Нора Робъртс
Краят на реката (4)

Глава 3

Оливия не искаше да спи. Не й се спеше. Но се опитваше, защото леля Джейми я бе помолила, и лежеше послушно на леглото, което не беше нейното.

Стаята беше красива, с малки теменужки, които се катереха по тапетите на стените, и бели завеси на ситни точици, които правеха всичко да изглежда някак меко и замъглено, когато гледаш през тях. Винаги спеше в тази стая, когато идваше на гости.

Ала тук не бе нейният дом.

Каза на баба си, че иска да си иде у дома, но че и тя може да дойде. И че ще си направят празненство с чай в градината, докато майка й се върне.

Но очите на баба й станаха блестящи и влажни. Тя прегърна толкова силно, че почти я заболя.

Затова повече не й спомена за отиване вкъщи.

Оливия чу гласове нататък по коридора, зад вратата на стаята, където бяха настанени баба й и дядо й, слезе от леглото и се измъкна на пръсти навън. Леля Джейми бе казала, че баба и дядо също спят следобед. Но щом като бяха будни, може би щяха да я изведат навън да поиграят. Баба и дядо най-много обичаха да са навън. Можеха да поиграят на топка, да отидат да поплуват или да се изкатерят на някое дърво.

Дядо й казваше, че във Вашингтон имало дървета, които стигали чак до небето. Оливия бе ходила там на гости два пъти като съвсем малка, така че не си спомняше много добре. Помисли си, че дядо й може да й намери дърво, което докосва небето, за да се покатери до върха и да извика майка си. Тя щеше да я чуе, ако се изкачеше достатъчно високо.

Отвори вратата и видя, че баба плаче, а леля е седнала до нея и държи ръката й. Заболяваше я стомахът, когато гледаше как баба й плаче, а като зърна лицето на дядо си, направо се изплаши. Той беше намръщен, а очите му бяха тъмни и зли. Заговори. Гласът му бе тих, но рязък, сякаш се мъчеше да счупи думите, а не да ги каже. Оливия се сви от страх.

— Няма значение защо го е извършил. Той е луд, не е на себе си от ревност и наркотици. Важното е, че я уби, отне ни я. Ще си плати за това, ще плаща всеки ден от жалкия си живот. И никога няма да е достатъчно.

— Трябваше да я накараме да си дойде у дома. — Сълзите продължаваха да се стичат по лицето на баба й. — Когато ни каза, че си има неприятности със Сам, трябваше да я накараме да доведе Ливи и да остане известно време вкъщи.

— Не знаехме, че е станал агресивен, нито, че си е позволявал да я удря. — Ръцете на дядо й се свиха в юмруци. — Ако знаех, щях да дойда и лично да се разправя с този кучи син.

— Не можем да поправим станалото, татко — намеси се уморено Джейми. И тя се чувстваше донякъде отговорна. Знаеше, но не бе казала нищо. Джули я бе помолила да не казва. — Ако можехме, щяхме да направим стотици неща, за да го предотвратим. Ала вече е късно. Трябва да приемем нещата такива, каквито са. Репортерите…

— Да им го начукам на репортерите!

Зад открехнатата врата Оливия отвори широко очи. Дядо никога не казваше лоши думи. И направо се ококори, когато леля й кимна в знак на съгласие.

— Е, татко, нищо чудно скоро те да ни го начукат. Винаги става така. Или ще провъзгласят Джули за светица, или ще я изкарат курва. Или ще направят и двете. Заради Оливия трябва да запазим възможно най-голямо самообладание. Ще има спекулации и клюки за брака и отношенията им със Сам. Спекулации за други мъже. Особено за Лукас Манинг.

— Джули не беше леконравна. — Гласът на баба й се извиси и секна.

— Знам, мамо. Но играта просто е такава.

— Тя е мъртва — решително каза дядо й. — Джули е мъртва. Какво по-лошо може да ни се случи?

Оливия бавно отстъпи от вратата. Знаеше какво означава мъртъв. Цветята бяха мъртви, когато станеха кафяви и чупливи, и се налагаше да ги изхвърлиш. Старото куче на Тифи. — Кейси, беше умряло и те бяха изкопали дупка в градината, бяха го сложили вътре и го бяха покрили с пръст и трева.

Мъртъв означаваше да не можеш да се върнеш.

Тя продължаваше да отстъпва от вратата, дъхът пареше и тежеше в гърдите й, а в главата й се мяркаха като кадри от филм кръв и счупени стъкла, чудовища и щракащи ножици.

После горещият дъх изригна навън, опърли сърцето й и тя побягна, като крещеше:

— Мама не е мъртва! Мама не е мъртва и заровена в дупка на двора! Тя ще се върне! Ще се върне скоро!

Продължи да бяга, далеч от викащите я гласове, на долу по стълбите, по коридора. Стигна до външната врата и започна да се бори с бравата. По лицето й се стичаха сълзи. Трябваше да излезе навън. Трябваше да намери дърво, дърво, което докосва небето, за да се покатери на него и да извика майка си да си дойде.

Накрая успя да отвори и се втурна навън. Имаше много хора и не знаеше къде да отиде. Всички закрещяха едновременно, сякаш огромна вълна от звуци се стовари върху нея и ушите я заболяха. Запуши ги с ръце, като плачеше и викаше майка си.

Десетина камери жадно проследиха сцената. Погълнаха момента, мъката й, страха й.

Някой им извика да я оставят на мира, че тя е само дете, но обезумялата тълпа репортери се люшна напред. От обективите им бляскаха слънца, заслепяваха я. Оливия виждаше само сенки и силуети, размазани чужди лица. Гласове крещяха въпроси, команди.

— Гледай насам, Оливия! Ето тук!

— Баща ти опита ли се да те нарани?

— Чу ли ги да се карат?

— Погледни ме, Оливия! Гледай в камерата!

Тя застина като сърна в оптически мерник, с невиждащи и трескави очи. После някой отзад я вдигна, тя усети мириса на леля си и се притисна в нея.

— Искам мама! Искам мама — успя да прошепне само Оливия, докато леля Джейми я прегръщаше.

— Оставете я! — не се сдържа и изкрещя Джейми. — Проклети да сте, тя е само едно дете!

Обърна се към къщата и тръсна рязко глава, когато съпругът и родителите й понечиха да излязат.

— Не, стойте вътре! Не им правете повече услуги. Не им позволявайте да се доберат до нищо повече.

— Аз ще я занеса горе. — Очите на майка й бяха сухи. Сухи, студени и спокойни. — Права си, Джейми. Трябваше да се разправим с тях. — Тя целуна детето по косата и тръгна нагоре. За нея сега най-важна бе Оливия.

Този път Оливия заспа дълбоко, изтощена от ужаса и мъката, докато баба й бдеше над нея. Тя вече го бе приела за свое задължение.

 

 

В не толкова спокойна обстановка Франк Брейди мислеше за момиченцето, което бе видял тази сутрин. Помнеше лицето му, онези широко отворени кафяви очи, които доверчиво се взираха в неговите, докато си вършеше работата.

Независимо от часовете в ареста и факта, че организмът му се гърчеше за привичната доза, външността на Сам не бе пострадала много. Сякаш беше репетирал за ролята на нещастния съпруг, потресен, невинен и страдащ, но все пак достатъчно красив, за да накара женската половина от публиката да закопнее да го спаси.

Косата му бе тъмна, гъста и невчесана. Под яркосините като на викинг очи имаше сенки. Флиртът с кокаина му бе коствал част от телесното тегло, ала това само придаваше романтично изпит вид на лицето му.

Устните му потрепваха. Иначе ръцете му никога не бяха спокойни.

Взели му бяха окървавените дрехи и вместо тях бе получил избеляла сива риза и панталон, които висяха на тялото му. Задържали бяха колана и връзките на обувките. Държаха го под надзор да не се самоубие, но той забелязваше само липсата на усамотение. Пълната картина на положението му все още се губеше в мъглата на шока и глада за привичния наркотик.

Стаята за разпити имаше голи бежови стени и широк огледален прозорец. Обзавеждането се състоеше от маса и три стола. Неговият започваше да се клати при всеки опит да се облегне назад. Чешма в ъгъла осигуряваше възтопла вода в скъпернически картонени чаши, въздухът бе задушен.

Франк седеше срещу него и мълчеше. Трейси се бе облегнал на стената и си разглеждаше ноктите. От тишината и прекомерно затоплената стая по гърба на Сам бавно пълзяха струйки пот.

— Не си спомням нищо повече от онова, което ви казах преди — изрече нервно той, неспособен да понесе мълчанието. Първия път беше така уверен, че щом свършат с разпита, ще го пуснат да си върви. Не издържаше, трябваше да разбере какво са сторили с Джули, с Оливия.

О, Господи, Джули! Всеки път, когато си помислеше за нея, виждаше кръв, океан от кръв.

Франк само кимна, погледът му беше спокоен.

— Защо не ми разкажете още веднъж онова, което вече ми казахте? От началото.

— Колко пъти да ви повтарям. Отидох си вкъщи…

— Но вие вече не живеете там, господин Танър, нали? — Въпросът беше на Трейси, изречен с леко агресивен тон.

— И все пак това е домът ми. Раздялата ни беше само временна, просто докато се справим с някои проблеми.

— Точно така. — Трейси продължаваше да си гледа ноктите. — Затова съпругата ви е подала иск и е получила изключителните родителски права над детето, докато вие сте имали ограничен достъп до него и сте купили онази къща на плажа.

— Това беше само формалност. — Лицето на Сам ту пребледняваше, ту възвръщаше цвета си. Той отчаяно се нуждаеше от кокаин, само едно бързо смръкване, колко то да избистри главата, да изостри вниманието му. Защо другите не разбираха колко е трудно да се мисли в такова състояние, за Бога! — Купих къщата в Малибу като един вид инвестиция.

Трейси изсумтя, а Франк вдигна ръка. Двамата бяха партньори от шест години и бяха постигнали синхрон, интимен като между любовници.

— Дай възможност на човека да се изкаже, Трейси. Постоянно го прекъсваш, ще го объркаш. Ние просто се опитваме да разберем всички подробности, господин Танър.

— Добре, добре. Отидох си вкъщи. — Сам потри бедра та си. Грубата материя на торбестите панталони бе неприятна на пипане. А беше свикнал с качествени платове, майсторски ушити. За Бога, мислеше си, като продължаваше да мачка и подръпва крачолите, та той заслужаваше най-доброто.

— Защо си отидохте вкъщи?

— Моля? — Сам премигна и поклати глава. — Защо ли? Исках да поговоря с Джули. Трябваше да я видя. Просто трябваше да оправим нещата.

— Дрогиран ли бяхте, господин Танър? — попита Франк меко, почти приятелски. — Ще е по-добре да сте откровен, ако има нещо такова. Някое и друго смръкване за освежаване… — Той повдигна рамене и пак ги отпусна. — Няма да ви притискаме по този въпрос, просто трябва да разберем какво е било душевното ви състояние.

Предишния път той бе отрекъл. Отрекъл бе категорично. И разбираемо. Това бе едно от нещата, които могат да съсипят репутацията ти пред публиката. Хората от бизнеса, да, те можеха да му влязат в положението, ала кокаинът не се отразяваше добре на касовия успех.

Но малко кокаин между приятели? По дяволите, в това нямаше нищо лошо. Нямаше нищо лошо, мамка му, както непрекъснато повтаряше на Джули, когато започнеше да му натяква. Ако тя само беше…

Джули, помисли си отново и стисна очи. Потри клепачи. Наистина ли беше мъртва?

— Господин Танър?

— Моля?

Очите, които караха жените по целия свят да въздишат, премигнаха. Бяха кръвясали, обкръжени от тъмни сенки, объркани.

— Бяхте ли дрогиран, когато отидохте да се видите с жена си? — Франк не му даде възможност да отрече отново, като се наклони напред. — Преди да отговорите, ще ви кажа, че претърсихме колата ви и открихме скритите ви запаси. Няма да ви създаваме неприятности за притежанието. Стига да сте откровен с нас.

— Не знам за какво говорите. — Той потърка устата си с опакото на ръката. — Всеки може да е сложил онова нещо там. Може и вие да сте го сложили. Доколкото знам…

— Твърдиш, че сме подхвърлили улики? — Движението на Трейси бе бързо, мълниеносно. Той сграбчи Сам за яката и почти го измъкна от стола. — Това ли искаш да кажеш?

— По-кротко, Трейси, успокой се. Хайде, стига вече. — Франк вдигна и двете си ръце. — Господин Танър просто е объркан. Разстроен е. Не искахте да кажете, че сме подхвърлили наркотици в колата ви, нали?

— Не, аз…

— Защото това е сериозно нещо, господин Танър. Много сериозно обвинение. То няма да ви се отрази добре, особено след като разполагаме с куп хора, които ще свидетелстват, че обичате да смъркате от време на време. Просто за компания — продължи Франк, а Трейси изсумтя възмутено и се облегна на стената. — Не е задължително да раздухваме тази история. Освен ако вие не го направите. Особено като се опитате да твърдите, че ние сме ви подхвърлили кокаина, след като знаем, че е ваш. Достатъчно е само да ви погледна, за да разбера, че малко кокаин би ви дошъл добре и в момента, само колкото да ви поуспокои.

Франк се приведе към него със сериозна физиономия.

— Здравата си загазил, Сам. Здравата си загазил. Възхищавам се от играта ти, аз съм голям твой почитател. Бих искал да ти дам малко почивка, но ти не помагаш нито на мен, нито на себе си, като лъжеш за дрогата. Само утежняваш още повече положението си.

Сам въртеше венчалната си халка около пръста.

— Вижте, може да съм смръкнал няколко пъти, но се контролирах. Контролирах се. — Отчаяно искаше да го вярва. — Не съм някакъв наркоман, просто смръкнах малко да избистря мислите си, преди да отида у дома.

— За да говориш с жена си — уточни Франк. — Да оправиш нещата.

— Да, точно така. Исках да я накарам да разбере, че трябва да се съберем отново, да се избавим от адвокатите и да уредим нещата. Тя и Ливи ми липсваха. Исках пак да заживеем както преди. По дяволите, исках само да заживеем както преди.

— Не те виня за това. Красива съпруга, прелестна дъщеря. Човек трябва да е луд, за да се откаже лесно от тях. Искал си да изгладите неприятностите и затова си отишъл там и си говорил с нея.

— Точно така… Не, отидох там и я намерих. Намерих я. О, Господи! — Той затвори очи и закри лицето си. — О, Боже, Джули! Имаше кръв, кръв навсякъде, счупени стъкла, лампата, която й купих за рождения ден. Тя лежеше там сред кръвта и стъклата. Опитах се да я вдигна. Ножиците бяха в гърба й. Измъкнах ги.

Наистина ли ги беше измъкнал? Струваше му се, че ги беше измъкнал, но не си спомняше много добре. Бяха в ръката му, топли и хлъзгави от кръвта.

— Видях Ливи, стоеше там. Но тя побягна.

— Тръгнал си след нея, нали? — тихо попита Франк…

— Струва ми се… че тръгнах. Мисля, че бях откачил малко. Докато се опитвах да я намеря, да открия кой е сторил това на Джули… Не помня. Повиках полицията. — Той отново вдигна поглед към Франк. — Повиках полицията веднага щом бях в състояние.

— След колко време? — Трейси се отблъсна от стената и тикна лице в лицето на Сам. — Колко време обикаля къщата с ножиците в ръката и търси малката си дъщеря, преди да дойдеш на себе си и да повикаш полицията?

— Не знам, не съм сигурен. Няколко минути, може би. Десет, петнайсет.

— Лъжливо копеле!

— Трейси…

— Той е шибано лъжливо копеле, Франк. Ако беше намерил детето, и то щеше да лежи в моргата до майка си.

— Не! Не! — Гласът му беше пропит от ужас. — Никога не бих наранил Ливи.

— Жена ти обаче не е била на това мнение, нали, Танър? Трейси заби пръст в гърдите на Сам. — Написала е черно на бяло, че се бои да те оставя сам с детето. Ти си наркоман и жалък кучи син и аз ще ти кажа как точно е станало. Мислил си си как тя си стои в онази голяма къща, как се е заключила от теб и те държи далеч от себе си и от детето, защото не те понася. Може би си решил, че разтваря крака за друг мъж. Около жена с нейната външност не може да не се завъртят други мъже. Надрусал си се яко и си отишъл там да й покажеш кой е шефът.

— Не, щях просто да поговоря с нея.

— Но тя не е искала да говори с теб, нали, Танър? Казала ти е да си вървиш, нали? Казала ти е да вървиш по дяволите. Може би първо си я понапердашил, както си сторил предишния път.

— Стана случайно. Изобщо не съм имал намерение да я удрям. Скарахме се.

— Накрая си докопал ножиците.

— Не. — Той се опита да се върне назад, опита се да проясни размиващите се в съзнанието му картини. — Бяхме в стаята на Ливи. Джули не би държала ножици в стаята на Ливи.

— Били сте долу и си ги видял на масата, докато си седял там. Блестящи, остри. Грабнал си ги и си я накълцал цялата, защото не е искала да има повече вземане-даване с теб. След като ти не можеш да я имаш, никой друг няма да я има. Това си си мислел, нали, Танър? Че кучката заслужава да умре.

— Не, не, не, не бих могъл да сторя това! Не бих могъл. — Ала си спомняше усещането за ножиците в ръката си, как пръстите му я стискаха, как кръвта се стичаше по остриетата. — Аз я обичах. Обичах я…

— Не си искал да го направиш, нали, Сам? — Франк пое топката и се облегна назад. Гласът му бе мек, очите спокойни. — Знам какво е. Понякога обичаш дадена жена толкова силно, че това те влудява. И когато тя не чува какво й говориш, не разбира какво ти е нужно, трябва да намериш начин да я накараш. Тъкмо така е било, нали? Търсил си начин да я накараш да те чуе, а тя не е искала. Ядосал си се. Дрогата, тя също е изиграла своята роля. Просто не си бил в състояние да се владееш. Спорил си с нея, а ножиците са ти били подръка. Може би тя се е нахвърлила върху теб. И тогава просто е станало, преди да успееш да се спреш. Както предишния път, когато не си искал да я удариш. Било е кажи-речи нещастен случай.

— Не знам. — Очите му бяха плувнали в сълзи. — Държах ножиците, но беше след това. Трябва да е било след това. Аз ги изтеглих от нея.

— Ливи те е видяла.

Той се вторачи във Франк с объркано изражение.

— Какво?

— Тя те е видяла. Тя те е чула, Сам. Затова е слязла долу. Твоята четиригодишна дъщеря е очевидец. Оръжието на убийството е покрито с твои отпечатъци. Из цялата къща има кървави следи от краката ти. В дневната, в коридора и нагоре по стълбите. Има кървави отпечатъци от пръсти по вратата на стаята й. Твои са. Там не е имало никого другиго, Сам, не е имало крадец, както се опитваше да ни внушиш вчера. Не е имало чужд човек. Няма никакви следи от взлом, нищо не е откраднато, жена ти не е изнасилена. През онази нощ в къщата сте били само тримата. Джули, Ливи и ти.

— Трябва да е имало и още някой.

— Не, Сам. Не е имало.

— Боже мой, Боже мой, Боже мой… — Разтреперан, той сложи глава на масата и захлипа като дете.

Когато се наплака, призна.

 

 

Франк прочете подписаните показания за трети път, стана, разходи се из тясната стаичка за кафе и се реши да си налее от противните остатъци в каната. Напълнил наполовина чашата с онова, което дори просяците биха нарекли мътилка, седна до масата и прочете още веднъж самопризнанията.

Когато влезе партньорът му, заговори, забил поглед в изписаните листове.

— В това тук има празноти, Трейси. Има дупки, през които можеш да минеш с онзи твой стар кадилак, който толкова много обичаш, без да одраскаш боята.

— Знам. — Трейси сложи да се вари нова кана кафе, после отиде до очукания хладилник и задигна нечия добре узряла круша. Захапа я, изсумтя от удоволствие и седна. — Но човекът е гроги, Франк. Стъписан, изплашен. И онази нощ е бил друсан. Никога няма да си го спомни стъпка по стъпка.

Трейси обърса покапалия по брадата му сок.

— Знаем, че той го е извършил. Имаме улики, мотив, възможност. Установихме, че е бил на местопрестъплението. По дяволите, имаме свидетел! Сега разполагаме и със самопризнания. Свършихме си работата, Франк.

— Да, но вътрешно не съм убеден. Не съм съвсем убеден. Погледни тук, където казва, че е счупил музикалната кутия, музикалната кутия на детето. Там нямаше музикална кутия. Той обърква двете нощи, слива ги в една.

— Той е шибан наркоман — нетърпеливо възрази Трейси. — Неговата история, че е влязъл след взлом, не е убедителна. Тя го е пуснала, сестра й потвърди, че би го сторила. Този тип не е Ричард Кимбъл, приятел. Няма еднорък мъж, както в телевизионния сериал. Взел е ножиците и ги е забил в гърба й, когато се е обърнала. Жената пада — няма наранявания от самозащита — и тогава той продължава да удря с ножиците, докато тя се опитва да изпълзи настрани. Имаме кървавите следи, доклад на съдебния лекар. Знаем как е станало. Повдига ми се, като си го представя.

Трейси запрати огризката от крушата в кошчето, после се изтътрузи назад със стола да си налее прясно кафе.

— Занимавам се с трупове вече от седем години — промърмори Франк. — Този е един от най-ужасните, които съм виждал. Когато мъж причини подобно нещо на жена, той изпитва изключително силни чувства към нея — въздъхна и потри уморените си очи. — Иска ми се да разполагахме с по-солидни самопризнания, това е. Някой скъпоплатен адвокат ще мине с танцова стъпка през дупките тук.

Франк поклати глава и стана.

— Прибирам се вкъщи, да видя дали ще си спомня как изглеждат жена ми и синът ми.

— С адвокат или без адвокат — рече Трейси, когато партньорът му тръгна към вратата, — Сам Танър ще бъде осъден и ще прекара остатъка от безполезния си живот в дранголника.

— Да, така е. И онова момиченце ще трябва да живее с бремето на злодеянието. От това ми призлява, Трейси. Яде ме отвътре.

Мислите за трагедията продължаваха да се въртят в главата му, докато караше към къщи по претоварената магистрала и по тихата улица, където къщите, все малки и спретнати като неговата, бяха наблъскани една до друга, а моравките отпред се задъхваха от сушата.

Образът на Оливия се бе настанил трайно в съзнанието му, заоблените детски бузки, изпълнените със страдание, твърде възрастни очи под поразително тъмните вежди. И първите думи, които му бе прошепнала.

„Чудовището е тук.“

После отби по късата алея край измазаната си с хоросан къщичка. Всичко бе така благодатно нормално. Ноа бе оставил велосипеда си захвърлен на двора, шибоите на жена му бяха повехнали, защото пак бе забравила да ги полее. Бог знае защо ги садеше, след като после ги уморяваше със системността на градински психопат. Старият й фолксваген костенурка, разкрасен със стикери и ваденки в подкрепа на многобройните й каузи, бе вече паркиран. Силия Брейди колекционираше каузи, както някои жени колекционират рецепти.

Забеляза, че от фолксвагена пак капе масло, изруга не особено убедително и слезе от колата.

Входната врата се отвори със замах и се затръшна с трясък като от течение. Синът му изхвърча навън, стремителен като куршум, с рошава кестенява коса, ожулени колене и скъсани гуменки.

— Ей, татко! Тъкмо се връщаме от протест срещу лова на китове. Мама взе онези записи с пеещите китове. Звучат като извънземни нашественици.

Франк изстена при мисълта, че през следващите дни ще трябва да слуша песента на китовете.

— Предполагам, че едва ли имаме вечеря?

— На връщане взехме „Кълнъл“. Аз я накарах. С цялата тази здравословна храна напоследък човек може да си умре от глад.

Франк спря и сложи ръка на рамото на сина си.

— Искаш да кажеш, че вкъщи има пържено пиле? Не се шегувай с мен, Ноа.

Ноа се разсмя. Тъмнозелените му очи заиграха.

— Цяла купа. Без парчето, което свих по пътя. Мама каза, че ще вземем, защото ще имаш нужда от храна за разтуха.

— Да. — Хубаво беше да имаш жена, която те обича достатъчно, за да те познава. Франк седна на площадката пред къщата, разхлаби вратовръзката си и прегърна Ноа през раменете, когато той се настани до него. — Май е права.

— По телевизията непрекъснато текат емисии за онази филмова звезда. Джули Макбрайд. Видяхме ви с Трейси как влизате в онази голяма къща. Показаха снимки и на другата, по-голямата, където е била убита. А сега, точно преди да си дойдеш, дадоха момиченцето, дъщерята. Тя побягна от къщата. Изглеждаше много изплашена.

Ноа не бе могъл да откъсне поглед от екрана, докато онези огромни ужасени очи се взряха сякаш право в неговите, молейки за помощ.

— Леле, татко, бяха натикали камерите направо в лицето й, а тя плачеше, пищеше и запушваше уши с ръцете си, докато някой не излезе и не я внесе обратно вътре.

— О, Господи. — Франк опря лакти на коленете си и скри лице в шепите си. — Горкото дете.

— Какво ще правят с нея, след като майка й е мъртва, а баща й отива в затвора?

Франк изпуфтя. Ноа винаги искаше да знае как и защо. Не криеха нищо от него — такава беше позицията на Силия и той бе започнал да вярва, че е права. Момчето им бе умно и любопитно, различаваше доброто от злото. Беше син на ченге и трябваше да разбере, че има лоши хора и че те невинаги си плащат.

— Не знам точно. Тя има близки, които я обичат. Ще направят всичко по силите си.

— По телевизията казаха, че е била в къщата, когато е станало. Вярно ли е?

— Да.

— Олеле! — Ноа чоплеше коричка от рана на коляното си, намръщи се и промърмори. — Изглеждаше наистина изплашена. — Той, разбира се, знаеше, че има лоши хора, но те невинаги си плащат. И че дори да си дете, не си защитен от тях. Ала не можеше да си представи какво е да се страхуваш от собствения си баща.

— Тя ще е в добри ръце.

— Защо го е направил, татко? — Ноа вдигна очи към лицето на баща си. Той беше човекът от семейството, който почти винаги намираше отговорите.

— Може никога да не разберем със сигурност. Някои ще кажат, че я е обичал твърде много, други — че не е бил на себе си. Може би причината е в наркотиците, в ревността или в гнева му. Единственият, който знае истината, е Сам Танър. Но не съм сигурен, че и той разбира защо го е направил.

Франк стисна за миг рамото на Ноа.

— Хайде да вървим да слушаме как пеят китовете и да ядем пиле.

— И картофено пюре.

— Сине, още малко и ще видиш как възрастен мъж плаче.

Ноа се разсмя отново, строи се до баща си и двамата влязоха заедно вътре. И той го обичаше достатъчно, за да го разбира. И беше сигурен, че тази нощ ще го чуе да крачи из стаята, както винаги, когато работата го разстройваше прекалено силно.