеността. Поредното шоу, което ще покачи рейтингите, ще увеличи продажбите на вестниците и списанията и ще им даде възможност да видят снимките си на първа страница или по новините.

Злоупотребяваха с дъщеря й, с бедното й убито дете.

Ала бе невъзможно да бъдат спрени. Джули бе направила избора да живее пред очите на публиката и смъртта й не правеше изключение.

Сега те, адвокатите, щяха да се възползват от това. Широката публичност щеше да бъде манипулирана и експлоатирана, за да изкарат жертва мъжа, който я бе убил. Щяха да го превърнат в мъченик. И Оливия щеше да е просто едно от средствата за това.

И тя не можеше да им попречи.

Вал излезе тихо от стаята и надникна да види как е детето. Роб се бе проснал на пода заедно с внучката си. Двамата бяха доближили глави и оцветяваха картинки.

От тази гледка й се прииска едновременно да се разсмее и да заплаче. Роб бе непоклатим като скала, помисли си Вал с безкрайна благодарност. Винаги изправен, колкото и тежко да се облягаш на него.

Остави ги да си правят компания и отиде да потърси Джейми.

Къщата бе построена в правите изчистени линии на буквата „Т“. Офисът на Джейми се намираше в лявото крило. Когато преди осем години бе дошла в Лос Анджелес, за да стане лична секретарка на сестра си, тя бе живяла и работила в свободната стая от подобното й на кукленска къщичка бунгало на хълмовете.

Вал си спомняше, че по онова време се бе тревожила малко и за двете си дъщери, но техните обаждания, писма и посещения вкъщи бяха изпълнени с такова веселие и възбуда, че тя се опитваше да не помрачава настроението им с натяквания и предупреждения. Живяха заедно в онази къща две години, докато Джули срещна Сам и се омъжи за него. След по-малко от шест месеца Джейми се сгоди за Дейвид. Тъкмо пък за човек, който организира концерти на рок групи ли, бе си помислила Вал. Но той се оказа солиден като нейния Роб.

Тогава вярваше, че момичетата й са в добри ръце, че са щастливи и имат свестни мъже. Как бе могла да се заблуди толкова?

Вал прогони тази мисъл като безполезна и леко почука на вратата на офиса, преди да отвори.

Помещението олицетворяваше разбиранията на Джейми за стил и организация. При нормални обстоятелства гладките вертикални транспаранти щяха да са вдигнати и да откриват стаята за слънчевата светлина и за гледката към басейна и цветята. Но папараците и техните телеобективи държаха къщата в обсада. Транспарантите бяха спуснати плътно и лампите бяха запалени, въпреки че още бе ранен следобед.

Като заложници сме, помисли си Вал, когато дъщеря й, й отправи измъчена усмивка и продължи да говори по телефона. Седна на обикновения стол с твърда дървена облегалка срещу бюрото и зачака.

Забеляза, че Джейми изглежда уморена, и едва не въздъхна, като си даде сметка колко малко внимание бе отделяла през последните дни на единствената останала й вече дъщеря.

Сърцето й се сви и тя затвори очи. Тихо си пое дъх няколко пъти. Трябваше да се съсредоточи върху най-належащия въпрос и да не позволява на мъката да я погълне.

— Извинявай, мамо. — Джейми затвори телефона и прокара двете си ръце през косата. — Трябва да се свършат толкова много неща.

— Аз не бях особено полезна.

— О, напротив. Не знам как бихме се справили без теб и татко. Ливи… Не мога да се занимавам с всичко това и да й отделям вниманието, което й е нужно в момента. Макар че Дейвид пое доста неща.

Тя стана и отиде до малкия хладилник за бутилка вода. Организмът й бе започнал да се бунтува срещу литрите кафе, които бе изгълтала. Насред челото й се бе загнездила несекваща тъпа болка, която, изглежда, не се влияеше от никакви лекарства.

— Но той си има работа — продължи Джейми, след като наля две чаши. — Някои хора ми предложиха да поемат част от обажданията, телеграмите и писмата, но…

— Това си е работа на семейството — довърши Вал.

— Да. — Джейми подаде чаша на майка си и приседна на бюрото. — Хората оставят цветя пред портата на Джули. Наложи се да уредя изпращането им по болниците. Лукас Манинг, Бог да го благослови, ми помага във всичко това. Писмата тъкмо започват да пристигат и въпреки че Лу, агентът на Джули, ще ми помогне да се оправя с тях, мисля, че още седмица-две ще бъдем затрупани.

— Джейми…

— Вече имаме купища съболезнователни телеграми от хората в бизнеса, от нейни познати и колеги. А телефонните обаждания…

— Джейми — каза по-твърдо Вал, — трябва да поговорим какво ще правим по-нататък.

— Как какво?

— Седни. — Телефонът зазвъня, но Вал поклати глава. — Остави го да звъни и седни.

— Добре, добре. — Дъщеря й се подчини, седна и се отпусна на облегалката.

— Ще има процес — поде Вал и думите й накараха Джейми да се надигне.

— Няма смисъл да мислим сега за това.

— Трябва да мислим. Скъпите нови адвокати на Сам вече се перчат и позират по телевизията. Някои хора горят от желание да докажат, че той не го е извършил. Той е герой, жертва, трагичен персонаж. И преди да свърши процесът, още мнозина ще започнат да го твърдят.

— Не биваше да ги слушаш.

— Да. И нямам намерение повече да го правя. — Гласът на Вал се изпълни с гняв. — Нямам намерение да поемам какъвто и да било риск Ливи да чуе нещо от това, да бъде изложена на ексцесии или да бъде използвана, както стана онзи ден, когато излезе навън. Искам да си я заведа у дома, Джейми. Искам да я върна във Вашингтон колкото е възможно по-скоро.

— Да я заведеш у дома? — За момент Джейми беше напълно объркана. — Но нейният дом е тук!

— Знам, че я обичаш. Всички я обичаме. — Вал остави чашата и взе ръката на дъщеря си. — Изслушай ме, Джейми. Детето не може да остане тук, заключено в къщата като затворник. Обстоятелствата не позволяват да излиза навън. Не може дори да се доближи до прозореца без риск някой фотограф да насочи камерата си и да го снима. Оливия не може да живее така. Никой от нас не може.

— Това ще отмине.

— Кога? Как? Може би след време положението ще се пооблекчи, но не и сега, когато предстои процес. Тя няма да може да тръгне на забавачка есента, нито да си играе с приятелчета без охрана, без хората да я заглеждат, да я зяпат, да я сочат, да шушукат. А някои дори няма да си правят труда да шушукат. Не искам детето да се сблъска с това. Мисля, че и ти не искаш.

— О, мамо! — Джейми скочи. — Искам аз да я отгледам! С Дейвид говорихме по този въпрос.

— Как ще го сториш тук, скъпа? При всичките тези спомени, цялата публичност и многобройните рискове? Оливия трябва да бъде защитена, но не като бъде затворена в къща, дори хубава като вашата, насред всичко това. Двамата с Дейвид готови ли сте да се откажете от дома си, от работата си, от начина си на живот, за да я отведете оттук и да посветите времето си на нея? Ние с баща ти можем да й осигурим истински дом, където ще я държим настрана от репортерите. — Тя си пое дълбоко дъх. — Възнамерявам да се обърна към адвокат незабавно и да направя постъпки за получаване на попечителството. Няма да позволя този човек да припари до Ливи. Никога повече! Така ще е най-добре за нея, Джейми. И Джули би го искала.

„Ами аз? — изкрещя вътрешно Джейми. — Ами онова, което е нужно на мен, онова, което аз искам?“ Тя беше тази, която бе успокоявала Ливи след кошмарите, която я бе утешавала, бе я люляла на ръце и бе седяла до нея през дългите мрачни часове.

— Говорила ли си с татко? — унило попита тя, извърнала лице.

— Обсъдихме го тази сутрин. Той се съгласи с мен, Джейми, така е най-добре. Ти и Дейвид можете да идвате, да прекарвате с нея толкова време, колкото искате. Тя винаги ще бъде и ваша, но не тук, Джейми. Не тук.

 

 

Франк вдигна глава от бюрото си, изненадан да види Джейми Мелбърн. Докато прекосяваше стаята, тя свали тъмните очила и неспокойно ги запрехвърля от ръка в ръка.

— Детектив Брейди, искам да поговоря с вас, ако можете да ми отделите една минута.

— Разбира се. Да отидем в стаята за кафе. — Опита да се усмихне. — Но не ви препоръчвам кафето.

— Не, в момента се опитвам да не пия кафе.

— Желаете ли да говорите и с детектив Хармън?

— Не е необходимо да откъсвам и двама ви от работата. — Тя влезе в тясната стаичка. — Чувствах нужда да дойда. Не ми беше лесно — добави, като отиде до малкия прозорец. Поне имаше прозорец и можеше да погледне навън. — Все още се навъртат репортери. Не са толкова много, но доста от тях са се настанили на бивак. Струва ми се, че се сблъсках с онзи хапливия от Пети канал.

— Никога не съм го харесвал особено.

Тя опря ръце на перваза и се разсмя неудържимо. Клокочещите звуци бяха пробили бента на нейния самоконтрол. Раменете й се затресоха и смехът премина в ридания. Държеше се за перваза и се люлееше напред-назад, докато Франк не я дръпна внимателно и не я накара да седне. Подаде й кутия книжни салфетки и хвана ръката й.

Не се опита да я успокоява, просто седеше и я чакаше да излее мъката си.

— Извинете, извинете. — Джейми трескаво заизмъква салфетка след салфетка от кутията. Не съм дошла тук за това.

— Надявам се да не ми се разсърдите, че го казвам, госпожо Мелбърн, но е крайно време да го излеете от себе си. Колкото повече се сдържате, толкова по-мъчително става.

— От двете ни Джули беше по-емоционалната. Чувствата я връхлитаха като ураган — издуха носа си. — И беше от жените, които изглеждат великолепно, когато плачат — избърса зачервените си и подпухнали очи. — Човек можеше да я намрази заради това. — Облегна се назад. — Вчера погребах сестра си. Непрекъснато се мъча да се дистанцирам малко от всичко това, след като вече е свършен факт, но то не престава да се върти в главата ми. — Въздъхна дълбоко. — Родителите ми искат да вземат Оливия във Вашингтон. Ще подадат молба за попечителство и ще я отведат. — Тя издърпа още една салфетка, после започна да я сгъва старателно и акуратно. — Защо ли ви го казвам? Готвех се да го кажа на Дейвид, да поплача на рамото му, а изведнъж се оказа, че отивам в гаража и сядам в колата. Предполагам, че съм искала да го споделя с някого, който не е така засегнат, но не е и съвсем непричастен. Ти спечели.

— Госпожо Мелбърн…

— Защо не започнеш вече да ми казваш Джейми, след като ме видя цялата в сълзи и сополи? Аз определено ще се чувствам по-комфортно, ако те наричам Франк.

— Добре, Джейми. На теб ти се случи най-лошото, което може да се случи на някого и проблемите те връхлитат от всички посоки. Трудно е да се ориентираш.

— Мислиш, че майка ми е права за Ливи.

— Не мога да говоря от името на семейството ти. — Той стана, наля вода и й подаде картонената чаша. — Но като родител мисля, че бих искал детето ми да е колкото е възможно по-далеч от тази мръсотия, поне за известно време.

— Да, знам го. — Но сърцето, сърцето й не знаеше колко още може да понесе. — Вчера сутринта, преди службата, изведох Ливи в задния двор. Той е заобиколен от дървета, струваше ми се достатъчно закътано й безопасно. Исках да поговоря с нея, да се опитам да й помогна да разбере. Тази сутрин във вестника имаше снимка на двете ни там отвън. А дори не видях фотографа. Не желая да живее така. — Пое си дълбоко дъх. — Искам да видя Сам.

Франк седна отново.

— Не си причинявай това.

— Ще ми се наложи да го видя в съда. Ще ми се наложи да гледам физиономията му ден след ден, докато трае процесът. Нужно ми е да се срещна с него сега, преди да е започнало делото. Преди да пусна Ливи да замине.

— Не знам дали ще се съгласи. Адвокатите му го държат изкъсо.

— Ще се срещне с мен. — Тя се изправи. — Няма да може да се сдържи. Егото няма да му позволи да откаже.

 

 

Франк я заведе, защото реши, че тя ще намери начин да направи онова, което чувства, че трябва да направи, с или без неговата помощ.

Джейми не обели дума, докато минаваха през охраната и формалностите. Не каза нищо и когато влязоха в сектора за посетители с неговите дълги коридори и стъклени прегради. Франк й посочи стол.

— Аз трябва да изчезвам оттук. На този етап не ми е разрешено да влизам в какъвто и да било контакт с него без разрешение на адвокатите му. Ще бъда отвън пред вратата.

— Всичко ще е наред. Благодаря ти.

Беше се подготвила, така че не трепна от острия звук на автомата за разблокиране на ключалките. Една врата се отвори и въведоха Сам.

Очакваше да е блед, да има болнав, посърнал и съкрушен вид. Сви юмруци в скута си. Как бе възможно да изглежда така съвършен, така небрежно красив? Външността му не губеше нищо от ярката светлина, нито от избелялото и не по мярка затворническо облекло. Ако изобщо му се отразяваха по някакъв начин, те само го правеха още по-привлекателен.

Той седна и впери в нея онези дълбоки, изпълнени с болка сини очи, така че Джейми направо очакваше да чуе подвикването на режисьора: „Стоп! Още веднъж!“

Без да откъсва поглед от него, тя посегна за телефона. От другата страна на стъклото Сам направи същото движение. Джейми го чу да си прочиства гърлото.

— Джейми, толкова се радвам, че дойде! Щях да полудея. Джули… — Затвори очи. — О, Боже, Джули!

— Ти я уби.

Очите му моментално се отвориха. Тя видя стъписването и болката в тях. О, помисли си, той беше добър актьор.

— Не може да го вярваш! Господи, Джейми, ти знаеш най-добре от всички колко много се обичахме. Никога не бих вдигнал ръка срещу нея. Никога!

— Повече от година ти не вършеше нищо друго, освен да й причиняваш болка със своята ревност, със своите обвинения и злоупотребата с дрога.

— Ще започна лечение. Знам, че имам проблем и ако я бях послушал, ако само я бях послушал, щях да съм там онази нощ и тя щеше да е жива.

— Бил си там онази нощ и затова тя е мъртва.

— Не! Не! — Сам притисна ръка към стъклото, сякаш можеше да проникне през него и да стигне до нея.

— Аз я намерих. Трябва да ме изслушаш, Джейми…

— Не, няма. — Почувства как спокойствието я изпълва. — Не, Сам. Няма да те слушам. Но ти трябва да ме чуеш. Моля се всеки ден, всеки час, всяка минута да страдаш, да си платиш за стореното. Никога няма да е достатъчно, каквато и присъда да ти дадат, няма да е достатъчно, но си мечтая, Сам, да прекараш остатъка от дните си в затвора. Това ще ми помогне да го преживея.

— Ще ме освободят. — Гърлото му се сви и започна да пари, от страх и повдигане. — Ченгетата не разполагат с нищо, искат само да вдигнат шум. И когато изляза, ще взема Ливи и ще започна отначало.

— За теб Ливи е мъртва също както Джули. Никога повече няма да я видиш.

— Не можеш да ме разделиш, от собствената ми дъщеря! — В очите му пламна гняв с отблясъци на омраза. — Ще изляза и ще си взема онова, което е мое! Ти винаги си ревнувала Джули. Винаги си знаела, че си втора цигулка. Искаше онова, което има тя, но няма да го получиш.

Джейми не каза нищо, остави го да беснее. Възприемаше гласа му като неприятно бучене в ушите. Нито за миг не откъсна очи от лицето му, нито за миг не трепна пред агресивността, изписана там, пред агресивността в квалификациите, с които я обсипваше.

И когато той се изчерпи, когато се задъха и стисна юмруци, каза спокойно:

— Това е, сега твоят живот, Сам. Огледай се около себе си. Стени и решетки. Ако изобщо те освободят някога, ако някога те пуснат от килията, ще излезеш оттам старец. Грохнал и съсипан старец. Нищо повече от мътно петно в сцена от стар филм, даван по телевизията в късните часове. Няма дори да те помнят. Няма дори да знаят кой си.

Тогава тя се усмихна за пръв път. Усмивката й бе широка и зла.

— Оливия също няма да знае.

Затвори телефона и не реагира, когато той заблъска по стъклото, но проследи хладно как пазачите се втурнаха да го усмиряват. Той крещеше, виждаше, че устните му се движат и лицето му бе зачервено от гняв, докато го влачеха към изхода.

Когато вратата се затвори след него, когато се увери, че резето е щракнало, Джейми въздъхна дълбоко. И по чувства първите признаци на умиротворението.

 

 

Още с влизането й вкъщи, Дейвид се втурна във вестибюла и я стисна в прегръдките си.

— Боже мой, Джейми, къде беше? Страшно се разтревожих.

— Съжалявам. Имаше нещо, което трябваше да свърша. — Изтръгна се от прегръдката и го докосна по бузата. — Добре съм.

Той се взря внимателно в нея, после погледът му просветна.

— Да, виждам. Какво стана?

— Изхвърлих нещо от организма си. — Целуна го и се отдръпна. След време щеше да му каже какво бе сторила. Но не сега. — Трябва да поговоря с Ливи.

— Тя е горе. Джейми, говорих с баща ти. Знам, че искат да я вземат на север, далеч от всичко това.

Тя стисна устни.

— И си съгласен с тях?

— Съжалявам, скъпа, но съм съгласен. Тук ще бъде гадно Бог знае още колко време. Мисля, че и ти трябва да отидеш.

— Знаеш, че не мога. Ще трябва да свидетелствам на процеса. И дори да не ме призоват — продължи тя, преди да я бе прекъснал, — трябва да присъствам. Трябва, Дейвид, не само заради Джули, но и заради себе си. — Стисна разсеяно китката му. — Нека поговоря с Ливи.

Изкачи бавно стълбите. Беше мъчително. Всяко стъпало и причиняваше болка. Наистина бе удивително колко страдание може да понесе човешкото сърце. Отвори вратата на хубавата стая, която бе обзавела специално за гостуванията на племенницата си.

И видя спуснатите завеси, запалените посред бял ден лампи. Просто друг вид затвор, помисли си тя и влезе.

Майка й бе седнала на пода до Ливи, играеха си с шарен пластмасов замък и десетки човечета. Вал вдигна глава и прикова поглед в Джейми, сложила ръка на рамото на внучката си.

Жестът издаваше колко се терзае майка й, така че Джейми успя да докара на устните си усмивка и се приближи.

— Е, какво представлява всичко това?

— Чичо Дейвид ми купи замък! — Гласът на Оливия преливаше от задоволство. — Има крал, и кралица, и принцеса, и дракон, и всичко.

— Красив е… — Бог да те благослова, Дейвид, помисли си тя и се настани на пода. — Това ли е кралицата?

— Аха. Името й е Великолепна. Нали, бабо?

— Точно така, малката ми. А тук са крал Мъдър и принцеса Прелестна.

Докато Оливия си играеше, Джейми сложи ръка върху ръката на майка си.

— Питам се дали не би слязла долу да видиш имали топло кафе.

— Разбира се. — Вал разбра и обърна ръката си, така че дланите им се срещнаха.

Когато останаха сами, Джейми наблюдава безмълвно детето известно време.

— Ливи, спомняш ли си гората? Къщата на баба високо в планината, големите дървета, потоците, цветята?

— Ходила съм там, когато съм била малка, но не си спомням. Мама каза, че ще отидем пак някой път и че ще ми покаже своите най-хубави места.

— Искаш ли да отидеш в къщата на баба?

— На гости ли?

— Да живееш там. Обзалагам се, че ще ти дадат същата стая, която беше на майка ти, когато бе малко момиче. Къщата е голяма и стара. Насред гората. Накъдето и да погледнеш, виждаш дървета. Когато вятърът вее, те въздишат, треперят и стенат.

— Гората вълшебна ли е?

— Да, нещо такова. Небето е много синьо, а вътре, сред дърветата, светлината е зелена, а почвата — мека.

— Мама ще дойде ли?

Да, удивително бе колко много мъка може да поеме сърцето и да продължава да бие.

— Част от нея никога не си е отивала, част от нея е винаги тук. Ще видиш местата, където сме си играли, когато бяхме малки. Баба и дядо ще се грижат много добре за теб.

— Много ли е далеч?

— Не чак толкова далеч. Аз ще ти идвам на гости. — Тя взе Оливия в скута си. — Колкото мога по-често. Ще се разхождаме в гората и ще газим в потоците, докато баба не ни извика да се приберем и да хапнем курабийки с горещ шоколад.

Оливия зарови лице в рамото на Джейми.

— Чудовището ще ме намери ли там?

— Не. — Джейми я притисна към гърдите си. — Там винаги ще си в безопасност. Обещавам.

Но не всички обещания могат да бъдат изпълнени.